„Междувременно тя е напуснала зелените гори, глупако. Циганският керван е продължил пътя си — само бог знае в каква посока. Алисия е на сигурно място при народа си и живее щастливо. Забрави я! Даже да искаш да я намериш, няма да успееш!“

Най-сетне стана от леглото, излезе на терасата и се загледа към хоризонта. Толедо се издигаше дръзко върху скалите над реката, каменни, дървени и глинени къщи бяха подредени на тераси, но над всички беше готическата катедрала, устремила кулите си към небето.

Рафаел беше отседнал при брат си Карлос, който живееше със семейството си в голяма къща извън Толедо. Двуетажната сграда се отличаваше с елегантна простота. Имаше намерение да продължи към Леон, но първо трябваше да намери двамата негодници Хосе и Мануел. Засега обаче търсенията му не се увенчаваха с успех.

— Ще ги намеря и ще си поискам парите обратно — изрече той с мрачна решителност. Толкова беше потънал в мислите си, че не чу чукането по вратата на спалнята си.

— Рафаел! Стана ли вече, братко? — прозвуча отвън тих глас. Мария, жената на брат му.

— Почакай малко, Мария! — извика той, облече се бързо и отвори. Снаха му чакаше търпеливо. Тази жена беше истински бисер. Със закръглената си фигура и червените си бузки приличаше на невинно ангелче. Беше дарила брат му с трима сина, беше вярна и предана съпруга и Рафаел веднага я обикна.

— Реших, че си гладен, Рафаел, и побързах да ти направя закуска.

— Много ти благодаря, Мария. Наистина съм гладен като вълк. — Той слезе след нея в трапезарията, където масата беше отрупана с всевъзможни вкуснотии. Вече знаеше защо брат му и снаха му са така закръглени. Всичко, което правеха, беше да ядат, да ядат и пак да ядат. Но бяха щастливи. „Ако остана по-дълго тук, и аз ще се закръгля като Карлос“ — помисли си той и се засмя.

— О, братко, седни при мен да закусим заедно — посрещна го Карлос. Имаше същата тъмна коса като Рафаел, но кожата му беше по-тъмна, очите бяха с лешников цвят, а чертите на лицето не бяха толкова характерно очертани. — Днес Мария е надминала себе си. Яйца с пипер, лук и домати, пресни плодове със сметана, студено говеждо на тънки филийки, подправено с чесън… — За да покаже на брат си колко вкусно беше всичко, той натъпка в устата си голяма порция и измляска доволно.

Рафаел седна на масата и си взе по малко от всичко. Брат му беше прав — Мария беше превъзходна готвачка.

— Отлично. Твоята Мария е не само красива, но и сръчна. Ти си щастливец — засмя се Рафаел и се зарадва, когато Мария се изчерви.

— Ако искаше, щях да й наема десет готвачи — обясни с гордост Карлос, — но тя настоява да готви сама. Мога да кажа, че имам забележителен късмет. — Освен земите в Югозападна Кастилия, които беше наследил от баща им, Карлос притежаваше няколко възвишения, насадени с овощни дървета.

Рафаел се нахрани бързо. Искаше веднага да отиде в Толедо. Имаше уговорка с един мъж, благородник като него, който се занимаваше с уреждането на бягството на „покръстените“ от Испания. От доста време криеше в къщите си бегълци, макар да се излагаше на голяма опасност. Ако го хванеха, щяха не само да го затворят, но и да го отлъчат от църквата. „Всъщност това се отнася и за мен“ — помисли си Рафаел. Лицата, които църквата беше отлъчила, нямаха право да заемат държавни служби и бяха лишени от гражданство. Отлъчването от църквата означаваше край на нормалния живот. Даже когато отлъченият беше болен или бе изпаднал в затруднено положение, никой нямаше право да му помага, защото рискуваше да си навлече същата участ. След смъртта му не го погребваха по християнски, а извън осветената земя. Образованите хора, особено благородниците, мразеха инквизицията, която ги облагаше с двойни данъци, за да финансира процесите на Торкемада. Като че ли войната в Гранада не беше достатъчно скъпа. Даже ако не беше разбрал от баща си, че в жилите му тече еврейска кръв и че майка му е загинала на кладата, Рафаел щеше да направи всичко, за да помогне на бедните, злочести християни от еврейски произход, преследвани безмилостно от инквизицията.

— Как се чувстваше татко, когато го остави? — попита с пълна уста Карлос и устреми изпитателен поглед към лицето на брат си. Очевидно се питаше защо Рафаел изобщо е дошъл в Толедо.

— Беше много развълнуван. Разказа ми за майка ни.

Карлос едва не се задави. Очевидно не искаше Мария да узнае, защото рязко й нареди да излезе от трапезарията, и послушната му съпруга веднага се прибра в стаята си на горния етаж.

— Луд ли си! Защо говориш така открито? И ти ли искаш да свършиш на кладата? — изсъска Карлос, когато останаха сами.

— Аз съм такъв, какъвто съм, Карлос. Не се срамувам от кръвта си и от майка си. Тя е имала достатъчно смелост, за да отиде на смърт. Моля се на бога и аз да имам тази смелост!

— Предполагам, сега ще ми съобщиш, че си се върнал към еврейската вяра. Това ли дойде да ми кажеш?

Рафаел поклати глава.

— Не, братко. Аз не знам почти нищо за еврейската вяра. Искам само да им помогна, но няма да се присъединя към тях.

— Наистина ли все още си добър католик? — Карлос го погледна изпитателно.

— Не се бой, Карлос, не съм покръстен. Аз съм християнин, но в същото време съм реалист, който не си позволява сантименталности. Питам се как богът на християните или на евреите допуска хората да бъдат толкова жестоки едни към други. Защо не чува писъците на онези, които горят на кладите? Защо справедливият бог допуска човек като Торкемада да върши този произвол?

— Не бива да задаваш подобни въпроси. Торкемада каза…

— Торкемада е безумец с мания за власт. Използва евреите, за да прави кариера и да пълни съкровищницата на кралицата. Затова съм решил да спася колкото може повече евреи и ще го направя, повярвай! — В гнева си Рафаел беше повишил тон, но като видя предупреждението в очите на брат си, се наведе към него и бързо понижи глас. Не беше нужно да проявява дързост. Навсякъде имаше бдителни очи и уши, които можеха да го отведат на кладата. Макар че имаше доверие в брат си и в Мария, не можеше да вярва на прислугата. Всеки, който предадеше на чиновниците на инквизицията заподозрян в ерес, получаваше парична награда.

— Някак си усещам, че съм определен да спасявам невинни — заключи той с примирителен тон.

Карлос също понижи глас, но това не намали гнева му.

— Може би следващото, което ще ми кажеш, е, че възнамеряваш да спасиш от Торкемада и онези дрипави цигани, които са те държали в плен.

— Те изобщо не бяха дрипави. — Рафаел си представи Алисия и баща й Рудолфо и обясни: — Те просто са различни от нас, но ние не искаме да го разберем.

— Циганите са крадци! Еретици! Помни какво ти казвам: Изабела много скоро ще изгони от Испания всички цигански банди!

— Циганите са като мирни овчици в сравнение с двамата испанци, които откраднаха парите ми и се опитаха да ме убият. А що се отнася до еретичеството, нямаме право да ги наричаме така, защото никой не се е опитал да ги приобщи към християнската вяра.

— Тогава са езичници. — Карлос вдигна рамене, изтри устата си със салфетката и стана. — Хайде да не се караме. Циганите вече няма да ни притесняват. Отървахме се от тях.

Рафаел никак не хареса тона на брат си.

— Какво искаш да кажеш, Карлос?

— Циганите от онази гора са заминали. Група селяни ги нападнали и ги прогонили. За съжаление убили само десетина. Изгорили колите им и…

Лицето на Рафаел побеля като тебешир. Сграбчи брат си за раменете и изръмжа:

— Какво каза?

Карлос се стресна до смърт. Никога не беше виждал Рафаел толкова възбуден.

— Казах, че циганите са били прогонени от група селяни.

— Каза също, че са подпалили колите им и са убивали! — Рафаел раздруса брат си и очите му запламтяха. — Ти имаш ли нещо общо с нападението, Карлос? Имаш ли? Ако си замесен, вече не нося отговорност за действията си, кълна ти се! Не биваше да ти разказвам какво съм преживял. Дадох им думата си, че няма да ги издам, а ти се доверих. Нали сме братя!

Карлос се задави от страх.

— Не, Рафаел, не! Кълна се в Светата дева! Виновни са двама мъже от селото, които видели циганския лагер в гората.

— Как се казват?

— Вече не помня. — Карлос целият трепереше. Открай време мразеше насилието. Като забеляза посивялото лице на брат си, Рафаел разхлаби хватката си.

— Много съжалявам, че избухнах така, Карлос. Но знаеш ли… там имаше една жена… не всички цигани са такива, за каквито ги мислиш. Трябва да я намеря. Трябва да разбера дали е оцеляла. Моля те, опитай да си спомниш!

Карлос го изгледа възмутено, приглади измачканите си дрехи и напрегна ума си.

— Май че единият беше Мануел, а другият Хуан… не, Хосе.

— Мануел и Хосе? — Рафаел помнеше тези имена. Изведнъж разбра истината. — Тези негодници са се върнали заради мен. За да се уверят, че съм мъртъв. Тогава са видели циганите. Подли кучета! Било ги е страх да действат сами, затова са довели селяните да плячкосват и убиват. — Сега Рафаел имаше още една причини да си отмъсти. Първо обаче трябваше да намери Алисия. Без да се бави, хукна към оборите на брат си, избра най-бързия кон и препусна като луд към гората.

Докато препускаше като луд, Рафаел се молеше пламенно брат му да не е бил прав. Дано да не е имало много убити. Дано циганите да бяха избягали. Като си припомни срещата със Стиво и другите двама млади цигани, той се обнадежди: те бяха мъже, които умееха да се бият.

Когато стигна до мястото на лагера, надеждите му угаснаха. Не се чуваха смехове и песни, цареше мъртвешка тишина. Даже птиците бяха замлъкнали.

— Исусе! — Рафаел беше ужасен от гледката, която се разкри пред очите му. Смърт и разрушение, жалки останки от хора и коли, изгорени на пепел. Навсякъде строшени оръжия и трупове, които циганите напразно се бяха опитали да изгорят.

Рафаел скочи от коня и тръгна между труповете, търсейки някакъв знак от Алисия. Очите му ослепяха от сълзи. Защо е било нужно това жестоко клане, защо?

С безкрайна болка в сърцето той коленичи и скри лице в ръцете си. Дали Алисия беше между мъртвите? Дали великолепното й тяло беше станало жертва на пламъците? Или бе успяла да избяга? Можеше ли да се надява? Тя бе нарекла своя бог О Дел и сега Рафаел се помоли с цялото си сърце и душа циганският бог да е чул плачовете на своите деца и да ги е защитил с могъщата си ръка.

Той преброи изгорените коли и се опита да пресметне колко оставаха. Оказа се, че повечето коли на циганите са останали незасегнати. Значи хората от племето бяха избягали навътре в гората, но накъде? Алисия не беше казала нищо за следващата им цел. Рафаел потърси следите от колите, но не намери нищо.

Силните дъждове през последните дни бяха измили всичко. Накрая се отказа и тръгна да излезе от гората, но точно в този миг вятърът донесе до него подигравателен смях. Скри се бързо зад близките храсти и надникна предпазливо между листата, за да разбере кои бяха натрапниците. Когато видя мъжете, които търсеше, стисна зъби и хвана дръжката на меча си.

— Нали ти казах, че с малко повече търпение ще спечелим от тази работа!

— Знам, Мануел, но според мен не е правилно да обираме мъртвите. — Мъжът посочи изгорените коли. — Виж циганите. Ти твърдеше, че в колите има злато, но аз виждам само пепел.

Мъжът на име Мануел претърси набързо остатъците от най-близката кола.

— Няма злато! По дяволите! Проклетите цигани са го отнесли със себе си!

— Може би изобщо не са имали злато. Нали видях какви украшения носеха жените им. Само няколко бяха със златни обици. Може би това е всичко, което притежават.

Мануел нямаше време да отговори, защото Рафаел ги връхлетя като бог на отмъщението.

— Ти, проклет звяр! Ти, убиецо! Ти си унищожил тези хора, и то само от алчност!

Мъжът на име Хосе застина от ужас, лицето му побеля като платно. Очевидно повярва, че е видял призрак.

— Мануел! Мануел! Той е! Върнал се е от света на мъртвите, за да ни отмъсти. Дано бог и светците ме запазят! — Той се прекръсти бързо и когато Рафаел го сграбчи, изхленчи жално: — Не! Не! Не ме убивайте! Аз не съм ви направил нищо, той беше. Той! — и посочи с пръст Мануел.

Пленник на гнева си, Рафаел не виждаше и не чуваше нищо. Двамата мъже се търкаляха по земята, докато Хосе отчаяно се опитваше да се освободи.

— Не се е върнал от света на мъртвите — изрече подигравателно Мануел, — но много скоро ще се озове там. — Извади меча си и се хвърли срещу Рафаел, но той успя да се наведе навреме и острието се заби в стъблото на близкото дърво, вместо в шията му. Остави Хосе и съсредоточи вниманието си върху по-опасния от двамата негодници. Като забеляза, че е свободен, Хосе си плю на петите и изчезна в гората.

Рафаел замахна с меча си и умело отби новата атака на противника си.

— Този път няма да ме изненадаш. Няма отново да стана жертва на подлостта ти.

— Ще видим. Аз не съм страхливец като Хосе. Няма да избягам, а ще се бия с теб и ще те убия!

Мануел размахваше меча си като побеснял, но Рафаел умело избягваше силните удари, макар и в последния миг.

— Ще видиш ти! Следващия път ще ти пусна кръв! — изръмжа Мануел и отново връхлетя върху него. В този миг Рафаел съзря шанса си — нанесе силен удар и веднага усети, че е улучил от рамото на противника му шурна кръв.

— Би трябвало да те убия за онова, което си направил, но това ще ме постави на едно стъпало с теб. Свали меча си и ще те отведа в затвора, за да бъдеш наказан за кражбата.

— Да се предам? По-добре да умра, отколкото да гния до живот в зандана! — Без да обръща внимание на болката в гърдите и ръката, Мануел нападна отново, но Рафаел парира удара и успя да избие меча от ръката му. Преди Мануел да е успял да го вдигне, Рафаел се хвърли върху него и му нанесе силен удар в корема. Мъжът изкрещя и се преви от болка.

— Е, как се чувстваш пред лицето на смъртта? — попита подигравателно Рафаел и опря острието на меча си в гърдите на негодника. Очите на Мануел искряха от омраза. — Бъди благодарен, че не те ударих отзад. Хайде, стани! — Вдигна го и го повлече към коня си. — Ще вървиш зад мен като куче. — Взе въжето от седлото си и върза ръцете на пленника си на гърба.

— Няма да се върна в онзи вонящ затвор! — изсъска Мануел. — Заклех се на гроба на майка си, че никога вече няма да се върна там. — Изви се като влечуго и нанесе силен удар в гърдите на Рафаел, след което се скри в храсталака. Задъхвайки се от болка, Рафаел го последва. Нямаше намерение да изпусне плячката си. Следвайки избягалия със сигурен инстинкт на ловец, той го намери на брега на същата онази река, в която за малко не се бе удавил.

— Не разбираш ли, че няма да ми избягаш, крадецо? — изкрещя гневно той и направи крачка към него. Мануел дърпаше вбесено въжето, което стягаше китките му, в напразен опит да се освободи.

— Ще избягам и ще те убия! — изръмжа заплашително той. Шумът от течението на реката заглуши думите му. Той се залюля като в транс и заотстъпва крачка по крачка, докато Рафаел го изтикваше към брега. Когато се озова на самия ръб, Мануел дръпна въжето с все сила и в същия миг загуби опора под краката си. Очите му се разшириха невярващо, устата му се отвори в ужасен вик и той падна назад в буйната вода.

Рафаел слезе на брега и огледа безпомощно силното течение на реката. Черната вода се затвори над новата си жертва. За разлика от Алисия той не можеше да плува.

— Бог да се смили над душата му — прошепна той, докато следеше как водата теглеше Мануел към дъното. Реката беше придошла от силните дъждове и Рафаел се съмняваше, че дори Алисия би могла да спаси нещастника.

Стоя дълго на брега, загледан в мътните води, дълбоко замислен. Накрая се обърна и отиде при коня си. Смяташе да се върне в дома на брат си, за да се преоблече и да отиде в града. Една глава от живота му беше затворена. Мъжете, които го бяха нападнали и ограбили, бяха наказани. Хосе щеше и занапред да води жалък живот на страхливец. Собствените му страхове щяха да бъдат достатъчно наказание.

Рафаел влезе в Толедо почти на обед. Слънцето беше високо в небето и пареше земята с горещите си лъчи. Скоро щеше да дойде часът на сиестата, а той имаше да свърши много работи.

Ускори крачка и забърза по неравния калдъръм. Най-сетне навлезе в бедняшкия квартал, застроен най-вече с малки едноетажни къщички от дърво и глина. Кучета, пилета и свине се разхождаха свободно, между тях тичаха полуголи деца. Рафаел много искаше да поспре, за да ги погледа как играят, но нямаше никакво време. Трябваше да намери гостилницата, в която щеше да се състои срещата, която можеше да промени живота му. Повтори си името на мъжа и то му прозвуча някак символично: Фернандо де Торга.

Той беше чувал и преди за хора, които не одобряваха политиката на Торкемада, Може би най-дейният между тях беше де Торга, наполовина италианец, наполовина испанец, който беше наел кораби, с които извеждаше от Испания стотици покръстени евреи. Като картограф и мореплавател той щеше да помогне на Рафаел да влезе във връзка с хората, които можеха да бъдат полезни на бегълците.

По звъна на църковните камбани Рафаел разбра, че закъснява, и тихо изругай. Ускори крачка и скоро навлезе в квартала, където се намираше гостилницата.

Най-сетне видя в края на уличката прясно варосаните стени на заведението. Оприличи го с малък оазис, заобиколен от високи дървета, които го пазеха от изгарящото слънце. Когато спря да си почине под крайното дърво, от съседната тясна уличка излезе непознат мъж и го заговори.

— Ей, момко! Я ела тук! — Като махна на Рафаел да се приближи, непознатият се огледа бдително, сякаш се боеше да не го видят. Рафаел пристъпи предпазливо, готов да се отбранява, ако мъжът се окаже разбойник.

— Кой сте вие? — попита Рафаел и го огледа изпитателно. Едър и як, мъжът приличаше на селянин. Кафявите му очи лежаха дълбоко в орбитите и гледаха пронизваше Рафаел, сякаш непознатият искаше да се увери, че няма да попадне в капан.

— И аз бих могъл да ви попитам същото, амиго.

— Търся човек на име де Торга. Чували ли сте за него? — Гласът на Рафаел се понижи до шепот, той направи няколко крачки към човека насреща си, без да го изпуска от очи.

— Защо го търсите? — попита на свой ред мъжът с присвити очи.

— Имам нужда от информация. Трябва да изпълня една мисия и той държи ключа в ръката си.

Лицето на мъжа се изкриви в усмивка.

— Тогава ще ви кажа, че аз съм човекът, когото търсите.

— Вие сте де Торга?

— Изненадва ли ви това? Аз съм от Кастилия, а вие? — Когато се срещаха непознати, винаги се питаха кой от коя област е. Понякога това беше по-важно дори от съсловието.

— И аз съм от Кастилия. Да влезем ли?

— Не! Навсякъде има очи и уши, които шпионират за Торкемада. Трябва да бъдем много предпазливи. Най-добре да поговорим тук, на открито, сеньор, ако нямате нищо против. — Той посочи близкия камък, сякаш беше меко кресло. — Седнете тук! — От мястото се виждаха всички, които влизаха в гостилницата, а при нужда имаха възможност бързо да се изтеглят към града по тесните, извити улички.

Рафаел незабавно заговори по темата, която го вълнуваше.

— Чух за вашите старания да помогнете на покръстените и дойдох да потърся помощта ви, за да осъществя собствените си намерения. Имам земя, където бих могъл да подслонявам бегълци, и пари, с които да заминат за Рим или Константинопол.

— Защо ми предлагате услугите си? Млад благородник като вас има много възможности да харчи парите си.

Рафаел го изгледа гневно.

— Като например за вино и жени? — попита презрително той. — Аз не съм от тези благородници. Повечето образовани хора в тази страна не одобряват методите на инквизицията. Вече говорих с дон Франсиско и той ме изпрати при вас.

Де Торга избухна в смях.

— Успокойте се, амиго. И аз говорих с дон Франсиско. Затова излязох да ви чакам. Пак ви повтарям, трябва да сме много предпазливи. Но веднага ще ви кажа, че наистина имаме нужда от хора като вас, не само смелчаци, но и с чувство за справедливост.

— Мисля, че трябва да бързаме. Боя се, че много скоро фанатизмът на Торкемада ще се прехвърли от покръстените върху евреите. Тогава ще ни е много трудно да ги спасим.

— Торкемада е бесен, че еретиците бягат от страната. Заплашва капитаните със страшни наказания, ако допускат на корабите си покръстени. Лицата с еврейски произход имат строга забрана да напускат Испания.

— Значи съм закъснял? Де Торга поклати глава.

— Не. Никога не е късно. Това означава само, че трябва да действаме изключително предпазливо. Въпреки заплахата от наказание все още има хора, които искат да ни помагат. — Той отново погледна пронизващо Рафаел и явно стигна до решение, защото заяви:

— Знам, че дойдохте тук да търсите помощта ми, но мисля, че аз съм този, който има нужда от вашата помощ.

— Имате нужда от мен? За какво?

— Защото ние с вас можем да спасим повече хора, ако работим заедно. Аз ще събера рибарски лодки, които ще натоварят необходимите хора и запаси и ще се срещнат с корабите на определено място. Но има нещо, което не съм в състояние да направя, и той е да събера информация, до която имат достъп само благородниците.

— Информация? Каква информация? Де Торга отново понижи глас.

— Трябва да знаем накъде ще се насочи следващия удар на Торкемада, кои семейства са в опасност, за да ги измъкнем под носа му. Трябва ни човек, който може да стигне до самия Торкемада. Мисля, че вие ще се справите.

— Как бих могъл да се приближа към него? Та аз изобщо не го познавам!

— Има един свещеник, казва се Хуан Дорадо. Той е доведен син на един от най-влиятелните хора в провинция Леон. Потърсете го и се сприятелете с него. Той е любимец на Торкемада, а баща му е съветник на кралицата.

— А какво ще правя, докато поддържам приятелство с него? Искам да помагам на бегълците, не разбирате ли, да помагам истински!

— Нали ми споменахте, че имате земя? Дон Франсиско каза, че имотите ви са на север, по границата с Леон. Точно там е удобното място да предложим убежище на покръстените, докато приготвим следващия кораб. Съгласен ли сте?

Рафаел кимна.

— Естествено. Но кажете ми, кой всъщност е този Хуан Дорадо?

— Живее тук в Толедо, при Торкемада. Вие трябва да решите как ще се доближите до него и как ще му влезете под кожата. — Искаше да каже още нещо, но като видя тримата испански войници, които вървяха право към тях, поклати глава. — Край на разговора. Ако имате нужда от мен, ще бъда наблизо. Не ме търсете. Ще си държа очите и ушите отворени и ще дойда при вас, когато трябва. — Той изчезна безшумно, както беше дошъл, и остави Рафаел да се разправя с войниците.

— Ей, вие — извика единият. — Защо се мотаете тук?

— Ама той не прилича на селянин — спря го другарят му, като видя изисканото облекло на Рафаел и скъпия пръстен на ръката му.

Рафаел запази спокойствие. Макар да не беше престъпление да седи на камък пред гостилница в бедняшки квартал, той не биваше да привлича излишно внимание върху себе си. Не и сега.

— Очаквам една красива сеньорита — отговори с усмивка той.

— Аха — изсмя се единият войник и му намигна.

— За съжаление закъсня твърде много.

— Такива са жените — въздъхна вторият войник.

— А красива ли е? — попита жадно третият. Рафаел си представи Алисия.

— О, прекрасна е! Темпераментна. Очите й са зелени като морето, кожата й е мека като кадифе.

— Защо да не постоим тук с него, та да я видим и ние? — обърна се първият войник към другарите си.

— Не бива така — сряза го вторият. — Остави влюбените на мира. Пък и гърлото ми е пресъхнало. Да влезем в гостилницата. Не сме дошли чак дотук, за да чакаме пред вратата. Когато съм жаден, жените не ме интересуват.

Тримата войници влязоха в гостилницата и Рафаел остана сам на пътя.

Слънцето пареше безмилостно кожата на Алисия, която седеше на капрата на колата си с юздите в ръце. Разкаляната земя беше изсъхнала много бързо и сега представляваше грозно напукана повърхност. Погледът й обхождаше тревожно околността и търсеше Рудолфо, който беше препуснал напред, за да намери най-сигурния път. Всички цигани от кервана се страхуваха от ново нападение и от поява на служители на инквизицията.

Главоболието на Алисия беше отслабнало и тя можеше отново да управлява сама колата си. Радваше се, че отново беше самостоятелна. Като чу кученцето на децата да лае, тя се обърна. През отвора надничаше личицето на Мала, а под нея се подаваше нахалната черна муцунка на Мавър, който лаеше по камъните от двете страни на пътя.

— Внимавай да не паднеш, Мала — засмя се Алисия и отново се обърна към пътя, но не беше достатъчно бърза. Колата мина през един голям камък и се разлюля. Алисия загуби равновесие и едва не изпусна юздите.

— Всичко наред ли е? — извика й Тодеро от колата си, която беше непосредствено след нейната. Макар че раната му не беше зараснала напълно и ръката му беше стегната в примка, той настояваше сам да управлява колата си.

— Да — извика в отговор Алисия. — Забравих, че не трябва да отделям поглед от пътя.

Младата жена всеки ден благодареше на О Дел, че Тодеро бе останал жив. Въпреки че беше тежко ранен, той не престана да се грижи за нея и за другите. Той беше най-добрият и приятел. Тодеро, Зуба и Рудолфо бяха единствените й съюзници. Останалите я избягваха. Без съмнение продължаваха да вярват в обвиненията на Стиво. Циганите смятаха, че ако сред тях живее загубила добродетелта си жена, тя носи нещастие, затова за Стиво не беше трудно да подхранва враждебността им.

Нека си мърморят, повтаряше си упорито Алисия. Само тя си знаеше колко скъпо й беше струвала глупостта, която бе извършила.

Местността беше гола, но посвоему красива. Междувременно бяха оставили гората далеч зад себе си и пътуваха по голо високо плато. Тук нямаше къде да се скрият, затова се изискваше особена предпазливост.

Колко е хубав светът, каза си въодушевено Алисия, докато гледаше към назъбените скали на далечната планина и към потъналата в зеленина долина под зъберите. Въпреки това хората се мразят, причиняват си зло и страдания, продължи мисълта си тя. Споменът за Рафаел не преставаше да я преследва. Колкото и да се опитваше да го забрави, това не й се удаваше.

Докато колата трополеше по неравния път, Алисия се давеше в облаците прах. Би било прекрасно, ако можеха да спрат, да похапнат, да измият мръсотията от дългия път и да си отдъхнат в меките легла в колите си.

Тихо кискане зад гърба й я изтръгна от мечтанията. Когато се обърна, с ужас забеляза, че Пало е увиснал на една от дъските под колата и се прехвърля на следващата, очевидно се упражняваше в издръжливост.

— Пало! — изкрещя гневно Алисия. — Какво правиш там?

— Играя си — отговори весело момчето. — Искам да видя колко ще издържат ръцете ми, преди да падна.

Алисия не можеше да му заповяда да се пусне, защото неизбежно щеше да попадне под копитата на конете на Тодеро, а и не искаше да го плаши. Опасността беше сериозна. Трябваше веднага да измисли нещо!

— Добре, Пало. Виждам, че си силно момче, затова те каня да ми помагаш в управлението на колата. Дай ми ръката си, за да те изтегля на капрата до мен.

— Няма! — засмя се момчето, което не подозираше каква опасност го заплашва.

— Моля те, Пало! — Алисия се опита да прогони страха от гласа си. Или трябваше да даде сигнал за спиране, или да поеме риска да издърпа момчето по време на движение.

Реши да направи последен опит и протегна ръка към него.

— Не мога повече да държа юздите, Пало, имам нужда от теб. Моля те, няма ли да ми помогнеш? — Този път малкият хвана протегнатата ръка и я стисна здраво. Със сила, която идваше от отчаянието, Алисия изтегли детето на капрата, но юздите се изплъзнаха от пръстите й. Колата се разлюля и мина на сантиметри от голям камък. Алисия се наведе напред, за да хване отново юздите и да успокои подплашените коне. Отзад се чуха гневни викове и скърцане на колела. Очевидно следващите коли трябваше да спрат.

— Какви ги вършиш, Алисия?

— Глупава женска!

Младата жена стегна юздите с все сила и изкрещя гневно на конете. Най-сетне успя да спре колата си, но отдолу се чу застрашително скърцане на трошащо се дърво.

— Боже, оста! — Не беше нужно да слезе от колата, за да види каква повреда беше причинила. Проблемът не беше тежък, но керванът щеше да забави ход — точно сега, когато всяка минута беше ценна.

— Аз ти помогнах — обади се гордо Пало, който не подозираше какво беше причинил с глупостта си. — Аз задържах конете.

— Да, помогна ми — потвърди мрачно Алисия. — А трябваше аз да го сторя.

От едната страна дотича Тодеро, от другата — Стиво.

— Какво направи, глупачке? — извика гневно Стиво. — Жени! Открай време са тегло за мъжа.

Тодеро очевидно беше загрижен преди всичко за Алисия и думите му прозвучаха почти любезно:

— Какво се случи, Алисия? Защо отпусна юздите? Конете ли се разлудуваха?

— Пало — обясни мрачно младата жена. — Придвижваше се на ръце под колата. Не можех да рискувам да се нарани.

— Пало значи! Пфу, децата са по-голяма напаст даже от жените. — Стиво изруга и замахна, сякаш се готвеше да удари момчето. Алисия разпери ръце, за да го предпази. Тя щеше да го накаже за непослушанието, но знаеше, че проблемите не се решават с насилие.

— Не го докосвай! Аз ще се разправям с него. Аз нося отговорност за децата.

— Хлапакът заслужава наказание! — В очите на Стиво светеше злоба.

— Дори да е така, това е моя работа — отговори Алисия и твърдо издържа на погледа му. Без да каже дума повече, Стиво се отдалечи.

— Един ден необузданият му темперамент ще тласне всички ни към смъртта! — изруга тихо Тодеро. Лицето му беше разкривено от болка, очевидно усилието да управлява колата го изтощаваше. През бялата ленена превръзка капеше прясна кръв.

— Тодеро, мисли за раната си!

— Нищо ми няма. Радвам се, че си невредима.

— Оста се счупи. Тодеро се усмихна.

— По-добре оста, отколкото шията ти. Ти си смела жена, Алисия. Ако не беше реагирала толкова бързо, щеше да стане много по-лошо.

Когато чу конски тропот, Алисия се обърна бързо и извика от радост — баща й се връщаше.

— Какво има? Какво се случи? — попита разтревожено Рудолфо.

— Оста се счупи. Ще се наложи да нощуваме тук — отговори Тодеро. — Утре рано ще поправим колата на Алисия.

— Мястото е удобно за нощувка. Храстите ще ни пазят от чужди погледи, а малкото езеро ще ни достави прясна вода. — Рудолфо плъзна поглед по колата, спря върху лицето на Алисия, после се премести върху ококорените очи на Пало. — Момчето е виновно, нали? — изръмжа той.

Алисия кимна.

— Той не осъзнаваш в каква опасност се намира. Мисля, че трябва да си поговориш с него насаме и да му обясниш, че е длъжен да ме слуша.

— Послушанието, Пало, е един от най-важните закони на циганите. Когато Алисия ти казва нещо, трябва да я послушаш. Тя е по-голяма и по-умна от теб. Това е обичайно при нас — малките слушат големите. Лекомислието ти спря кервана и ще ни забави. Това е позорно! — Рудолфо го заплаши с пръст.

Детето се разплака много по-горчиво, отколкото ако Стиво го беше ударил. Всички деца в лагера изпитваха страхопочитание към Рудолфо.

Алисия го притисна до гърдите си.

— Не плачи, Пало. Всичко ще се оправи. Хайде, стига. Ела да ми помогнеш да събера съчки. — Тя хвърли бърз поглед към счупената ос и потрепери при представата за малкото телце на момчето между колелата.

Късно вечерта около огньовете седяха весело бъбрещи мъже и жени. Никой не би казал, че това е принудителен лагер. Мъжете обсъждаха важни неща, жените се смееха. Всички се радваха, че са избягали от омразата на селяните, но Алисия усещаше, че повечето продължаваха да се отнасят с недоверие към нея.

Стиво неотстъпно я следеше с поглед и в очите му светеше такава жажда, че тя потрепери. В усмивката му имаше тъмна сянка, която я накара бързо да извърне глава. Защо той не й позволяваше да забрави какво се бе случило между нея и горгиото? Разочарована и нещастна, тя се отдели от другите и си намери място извън кръга на огньовете. Нахрани се сама, докато се появи Зуба.

— Какво правиш тук съвсем сама? — попита тихо девойката.

— Те смятат, че аз съм виновна за онова, което се случи. Виждам го в очите им. — Алисия въздъхна тежко. — Даже да бях горгио, нямаше да им донеса по-голямо нещастие.

Зуба седна до нея на земята.

— Те са глупави. Не ги обвинявай. Аз знам, Тодеро знае и другите също ще го разберат. Дай им време. Скоро ще забравят и ще почнат да говорят за друго.

— Надявам се да си права, Зуба. Много се надявам. Не бих могла да понеса мисълта, че собствените ми хора ще ме прогонят.

За да я развесели, Зуба извади от ръкава си червена кърпа.

— Я виж, вече имам кърпата на Тодеро. Сгодихме се!

— Сгодени! — Алисия моментално забрави собственото си нещастие и прегърна приятелката си. — Толкова се радвам за теб! Знаех, че ще стане така. Едва не умрях, когато пронизаха Тодеро пред очите ми. Но сега всичко е добре. О, Зуба, Зуба!

Двете се смяха и плакаха заедно, докато Зуба й разказваше как Тодеро й признал любовта си, докато седяла край постелята му.

— Кога ще направим сватба?

— Когато се срещнем с баща ми и братята ми, които потеглиха с другия керван. Аз настоях да остана с Тодеро. Когато се съберем, бащите ни ще изготвят брачния договор. — Зуба засия от гордост. — Тодеро каза, че заслужавам висока цена, а баща му бил достатъчно богат, за да я плати. Но аз щях да го взема даже да нямаше нито един кон. Аз го обичам, Алисия.

— Знам, мила, знам.

Към небето се издигна нежна песен и двете жени млъкнаха, за да я чуят. Тодеро свиреше на китара и пееше любовни песни.

— Не бива да оставаш сама — каза тихо Зуба. — Ела, седни при нас.

Алисия поклати глава.

— Не. Това е нощ за влюбени. Аз само ще преча. Върви при Тодеро, а аз ще се присъединя към другите. — Тя й махна заповеднически. — Хайде, върви. Годеникът ти чака.

Зуба скочи и затича към огъня с бързината и устрема на влюбена жена, а Алисия отново остана сама.

Нощта беше гореща, не подухваше ветрец. Пало и Мала спяха дълбоко. Мъжете и жените край огньовете си разказваха весели истории и стари легенди. Никой не забелязваше отсъствието на Алисия. Тя слезе към езерото и се зарадва на възможността да се изкъпе в хладната вода.

Езерото беше като малък оазис сред кал и пясък, заобиколено от висока трева и ниски храсти. Алисия пое дълбоко дъх и се наведе да напръска лицето си. Хладната вода помилва изгорялата й кожа и тя въздъхна доволно.

Изведнъж чу зад себе си шум, две ръце я сграбчиха и я стиснаха толкова силно, че тя изпищя от болка.

— Стиво!

Циганинът я обърна, за да я погледне в лицето.

— Знаех си, че ще дойде ден, когато ще те намеря сама, без овчарското куче Рудолфо и без бъбривите хлапета. Зуба и Тодеро също са далече. Алисия се опита да скрие уплахата си — Пусни ме, Стиво!

— Не! — Той посегна да помилва гърдите й, без да крие намеренията си. — Точно каквито ги обичам, зрели и твърди.

Алисия извика гневно, забравила страха.

— Пусни ме, Стиво, или ще те убия! Кълна ти се, ще те убия! — Тя посегна към камата в колана си, но той я изпревари, изтръгна оръжието и го хвърли надалече.

— Е, какво ще прави малката пчеличка, като остана без жило?

— Ти си звяр! — изсъска тя. — Гади ми се от докосването ти. Циганинът се ухили безсрамно.

— Може да съм звяр, но ти се заклевам, че ще те накарам да стенеш от удоволствие. — Прегърна я със силните си ръце, смъкна блузата й, хвана я за раменете и я натисна към земята.

Проклинайки, Алисия зарита диво, заудря го с юмруци, а когато той притисна уста към нейната, стисна зъбите си толкова здраво, че усети вкуса на собствената си кръв. Дългите й нокти оставиха дълбока следа по бузата му.

— Вещица! Белези ли искаш да ми оставиш! — изрева той и вдигна ръцете й над главата. Ако преди беше груб, сега стана направо брутален.

Алисия съзнаваше, че трябва да намери начин да избяга. Не можеше да му позволи да я опозори. Никога нямаше да го допусне близо до тялото си. През цялото време мислеше за Рафаел. Той не я беше принудил. Беше безкрайно нежен и внимателен. Затворила очи, тя изкрещя цялото си възмущение и само след миг смаяно установи, че беше свободна. Над нея стоеше Рудолфо, бесен от гняв, и държеше Стиво за косата. Очевидно беше чул виковете й и бе дошъл да я спаси.

— Ти си по-лош от змия — изкрещя Рудолфо и удари плесница на Стиво. — Ако още веднъж те видя близо до дъщеря ми, ще те убия, кълна ти се!

Стиво се надигна бавно. В погледа му светеше дива ярост.

— Днес ще я оставя на мира, но моят ден ще дойде, старче. Моят ден ще дойде. — В гласа му имаше недвусмислена заплаха и Алисия разбра, че Стиво щеше да удържи на думата си. Наперен като боен петел, насилникът се отдалечи.

Рудолфо я прегърна нежно и помилва дългата тъмна коса.

— Чави, Чави… Той е лош човек. Отдавна го знам.

Изведнъж ръцете му омекнаха. Вълнението му беше дошло твърде много. Той притисна сърцето си и шумно пое въздух.

— Татко! Татко! Какво ти е? — изплака Алисия и коленичи до него в тревата. Лицето му беше смъртнобледо.

— Сърцето ми… — простена той и затвори очи. Сви се на кълбо и се опита да се пребори с болката, която заплашваше да го разкъса. Алисия се наведе над него и попита шепнешком:

— Какво мога да направя, за да ти помогна, татко? — Чувствителните й пръсти погладиха гърба му с надеждата да му дарят облекчение.

— Ще ми мине. Винаги минава — изохка той. — Нали знаеш, че съм силен като вол. Ще ми мине. Ще престане да боли.

В този миг Рудолфо разбра, че трябваше на всяка цена да намери испанеца Рафаел де Виласандро. Едва когато Алисия се омъжеше за човек от собствения си народ и заживееше щастливо с него, той щеше да умре спокойно. А смъртта наближаваше. Болното му сърце щеше скоро да го вкара в гроба.

Алисия лежеше в леглото си с широко отворени очи и не можеше да заспи. Срещу нея беше Мала, притиснала до гърдите си малкия Мавър, а до нея, с невинно изражение, Пало. Тихите въздишки на спящите деца я успокояваха и тя си помисли, че един ден също ще има две дечица като тези. Но до тогава с радост щеше да се грижи за сирачетата.

Затвори очи и се опита да заспи, но денят беше твърде богат на събития и сънят не идваше. Отдавна подозираше, че Рудолфо е болен, но сега беше сигурна. Рудолфо, който винаги я беше утешавал, сега се нуждаеше от нея — нищо, че не се оплакваше и се опитваше да омаловажи случилото се. Алисия не му вярваше. Знаеше, че говори така само за да й спести тревогите.

— Ял съм нещо, което не ми понася — бе казал накрая той, след като преодоля болката и вече можеше да стане. — Да не говорим повече за случилото се, Алисия.

Тя го придружи до мястото за спане под колата, грижливо разстла завивките и му приготви гореща отвара от пореч. Рудолфо възрази, но тя настоя и не се отдели от него, докато не изпи отварата до последната капка. Знаеше, че билката е полезна за сърцето.

„Какво бих правила без теб, татко?“ — помисли си тя и в очите й запариха горещи сълзи. Той беше до нея от началото на съзнателния й живот.

— Той ще се оправи, трябва да се оправи! — пошепна заклинателно тя. Всяка вечер щеше да му приготвя отвара, освен това щеше да го помоли за известно време да се откаже от водачеството на кервана. Рудолфо имаше нужда от почивка. Най-добре беше да го настани в собствената си кола, в мекото си легло. Ще му позволя да яхне грамадния чер жребец и да препусне отново начело на кервана едва когато се възстанови напълно, каза си решително тя.

В този миг малкият Пало изплака уплашено и Алисия скочи. И той ли беше болен? Момчето размахваше ръце и шепнеше несвързани думи, но очите му останаха затворени. Алисия го помилва успокоително и му заговори нежно, докато утихна и отново заспа дълбоко. Явно беше само кошмар. Пало се страхуваше от някого, който го биеше, и Алисия тихо изруга по адрес на Стиво. Не само, че се бе опитал да я насили, ами беше уплашил и момчето. Стиво беше необуздан и много от циганите казваха, че бил под властта на Бенг. Алисия поклати глава. Сега трябваше да се страхува не само от чуждите, ами и от един от своите. Припомни си погледа на Стиво, отправен към Рудолфо, и потрепери. Стиво ревнуваше.

Да не би да си въобразяваше, че трябва да заеме мястото на Рудолфо само защото е син на Фури Дай?

— О Дел да ни е на помощ, ако един ден стане наш водач — пошепна тя в мрака.

Когато Пало отново заспа дълбоко, Алисия се премести в другия край на леглото. В този миг отвън долетя шум. Със спомена за жадния поглед на Стиво тя посегна към камата си. Ако беше решил да дойде в колата й, нямаше да я завари неподготвена. Припълзя безшумно към платнището и се вслуша.

— Моля те да го потърсиш, Маноло. Бих тръгнал сам, но както знаеш, не мога да оставя кервана. Докато те няма, ще се грижа за семейството ти, обещавам. — Гласът беше на Рудолфо.

— Сигурно е много важно за теб, иначе нямаше да ми възложиш тази задача. Не разбирам защо държиш да го намеря, но ще изпълня молбата ти, Рудолфо.

— Много ти благодаря. Правя, каквото трябва, повярвай. Само така ще мога да умра в мир.

— Не говори за смъртта. Още дълго ще бъдеш с нас.

— Всеки човек си отива, когато му дойде времето. — Последва дълго мълчание и Алисия се напрегна. Кого трябваше да потърси Маноло?

— Ще взема Гюри. Мисля, че ще го настигнем, преди да залезе слънцето. — Гласовете заглъхнаха в шепот, но Алисия чу ясно предупреждението на Рудолфо.

— Внимавай. Помни негодниците, които ни нападнаха. Никога няма да си простя, ако съм те изпратил на смърт.

— Ще се движим безшумно. Ще бъдем невидими като нощта. Ако трябва, ще го измъкна от леглото му.

Алисия повдигна леко платнището и видя Маноло, който се сбогуваше с баща й. Като го изпрати, Рудолфо пропълзя отново под колата. Тя изпита желание да отиде при него, но това беше мъжка работа. Рудолфо беше умен. Никога не би предприел нещо, което би навредило на народа му.

Ще го оставя да се наспи и ще престана да си блъскам главата, каза си решително тя. Сви се под завивката и затвори очи. Мина много време, докато сънят я надви. Сънува Рафаел, който я държеше в прегръдката си, целуваше я и я милваше, шепнеше в ухото й нежни думи. Отново я повлече болезнената вихрушка на плътската наслада. Ала когато отвори очи, споменът й причини срам и тъга. Сънят й беше толкова реален. Отново се беше отдала на испанеца. Желаеше любовта му и го молеше да я люби.

— Господи, колко съм слаба. Но какво мога да направя? — изхълца тя. — Никога ли няма да се отърва от теб, горгио? Никога ли няма да бъда свободна? — Скри лице в ръцете си и даде воля на сълзите си.

Алисия не беше единствената, която страдаше. Рудолфо също не можа да заспи. Докато се въртеше неспокойно в постелята си, той си припомняше жената с тъмна наметка, която му донесе малкото момиченце. Студените й сиви очи гледаха пронизващо.

— Дойдох да ви дам това дете — каза тя и бутна Алисия към него. — Чух, че често крадете деца от града, затова реших да ви улесня.

Рудолфо ясно помнеше как стисна зъби, за да сдържи гнева си, и отговори:

— Ние не крадем нищо, най-малко пък дечица! Циганите са честни хора. — Искаше да отпрати жената, но невинното дете трогна сърцето му. Когато се наведе да погледне тъмнокосото, зеленооко момиченце, което изобщо не показа страх, гневът му се разсея като утринната мъгла. — Как се казваш, малката? — попита той.

— Алисия. — Тя протегна ръка и полипа една от сребърните му обици, засмя се и с целия си вид показа, че го е харесала.

— Момичето няма семейство — обясни жената. — Ако ти не я купиш, ще трябва да я изхвърля и сигурно ще умре от глад. Вече не мога да я храня и обличам.

Алисия го погледна с толкова доверие, че Рудолфо веднага разбра — трябваше да я задържи. Тя щеше да стане негово дете, негова дъщеря. Ако любимата му съпруга не беше починала толкова рано, сега щеше да има свои деца.

— Е, искате ли я или не? — попита нетърпеливо сивооката жена. Рудолфо улови ръчичката на Алисия и нежно помилва меките кафяви къдрици. Детето беше прекрасно, с фини черти и грамадни очи, твърде умни за крехката му възраст.

— Вземам я. От днес нататък ще бъде мое дете. Ела, Алисия, с мен ще живееш много по-добре, отколкото с тази жена. Аз ще се грижа за теб. — Алисия стисна здраво ръката му и забърза след него на късите си крачета към циганския лагер.

Когато Рудолфо се върна в кръга от цигански коли, луната беше забулена от мрачни сиви облаци. Той отведе детето в една от колите, където седеше съсухрена стара жена с дребно, набраздено от безброй бръчки лице — баба му. Гъстата сива коса беше прибрана под пъстра кърпа, но отделни непокорни къдрички се подаваха навън. Раменете й бяха загърнати в копринен шал, извезан с червено, зелено и златно, по кокалестите пръсти святкаха скъпоценни пръстени.

— Кое е това дете? Откъде се взе тази зеленоока красавица? Тя не е от нашите, тя е горгио. Защо си я довел? — попита Фури Дай. Като духовна водачка на племето тя заемаше важно място сред циганите.

— Една жена ми я донесе. Детето няма родители, няма дом.

— Ако остане при нас, няма да може да се ожени за циганин от рода. Нали познаваш закона. Когато момичето стане жена, ще бъде осъдено да води самотен живот. — Старата циганка огледа Алисия с присвити очи, но малката и сега не показа страх. Рудолфо тайно се ухили. Всички от рода трепереха от страх пред Фури Дай, а това хлапе…

— Естествено познавам закона, но с нас ще живее по-добре, отколкото със своите. Жената, която я доведе при мен, мрази детето и ако не го бях взел, щеше да му стори зло. Не е нужно да съм Фури Дай, за да знам, че това е вярно. — Рудолфо подгъна коляно, за да покаже дължимото уважение към баба си, и помоли за позволението й да задържи момиченцето. — Ще я отгледам като своя дъщеря. Когато дойде времето, ще се опитам да й намеря съпруг от собствения й народ.

Най-сетне старицата кимна в знак на съгласие. Единствената свещ в колата й затрепка силно, сякаш самият О Дел беше дал знак.

— От днес нататък ще живееш при циганите, Алисия. От днес нататък заедно ще направляваме живота и съдбата си. — Така беше през всичките изминали години. Господи, колко обичаше Алисия! Мразеше мисълта, че скоро трябва да я напусне, но беше безсилен да попречи на съдбата, това беше единственото, което не можеше да стори за нея. Беше дълбоко уплашен от действията на Стиво. Трябваше да живее, за да я пази от желанието и гнева на този мъж.

— Заклевам се, че докато съм жив, никой няма да ти причини болка — обеща тихо той. Трябваше бързо да намери друг, който да я защитава. Алисия беше предопределена да стане жена на онзи горгио, когото беше спасила от реката.

— Това е предопределението й. Така е поискала съдбата. — Рудолфо затвори очи и най-сетне заспа със съзнанието, че бе взел правилното решение.

Рафаел де Виласандро вървеше през настлания с калдъръм двор на църквата „Сан Мигел“ и размишляваше какво трябваше да каже на свещеника Хуан Дорадо, за да му хареса. Какви общи неща можеха да имат двамата? Ако беше честен, трябваше да признае, че нерядко се съмняваше в светостта на църквата. Толкова хора бяха загинали, защото отказваха да станат християни — маври, мюсюлмани, евреи, покръстени и още безброй други. Защо добрият господ търпеше тези кръвопролития?

Мисълта за жестоката смърт на майка му отново събуди ожесточение в душата му. Макар и еврейка по произход, тя е била християнка. Единственото й престъпление беше, че беше обичала еврейските си родители и бе пожелала да бъде с тях в трудните времена. Ами Алисия? Каква беше нейната съдба? Дали и тя беше станала жертва на верската омраза и жестокостта на необразованите селяни?

„О, Алисия — помисли си той, — ако не вярвам, че си жива, ще полудея!“ Трябваше да се съсредоточи, да направи всичко по силите си, за да помогне на хората, които бяха невинни като майка му… и като Алисия. Трябваше да се срещне с Хуан Дорадо и да се надява, че свещеникът няма да надникне в сърцето му и да прочете мислите му.

Влезе бързо в църквата, вземайки по две стъпала наведнъж. Вътре беше пълно и той едва се добра до усамотеното местенце зад олтарното помещение, за да е на известно разстояние от другите вярващи.

Светлината на свещите сякаш танцуваше, пламъчетата им огряваха лицето на свещеника, който беше вдигнал ръце към небето и произнасяше началните думи на месата.

— Dominus vobiscum.

— Et cum spiritu — отговори с другите Рафаел, след това произнесе своята собствена тиха молитва и призова господа да го подкрепи, за да направи онова, което трябваше.

Потънал в мислите си, той почти не чуваше словата на месата. Вместо това наблюдаваше като омагьосан гъвкавите движения на ръцете на свещеника. Спря поглед върху лицето му и се опита да разбере що за човек стоеше насреща му. Лицето му беше съвсем обикновено, без особени лични белези. Бледи бузи, тесни, безцветни устни, обаче очите издаваха, че този мъж наистина беше фанатик, какъвто го описваха. Това бяха студените, блещукащи очи на служител на инквизицията и усърден гонител на неверниците. Даже по време на службата той плъзгаше изпитателен поглед по множеството, сякаш се опитваше да проникне в душите на вярващите, да смъкне маските им и да научи тайните им. Рафаел се разтрепери. Изведнъж изпита силно желание да се откаже от мисията си и да измисли друг начин да помогне на покръстените. Ала бе дал дума и не можеше да се отрече от нея. Отново се запита какво трябваше да каже, за да завоюва доверието на отец Хуан Дорадо.

Свещите осветяваха олтара на Светата дева, който беше вляво от главния олтар, свещеникът очевидно се намираше под силното влияние на статуята. През цялото време я гледаше отдадено, сякаш финото, ведро лице беше живо. В този момент Рафаел намери отговора. Свещеникът очевидно беше почитател на изкуството и красотата — това беше ключът към осъществяването на намерението му.

Преди няколко години бащата на Рафаел бе обиколил Италия и донесе оттам три картини от художник на име Леонардо да Винчи. Запази едната, другите две подари на синовете си. Подаръкът на Рафаел беше изображение на Светата дева с детето Христос. Картината му беше много скъпа, но сега щеше да я подари с надеждата, че ще предизвика чудо.

— Чудо… — въздъхна тежко той. Месата свърши и докато хората минаваха покрай него и го поглеждаха изкосо, сякаш не беше на себе си, продължи монолога си. Скоро църквата се опразни и Рафаел остана насаме със свещеника на Торкемада, който принадлежеше към Доминиканския орден „Братята предикатори“ — истински религиозен трибунал. Стисна зъби и се запъти съвсем бавно към коленичилата фигура в черно расо, за да се изправи лице в лице с мрачния служител на инквизицията. Хуан Дорадо сякаш беше изпаднал в транс, защото се полюляваше ритмично, забравил всичко около себе си.

— Проклетите евреи. Богохулници. Еретици. Всички, които приеха благословията на кръщението само за да се върнат отново към еврейството. Няма да се успокоя, докато не ги изгоря, всички. Ще унищожа тази чума, преди да се е разпространила, преди да е застрашила още невинни души. Смърт на еретиците — това е твоята воля, господи. Аз съм само твой слуга.

Рафаел стисна ръце в юмруци, обзет от неистовото желание да се нахвърли върху фанатика и да освободи света от омразата му, ала се овладя и дори се усмихна, когато свещеникът се прекръсти и се обърна към него.

— Кой сте вие? — По гласа му пролича, че никак не му е харесало, дето са го подслушвали.

— Името ми е Рафаел Кордоба де Виласандро, ваше преподобие — отговори Рафаел, — благородник от Кастилия. Брат ми е собственик на маслиновите горички извън Толедо.

— Благородник значи. — Свещеникът плъзна поглед по фигурата му, без да пропусне нищо — черния панталон, червения жакет, кесията, която висеше на колана. Погледът му се смекчи и той отговори на усмивката на Рафаел. — От Кастилия значи? — Изправи се и попита строго: — И какво ви води в моята скромна църква?

— Чух за простата красота на тази църква и за предания й служител. Дойдох да се убедя със собствените си очи и не се разочаровах.

— Нашият божи дом е съвсем скромен. Необходими са ми много скъпоценности, за да го украся. Силно желая да го видя такъв, какъвто заслужава да бъде. — Погледът му отново се плъзна към колана на Рафаел, сякаш искаше да прецени колко пълна беше кесията му. За църквата се плащаше десятък, немалка част от имуществото на всеки човек. Благородниците и търговците даваха щедри дарения срещу молитви, но военните действия срещу Гранада им струваха много скъпо, макар че никой не се осмеляваше да се противопоставя на исканията на църквата, за Дорадо очевидно беше трудно да събере желаната сума.

— Необходими са ви скъпоценности? Усмивката на свещеника стана несигурна.

— Ние в Кастилия бяхме толкова заети да се бием с маврите, че забравихме бога и потребностите му. Но това ще се промени, аз ще се погрижа.

— А аз ще ви помогна. — По внезапно присвилите се очи на свещеника Рафаел разбра, че беше изрекъл подходящите думи. Очевидно го бе преценил правилно.

— Значи искате да ми помогнете? И как ще го направите? Рафаел протегна ръка и помилва статуята на девата.

— Прекрасна е нали?

— Да. Готов съм да дам живота си за нея.

— Притежавам една картина, която трябва да видите. „Девата с детето“ от Леонардо да Винчи. Ще ви я дам, за да я окачите на стената на църквата.

— Картина, която изобразява Светата дева с детето Христос? Откъде я имате?

— От Флоренция. Никога не съм виждал нещо толкова прекрасно. Някога исках и аз да създавам такива чудеса, но се оказа, че не ми е дадено, затова се задоволявам да се възхищавам от изкуството. — Рафаел си придаде скромен вид и направи лек поклон.

— Наистина ли сте готов да ми подарите тази картина?

— Да, в знак на приятелството ми. У вас има нещо, което трогна душата ми. Открих, че с вас си приличаме. Двамата споделяме една страст. Усетих го, докато ви наблюдавах. Вашата отдаденост и любовта ви към всичко красиво ми направи дълбоко впечатление, отче.

— Виждам, че сте проникнали в душата ми. — Свещеникът сложи ръка на рамото на Рафаел. — Аз наистина съм любител на изкуството. Може би няма да повярвате, но преди да положа обета, възнамерявах да стана художник! Ала бог имаше други планове за мен. — Той побутна Рафаел към изхода на църквата.

Заведе го в малкото си жилище зад божия храм и му разказа всичко за себе си. Хуан Дорадо беше най-малкият доведен син на Филип Наваро от Леон. Беше свещеник само от пет години, но парещият му поглед издаваше амбицията да стигне много високо в църковната йерархия. Да стане епископ, а после и архиепископ. Честолюбието го бе накарало да се присъедини към Торкемада.

— А вие какво сте преживели дотук? — попита той Рафаел и в гласа му прозвуча предупреждение. Очевидно намекваше за прояви на еретичество. Рафаел се съсредоточи, защото съзнаваше, че и най-малката грешка, погледът или изразът на лицето можеха да го издадат.

— И аз съм втори син. Исках да се бия срещу маврите, но се обърнах срещу други врагове на Испания. — Нарочно се изрази двусмислено, за да промени темата.

— Покръстените! — изсъска Хуан Дорадо. — Евреите. Значи имаме подобни цели.

Рафаел не беше свикнал да заблуждава целенасочено и да маневрира и се почувства зле. Как да издържи на този фарс, когато с всяка фибра на сърцето си копнееше да изкрещи истината, да се нахвърли върху служителя на инквизицията, за да сложи край на злото, което той беше извършил и щеше да върши занапред. Вместо това отговори:

— Да, отче, ние с вас си приличаме.

Рафаел придружи свещеника до жилището му и се сбогува с обещанието, че още утре ще донесе картината в църквата. Не забеляза очите, които го наблюдаваха, нито двамата мъже, които тръгнаха след него.

Дева Мария беше устремила поглед към Рафаел и се усмихваше смирено от картината на стената, сякаш му даваше благословията си. Той се изправи, свали тежката златна рамка от куката и внимателно постави картината пред себе си, за да погледне още веднъж красивото й лице.

— Леонардо да Винчи е гений — произнесе високо кой. Картината изглеждаше толкова истинска, че никак не му се искаше да се раздели с нея, но беше дал дума.

В параклиса на брат му цареше тишина и покой. Човек трудно можеше да си представи, че само на няколко мили оттук имаше хора, които палачите на Торкемада разпитваха и измъчваха. Верни помощници на Торкемада бяха монасите от доминиканския орден като Хуан Дорадо, архиепископът на Толедо и кардинал Хаймененц. Всички те бяха подчинени на чиновниците от Висшия съвет на Кастилия, така наречения Съвет на инквизицията.

— Рафаел? — Мария стоеше зад него и очевидно бе забелязала замисления му поглед. — Какво не е наред?

Той се обърна и я погледна, трогнат от тревогата й.

— Нищо ми няма. Просто се бях замислил.

Като видя картината на пода, тя се втурна да я вдигне, но Рафаел застана пред нея, за да й препречи пътя.

— Какво има, Рафаел?

— Аз я свалих. Смятам да я подаря.

— О, не!

— Напротив. Бих се опитал да ти обясня, но ти няма да ме разбереш. Моля те, повярвай, че правя, каквото трябва.

Тя го погледна смаяно с меките си кафяви очи.

— Вярвам, че ми казваш истината, и обещавам да не говоря повече за това.

— Аз обаче няма да мълча! — Карлос де Виласандро застана на вратата, скръстил ръце над корема си. — Тази картина ти е подарък от татко. Тя трябва да се предава от поколение на поколение. Ти нямаш собствен дом, затова ми я даде на съхранение и аз смятам да я задържа тук. Нямаш право да я изнасяш!

— Не я изнасям. Правя го за други хора. — Рафаел разказа на брат си за срещата с Хуан Дорадо, надявайки се да срещне разбиране, но уви. Карлос не се интересуваше от съдбата на покръстените.

— Ти си глупак. Не само ще ни лишиш от ценно имущество, ами и ще тласнеш цялото ни семейство към гибел. Знаеш ли какво е наказанието за подкрепа на еретиците и особено на евреите? Отиваш на смърт, не разбираш ли!

Очите на Рафаел засвяткаха от гняв.

— Защо ми го казваш? Това не те засяга, Карлос. Щом предпочиташ да обърнеш гръб на майчиния си народ и да прекарваш дните си в събиране на пари и в ядене, аз няма да ти преча. Аз обаче избрах друг път.

— Народът на майка ти? — попита с разширени от ужас очи Мария. — Какво означава това, Карлос? — Рафаел осъзна твърде късно, че ожесточението го бе направило непредпазлив. Бе забравил присъствието на снаха си.

Карлос го изгледа предупредително, но Рафаел беше отишъл твърде далеч и вече не можеше да мълчи.

— Нашата майка беше еврейка, Мария. При женитбата с баща ни преминала към християнската вяра. Умряла е на кладата, изпратена там от служителите на инквизицията. Трябваше отдавна да го знаеш.

— Еврейка? Покръстена?

Карлос улови ръката на жена си.

— Това няма значение. Ние бяхме възпитани от баща си, защото тя умря отдавна. Аз съм добър християнин като теб, Рафаел също, въпреки глупавите си убеждения. Забрави, гълъбчето ми.

— Но нашите синове…

— Никой не бива да знае. Никой!

Рафаел се извърна отвратено. Не помнеше майка си, но се гордееше, че е неин син. Хората като Карлос предпочитаха да водят удобен живот и да не обръщат внимание на терора, който цареше в страната — тези хора имаха не по-малка вина от Торкемада. Който се правеше, че не забелязва злото, допринасяше за умножаването и разпространението му, за превръщането му във всепоглъщащ ад.

Изпитвайки потребност да охлади бушуващия в гърдите му гняв, Рафаел напусна къщата на брат си и се усамоти в едно скрито местенце, от което се разкриваше прекрасна гледка към маслиновите гори.

„Така ми е омръзнал Карлос с жалките му страхове“ — повтаряше си той. Как само гледаше Мария — сякаш се страхуваше, че след като е разкрила тайната му, ще го предаде. Той и Карлос бяха испански благородници и фактът, че майка им е била покръстена еврейка, не ги променяше. Защо Карлос не искаше да разбере? Може би брат ми има сериозни основания да бъде предпазлив, каза си Рафаел.

В този миг прозвуча кучешки лай и когато се обърна, той видя, че към него препускаха двама мъжа. Първата му мисъл беше, че някой е узнал за плановете му.

Ала когато ездачите се приближиха, Рафаел установи с учудване, че бяха цигани. Разбра го по ярките жълти и зелени кърпи на шиите им.

Цигани? Какво търсеха тук? Алисия! Дали тя ги бе изпратила? Ако да, значи беше още жива. Но може би беше в опасност? Втурна се към циганите, забравил възможната опасност, а когато разпозна в единия от тях верния помощник на Рудолфо, се успокои напълно. Обсебен от мисълта за Алисия, забрави елементарните мерки за предпазливост.

Щом се приближи, Рафаел вдигна ръка за поздрав, както беше видял да правят циганите в лагера, но никой от двамата ездачи не му отговори. Внезапно по-едрият от циганите направи рязък завой, за да му пререже пътя назад, а другият застана така, че да блокира пътя напред.

— Рудолфо заповяда да не му причиняваме болка — изрече единият.

— Няма да позволим и косъм да падне от главата му — отговори ухилено другият и светкавично метна навитото на ръката си въже срещу Рафаел. Младият мъж се погледна смаяно. Грубо изплетено въже стягаше раменете и ръцете му. Циганинът избухна в смях.

Вбесен от внезапното нападение, Рафаел се опита да се измъкне, но вече беше твърде късно. Не носеше меч и нямаше шанс срещу двамата цигани. Скоро се озова на земята, овързан като чувал.

— Пуснете ме! Нищо не съм ви направил — изсъска той през здраво стиснати зъби. — Отвържете ме! Не съм извършил никакво престъпление.

— Знаем, че не си извършил нищо. Един човек те вика — обясни едрият циганин, вдигна го с помощта на въжето и го метна на гърба на коня.

Алисия държеше здраво юздите и управляваше умело колата си. Пало седеше до нея. След случилото се вчера си бе обещала, че ще внимава момчето да не върши повече глупости. Докато мъжете намерят подходящо дърво за нова ос, бяха минали няколко часа, а докато го отрежат и изгладят, беше станало почти обед.

Тодеро караше непосредствено зад Алисия. Следваше го двуколка, натоварена със запаси. Беше много неприятно да се движат в края на кервана, но фактът, че Тодеро доброволно беше заел мястото след нея, укротяваше наранената й гордост. Може би това място е по-сигурно за децата, каза си тя. Тази мисъл я утеши допълнително и я накара да забрави коварната усмивка на лицето на Стиво.

Пътуването беше дълго и тежко. Междувременно се движеха по високо плато, пресечено от дълбоки клисури. От страх да не се забъркат в заплашващата Гранада война, хората на Рудолфо решиха да не отиват направо в Гранада, а да тръгнат на север и сега пътуваха от Толедо към Леон. Свързваха се често с другите два кервана на племето чрез характерните за циганите тайни сигнали и се разбраха да се срещнат след един месец край Леон.

Керванът не спря цял ден, макар че слънцето грееше жарко. Направиха кратка почивка край бърза река, за да напоят конете, и продължиха пътя си. Алисия също не пропусна да се освежи с хладната вода. Гърбът я болеше от дългото седене върху твърдото дърво, пръстите й бяха сковани и разранени от грубите поводи. Беше й горещо, чувстваше се безкрайно уморено и най-голямото й желание беше да отвърже коня от колата, да се метне на гърба му и да препусне с вятъра в гърба.

От вниманието й не убягна, че Рудолфо често се оглеждаше. Изглеждаше възбуден. Дали търсеше следи от колите, които бяха тръгнали по друг път и щяха да се присъединят отново към кервана? Не, не беше това. Нали се бяха разбрали да се съберат едва когато стигнат Леон. Защо тогава се оглеждаше толкова често?

„Сигурно и той като мен мечтае просто да препусне напред, за да изпита чувството за безгранична свобода“ — каза си Алисия. С въздишка избърса лицето си и се качи в колата, за да подкара отново конете. Този път отпусна юздите и за известно време остави конете само да определят скоростта, с която се движеха. Теренът беше плосък и монотонен, местността пуста и безцветна. Липсваше й зеленината на гората, но знаеше, че не може да се върне назад.

Скърцането на колата и трополенето на колелата отекваха все по-силно в ушите й. Цял живот беше слушала този шум. Какво й пречеше днес?

„Сигурно защото искам да се върна в стария лагер“ — помисли си тя. Пало също беше неспокоен и постоянно се въртеше на седалката. След малко тъмната му главица клюмна и той задряма. Изглеждаше толкова изтощен, че Алисия го съжали. Момчето беше твърде уморено, за да върши глупости.

— Иди отзад в колата при сестра си, Пало — нареди тя. — Най-добре легнете и поспете. — Спря за малко, за да даде възможност на момчето да вдигне платнището и да влезе във вътрешността на колата. След това продължи след другите коли. Конете също бяха уморени и не напредваха бързо както обикновено. Веднъж или два пъти дори спряха от само себе си в края на пътя.

Когато забеляза, че хората му бяха на края на силите си, Рудолфо даде знак за спиране. Колите образуваха обичайния кръг. Циганите бързо се приготвиха за спане, макар че още не се беше стъмнило. Алисия слезе от колата и бързо отиде при баща си.

— Днес по-добре ли си, татко? — попита тя и плъзна изпитателен поглед по лицето му. Рудолфо беше блед, но в очите му нямаше следи от болка.

— Много по-добре — отговори той и се опита да се усмихне. Поглади я по косата, но изглеждаше толкова тъжен, че тя се разтревожи.

— Тази вечер пак ще пиеш чай — каза му тя и Рудолфо кимна. Имаше отсъстващ вид и Алисия забеляза, че отново претърсваше с поглед хоризонта.

— Какво търсиш, татко? — попита меко тя и докосна ръката му. Той се обърна към нея, взе лицето й между ръцете си и я погледна в очите.

— Скоро ще разбереш, Алисия. Но искам да знаеш, че каквото правя, го правя за теб.

— За мен? — Тя искаше да го разпита, но я чакаше много работа, а не биваше да занемарява задълженията си. Докато събираше дърва за огъня, тя реши отново да поговори с баща си след вечерята.

Когато падна мрак и заличи света извън лагера, циганите запалиха множество огньове и танцуващите им пламъци огряха нощта. Сиянието на огньовете осветяваше лицата на изтощените жени и мъже, насядали мълчаливо в кръг и сърбащи заешката яхния, приготвена от жените. Стиво седеше далече от огъня и наблюдаваше Алисия с ирония, която трябваше да й покаже, че не е толкова сигурна, колкото се представя. Дали подозираше нещо за болестта на Рудолфо? Или чакаше като лешояд, за да удари в подходящия момент? Алисия отговори на погледа му с неприкрит гняв.

Не бива да оставам сама, каза си тя. Нямаше да му позволи да я изненада още веднъж.

— Много скоро, Алисия — пошепна Стиво през огъня. — Много скоро.

Тя понечи да му отговори, да му каже, че никога нямаше да я притежава, когато тишината на нощта се огласи от конски тропот. Подобно на другите цигани, Алисия посегна към камата си, за да бъде готова, ако приближаващите се идеха с лоши намерения. Много скоро обаче всички разбраха, че не идеше банда войници и селяни, а двама от техните — Маноло и Гюри. Алисия се успокои, но само след минута забеляза, че циганите не бяха сами. Кого бяха довели?

— Рафаел! — простена задавено младата жена. Какво правеше той тук? Очевидно отново беше пленник, с вързани ръце и крака, и въпреки целия й потискан гняв заради онова, което беше направил, тя изпита съчувствие към него. Това ли имаше предвид Рудолфо, когато каза, че прави нещо за нея? Дали търсеше отмъщение за погубената й невинност? Не, баща й не беше нито отмъстителен, нито жесток. Защо тогава Рафаел де Виласандро внезапно се появи в циганския лагер, овързан като откраднато пиле?

— Рафаел! — прошепна отново тя, потискайки хълцането си. Не очакваше, че ще го види отново, и то толкова скоро.

Той стоеше с гръб към нея и тя имаше възможност да го огледа. Беше забравила колко широки бяха раменете му, колко тясна беше талията му. Сякаш усетил погледа й, той се обърна и двамата се погледнаха в очите. Алисия искаше да протегне ръка към него, но той изглеждаше безкрайно далечен, като видение или сън.

За момент Рафаел забрави възмущението си. Застанала от другата страна на огъня, Алисия беше прекрасна като най-прекрасния му сън.

— Алисия — пошепна той, но много бързо осъзна, че отново стоеше пред нея като пленник. Ръцете му бяха вързани дори не можеше да вдигне ръка за поздрав. Не беше случайност, че отново се събраха. Той си спомни Хуан Дорадо и с ужас се запита как ли щеше да реагира свещеникът, ако не се явеше при него с картината? Как щеше да спасява застрашените от инквизицията покръстени евреи, след като го бяха довели отново в циганския лагер? Защо циганите отново го бяха взели в плен? Какво искаха от него?

Алисия видя как лицето на Рафаел се разкриви от гняв и магията се разпръсна. Споменът за случилото се изникна ясен в съзнанието й и издигна между тях непробиваема стена. Той й отне девствеността и веднага след това я напусна. Очевидно не беше достатъчно добра за него. Той презираше циганите и не само, че я изостави, ами предаде и лагера! Пред вътрешния й взор се появи лицето на баща й сърцето й се вцепени. Отвори уста да каже нещо, но преди да е успяла да изрече и една дума, Рудолфо излезе в кръга на циганите и вдигна ръка, за да спре гневното мърморене. Очевидно всички цигани си бяха спомнили нападението над лагера и обвиняваха вързания горгио.

— Какво прави тук този тип? — изкрещя гневно Стиво.

— Аз заповядах да го доведат — отговори Рудолфо с високо вдигната глава, докато погледът му се плъзгаше по лицата на циганите, а решителното изражение ги предупреждаваше да не забравят, че именно той беше водачът им.

— Заповядал си да го доведат при нас? Защо? — В гласа на Тодеро звънна гняв, абсолютно нетипичен завинаги дружелюбния младеж. Очевидно той мислеше не само за трагичното нападение над лагера, но и за предателството спрямо Алисия. Горгиото беше о Бенг в човешки образ, а Рудолфо бе заповядал да го докарат в лагера!

— Не го искаме тук! — извикаха в един глас жените. — Пак ще ни донесе нещастие!

— Да го накараме да си плати за онова, което ни стори — изплака една жена, която беше изгубила мъжа си при нападението.

— Изхвърлете го! Махнете го от лагера ни — изсъска Яна, Фури Дай, и посочи с пръст Рафаел. — Той е лош!

— Млъкнете! — изгърмя гласът на Рудолфо. — Този мъж отне невинността на дъщеря ми Алисия. Като неин баща аз имам правото или да му отмъстя, или да се погрижа честта на дъщеря ми да бъде възстановена. Аз избирам второто.

Алисия се разтрепери като лист, но решително направи крачка напред. Баща й искаше да принуди Рафаел да се ожени за нея!

— Не!

Гласът й заглъхна сред гневните викове на множеството. Рудолфо отново вдигна ръка.

— Кълна се в ръката на баща си, че това е мое право! — Обърна се към Рафаел и заключи: — Утре ще се ожените за дъщеря ми, горгио. Такава е моята воля.

Възцари се напрегната тишина, прекъсвана само от съскането на пламъците. Алисия застана пред баща си и го помоли с треперещ глас:

— Не го прави, татко, моля те, не го прави!

Рудолфо разбра, че трябваше да поговори насаме с дъщеря си, и отпрати другите. Циганите се разпръснаха бавно, любопитни да разберат какво имаха да обсъдят бащата и дъщерята.

— Махайте се! — извика нетърпеливо Рудолфо и изчака с мрачно изражение, докато и последните се отдалечиха. Циганите бяха научени да уважават личните тайни на ближните си, особено когато ги помолеха. Обичаят изискваше да затворят очите и ушите си за онова, които Рудолфо имаше да каже на дъщеря си, все едно колко силно ги измъчваше любопитството.

Алисия проследи с поглед Рафаел, когото Маноло водеше към колата си, и отново помоли:

— Не го прави, татко! — Беше безкрайно объркана. Женитбата между циганка и християнин не можеше да бъде одобрена от племето. Защо Рудолфо беше обявил на всеослушание решението си да я омъжи за Рафаел? Дори фактът, че тя се бе отдала на чужденеца, не оправдаваше такова крайно решение. — Не искам да стана негова жена!

— Трябва. Това е моето решение. Правя го за твое собствено добро. — Макар че гласът му беше дрезгав, очите му гледаха нежно.

— Но това е невъзможно! — Споходи я мисълта, че щяха да я изхвърлят от племето, да я презират, че щеше да бъде принудена да живее далече от всичко, което обичаше, сякаш и тя беше чужденка като Рафаел. Но нима трябваше да го възприеме като наказание, след като щеше да живее с Рафаел? Сърцето й нашепваше, че щеше да осъществи най-прекрасната си мечта — да последва до края на света човека, когото обичаше. Ала разумът се бунтуваше срещу тази представа. Тя беше циганка. Това беше невъзможно. Никога нямаше да влезе в света на Рафаел. Освен това предателството му беше разрушило любовта й. Защо Рудолфо настояваше да я омъжи за предателя?

— Разбира се, че е възможно — отвърна упорито баща й. — Казах думата си и ще го направя. Ти нямаш право да оспорваш решенията ми.

Очите на Алисия се напълниха със сълзи.

— Няма да понеса да ме изхвърлят от племето. Това е по-лошо от смъртта!

Рудолфо я прегърна утешително.

— Не, Чави, не. Няма да те изхвърлят. Ти си моя дъщеря и аз те обичам. Как си могла да си помислиш, че ще го допусна? О, Алисия… — Помилва копринената й коса и продължи: — Твоят горгио ще живее с нас, аз ще се погрижа за това. Не се съмнявай в мен, детето ми. Нали знаеш, че винаги мисля за теб. Искам само да си щастлива.

— Тогава пусни горгиото да си отиде. Тази женитба е невъзможна. Аз не го обичам, той също не ме обича.

Рудолфо отстъпи назад и я погледна в очите.

— Може да лъжеш себе си, Алисия, но не и мен. Ти го обичаш, аз чета това в очите ти. Той също те обича, макар че все още не го знае. От самото начало знаех, че той е определен за теб. — Той се извърна настрана. — А сега си върви. Няма да говорим повече за това. Като твой баща и като водач на нашия род аз ти казвам, че горгиото ще стане твой съпруг. — С тези думи той се отдалечи и Алисия се пребори с желанието да изтича след него и да падне в краката му. Вместо това се върна бавно до колата си и се покатери вътре. Беше загубена. Загубена. Баща й беше прав, тя наистина обичаше горгиото, макар че никога нямаше да го признае.

Веднъж се беше доверила на непознатия мъж, но никога нямаше да го повтори. С всяка фибра на сърцето си щеше да се бори срещу тази слабост. Да, щеше да се бори със себе си. Той никога нямаше да узнае каква власт имаше над нея. Никога! Тя се мушна в леглото между Мала и Пало, скри лице в ръцете си и избухна в сълзи.

Рафаел де Виласандро, с вързани ръце и крака, също не можеше да заспи. Най-после беше разбрал защо двамата негодници го бяха довели в циганския лагер. Не само че лежеше много неудобно, ами и трябваше да преглъща жлъчката, която се надигаше в гърлото му, когато мислеше за предстоящата си сватба. Алисия беше прекрасна и той едва не бе по-лудял при мисълта, че може да е мъртва. Но представата да се ожени принудително за циганка го караше да трепери от гняв. Открай време не понасяше да го принуждават за каквото и да било.

Ако той сам беше намерил Алисия, ситуацията щеше да е друга. В тази ситуация обаче гневът отрови разума му. Не можеше да се ожени за нея. Баща й не беше в състояние да го принуди да каже да.

— Проклятие! — Той не беше овца, за да изпълнява с готовност заповедите на някакъв си циганин. Той беше кастилски благородник и циганите нямаха право да се отнасят към него като към селянин. Ала един тих глас постоянно му нашепваше, че Рудолфо имаше пълното право да постъпи то този начин. Рафаел беше прелъстил дъщеря му и я бе оставил съвсем сама в гората. Всеки баща би реагирал като Рудолфо.

Ако беше дошъл да поговори с мен като мъж с мъж, нямаше да съм толкова ядосан — произнесе високо Рафаел. Все пак той беше човек на честта. Помъчи се да се освободи от въжетата, но напразно. Дали брат му беше пратил хора да го търсят? Имаше ли шанс да се спаси? Не. Отново беше попаднал в капан. Всъщност защо го наричаше капан? Нима не мислеше постоянно за Алисия, нима не копнееше да я види отново? Когато влязоха в лагера и я видя, сърцето му направи огромен скок. Красотата й и увереността, че е оцеляла след клането, го разтърсиха до дън душа и той изпита могъщо желание да я грабне в прегръдката си. Даже болката и гневът не бяха в състояние да потиснат това желание.

„Съпруга! Алисия ще стане твоя съпруга!“ — шепнеше му тих глас. Толкова ли трагична беше тази перспектива? Можеше ли да твърди, че мисълта да не я види никога повече не го изпълваше с безкрайна тъга? Противоречивите мисли му причиниха главоболие.

— Ще имам съпруга циганка… — Припомни си баща си и мъките, които му беше причинила любовта към жена с друга вяра. Двамата с Алисия бяха от различни светове, разделяше ги пропаст. Все едно по какъв ритуал щяха да ги оженят, в неговия свят нямаше да признаят женитбата. Беше чувал за езическите церемонии на циганите, знаеше, че те почитат демони и горски духове, и вярваше във всички истории, които се разказваха за тях, докато не срещна Алисия. Тя беше всичко, което можеше да очаква от една жена: красива, смела, мила и добра. Копнееше за нея също така силно, както и преди. Но да се ожени за нея? Не. Любовта, която изпитваше към нея, беше невъзможна.

Не биваше да забравя и обещанието, което беше дал на де Торга — да му помага в спасението на покръстените евреи. Ако допуснеше изкусителните зелени очи и сладките устни на Алисия да го отклонят от мисията му щеше да се презира. Той беше мъж и като мъж трябваше да изпълни дълга си. Беше заложил съдбата си на карта. Животът на много хора зависеше от делата му.

Нека баща й само се опита да ме принуди, каза си ядно той. Но докато лежеше в мрака, постепенно се вразуми. Защо да рискува да си навлече гнева на циганския вожд? Без свещеник бракът им нямаше да бъде валиден, следователно нямаше смисъл да се съпротивлява. Май се боеше преди всичко от собствените си чувства? Един поглед в очите на Алисия и разумът го напускаше, оставаше едно–единствено желание: да я люби. Но двамата живееха в реален, жесток свят, в който умираха стотици невинни хора. В този миг Торкемада сигурно вече планираше следващия си удар.

Трябваше да намери начин да избяга, но не биваше да прибързва. Привидно щеше да се съгласи с женитбата. Не можеха винаги да го държат вързан. Веднъж вече беше избягал, щеше да се справи и сега. Много скоро щеше да бъде отново свободен.

Тази мисъл би трябвало да го зарадва, но тя му причини странна тъга. Представата, че отново ще измами доверието на Алисия, беше ужасна и му причини болка. Защо не можеше да си представи, че циганското момиче и испанският благородник можеха да имат щастлив брак? Дълбоко в сърцето му покълна плаха надежда, че един ден двамата с Алисия все пак ще имат щастливо семейство.

След безсънна нощ Алисия стана още преди лъчите на изгряващото слънце да докоснат земята. Това беше денят на сватбата й! Би трябвало да е най-прекрасният ден в живота й — вместо това тя се чувстваше вътрешно празна. Новата среща с Рафаел й бе показала колко е ранима. Досега беше уверена, че е смела и не отстъпва, защото е циганка, но вчера бе разбрала, че е слаба и безпомощна. Чакаше само знак от него, зала падне в обятията му.

— Тази сутрин обаче ще бъда силна — обеща си тя на висок глас и децата се събудиха. Погледнаха я с големите си кафяви очи и се напрегнаха да разберат какво я тревожеше.

— Изглеждаш тъжна — установи Мала и се притисна до гърдите й, сякаш искаше да чуе какво става в сърцето й. — Какво има?

— Ах, детето ми, ти не можеш да разбереш — пошепна Алисия и помилва меката коса на момиченцето. Как би могла да му обясни, че мечтите й рухваха една след друга?

— Би трябвало да си щастлива — извика Мила и стисна ръката и за да й вдъхне кураж. — Не те разбирам. Да не би да тъгуваш, защото той не е платил нищо за теб.

При невинните думи на детето Алисия цялата се разтрепери. Малкото циганско момиче не беше в състояние да разбере унижението, което тя трябваше да преживее. Никой нямаше да плати, за да я има, баща й и бащата на младоженеца нямаше да се пазарят шумно и весело за цената. Баща й я натрапваше на мъж, който не я искаше, а тя имаше всички основания да го мрази, макар че близостта му я изпълваше с тръпнещи спомени за ясна нощ в гората и с мъчителни представи за онова, което можеше да стане между тях.

— Да… сигурно заради цената. — Гласът й едва се чуваше. За да избяга от изпитателния поглед на момичето, тя се облече бързо и излезе от колата.

Циганите бяха в празнично настроение, сякаш бяха забравили горгиото, поне за момента. Очевидно се радваха на възможността да организират празненство. „Те не разбират“ — каза си Алисия и се скри от погледите на любопитните. Защо се учудваше, като знаеше, че те бяха свикнали да се подчиняват на заповедите на Рудолфо? „Сама си е виновна“ — казваха погледите им. Само циганската й гордост я задържа изправена и й вдъхна смелост да отговори на любопитството им с високо вдигната глава и равнодушно изражение. Защо баща й толкова настояваше да я омъжи за горгиото? Нали не чакаше дете! Досега Рудолфо никога не беше престъпвал така грубо нейните желания.

Никой от племето не помнеше циганско момиче да се е омъжвало за горгио. Алисия беше много учудена, че никой от старейшините на рода не повдигна възражение. Тези въпроси я направиха несигурна. От време на време я спохождаха странни видения и сънища, но досега не се беше замисляла сериозно над тях. Тя беше циганка. Нищо друго нямаше значение. След като Рафаел й бе отнел невинността, след като тя бе допуснала да бъде прелъстена от горгио, сега трябваше да се подчини на волята на баща си. Въпреки това в сърцето й имаше още упоритост и гордост. Щеше да се омъжи за горгиото, но никога вече нямаше да му се отдаде, въпреки че беше обвързана от брачните клетви. Защото знаеше, че ако още веднъж паднеше в обятията му, беше загубена завинаги.

Той ще ни напусне при първия удобен случай, размишляваше тя, докато обикаляше лагера. Тази мисъл извика сълзи в очите й. Ако Рафаел искаше да я направи своя жена, ситуацията щеше да бъде съвсем друга. Тя го бе дарила с любов, каквато нямаше втора на света.

— Алисия? — Нежната ръка на Зуба я задържа и я върна в реалността. Тя се обърна и се вгледа в засмените очи на приятелката си. — Не гледай толкова тъжно, Алисия. Всичко ще бъде добре. Само почакай. — Странно, но тези простички думи успокоиха страховете на младата жена, макар и само за няколко минути.

Ръка за ръка с любимата си приятелка Алисия се смеси с жените и мъжете, които се приготвяха за сватбата. Наредиха няколко маси и ги отрупаха с най-различни неща за ядене и пиене. На път яденето обикновено беше оскъдно. Откъде се е взело всичко това? — запита се смаяно Алисия. На дебел шиш се въртеше цяло прасе, имаше птици и купи с различни зеленчуци. Очевидно Рудолфо имаше тайни запаси и сега ги беше извадил, за да почете сватбата на дъщеря си. Бяха отворили и бъчвичка с вино и го разреждаха с вода, за да стигне за всички „гости“.

— Нали виждаш, Алисия, нашите хора те обичат, все едно колко резки са думите им. — Богато наредените маси потвърждаваха думите на Зуба и Алисия беше трогната. Циганите по свой начин й пожелаваха щастлив живот. Само Солис я гледаше злобно.

— Къде е младоженецът? — попита язвително тя и се изстъпи пред тях с ръце на хълбоците. Приличаше на котка, готова за скок.

— Не знам — отговори честно Алисия, решена да не си разваля деня.

— Сигурно са го вързали като куче и са го хвърлили в затворническата кола — изсъска злобно Солис. Завистта й беше очевидна. Тази жена няма да се поколебае да вземе Рафаел за съпруг, нищо, че е затворник, разбра Алисия и изведнъж изпита собственическо чувство. Рафаел беше само неин и ничий друг! Най-малко на Солис!

— И да внимаваш, че може да ти избяга — заключи Солис. Последните й думи не оставиха съмнение, че щеше да се възползва от първия удобен случай, за да се приближи до чужденеца.

— Той ще бъде мой съпруг. Не го забравяй, вълчице. — Алисия направи крачка напред, за да удари Солис, но Зуба се хвърли между двете жени и даде време на приятелката си да се пребори с гнева.

— Не я закачай, Солис — изкрещя Зуба в рядък за нея пристъп на ярост. — Или ще разкажа на всички какво си намислила. Да не искаш да се разхождаш с обръсната глава?

При тези думи Солис подви опашка и се отдалечи с гневно святкащи очи. Знаеше, че не бива да предизвиква съдбата.

— Тази жена е позор за циганското племе — изфуча Алисия.

— Права си. Ако питаш мен, най-добре е да се омъжи за Стиво, ще са си лика-прилика. — Зуба стисна ръката й. — Ела, ще ти помогна да се облечеш. — Извади от джоба си огърлица от златни монети и я окачи на шията на приятелката си. Скъпоценният накит беше задължителна част от носията на невестата.

— Не мога да я приема, Зуба, тя е твоя — възпротиви се Алисия, но Зуба не й позволи да свали огърлицата.

— Аз ще получа друга. Моля те! Това е моят подарък за теб. Знак за приятелството ни. — Двете се погледнаха със съкровено разбиране и Зуба пошепна: — Ти го обичаш, Алисия! Може би не го съзнаваш, но аз го усещам със сърцето си. Това, което каза на Солис…

— Бяха само думи в пристъп на гняв. Горгиото не означава нищо за мен. Любовта, която изпитвах към него, умря в деня, когато ме напусна. — Тя се опита да се извърне, но Зуба не й позволи.

— Може би можеш да излъжеш себе си, но не и мен, Алисия. Ти го обичаш и няма смисъл да отричаш. Не позволявай огорчението ти да разруши щастието, което ти е отредено на земята. От облачното утро често се ражда слънчев ден. Циганите никога не се доверяват на утрото.

Алисия поиска да протестира, но Зуба решително я бутна към колата й.

— Циганите никога не се доверяват на утрото — повтори беззвучно тя, затвори очи и изпрати безмълвна молитва към О Дел да я дари с мир и покой.

Всички цигани държаха да присъстват на сватбата — от най-малкото дете до най-възрастния член на рода. Пременени в най-новите си дрехи, с пъстри шалове, ризи и поли, жените нагиздени със златни огърлици и искрящи обици. В навалицата се пееха весели песни, отекваха смехове. Отдавна не бяха празнували сватба и всички се готвеха да й се насладят, както подобава.

На колата, пред която щяха да застанат новобрачните, окачиха клонки жълтуга, чиито жълти цветове бяха единствените за сезона. Такъв беше обичаят. Всички рязани цветя бяха забранени — те се считаха за символ на ранна смърт, а сватбеното празненство бележеше началото на нов живот.

— Ето я! Алисия идва! — извика едно дете, когато булката излезе от колата си.

— Колко е красива! — ахна Пало и размаха ръце с детска буйност.

Алисия наистина беше красива. Носеше бяла блуза, богато избродирана, копринените фусти се издуваха от вятъра. Приличаше на езическа богиня. Полите й бяха с цветовете на дъгата: най-отдолу бяла, после жълта, розова и червена и се разтваряха като цветовете на разцъфваща роза. Тясната талия беше стегната с широк черен колан, обшит с пъстри перли. На ушите й висяха огромни златни обици, на китките подрънкваха множество златни гривни. На шията й святкаха няколко реда черни и червени перли, които според циганите носеха щастие. Дългите й къдрици падаха свободно до талията, а булчинският венец от листа, вързани с многоцветни панделки, които падаха от двете страни на лицето, нямаше нищо общо с булото, което носеха християнските булки. Когато излезе от другата кола, за да тръгне насреща й, Рафаел извика учудено. Тя беше много по-красива, отколкото беше очаквал.

Алисия веднага усети погледа му, усети присъствието му с всяка фибра на тялото си. Чу шума от стъпките му, когато тръгна към нея, но не посмя да го погледне. Двамата застанаха един до друг пред Рудолфо, който щеше да ръководи церемонията в качеството си на водач на племето.

Един след друг старейшините на рода държаха речи, пожелаваха на младите всичко най-добро за новия им съвместен живот, разказваха истории за собствените си сватби. Едва сега Алисия се осмели да погледне към Рафаел. Той носеше циганска носия и тя неволно си каза, че би изглеждал прекрасно, ако беше циганин. Тънката материя на бялата риза се пукаше по шевовете — толкова широки бяха раменете му. Тя разбра, че ризата беше на Стиво, и се усмихна иронично. Стиво мразеше горгиото, но бе принуден да се раздели с ризата си, тъй като беше единственият достатъчно едър циганин, за да заеме дрехите си на Рафаел.

Докато Алисия стоеше боса и се наслаждаваше на топлината на земята под стъпалата си, Рафаел носеше плетени сандали, привързани с черна панделка. За разлика от циганите не носеше вълнени чорапи и Алисия забеляза колко добре оформени бяха краката му. Панталонът му беше от тъмна вълнена материя, малко тесен, и почти не скриваше силата на бедрата и хълбоците. На шията му беше вързана яркосиня кърпа, но на гърдите му висеше златно разпятие, сякаш се подиграваше с езическата церемония.

Усетил погледа й, Рафаел извърна глава и двамата се погледнаха безмълвно. Въздухът помежду им буквално вибрираше от напрежение.

— Алисия… Аз… — Укорителното покашляне на Рудолфо накара Рафаел да замълчи.

Рудолфо даде знак на Тодеро и момъкът донесе наръч гънки клонки, които предаде на водача.

— Тези клонки са от седем различни дървета и представят многобройните цигански племена — заговори с гръмовит глас Рудолфо. Шепнейки молитва, той пречупи клонките една след друга и ги хвърли надалеч. — Както тези клонки и вие ще бъдете свободни като вятъра, но не бива да нарушавате думата, която сте си дали, докато един от вас напусне този свят! — При тези думи Алисия се разтрепери, ужасена от клетвата, която полагаха. Рафаел щеше да бъде неин съпруг до смъртта.

По знак на Рудолфо Тодеро донесе стомна с вода, кристалче сол и самун прясно опечен хляб. Рудолфо ги вземаше едно по едно и предлагаше първо на Рафаел, после на Алисия. Младата жена пое с треперещи ръце стомната и я вдигна към устните си. Хладната вода се стече като балсам в гърлото й. Рафаел я наблюдаваше, развълнуван от достойнството, с което го правеше. За нея церемонията беше реална както ако беше извършена от свещеник. Но той не биваше да забравя, че за него езическият брачен ритуал нямаше никакво значение. Въпреки това изпитваше желание да я помилва, да я утеши. Да й пошепне, че я обича и че всичко ще бъде добре. Стресна го силен шум. Глинената стомна лежеше счупена в краката му.

— Тези парченца означават, че двамата ще живеете щастливо още много години. — Рудолфо вдигна две парчета и подаде по едно на всеки от младоженците. — Съхранявайте ги грижливо. Ако ги загубите, ще бъдете наказани с нещастие и самота.

Рафаел бавно протегна ръката си. Не харесваше подобни приказки. Това беше суеверие, еретичество. Въпреки това почувства колко ценно беше за него парченцето глина и го пъхна в колана на панталона си.

— Подайте си ръце.

Алисия и Рафаел се подчиниха. Ръцете на Алисия бяха студени, но пръстите на Рафаел бяха топли като слънчевите лъчи, които грееха от небето. Той притисна ръцете й, за да ги стопли, хватката му беше собственическа, но и много нежна и запали огън в тялото й.

„Защо едно най-обикновено докосване ме прави толкова слаба и покорна?“ — запита се гневно тя и отново даде обет да спази клетвата си. Ами ако Зуба беше права? Ако тя го обичаше? Да. Отговорът беше смразяващ. Все едно какво беше направил, независимо че не я искаше, тя го обичаше с цялото си сърце и душа.

Рудолфо върза китките им с въженце — трите възела означаваха единство, плодородие и дълъг живот.

— Докато сте живи, нищо не може да ви раздели. — Даде им по парченце хляб със сол и наобиколилите ги жени и мъже се развикаха въодушевено.

Рудолфо отвърза въженцето, свали от шията си наниз със златни монети и сложи единия му край в дясната ръка на Алисия, а другия — в лявата ръка на Рафаел.

— Малко злато от мен, но ще се моля на О Дел да ви го умножи.

Зуба излезе от множеството, свали булчиния венец от главата на Алисия и я превърза с червена кърпа, знака на омъжената жена.

— Дано О Дел ви даде живот, изпълнен с любов и щастие — пошепна през сълзи тя.

Лицето на Алисия поруменя от вълнение и страх. Омъжена! Тя беше жена на горгиото! Рафаел де Виласандро беше неин мъж! Изпаднала в транс, тя не усещаше прегръдките и целувките на всички онези, които държаха лично да й пожелаят щастие.

Запалиха огньове, засвириха китари и циганите затанцуваха. Според традицията празникът трябваше да трае три дни. Но те бяха на път и щяха да се веселят само една нощ, затова пък три пъти по-буйно, Алисия не можа да хапне нищо. Само гледаше с разширени от вълнение очи как десетките мъже и жени, с които беше израснала, празнуваха, ядяха и пиеха и непрекъснато й пожелаваха щастие.

Най-сетне слънцето се скри зад хоризонта и празникът приключи. Жените се хванаха за ръце, за да съпроводят Алисия до сватбената кола, която още сутринта бяха поръсили със захар и украсили с панделките, които Алисия бе носила в косата си. Неподвижна като статуя, тя усещаше как ръцете на жените я събличаха, и леко потреперваше. Дали от хладния полъх на вятъра през платнището или от страх? Не знаеше.

Знаеше само, че няма да му позволи да я докосне. Съпруг или не, тя щеше да остане непоколебима. Облечена в тънка нощница, украсена с дантели, Алисия остана да чака своя съпруг в средата на колата.

Пращящите пламъци на лагерните огньове хвърляха чудновати сенки по лицето на Рудолфо, който наблюдаваше изпитателно своя зет. Очите му святкаха опасно. Предупреждението беше недвусмислено: никакви опити за бягство. Цареше мълчание. Дуелът се проведе само с погледи. Най-сетне Рудолфо заговори:

— Алисия ми беше добра дъщеря. Не можех да си пожелая по-добра. Искам само да бъде щастлива. Който й стори зло, причинява зло и на мен. Разбираш ли ме, горгио?

Рафаел кимна мрачно.

— Да, разбирам. — Всъщност искаше да каже на този застаряващ великан, че и той искаше Алисия да е щастлива, че онова, което трябваше и щеше да направи, още отсега разкъсваше сърцето му. Вместо това спря напиращите на езика му думи и каза само: — Но ти не подсигуряваш бъдещето й, като ме принуждаваш да я взема за жена. — Може би не биваше да прибързва, но думите вече бяха изречени и Рафаел добави решително: — Аз никога няма да бъда циганин!

Рудолфо вдигна едната си вежда и няколко пъти обиколи огъня, потънал в мислите си. От време на време подръпваше дългия си мустак, хвърляше поглед към Рафаел и отново се обръщаше към другите цигани, които продължаваха да пият и танцуват. Най-сетне спря и измери младия мъж с внимателен поглед.

— А какво ще стане, ако Алисия дойде с теб в твоя свят, горгио? Ще я направиш ли щастлива? Можеш ли да я обичаш така, както — по мое дълбоко убеждение — те обича тя?

— Нима ще я пуснеш да тръгне с мен? — Рафаел отдавна се бе отказал от мисълта да отведе Алисия със себе си.

— Готов съм да пожертвам собственото си сърце, ако знам, че това ще я направи щастлива. Циганските обичаи са единственият начин на живот, който дъщеря ми познава и разбира. Твоите хора ще я избягват! — Рудолфо ядно изрита една догаряща цепеница в огъня. — Вие, горгио, сте жестоки към хората, които са различни от вас. Няма да понеса, ако моята Алисия пострада от ужасните ви предразсъдъци. — Той поклати решително глава и взе решение. — Не. Ти ще се присъединиш към нас, ще станеш циганин. Ще водиш добър живот. Свободен живот.

— Свободен? — Рафаел не съумя да скрие ожесточението си. — Твоите хора ме доведоха тук против волята ми. За втори път съм ваш пленник. Как смееш да ми говориш за свобода?

Циганинът не посмя да го погледне.

— Съжалявам. Това беше неизбежно. Постъпих, както ми повеляваше сърцето. Може би съм сбъркал.

— Нямаш никакво право да ме държиш като затворник!

— Опитах се по свой начин да ускоря обвързването между теб и дъщеря ми. — Дружелюбно потупа Рафаел по рамото и го погледна дълбоко в очите. Те бяха пълни с тъга и младият испанец неволно се запита каква тайна криеше този поглед. Радвам се, че сте заедно. Така иска съдбата.

Рафаел поиска да каже нещо, да зададе въпросите, които го мъчеха, но циганският вожд му даде знак да мълчи.

— Тази вечер няма да говорим повече. Булката те очаква.

Булката. Думата събуди в сърцето му буля от чувства. Припомни си колко красива изглеждаше Алисия в сватбената си премяна и въздъхна. Искаше да отиде веднага при нея, да я грабне в обятията си, но гордостта и стремежът към свобода изпълваха сърцето му с гняв. Когато го затвориха първия път, гневът му беше необуздан. Тогава се бе заклел, че ще отмъсти на негодниците. Ала новата среща с Алисия и увереността, че тя го обичаше, го извадиха от равновесие и мисълта за отмъщение се изпари без остатък. Каква власт беше придобило над него това циганско момиче!

„Защо да не избягам точно в този момент?“ — запита се внезапно той и погледна с копнеж към голямото дърво в огъня, което щеше да бъде чудесно оръжие. Само с един добре прицелен удар щеше да просне на земята бащата на Алисия и да избяга от лагера. Защо не можеше да го направи? Циганите бяха пияни и не очакваха насилие. Защо не посягаше към дървото? В лагера имаше достатъчно коне. Защо не можеше да си отиде? Защо не тази вечер?

„Защото не мога да понеса да оставя Алисия, без да съм я прегърнал, без да я любя поне веднъж и да й кажа сбогом.“ Той си я представи, каквато беше в нощта под звездното небе, и разбра, че искаше отново да почувства голото й тяло под своето, да преживее страстта й. През онази нощ тя му бе поднесла скъпоценен дар и сега не можеше да я напусне. Според правото на циганите, а и според собственото му право, сега тя беше негова. Тя беше неговата циганска невеста, поне за тази нощ.

— Ела, ще те отведа при нея — каза тихо Рудолфо, усетил борещите се у Рафаел противоречиви чувства. — Тя е определена за теб.

Пълната луна висеше като огромен диск на небето и заливаше земята с бледата си светлина, когато процесията потегли към колата на Алисия. Рафаел вървеше зад Рудолфо, следван от няколко десетки цигани, които бяха забравили недоверието си към чужденеца и се радваха на „отвличането“, което предстоеше. Младоженецът трябваше да се бие за булката.

Мъжете се събраха на откритата площадка между колите и прогониха жените. След това извикаха гръмогласно:

— Алисия! — Макар че Рудолфо беше предал дъщеря си в ръцете на Рафаел, макар че сватбата беше отпразнувана с богато ядене и пиене, сега се готвеха да предадат невестата в ръцете на съпруга й, а той трябваше да се бие за онова, което оттук нататък щеше да бъде негова собственост.

— Какво правят? — попита объркано Рафаел, когато мъжете се наредиха срещу него, сякаш се готвеха за битка.

Отговорът на Рудолфо беше дълбок смях, отекнал като гръмотевица.

— Трябва да вземеш онова, което ти принадлежи, сине мой. Трябва да отвлечеш Алисия. Изтръгни я от ръцете на хората, които искат да я задържат далече от теб. Такъв е обичаят при циганите.

— Да я отвлека? — Каква безсмислица! Защо трябваше да играе тази игра? Проследи напрегнато как циганите се хванаха за ръце и заградиха Алисия като жива стена. — Как да я отнема от толкова много мъже? Те имат огромно превъзходство.

Рудолфо отново се засмя.

— С хитрост, момко, с хитрост. Не се бой, аз съм бащата на булката и ще ти помогна. Хайде!

Докато Алисия се преструваше, че умира от страх, плачеше и кършеше ръце, Рудолфо се хвърли напред и проби човешката стена с нечовешка сила. Рафаел се възползва от объркването, което предизвика внезапното нападение на Рудолфо, хвана пръстите на Алисия и светкавично я измъкна от гората протегнати ръце. Двамата се отдалечиха бежешком. Рафаел си спомни, че и предишния път беше постъпил по този начин, и изпита неутолимо желание отново да я отвлече далече от народа й. Потърси кон, но напразно. Циганите не бяха толкова доверчиви, колкото изглеждаха. Предвидливо бяха прибрали всички коне извън полезрението му.

— Този път няма да избягаш, горгио — изсъска Алисия, която бе отгатнала мислите му. — Макар че моето желание е да се махнеш и никога повече да не те видя.

Думите й го нараниха дълбоко. Не беше очаквал такава омраза, макар че може би я заслужаваше.

— Заслужавам гнева ти, Алисия — беше всичко, което можа да й каже. — Съжалявам за всичко, което ти причиних.

— Съжаляваш? — Алисия спря и се олюля. След като с усилие на волята успя да се задържи на крака, проклинайки се за слабостта си, тя метна към него изгарящ от омраза поглед.

— Никога, никога няма да ти простя онова, което ни причини. Рафаел я погледна стреснато. Ако знаеше причината, щеше да се постарае да я убеди, че е невинен за нападението срещу циганския лагер, но помисли, че тя реагираше така само защото я беше напуснал, без да каже дума.

— Трябваше да го направя. Защо не ме разбираш? — Той протегна ръце към нея, но тя се отдръпна, сякаш имаше насреща си огън.

— До края на живота си няма да забравя какво зло ми стори — пошепна задъхано тя. — Ти си като отрова. Никога вече няма да повярвам в меденосладките думи на някой горгио. Никога! — Обърна се с намерението да избяга, но видя Стиво, който се приближаваше към тях, и замръзна на мястото си. Отвращаваше се от Стиво, боеше се от него, но успя да запази самообладание. Той застрашаваше нея, но много повече застрашаваше Рафаел. Омразата му към чужденеца беше огромна.

— Ти не пожела да се биеш за нея, горгио — изрева Стиво, посегна с котешка гъвкавост към камшика, който беше знак за мъжествеността на циганина, и изплющя с такава сила, че сякаш експлодира барут.

— Отвлякох я, както изисква традицията ви, Алисия е моя.

— Твоят ли, горгио? Никога няма да бъде твоя, макар че тайната на раждането й е известна на много от нашите. Ти не я искаш, обаче аз я искам, и то много. Дай ми я. Ще изпълня брачните задължения вместо теб и ще те оставя да си идеш свободно. — Стиво отново размаха камшика и го плъзна като змия пред краката на Рафаел.

— Не! Ти никога няма да я докоснеш. Не и докато съм жив — изкрещя извън себе си Рафаел. Стиво се хвърли напред, изплющя с камшика във въздуха и болезнено удари Рафаел по рамото.

— Тогава ще умреш. — Замахна да го удари, но бе спрян от писъка на Алисия.

— Стиво, не, не! — В опит да го спре, без да мисли за собствената си сигурност, тя се хвърли между двамата мъже и посрещна удара на камшика, който се уви около кръста й. Едрият циганин се изсмя подигравателно и я дръпна към себе си.

— Пусни я, негоднико! Ако си мъж, ще се биеш с мен, не с нея — в гласа на Рафаел имаше недвусмислено предупреждение.

— Естествено, че ще се бия с теб, и то как! — Стиво освободи Алисия от камшика, застана с преценяващ поглед пред Рафаел и се разкрачи самоуверено.

— Той не е въоръжен, Стиво. Ти се биеш нечестно. Това не е обичайно между циганите. — Алисия трепереше от възмущение, очите й святкаха гневно. Обърна се, за да намери някакво оръжие, и се прокле, че не носеше камата си. Изпълнена с болка и чувство за безпомощност, тя проследи как двамата мъже правеха крачка след крачка един към друг. — Божичко, Рафаел няма да се справи със Стиво — пошепна беззвучно тя и затвори очи, за да отправи безмълвна молитва към небето. Стиво открай време беше известен като брутален побойник, който си служи с нечисти средства, за да победи противника.

В този миг въздухът се разцепи от гръмогласно проклятие.

— Какво става тук? Стиво! Какво правиш? — изрева Рудолфо.

— Махай се, старче. — Ръмжащ като вълк, който иска да прогони мечка, Стиво се обърна и се прицели с камшика в главата на Рудолфо. Замахна и кожените върви прелетяха само на сантиметър от лицето на водача.

— Ти, куче! Ти не си циганин, щом правиш такива неща! — Без да обръща внимание на съскащия камшик, Рудолфо направи няколко крачки напред. — Веднага престани, или ще те прогоня от племето. Кълна се в ръката на баща си, че ще го направя.

Сякаш беше излял кофа студена вода върху главата му с тези думи. Стиво замръзна насред движението. Да бъде прогонен от племето и обречен до края на живота си да се скита сам — това беше най-страшното наказание, което циганите налагаха на своите. По-страшно от смъртта.

— Няма да го направиш. Майка ми е Фури Дай!

— Аз пък съм водачът на племето и имам пълното право да вземам решения. — Рудолфо плю на земята пред краката на Стиво. — Ти нямаш чест. Ти си позор за племето ни. Върви си, защото видът ти ме разболява. — Той стисна ръце в юмруци и ги вдигна към гърдите си, за да обуздае гнева си. Без да каже дума, Стиво се отдалечи, но злобните пламъци в очите му показваха, че последната дума още не беше казана. Рудолфо продължи с пресекващ глас: — Алисия, Рафаел, веднага вървете в сватбената кола. Днес е вашата сватбена нощ и аз няма да позволя някой или нещо да ви попречи. Вървете!

Подчинявайки се на заповедта, Алисия забърза обратно към лагера, следвана от съпруга си. Едва когато се скриха между дърветата, Рудолфо се поддаде на болката и се хвана за гърдите.

— Няма да позволя нищо да те задържи далече от твоя горгио — пошепна безсилно той. — Той ще се грижи за теб, когато мен вече няма да ме има. — Свлече се на земята и отново се опита да се пребори със страха и болките. Не биваше да умира. Още не. Не и преди да е сигурен, че Алисия е щастлива.

Двамата стояха един до друг в малката кола и се опитваха да си поемат дъх след бягането. Под дебелото платнище цареше тишина, чуваше се само ускореното им дишане. Всеки усещаше болезнено близостта на другия и се носеше по течението на трепетното очакване.

Алисия изпитваше диво желание да се сгуши в прегръдката на Рафаел. Беше готова да падне в обятията му, но гордостта й не го позволяваше. Не можеше да забрави какво беше сторил на племето й.

— Добре ли си, Алисия? Той… нарани ли те? — прекъсна мълчанието Рафаел.

Тя се обърна бавно, избягвайки да го погледне.

— Не. Камшикът не ме улучи.

— Добре. — Рафаел беше смутен. Не можеше да забрави изпълнените с омраза думи, които тя беше хвърлила в лицето му преди малко. Искаше Алисия да го обича силно, да забрави горчивината, натрупала се в сърцето й, но не намираше думи да й го каже. Вместо това само въздъхна: — Алисия, моята сладка малка Алисия.

Дълбоко в себе си тя усети как звукът на гласа му разля по тялото й сладостна топлина. Чувстваше горещината на тялото му, а споменът за нежността му направо я пареше. Силното желание да му се отдаде, да се любят, вече като съпруг и съпруга, едва не надви повелята на разума.

Не знаеше откога стои срещу него и го гледа. Сърцето биеше с такава сила в гърдите й, че той със сигурност го чуваше.

— Стиво нарани ли те? — попита тя и гласът й потрепери.

— Не. Баща ти се намеси, преди да потече кръв. — Той протегна ръка и зарови пръсти в копринената черна грива. — Ти май се разтревожи за мен, моя малка циганко? Може би омразата ти към мен не е чак толкова силна, колкото казваш.

Алисия се отдръпна и се опита да скрие треперенето си.

— Аз… аз не искам никое живо същество да страда, горгио — измънка тя.

— Горгио… Защо продължаваш да ме наричаш с тази грозна дума? Името ми е Рафаел и ти го знаеш. Хайде, кажи името ми.

— Не се подчинявам на заповедите ти, горгио.

— Сега съм твой съпруг, Алисия. Ожених се за теб по вашите закони и обичаи. Ти трябва да ми се подчиняваш, не е ли така?

Тя кимна и се разтрепери още по-силно.

— Кажи Рафаел.

Гласът й беше едва доловим шепот.

— Рафаел.

— Прекрасно звучи от устните ти.

Алисия видя желанието в очите му и бързо направи крачка назад.

— Не, горгио, не ме докосвай! Никога вече!

— Никога? Никога е много дълго време, Алисия. — Преди да е успяла да се отдръпне, той я привлече в обятията си. — Сладката ми циганка! Толкова време мина…

Алисия пое дълбоко мъжкия му аромат, вкуси виното на езика му, когато я целуна. Трябваше да се отбранява, но сладостта на целувката му я зашемети.

Против волята й тялото й реагира на близостта му. По кожата й запълзяха топли тръпки и тя потръпна под докосването му. Собственото й тяло я предаде.

— Не, не! — Ако се любеха, това щеше да я унищожи. Той щеше да утоли жаждата си и безмилостно да я захвърли, както беше сторил предишния път. Не можеше да му вярва — той беше човекът, причинил гибелта на хората, които обичаше.

Трябваше да мисли за Ващи, не за милувките му. Този мъж щеше да унищожи и нея.

Страхът й даде нужната сила да се отдели от него.

— Води те похотта, не любовта! — изсъска ядно тя. Рафаел поклати глава.

— Не си права. Това важи за Стиво, но аз съм изпълнен с любов.

— Не смей да говориш за любов! Да не мислиш, че ти вярвам? Веднъж вече ме излъга.

— Никога не съм те лъгал за чувствата си, Алисия. В целувките ми нямаше фалш. Ръцете ми не лъжеха, когато те милваха. Тогава копнеех за теб, а сега копнежът ми е още по-силен.

— Защо тогава ме напусна, след като твърдиш, че все още копнееш за мен?

— Защото трябваше да си отида. Може би никога няма да разбереш и няма да ми простиш. — В очите му светеше нежност. — Онази нощ не биваше да се любя с теб. Трябваше да те оставя недокосната. Но ти беше невероятно красива и не издържах. Не можах да си отида, без да съм те любил. И не съжалявам. Никога няма да забравя нашата първа нощ.

Алисия беше зашеметена от дълбочината на чувствата, които се отразяваха върху лицето му. Дали казваше истината? Може би наистина се чувстваше привлечен от нея. Искаше да му повярва, но какво щеше да стане с клетвата й? Нима можеше да забрави Ваши и другите? Споменът за нападението над циганския лагер вледени сърцето й. Той беше отговорен за смъртта на близките й. Той, Рафаел де Виласандро.

— Ако наистина съжаляваш, ако изпитваш нещо към мен, ще ме оставиш на мира. — Гласът й беше студен, макар че сърцето й преливаше от любов. — Не разбирам защо баща ми толкова държеше да ме омъжи за теб.

— Той смята, че ти ме обичаш. Вярно ли е, Алисия?

— Не. Може би в онази нощ съм те обичала, но предателството ти разруши крехката привързаност, която изпитвах към теб. Не, Рафаел, ти никога няма да притежаваш сърцето ми.

Той направи две бързи крачки напред и очите му заблестяха от вътрешен огън. Сърцето му биеше ускорено.

— Ти си моя, Алисия. Баща ти каза думата си. Ти си моя. И ще те имам още тази нощ.

Алисия се почувства като сърна в капан. Хвърли се срещу него и заудря с юмруци по гърдите му.

— Мразя те, мразя те! Ще се боря с теб, докато имам сили. Може да ме имаш насила, но никога няма да ти дам любовта си!

Рафаел я улови, притисна я до гърдите си и устните му завладяха нейните. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и тя престана да мисли. Пръстите му намериха гърдите й и ги обхванаха нежно. Забравила съпротивата си, тя зарови ръце в косата му, после заби нокти в раменете му. Прегърна го и без срам се притисна до него. Желанието й да се любят беше дори по-силно от неговото.

Рафаел отдели устни от нейните и проговори с нежен глас:

— Виждаш ли, ти не ме мразиш, Алисия. Мисля, че току-що ти го доказах.

Алисия скри лице в ръцете си и даде воля на сълзите си. Това беше истината. В този момент се мразеше ужасно, мразеше тялото си, което пламваше при всяко негово докосване. Не Рафаел беше врагът, тя трябваше да се бори срещу самата себе си. Тя беше своят най-голям враг.

Като видя сълзите й, Рафаел забрави дивото желание да я люби и поиска да я утеши. Беше готов да я вземе в обятията си и никога да не я пусне.

— Алисия!

— Моля те, остави ме, моля те! — Зелените й очи плуваха в сълзи. Трябваше да остане сама, за да се защити от чувствата, които я разтърсваха. Тя беше объркана, страхуваше се. Той не можеше да я разбере.

— Добре, Алисия, няма да те докосвам. Поне тази нощ не. Остани в самотното си легло. Ала не забравяй: аз те обичам и един ден ще те спечеля.

Алисия се събуди още при първия лъч на зората и скочи. Цяла нощ се бе мятала неспокойно в леглото си и сега имаше ужасно главоболие. Хладният утринен въздух погали пулсиращите й слепоочия.

— Какво да правя? Какво да правя? — изплака тя. Тъй като бе станала твърде бързо, главата я заболя още по-силно. Може би беше пила твърде много вино на сватбената трапеза? Не, не беше изпила повече от една чаша. Неразположението й беше причинено от напрежение и от тревога. Трябваше да си приготви лечебно питие, най-добре с мента.

Отвън се чу хихикането на децата. Тази сутрин й липсваха засмените им личица, но тъй като беше сватбената й нощ, ги бяха преместили в друга кола. Рудолфо беше помислил за всичко.

— Всъщност няма причина да не останат при мен. Аз нямам намерение да бъда жена на Рафаел, само ще нося името му. — Защо тези думи прозвучаха толкова тъжно? Защо не можеше да забрави нежността в очите му, когато снощи я остави сама?

Ако това беше нормална циганска сватба, тази сутрин Алисия трябваше да изложи на показ сватбения чаршаф, за да докаже чистотата си. Но целият лагер знаеше, че булката не е била девствена. Въпреки това не можеше да си позволи да се срамува. Думите на Рафаел отново отекнаха в главата й и й причиниха болка.

„… не бих понесъл да си отида, без да те любя. И не съжалявам. Никога няма да забравя онази нощ.“ Нима и тя не чувстваше същото? Ако беше честна към себе си, трябваше да признае, че е готова да му се отдаде отново, дори с цялата болка, с цялото презрение на народа си. Защо беше хвърлила в лицето му толкова злобни думи? От страх. От гордост и от гняв. Каза му, че иска той да си отиде и никога да не се връща при нея, ала знаеше, че думите й са лъжа. Когато стана от леглото, изведнъж се уплаши, че той беше приел думите й сериозно. Ами ако беше избягал през нощта? Можеше ли да го укори?

— Рафаел! Рафаел! — Забравила, че е само по нощница, тя обиколи лагера, за да го намери. Най-лошите й опасения се потвърдиха. Рафаел не беше при другите. Беше избягал, тя го бе прогонила със злия си език! Очите й се напълниха със сълзи и тя изтича обратно в колата си. Трябваше бързо да се облече и да тръгне да го търси.

— Не съм избягал, Алисия — обади се тих глас. Рафаел беше спал под колата й. — Не мога да те напусна. Не сме свършили онова, което започнахме. — Погледите им се срещнаха и той се усмихна.

Очевидно бе прочел мислите й. Алисия смутено сведе глава и в същото време изпъна рамене.

— Ще видим, горгио. Ще видим. — Изкачи стълбичката, отметна платнището и се скри в колата си, защото не искаше той да види радостта, която я бе обзели при появата му. Облече се грижливо, изчетка косата си, докато заблестя като коприна под слънчевата светлина, очерта очите си с въглен и намокри устните си със сок от боровинки, за да ги направи още по-червени. Вече беше омъжена жена и трябваше постоянно да носи кърпата си — това я изпълни с гордост, със странно чувство на задоволство. Щом трябваше да принадлежи на някой мъж, можеше само да се радва, че това беше Рафаел.

Тя го обичаше — защо да не го признае поне пред себе си? Слънцето, което надничаше през процепа на платнището, изведнъж стана по-ярко, въздухът — още по-свеж. Тя потърси с поглед Рафаел и го откри при другите мъже. Помагаше им да събират палатките и да подготвят колите за път. Наистина ли беше много по-едър и по-красив от всички други? Да, о, да! Поне в нейните очи. Въпреки че го бяха довели тук против волята му, той се смееше с другите и работеше също като тях, за да тръгнат по-скоро. От него ще излезе чудесен циганин, каза си тя с прилив на щастие и гордост. Щом другите му бяха простили, защо да не му прости и тя? Отново и отново си задаваше този въпрос, докато помагаше на жените да приготвят закуската.

— Той наистина е красив — каза в ухото й Зуба. — Почти колкото моя Тодеро. — Кроткият й поглед беше изпълнен с въпроси. Алисия бързо сведе очи и започна усърдно да бели картофи. Ала Зуба не издържа дълго, отведе я настрана и попита направо. — Кажи ми, Алисия, той направи ли те щастлива през нощта.

— Не.

— Не? Какво означава това?

Алисия извърна глава, неспособна да издържи на погледа на големите кафяви очи, които проникваха до сърцето й.

— Аз… не му позволих да ме докосне.

— Отказала си да му се отдадеш? — Зуба разочаровано разпери ръце. — Но защо?

— Защото той… той… нападението над лагера… аз…

— Ти се страхуваш от него. Признай, Алисия. Аз съм ти приятелка, заедно сме отраснали. Признай го пред себе си, ако не можеш пред мен. Това е причината. Страх те е да му дариш сърцето си.

— Естествено, че ме е страх. Нима можеш да ме обвиниш за това? — Алисия нервно подръпваше полата си. — Да не мислиш, че искам отново да ме нарани?

Зуба я хвана за раменете и я погледна дълбоко в очите.

— Пак ще те нарани, ако не се научиш да му вярваш и да прощаваш. Сама ще нараниш себе си.

— Но Рафаел…

— Той те обича. Защо не се опита да избяга тази нощ? Може би още не знае колко са дълбоки чувствата му, но аз знам. Дай му шанс да те направи щастлива. Аз не вярвам, че той е насъскал селяните срещу нас, ако си зададеш този въпрос, със сигурност ще отговориш като мен.

— Вече не знам какво да мисля. Някога всичко беше просто, но сега вече не е. Объркана съм.

Не можаха да си поговорят още, тъй като другите жени ги повикаха да се присъединят към тях. Сега не беше време за празни приказки, нищо, че в лагера имаше младоженка. Трябваше да свършат още много неща, за да тръгнат навреме. Алисия се присъедини към другите, но думите на Зуба отекваха в главата и, докато работеше. Отново и отново търсеше с поглед Рафаел и когато очите им се срещаха, на устните й се появяваше плаха усмивка.

Най-сетне събраха одеялата, палатките и готварските съдове, натовариха ги на колите, впрегнаха конете и пътуването можеше да започне. Рафаел се настани на капрата до Алисия и хвана юздите в здравата си ръка.

— И аз мога да управлявам конете, горгио — изрече сковано тя в отчаян опит да скрие чувствата си от него. Близостта му я вълнуваше силно и се стараеше да не го докосва, защото знаеше, че това отново ще запали огъня в гърдите й, толкова сладостен и мъчителен. Отново си спомни думите на Зуба и за момент се запита дали пък Рафаел не беше невинен. Възможно ли беше това? Толкова искаше да му вярва! Хвърли бърз поглед към него и когато забеляза, че я гледаше, бързо извърна глава.

— Не се извръщай, Алисия. Какво ти е? За какво мислиш? — Рафаел протегна ръка към нея, без да изпуска юздите от другата, и този път тя не се отдръпна. — Има още нещо, което те тревожи. Не е само фактът, че те оставих сама в гората, нали?

Алисия понечи да отговори, но не намери думи. Вместо това каза:

— Ние с теб сме толкова различни. Идваме от два противоположни свята. Татко сигурно не е бил на себе си, когато ни събра. Това няма да свърши добре. Не разбираш ли?

Рафаел стегна юздите.

— Аз мислех същото. Точно затова те напуснах онази сутрин. Но вече не съм толкова сигурен.

— Баща ми не биваше да изпраща хората си да те търсят. Според мен направи грешка, като те доведе отново тук.

— Очевидно е имал своите основания.

Пътят продължи в мълчание, докато всеки се опитваше да разбере собствените си чувства. Рафаел все още изпитваше гняв, че го бяха отвлекли така внезапно и му пречеха да изпълни мисията си, но сега гневът му беше смекчен от факта, че Рудолфо го бе направил само заради дъщеря си. Изпитваше уважение и симпатия към водача на циганите, но съзнаваше, че не може да остане дълго при тези хора. Как да обясни на Алисия защо трябваше да я напусне отново? Трудно му беше, но щеше да се опита. В гнева имаше твърде голяма мъка и двамата нямаше да издържат дълго.

„Въпреки всичко, което трябва да направя, въпреки всичко, което ми повелява разумът, аз не искам да си отида“ — помисли си той и отново стегна тежките кожени юзди, сякаш искаше да обуздае собственото си непокорно сърце.

Пътуваха през целия ден, като спираха само да напоят конете. Най-сетне падна здрач и оцвети равната земя в яркорозово и лавандуловосиньо. Слънцето изчезна зад хоризонта като огромно огнено кълбо и Алисия си каза, че за втори път щеше да остане насаме с Рафаел.

Цял ден трепереше от близостта на силната му мъжественост. Звукът на гласа му, миризмата на тялото му, допирът до силната, гъвкава ръка — всичко това я привличаше неустоимо.

Когато той беше до нея, светът беше жив и тя сякаш го виждаше за първи път. И сега отметна глава назад и се наслади на вятъра, който развяваше дългите й, разпуснати коси.

Рафаел се обърна към Алисия и красотата й отново го замая. Любовта, която изпитваше към това циганско момиче, не можеше да е фалшива. Когато я погледна в очите, Алисия бе омагьосана от чувствата, които прочете в дълбините им.

— Аз те обичам, Алисия, и моята любов не се подчинява на повелите на разума. Някакъв глас в главата ми ми казва, че съм безумец, че двамата сме твърде различни, но сърцето отказва да го приеме. Искам да се вслушам в зова на сърцето си. — Докато говореше, Рафаел спря конете, обърна ги и умело насочи колата към избраното място за почивка. Справя се не по-зле от нашите цигани, каза си Алисия и отново изпита гордост за него. Може би има циганска кръв, добави развеселено тя и отново се замисли какъв добър циганин щеше да излезе от него.

Рафаел й помогна да слезе от колата, стисна ръката й с дългите си пръсти и тя отново се разтрепери. Наистина ли беше казал, че я обича? Правилно ли беше чула?

— Рафаел… Рафаел… ти… ти каза ли… — Трябваше да го попита. Трябваше да знае отговора, преди да започне да се надява, че между тях може да има любов.

— Какво да съм казал? Какво има, Алисия?

Тя отвори уста да заговори, но преди да е изрекла първите думи, зад колата изникнаха Мала и Пало и се втурнаха да я прегръщат. Смееха се и дърпаха косите й, за да завоюват цялото й внимание.

— Липсваше ни, Алисия. Защо не ни позволиха да спим при теб? — Пало огледа намръщено чужденеца, очевидно знаеше, че той е причината за преместването им.

Алисия се изчерви.

— Но това беше сватбената ми нощ, Пало.

— О, ние нямаше да ви пречим. С Мала щяхме да сме тихи като агънца, нали, Мала?

Момиченцето кимна с усмивка. Когато вдигна плах поглед към Рафаел, всички разбраха, че го обожава.

— Ще ни позволите ли да спим при вас тази нощ? Рафаел мислеше за съвсем други неща и не намери подходящите думи.

— Ще видим. — Докато говореше, той сложи ръка на талията на Алисия и за първи път, откакто бе дошъл в циганския лагер, тя не се възпротиви на прегръдката му. — Тази нощ те искам само за себе си — пошепна в ухото й той.

Работата по устройването на лагера и приготвянето на вечерята ги раздели, но Алисия през цялото време усещаше върху себе си пронизващия поглед на Рафаел. Още се бореше вътрешно с любовта си, но съзнаваше, че е безпомощна. Зуба беше права. Ако отново отблъснеше Рафаел, щеше да нарани преди всичко себе си.

Сякаш мина цяла вечност, докато приключат с готвенето, докато се нахранят, разтоварят колите и почистят съдовете от вечерята. Най-сетне Алисия чу дълбокия, мек глас на Рафаел, който внезапно изникна зад нея и я повика по име.

— Другите отиват да спят, но ти няма да имаш време за сън, моя прекрасна циганко. — Дъхът му раздвижи косите й и по гърба й пробягаха тръпки. Въпреки това отново поиска да скрие от него истинските си чувства.

— Уморена съм, Рафаел. Утре ни чака дълъг път.

Той сложи ръка на талията й и тя потръпна от допира на силните му пръсти.

— Ах, Алисия, още се бориш с мен. Какво да направя? — Притисна я към горещото си тяло и тя се разтрепери. Тръгнаха към колата си, притиснати един до друг, сякаш танцуваха. Целувката му беше нежна, като обещание за онова, което ги очакваше.

— А, ето те, Алисия! — извика въодушевено Пало, който ги чакаше. — Разкажи ни някоя история!

Рафаел нямаше друг изход, освен да се присъедини към Алисия и децата, които седнаха на един изгнил пън. Пало и Мала се разположиха удобно в краката на Алисия и вдигнаха глави в очакване. Алисия тържествено съобщи, че днес ще им разкаже историята за първия мъж и първата жена.

— Вярваш ли в Адам и Ева? — попита засмяно Рафаел и седна до нея на пъна.

Тя го изгледа с добре изигран ужас.

— Адам и Ева ли? Не. Аз съм циганка, а циганите знаят истината. — Засмя се и прибра дългата си коса на тила.

— Истината? — повтори той и вдигна въпросително едната си вежда. — И каква е тя?

Буйната кестенява коса блещукаше под светлината на огъня и той отново се наслади на красотата й. Скъпата му малка циганка.

— О Дел направил първия мъж от гипс и го сложил в пещта да се опече. Обаче бил толкова зает да създава пустините и долините на реките, че забравил да го извади навреме. Когато го извадил, мъжът бил черен.

— Значи мавър — прекъсна я Пало.

— Мавър ли? Колко интересно. Не знаех, че първият човек е бил мавър. — Рафаел я изгледа отстрани, но я остави да продължи. — Какво станало после?

Алисия усети допира на силното му бедро до своето и се наслади на играта на твърдите мускули. За да се съсредоточи изцяло върху историята си, тя се отмести малко от него и продължи:

— Тогава О Дел направил още един човек. Обаче го извадил от пещта твърде рано.

— Той бил първият испанец — оповести гордо Мала. Чужденецът трябваше да види колко много знае малкото циганско момиче.

Рафаел потръпна и се запита какво ли щеше да стане, ако Торкемада чуеше тази история. Според него това беше ерес, която заслужаваше най-строго наказание. Но така ли беше в действителност? Еретици ли бяха циганите? Езичници? Не. Той не го вярваше. Историята беше безкрайно интересна.

— Първият испанец?

— Първият от бялата раса — отговориха в хор Пало и Мала. Рафаел помисли, че историята е свършила, но Алисия го погледна укорно със зелените си очи, за да го накара да замълчи.

— Третият опит бил успешен. О Дел отново направил мъж от гипс и го опекъл точно както трябва. Нито твърде дълго, нито твърде кратко. Получил се красив светлокафяв мъж — първият циганин! — Смехът й прозвуча триумфално и Рафаел се зарази от веселостта й.

— А после направил за всеки от тях жена — каза Пало насред смеха и детският му глас прозвуча напълно сериозно. Мала поклати глава. Очевидно не беше съгласна с братчето си.

— Аз мисля, че О Дел е създал първо жената, а после мъжа. Както е при раждането. Мъжът идва от жената, не обратното.

Пало я погледна изненадано, но веднага намери какво да отговори.

— Мъжът е бил пръв. Нали мъж води племето!

— Обаче Фури Дай е жена. — Мала нямаше намерение да отстъпи. Двамата бяха готови да се скарат сериозно.

Рафаел вдигна децата в силните си ръце и ги понесе към колата на Зуба.

— Крайно време е да си лягате! — Внимателно ги остави на земята пред платнището и се направи, че не чува протестите и молбите им да останат при Алисия. Тази нощ красивата циганка трябваше да бъде само негова.

— Не бива така, Рафаел, какво ще си помислят децата? — Алисия се запъти към тях, но той я задържа.

— Ще разберат, че искаме да сме сами. Време е да се научат да разбират. — Преди да е успяла да протестира, той я вдигна на ръце и я понесе към колата. Отметна платнището, влезе и я тръшна на леглото с многозначителна усмивка. — Няма да позволя отново да ме отблъснеш, Алисия. — Красотата й, ароматът и близостта й го замаяха и погледът му се замъгли. Тъмната й коса се разпиля по чаршафите като копринена прежда, очите й светеха в мрака като изумруди.

— Нали ти казах, Рафаел…

— А аз ти казах, че ми принадлежиш. Тази нощ ще бъдеш моя, Алисия. Само моя. — Решителността му не се разколеба и когато тя стисна ръце в юмруци. — Би ми било по-приятно, ако не се бориш с мен така упорито. Искам да копнееш за мен също така силно, както аз копнея за теб. Въпреки това тази нощ няма да напусна колата ти, за да спя сам.

Жадният му поглед показваше, че се радва на предстоящия празник на чувствата, и тя най-сетне повярва, че онази нощ не я беше любил под звездите, за да може да избяга.

Въпреки това Алисия си припомни клетвата си и отчаяно се опита да му избяга. Тя беше циганка. Беше смела, но днес трепереше от страх. Страхуваше се от любовта си към този чужденец повече, отколкото от камшика на Стиво.

— Как да ти позволя да ме докоснеш, след всичко, което направи? — попита отчаяно тя. — Ти донесе на народа ми смърт и разрушение. — Очите й гледаха предизвикателно.

— Смърт? Разрушение? — Сякаш му бе ударила плесница. Когато осъзна значението на обвинението й, погледът му потъмня от гняв.

— Селяните и войниците, които нападнаха лагера ни и убиха толкова хора… Видях как загина Ващи. Бедната Ващи… — Тя затвори очи и потръпна от ужасния спомен.

— И си повярвала, че аз… Господи! Не е чудно, че ми каза колко ме мразиш. — Той й обърна гръб и поклати глава. — Не бях аз, Алисия. Никога не бих извършил подобна подлост.

Тя искаше да му повярва, но упоритостта и циганската гордост не й позволиха да се задоволи с уверението му.

— Кой тогава го е направил? Как са ни намерили?

— Виновни са двамата мъже, които се опитаха да ме убият. Върнали се да потърсят трупа ми и видели лагера ви. — Рафаел удари с юмрук дебелите дъски, сякаш искаше да ги пробие. — Алчни кучета! Когато се върнах да те търся, те тъкмо претърсваха изгорения лагер за злато и чух разговора им. Ако знаех какво ще направят, щях да ги убия в първия миг, в който ги видях.

— Върнал си се да ме търсиш? — Алисия не можеше да повярва на ушите си. Той се обърна и тя прочете истината в очите му. — Наистина ли се върна? — пошепна задавено тя.

— Да, върнах се. Бях полудял от тревога. Страхувах се, че вече не си между живите, и тази мисъл едва не ме уби. — Той коленичи пред нея и зашепна: — О, Алисия, Алисия, никога не бих те предал по този начин. Трябва да ми повярваш.

И тя му повярва. В този момент никой не би се усъмнил в искреността му. Преглъщайки бързо, за да не избухне в плач, тя разтвори ръце да го прегърне. Сърцето й преливаше от любов. Сега беше неин ред да го утеши, да помоли за прошка, че му бе причинила такава несправедливост. Как бе могла да повярва във вината му? Да го помисли за предател!

— Вярвам ти, Рафаел — пошепна тя и когато го прегърна, в тялото й лумна могъщо желание. Той беше силен и топъл и излъчваше мъжественост, която я привличаше като водовъртежите на буйна планинска река. Не можеше да го мрази, даже да беше отговорен за трагедията. — О, Рафаел, любими мой!

Двамата се прегърнаха, обзети от засилваща се възбуда. Тя усети мъжествеността му под дрехите, но сега страстта му не я уплаши, вместо това изпита сладка болка.

Ръката му помилва гърдите й и в слабините й пламна огън. Зърната й се втвърдиха и щръкнаха под милувките му. Беше прекрасно отново да лежи в прегръдката му.

— О, Рафаел…

Лицето му беше зачервено, той дишаше тежко. Как бе могъл да забрави колко прекрасна беше тя. Как можеше да си въобразява, че ще изживее живота си без нея! Помилва тънката материя на блузата й и я свали от раменете й. Когато разголи гърдите й, спря да диша.

— Боже мой — прошепна дрезгаво той. В този миг забрави всичко друго в живота си. Хуан Дорадо, картината, мисията си. Всичко. Искаше само любовта й. Искаше да остане с нея до края на живота си.

Завладя устните й в жадна, настойчива целувка и тя се предаде. Искаше него, само него. Тя го обичаше. Той се бе върнал, за да я намери след нападението над лагера. Върна се при нея! Когато отговори на целувката му, съпротивата й окончателно се сломи и тя се предаде изцяло на копнежите и желанията си. Устата му държеше нейната в плен. Топлината на кожата му, горещината на устните и езика му й дадоха да разбере колко силно я искаше, как жадуваше за нея.

Рафаел свали бавно, с внимателни движения, блузата и горната й пола. Нарочно се бавеше, за да се наслади до край на този магичен момент. Последваха долните поли, накрая и ризата. Най-сетне Алисия застана пред него съвсем гола, горда като езическа богиня, и се окъпа в топлината на погледа му. Когато я помилва, тя усети треперенето му. Нервен. Рафаел беше нервен. Защо? Погледна го въпросително и разбра отговора, преди да го е изрекъл.

— Ти събуди в мен чувства, за чието съществуване не подозирах. Аз съм силен мъж, а треперя като дете. — Той отдръпна ръката си и я погледна втренчено. — Ти ме омагьоса, красива вълшебнице.

— Не аз, О Дел те е омагьосал — прошепна пресипнало Алисия.

— Искам това да бъде най-хубавата ти нощ, Алисия. Искам никога да не я забравиш. — Той я положи внимателно върху леглото и се зае да изследва тялото й с ръце и устни. Милувките му я замаяха с чувствената си нежност и запалиха в тялото й пламенно желание да го усети в себе си. Рафаел я остави за момент, за да се освободи от дрехите си, и застана пред нея в цялата си горда мъжественост, облян от лунната светлина. Великолепен мъж, силен и гъвкав. Алисия изпита гордостта на собственица. Нейният Рафаел! Силен като мечка, подвижен като дива котка, с широки рамене, тесни хълбоци и дълги, стройни крака. Външността му беше невероятно възбуждаща.

Рафаел се наслади на пламенния й поглед. Толкова хубаво беше да вижда възхищението в очите й. Легна до нея, взе ръката й и я поведе към коравата си мъжественост.

Тялото й се сгуши нежно в неговото. Нетърпеливите й пръсти се плъзнаха по широките рамене, опипаха твърдия гръден кош и слязоха към слабините.

— Люби ме. Люби ме сега… — Когато желанието й стана непоносимо, той покри тялото й със своето и я обсипа с нежни ласки и целувки. Когато внимателно проникна в нея, тя се надигна насреща му и уви дългите си стройни бедра около хълбоците му, за да се нагоди към ритъма му.

— Алисия! — Викът му беше като благодарствена молитва. Зарови се дълбоко в нея и затвори очи, обзет от усещане за най-висше блаженство. Когато лежеше в обятията й, се чувстваше на небето — сякаш тя беше изпратена специално за него. Сякаш се бяха слели две звезди. Той се усмихна, припомнил си времето, когато тя му разказваше, че всеки циганин си има звезда. В този момент тя беше всичко за него — нимфа, изкусителка, ангел, крехка като цвете и надарена с огън на звезда.

Алисия се движеше с него, тялото й се притискаше към неговото, за да го завладее, да го направи част от себе си. На света нямаше нищо друго, освен мъжа, когото обичаше. Защо не можеше времето да спре и земята да престане да се върти, за да останат завинаги заедно!

Когато погледите им се срещнаха, в телата им се разля сладка топлина. Притисната до него, Алисия извика името му и зарови лице в топлите му гърди, вдишвайки дълбоко мъжкия му аромат. Как бе могла да повярва, че е възможно да живее без този екстаз?

— Сега никога няма да ме напуснеш — прошепна задъхано тя и му предложи устните си за целувка.

Рафаел я погледна с болка и нежно приглади назад нападалите тъмни къдрици. От този миг нататък Алисия беше негова. Как би могъл да я напусне? Въпреки това трябваше. Трябваше. Мисълта беше мъчителна и той се опита да я прогони от съзнанието си. Прегърна здраво Алисия и я притисна до гърдите си. Накрая двамата потънаха в блажените обятия на съня.

Рафаел се събуди, когато първите лъчи на слънцето проникнаха през процепите на колата. Погледът му веднага бе прикован към красавицата, която лежеше в обятията му. Дългите ресници бяха като ветрила върху бузите й, гъстата коса беше нападала като тъмна копринена наметка по гърдите и раменете. Сърцето се препълни с нежност и болка. Както лежеше сгушена до него, тя изглеждаше толкова млада и невинна, че той си пожела с цялото си сърце да не я нарани отново. „Напускам те. Пак трябва да те напусна, любов моя. Но не мога да променя нещата. Докато Испания не се освободи от чудовищната власт на Торкемада, съм длъжен да правя всичко, което мога…“

Сякаш усетила мислите му, Алисия се раздвижи насън и с доволна усмивка вдигна ръка да помилва твърдата му гръд.

Какво можеше да й каже? Как да намери правилните думи, за да й обясни какво трябваше да направи? Споменът за страстта, която бяха споделили, ускори пулса му и той усети как в сърцето му се надигна гняв към самия себе си и към света. Така му се искаше да предпази Алисия от всяка болка, но вместо това отново щеше да стане инструмент за мъчение. А не биваше да забравя и Стиво. Той явно беше обсебен от желанието да притежава Алисия и неизбежно щеше да й причини зло. Можеше ли да я остави сама с него? Дали Рудолфо ще съумее да я опази?

Мисълта за Рудолфо трябваше да го утеши, вместо това го изпълни с мрачни предчувствия. Сърцето го подтикваше да остане с жената, която обичаше. Помилва я по косата и затвори очи. Вече не можеше да отрича, че я обичаше, но не можеше да остане. Нямаше да се успокои, докато не изпълни мисията си. Така изискваше съвестта му.

— Обичам те, Алисия — пошепна той. Сега разбираше изпепеляващата страст на баща му към жената, която не принадлежеше на неговия народ. Циганин или кастилец, той щеше да обича Алисия до края на дните си. Вече не го притесняваше, че тя беше част от вечно скитащо се племе, че изповядваше друга вяра и имаше други навици на живот. Доскоро беше вярвал, че тези неща имат значение, но сега разбираше, че важни са единствено сърцата.

Алисия потрепери насън, той я прегърна и я затопли с горещото си тяло, докато треперенето престана. Какво щеше да стане с нея, след като той бе запалил в тялото й изгаряща страст? Можеше ли да се надява, че няма да й се случи нищо, докато той се завърне? Щеше ли тя да разбере защо искаше да я напусне? Непременно трябваше да намери правилните думи.

„Ако животът беше по-лесен, любов моя — размишляваше той, — щях да съм напълно доволен да живея като циганин, двамата да обикаляме света и да се радваме на любовта си.“ Погледът му се плъзгаше по вътрешността на циганската кола: пъстри одеяла, наредени грижливо до леглото, тигани и тенджери, окачени по стените. Все признаци на номадски живот. Циганите имаха съвсем малко собственост, но живееха много по-щастливо от богатите испанци. Без големи имения, без пари и скъпоценности, те бяха свободни, щастливи, не се замисляха особено за тежестта на живота, не се бояха от загубата на богатството си, което беше тежък товар за всеки мъж в Испания. Небето беше покривът им, цялата земя беше техният подслон, смехът — тяхната музика.

Доскоро и той ги смяташе за крадци, но сега знаеше, че не е бил прав. Циганите имаха строг кодекс на честта — това му стана ясно през последните два дни, когато имаше възможност да ги наблюдава непрекъснато. Вземаха от земята само онова, което им беше нужно да задоволят непосредствените си потребности. Не бяха алчни и никога не вземаха нещо, което не им беше дадено от О Дел. О Дел! Циганите не бяха еретици. О Дел беше само друго име за единия бог.

Алисия усети погледа му, чу равномерното дишане на мъжа, който лежеше до нея, и отвори очи. Значи не е било сън.

— Рафаел — пошепна тя и помилва бузата му, за да се увери, че той беше реален, а не плод на въображението й.

— Добро утро — отговори дрезгаво Рафаел и Алисия се изчерви, като си спомни за нощта, която бяха прекарали в любовна прегръдка. Той познаваше всяка частица от тялото й, беше го изследвал с ръце и устни и сега тя наистина беше негова.

— Рафаел, аз те обичам и съм щастлива да бъда твоя жена.

— Алисия… — Трябваше да й каже сега. Ако отложеше мига на истината, щеше да я нарани още по-силно.

Алисия бързо сложи пръст на устните му.

— Не. Дръж ме здраво. Люби ме. — Искаше да усети отново топлото, силно тяло, да го люби, както беше направила през нощта. — Обичам ръцете ти върху тялото ми, устните ти върху моите. Нека да не губим скъпоценно време в думи.

Той я привлече към себе си и докато устните му се плъзгаха по нежната кожа на шията й и ръцете му милваха съвършеното й тяло, пламъкът на любовта ги обгърна от всички страни.

— Рафаел — въздъхна Алисия и се отдаде на нежността му. Отговори на целувките му и когато телата им се сляха, сърцето й се понесе на вълните на физическата наслада.

Когато удовлетвориха страстта си, двамата отново заспаха, без да чуват шумовете от будещия се лагер.

„Никога вече няма да ме напусне. Той ме обича“ — помисли Алисия и се усмихна блажено, затворила очи. Сгуши се в топлите му ръце и си пожела да остане завинаги така.

След около час Рафаел се събуди и видя, че е сам в колата. Облече се бързо и потърси Алисия, която тъкмо събираше дърва за огъня. Скочи от колата и отиде да нахрани конете. Рудолфо му беше възложил тази задача вероятно за да го изпита. Досега устояваше с желязна упоритост на изкушението да избяга. Вече не беше нужно да се пита каква е причината. Причината беше Алисия.

— О, нима си още тук? — попита подигравателно Стиво, излезе иззад едно дърво и впи пронизващ поглед в Рафаел.

— Естествено, че съм тук. Да не мислиш, че ще си отида само защото знам какво изпитваш към Алисия? — Рафаел се разкрачи, опря ръце на хълбоците и отговори на погледа му.

Стиво избухна в подигравателен смях.

— Това е само въпрос на време. — Изпухтя презрително и обясни: — Горгио са като риби. След три дни започват да вонят. — Изсмя се отново, стисна носа си и се отдалечи.

— Нагло копеле! — изруга Рафаел. — Суетен и груб егоист. Сигурно иска да го смятат за цар на циганите, затова се перчи като паун.

Стиво се направи, че не е чул думите му. Реакцията дойде от друга страна.

— И аз мисля така, горгио — проговори сладък женски глас и Рафаел позна Солис. Жената излезе от храстите и се запъти към него с поклащащи се хълбоци и предизвикателна усмивка. Наведе се, уж трябваше да вдигне нещо от земята, и му предложи гледката на пълните си гърди.

Рафаел се усмихна смутено. Котешкият маниер и пламтящите очи бяха привлекателни, но вече не бяха в състояние да го възбудят. Откакто имаше Алисия, дори не помисляше да погледне друга жена, колкото и да беше изкусителна.

Солис придърпа блузата си и го погледна с премрежени очи.

— Наблизо има малко езеро. Е, не е като реката, но водата му е хладна и бистра. Искаш ли да поплуваме?

Рафаел поклати глава и се опита да се отдалечи. Беше чул другите цигани да говорят за лекомислието на Солис и знаеше, че любовникът й рискува един ден да го намерят с нож в гърба. Мъжът й не можеше вечно да си затваря очите за волностите й.

Докато бързаше между дърветата, Рафаел имаше само една мисъл: да избяга колкото се може по-далече от тази вълчица, преди някой от циганите да ги види заедно и да си извади погрешни заключения. Когато излезе от храстите, той чу конски тропот и хукна в тази посока. Ако беше Тодеро, който се връщаше от утринната си разходка, щеше да поиска подкрепата му, за да дадат добър урок на тази жена. Размаха ръце, за да привлече вниманието на ездачите, но когато те наближиха, с ужас разбра, че не бяха цигани.

— Карлос! Не мога да повярвам! — пошепна той, разкъсван между радостта и тревогата. Сега можеше да напусне циганския лагер, но това беше последното, което искаше в момента. Не можеше да си отиде, без да говори с Алисия и да й обещае, че ще се върне веднага щом изпълни мисията си. Трябваше да й каже всичко още сутринта, но сега беше твърде късно да се разкайва.

Когато ездачите се приближиха, Рафаел забеляза, че бяха въоръжени, и се стъписа. Те препускаха право насреща му, насочили оръжията си към него, и той се сети едва сега, че беше в циганско облекло. След минута въоръжените мъже връхлетяха върху него като четиримата конници на апокалипсиса.

— Карлос, Карлос, аз съм, Рафаел! — Гласът му се изгуби в ехото на конския тропот. — Божичко, собственият ми брат ще ме убие! — Това беше последният му вик, преди острието на меча да го прониже и да го свали на земята.

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Крамер Циганско небе (5)

Метаданни

Данни

Циганско небе

Информация

История

Сваляне / Връзки

Катрин Крамер
Циганско небе (5)