Катрин Крамер
Циганско небе (7)

Леон, 1491–1492

 

Пътуването към Леон беше дълго и трудно, през разкаляни поля, голи възвишения и тесни и стръмни планински проходи. Денем беше много горещо, но нощем ставаше студено и Алисия трепереше под острия вятър, който развяваше дрехите й. Наближаваше зима, която щеше да донесе студ и дъжд. Докато нощуваше в гъсти гори и под самотни дървета, сама, изпълнена със страх, тя често си представяше Рудолфо и мисълта за него й вдъхваше нови сили. Още от най-ранните й детски години Рудолфо й беше давал мъдри съвети. Решението й беше правилно. Беше длъжна да изпълни последната му воля и да стигне до Леон.

Споменът за баща й я подкрепяше в най-трудните мигове. Винаги когато се отчайваше и си казваше, че не може да направи нито крачка повече, когато беше готова да падне на земята и да плаче от изтощение, Алисия намираше дълбоко в себе си сили и енергия да стане, да възседне коня си и да продължи напред. Да язди сама беше съвсем различно от пътуването с кервана. Изцяло разчиташе на себе си, единственият й спътник беше конят — циганската музика, смеховете и песните й липсваха болезнено. Понякога й липсваха дори смръщените лица на старите циганки, тогава поне не беше сама, без приятели. А накрая остана и без кон: една нощ, докато спеше, изтощена до смърт, някой открадна Грай, единствената ценност, която притежаваше. Принудена да продължи пътя си пеш, Алисия стигна до града с последните си сили. Най-сетне се намираше в света на горгио и нямаше друг изход, освен да остане там.

Господи, какъв свят — съвсем различен от онзи, който познаваше. Тя гледаше с ококорени очи високите кули на готическите катедрали, които се издигаха право към небето. В съзнанието й се запечатаха всички забележителности на града — многобройните фонтани, покрити със зелен мъх, мраморните колони, червените керемидени покриви на къщите.

Хубаво е, много е хубаво, повтаряше си тя, докато обикаляше улиците. Дори през времето, което прекара в Саламанка, красотата на града не загуби очарованието си, въпреки грозотата на някои от жителите му, които съвсем не бяха любезни към нея. Незнайно защо те не искаха да търпят в града си една уморена и изпоцапана циганка, докато Алисия с всички сили се опитваше да не ги забелязва.

Камбаните на църквата удариха шестия час, когато Алисия се озова в центъра на Саламанка, главния град на провинция Леон. Наближаваше нощта — първата нощ на Алисия в света на горгио. Беше хладно и тя се уви в остатъците от шала си. Уморена и гладна, обиколи оживените улици, оглеждайки недоверчиво минувачите. Повечето изглеждаха нещастни, бедно облечени, имаше много просяци и деца. Тези хора се държаха добре с нея. Другите обаче — пъстро облечени господа, които наричаха „кабалерос“, и дами с широки поли, — я гледаха с открита враждебност, някои я ругаеха, наричаха я „житана“ — очевидно крайно обидна дума. Алисия реагираше само със смръщване на челото и гордо отмяташе глава. Тези горгио не бяха в състояние да я обидят.

Градът се показа пред новата си жителка откъм най-добрата си страна. Тесните улици се виеха като дълги сатенени ленти, обградени от къщи с балкони и червени, зелени или яркосини капаци на прозорците с черни решетки. Имаше и къщи от глина, в които живееха по-бедните граждани. Алисия реши, че, за разлика от циганите, горгио очевидно не са се научили да делят. Някои имаха твърде много, а други нямаха съвсем нищо.

Магарета, свине, пилета, котки и кучета населяваха улиците и се разпръскваха на всички страни, когато минаваха шумни търговци и волски коли, натоварени със стока. Улиците бяха препълнени с хора. Чуваха се виковете на малки деца, които си играеха в праха и умело избягваха тежките колела на минаващите коли. Алисия си спомни Пало и Мала и се опита да обясни на децата, че лекомислието може да им струва живота, но само си навлече острите викове на майките, които я заплашиха със страшно наказание, ако посмее да открадне чедата им.

— Да крада деца? Циганите не крадат деца, те си имат достатъчно — промърмори Алисия и побърза да избяга от грубите ругатни на жените.

Площадът също беше препълнен с хора и Алисия трябваше да си пробива път през навалицата, която се тълпеше пред многобройните сергии с най-различни стоки. Въздухът беше изпълнен с миризми на плодове, зеленчуци, пресни печива, риба и кожа. Поемайки дълбоко дъх, Алисия смръщи носле и отчаяно се опита да забрави глада си. По това време в циганския лагер обикновено вечеряха, но когато бръкна в кожената си торбичка, тя я намери празна. Малкият запас от сирене, солена риба, корабни сухари и сушен грах беше привършил. Тази вечер щеше да си легне гладна, ако не намереше възможност да спечели няколко гроша. Алисия си спомни как една жена от друг цигански табор й беше разказала, че е спечелила добри пари от горгио с танци и предсказване на бъдещето, но тя беше твърде горда и реши да се откаже от вечерята. Намери тъмна, скрита ниша и легна да спи, надявайки се, че утрото ще й донесе нещо по-добро.

Алисия прекара три дни в нищета, страдаше от болките на глада, докато най-сетне разбра, че танците и гледането на ръка бяха единствените способности, които можеха да я спасят. Хората от града очевидно не вярваха, че циганите могат да се препитават с честен труд. Как да им обясни, че в действителност не беше циганка? Щяха ли да й повярват? Нямаше възможност да провери, защото всички врати се затваряха пред нея. Никой не искаше да пусне в къщата си окъсаната циганка. Освен това тя не знаеше нищо за нравите на горгио. Как чистеха къщите си, как печаха хляб, как наливаха вино? Очевидно трябваше да оцелее с циганските си способности.

Баба й я беше научила да предсказва бъдещето и сега беше благодарна на старата Фури Дай, защото тази способност беше единственото средство да оцелее.

— Ще им дам да се разберат на онези суетни пауни — повтаряше си тя, докато наблюдаваше изисканите кабалероси, които се отстраняваха от пътя й, сякаш докосването до нея щеше да омърси елегантните им одежди. Защо да се притеснява от хора като тях? Те проявяваха любезност към циганите единствено когато искаха да чуят от тях нещо за бъдещето си. Защо да не им каже, че сънищата им ще станат действителност, че ще забогатеят, че обожаваната жена ще ги обикне или че ще се прославят в цялата страна? Ако им угаждаше, ако ги ласкаеше, щеше да спечели пари, за да се нахрани.

Същият кабалеро, който се бе опитал да я избегне, стана първият й клиент. Алисия му предсказа, че ще спечели сърцето на жената, в която се е влюбил, и получи достатъчно дребни пари, за да си купи парче хляб. След това предсказа на един пастир, че ще стане славен воин, и получи парче козе сирене. За първи път, откак бе пристигнала в Саламанка, тя успя да утоли глада си, но съвестта й не допусна да се зарадва на успеха. Знаеше, че Рудолфо не би одобрил поведението й. Циганите никога не упражняваха пророческите си дарби. Само Фури Дай имаше право да говори.

„Прости ми, татко“ — помисли тя и вдигна глава към звездите, изгрели на смрачаващото се небе. Спомни си какво казваше Рудолфо: „Очи, които не виждат, не разбиват сърцето“. Ала звездата му светеше ярко, сякаш искаше да й покаже, че той не възразява срещу опитите й да оцелее. Тази мисъл я успокои, макар и не докрай. Предсказването на бъдещето беше шега, която тя си позволяваше с горгио, за да спечели малко пари. Бедните глупави горгио, които вярваха в бъдещето! Циганите знаеха, че много по-важно беше настоящето, онова, което ставаше в момента. Човек, който живееше добре днес, не се замисляше за бъдещето и не тъгуваше за миналото. Точно така искаше да живее Алисия. Трябваше да преодолее болката от онова, което беше преживяла в миналото, и да живее от ден за ден. Нещо й подсказваше, че Рудолфо я разбираше и одобряваше поведението й.

Все пак тя беше честна в онова, което правеше. Не искаше пари от горгио, вземаше само онова, което й даваха по собствено желание. Но тъй като твърде често й се подиграваха, накрая потърси и други средства, освен гледането на ръка, за да утолява глада си.

Докато оглеждаше оживеното пазарище, Алисия си каза, че не би било зле да опита и с танци. Многото изискано облечени граждани, които се разхождаха по улиците, похапваха месни пастетчета, печени зеленчуци, риба и сирене. Щом напълнят стомасите си, ще искат забавление, а не да знаят какво им готви бъдещето, разбра тя. При циганите беше обичай да танцуват след вечеря или поне да наблюдават танцуващите. При горгио сигурно не беше по-различно. Тя тропна предизвикателно по калдъръма и реши да опита. Пляскайки с ръце в ритъма на въображаем китара, затанцува буйно фламенко.

Движенията й бяха смели, но смекчени от чистотата й, а изразът на святкащите очи не оставяше съмнение, че въпреки вехтите й дрехи не би допуснала никой да нарани гордостта й.

— Вижте, вижте колко прелестно танцува! — извика дебелият ковач, който бе прекъснал работата си, за да я погледа. Много скоро около Алисия се събраха десетки мъже и жени, учудени и зарадвани.

— Красива е, наистина. Ще впечатли дори маврите.

— Коя ли е? — попита един търговец.

— Откъде идва? — поиска да узнае друг.

— Никога не сме я виждали — шепнеха мъжете.

Жените обаче не бяха толкова впечатлени като синовете и съпрузите им.

— Уличница! Как смее да танцува така безсрамно!

— Да я прогоним!

— Не, оставете я да танцува! Циганка или не, танцът й радва окото — настояха мъжете.

От дивия танц, придружен от ритмично тропане с крака, Алисия премина в бавен танц с преливащи се движения. Пред вътрешния й взор изникна образът на Рафаел и тя си представи, че танцува с него, дори затвори очи, за да го вижда, по-ясно. Ако той я обичаше, сега нямаше да танцува в този чужд град. Ако той…

Студен, режещ глас нахлу неканен в мечтанията й. Алисия отвори стреснато очи и се озова лице в лице с фигура в черно расо и святкащи тъмни очи.

— Танцува като обсебена от дявола! — Монахът устреми поглед към небето и бързо се прекръсти. — Ако искате да спасите душите си, напуснете този площад на проклятието, за да не ви погълнат пламъците на ада. Тази жена е покварена. Тя няма душа!

Алисия спря да танцува и по гърба й пробяга студена тръпка. Спомни си Торкемада и изтръпна. Това сигурно беше някой от злите му свещеници! Според слуховете шпионите на Торкемада дебнеха навсякъде.

— Отецът казва истината — изпъшка един възрастен мъж и бързо се отдалечи.

— Циганите са изчадия на сатаната — изрече тежко черният свещеник и отново се прекръсти. — Прогонете я. — И изчезна толкова бързо, колкото се бе появил, очевидно доволен, че е посял семето подозрението и страха.

— Циганите са родени от сатаната. Да я изгоним от града! — изграчи гневно дрипава старица.

Макар че само допреди миг й се бяха възхищавали, сега хората се обърнаха до един срещу Алисия и заплашително размахаха ръце. Една стара жена хвърли камък, който улучи момичето по рамото.

— Махай се оттук! — изкрещя друга жена и също хвърли камък. Последва общо нападение. Тълпата изведнъж се настрои враждебно, върху Алисия се изсипа дъжд от камъни и тояги. Ако не беше гъвкава като змия, сигурно щеше да получи сериозни наранявания, но тя успя да се изплъзне от побеснялата тълпа. Търсейки отчаяно скривалище, най-сетне намери закрила зад дебелата врата на една от големите каменни църкви. Затвори я здраво зад себе си и се свлече на пода.

Треперейки, Алисия се опита да възстанови дишането си и зачака глъчката навън да утихне. Когато най-сетне рискува да открехне вратата, за да види какво става на площада, той все още беше пълен с хора. Очевидно никой не беше разбрал къде се е скрила. По-добре да остане още малко в скривалището си, докато се разотидат.

— Глупаци! Всички горгио са глупаци! — пошепна тя. Защо бяха толкова самодоволни? Никога ли нямаше да променят мнението си за циганите? Тя само се бе опитата да ги позабавлява и да спечели малко пари. Какво толкова лошо беше направила? Никога нямаше да ги разбере, камо ли да живее между тях. Трябваше да издържи още една нощ без храна, макар че умираше от глад. Още една дълга, самотна нощ.

Алисия въздъхна и вдигна ръка да отвърже червената кърпа — знак, че беше омъжена жена. Странно, че досега не я беше свалила от главата си. Зарови пръсти в косата си и си припомни времето, когато Рафаел беше винаги до нея. Оттогава беше минала цяла вечност. Междувременно се бяха случили толкова неща: смъртта на Рудолфо, изборът на Стиво за водач, бягството й от табора, дългият, мъчителен път през планините на Толедо към долините на провинция Леон.

„Проклети да са всички горгио“ — помисли си ядно тя. Нито един от тях не се беше отнесъл дружелюбно към нея и мисълта, че беше една от тях, я изпълваше с отвращение. Горгио бяха отмъстителни и изпълнени с омраза, тя не искаше да принадлежи към техния народ!

Алисия се отдалечи от вратата и се огледа, твърдо решена отсега нататък само да гледа на ръка. Танците бяха опасни. Непременно трябваше да си намери някаква работа, за да оцелее. Зимата наближаваше и без защитата на градските порти, без народа си тя щеше да умре. Не можеше да си отиде. Все едно харесваше ли й или не, не можеше да се махне от града. А толкова се изкушаваше да го направи.

Алисия се огледа и откри малка ниша до дървения олтар. Сви се там и извади от джоба си цялото си оскъдно имущество, което беше скрила в най-долната пола, за да не й го откраднат. Попипа връвта, която й беше дал Тодеро и която трябваше да й донесе късмет, парчето от сватбената стомна и накрая пръстена на Рафаел. Спомни си как в нощта, когато Рудолфо умря, го бе свалила от пръста му и въздъхна. Трябваше да изгори пръстена с баща си, но го запази за себе си. Защо?

Истината й причини болка. Не можеше да забрави Рафаел толкова бързо, колкото я беше забравил той. Вдигна глава и се огледа страхливо. Черният свещеник можеше да се появи отново и да й стори зло, но в църквата беше тихо и тя беше съвсем сама.

Никога досега не беше влизала в църква на горгио. Дали богът на Рафаел живееше тук? Рудолфо й беше разказвал, че бог живее в гората, не в църквата, но в този миг тя имаше чувството, че не е сама.

Алисия огледа смаяно обстановката: трепкащите свещи пред олтара, пъстрите мозайки, статуята на мадоната, другите статуи. Приближи се към статуята на жената с детето и остана трогната от любовта, която се четеше по миловидното лице. Сякаш тази жена бе разбрала болката й и искаше да й помогне.

— Коя ли е тази жена? — запита се тя. Пристъпи напред като в транс и помилва студения камък, сякаш очакваше, че ще е топъл като жив човек.

След малко вниманието й бе привлечено към друга статуя, на която беше изобразен мъж, прикован на кръст. Мъжът беше почти гол, само с препаска на слабините, босите му крака бяха вързани, на главата си носеше трънен венец. Бедничкият, помисли си тя и очите й се напълниха със сълзи. Поиска й се да го утеши, да вземе част от болката му, да го свали внимателно от мястото, където беше вързан и прикован, да се погрижи за раните му.

— Ти ли си добрият Христос, за който ми разказа Рафаел? — попита тя, сякаш очакваше статуята да й отговори. Сърцето й подсказа, че това наистина беше Христос. Изразът на покой върху фино изрязаното лице я омагьоса. Как можеше зъл човек като Торкемада да почита този кротък мъж и въпреки това да носи в сърцето си такава горчивина и омраза? Това беше неразбираемо за Алисия. Защо горгио се вслушваха в повика на гнева и омразата? Защо не идваха тук, за да погледнат дълбоко в очите и сърцето на добрия Исус?

Младата жена беше смъртно уморена и въпросите, които изникнаха в главата й, я потиснаха. Когато се запъти към вратата, за да напусне църквата, се обърна отново към мъжа на кръста и реши да остане през нощта тук, зад тези сигурни стени. От седмици насам за първи път се почувства спокойна. Намери си местенце близо до разпятието, сви се на кълбо и веднага заспа.

— Коя си ти? Какво правиш тук? — Гласът беше мек, но Алисия стреснато отвори очи. Като видя пред себе си облечена в черно фигура, която се навеждаше над нея, тя вдигна отбранително ръце, очаквайки да я удари.

— Моля ви! Моля ви… Толкова бях уморена… — Тя погледна свещеника в очите и той отговори на погледа й. В зениците му нямаше омраза, само загриженост.

— Не се страхувай, нищо няма да ти направя. — Той сложи ръка на рамото й и отново попита: — Коя си ти?

— Казвам се Алисия.

— Алисия. Хубаво име за хубава сеньорита. — Меките сини очи се плъзнаха изпитателно по фигурата й. — За съжаление представляваш тъжна гледка, дете мое. Кажи как мога да ти помогна.

Алисия го погледна изненадано. Свещеникът беше дребен и набит — по-скоро би го определила като дебел, — с кръгло лице и широка усмивка. Много искаше да му се довери, копнееше за приятел, но всички горгио, които беше срещнала досега, я бяха измамили.

— Не ми трябва помощ — отвърна предпазливо тя. — Аз съм циганка. Циганите са силен народ.

Отецът скръсти ръце върху дебелия си корем и я погледна укорително.

— Никой не е силен, когато е гладен. Я се погледни! Останала си само кожа и кости. Откога не си се хранила, както трябва?

Алисия беше твърде горда и упорита, за да му разкаже за лишенията, които беше преживяла.

— Ядох вчера. — Тя се изправи и се загърна в окъсания си шал.

— Вчера? Господи, бедното дете! Трябва веднага да хапнеш нещо. Ела с мен.

Алисия не се помръдна от мястото си. Не знаеше дали да му вярва, макар че инстинктът й подсказваше да му се довери. Нещо у него я привличаше.

— Не ми трябват подаяния. Ще работя, за да заслужа яденето си.

— Естествено, естествено. Сигурен съм, че можеш да работиш, детето ми. Не се бой, ще ти намеря работа. — Свещеникът избухна в смях. — Както скоро ще разбереш, аз съм ужасен готвач. — Помилва закръгления си корем и продължи: — Ако искаш да направиш закуска, ще я споделя с теб. Почтено предложение, нали?

Алисия кимна и го последва. Двамата минаха покрай олтара. Хората, коленичили в изповедалните, поздравиха свещеника с усмивка.

— Какво правят там? — попита Алисия.

— Палят свещи и говорят с бога — обясни той.

— Говорят с бога? — Алисия си спомни статуята на Христос.

— Но той е там. — Обърна се и посочи олтара. В погледа й имаше въпрос.

— Не, детето ми. Това е синът, който умря, за да изкупи нашите грехове. — Двамата продължиха по дълъг коридор и слязоха по тясна стълба. Алисия помълча малко и попита:

— А коя е майката с детето?

— Мария, майката на Христос. Тя носи божия син. Алисия се обърка още повече.

— Исус ли? Кой е той?

— Исус Христос — усмихна се отецът — Скоро ще разбереш.

— Сложи ръка на рамото й и я побутна напред. Алисия поклати глава.

— Много съм объркана… — Опита се да се нагоди към дългите крачки на свещеника и да върви редом с него. Горгио бяха странни хора. Ала споменът за съчувственото лице на статуята не я оставяше и тя изпита внезапното желание да научи повече. — И как е умрял този Исус?

Свещеникът спря за миг и отговори:

— Разпнали са го. Приковали са го на кръст. — Алисия потрепери и понечи да каже нещо, но той й даде знак да мълчи. — Чрез неговата жертва ние, които вярваме в него, получихме вечния живот.

— Всички горгио?

— Онези, които вярват.

Влязоха в кухнята. В голямата печка беше запален огън. Свещеникът забеляза погледа й и добави:

— Злите хора са осъдени да страдат и да горят в адския огън. В ада ги очакват вечни мъки. Тяхната орисия е да бъдат роби на сатаната.

— Какво страшно наказание. — Алисия потрепери. Искаше да пита още, но умираше от глад. Знанието можеше да почака малко. — Готова съм да ви направя закуска…

Свещеникът й показа нощвите с втасало хлебно тесто, вече оформено в самун. Алисия го сложи върху дървената лопата и го пъхна в пещта. Като видя яйцата, счупи няколко, наряза чушки и лук и ги разбърка. Спомни си как беше приготвила яйца за Рафаел и очите и се напълниха със сълзи. Избърса ги сърдито, но свещеникът явно я беше видял.

— Тъжна си, детето ми. Кой те е наранил? Алисия сърдито поклати глава.

— Никой. Лукът ме разплака, това е всичко.

Макар да беше убеден в противното, свещеникът замълча. Това момиче имаше гордост, кураж и ум и заслужаваше възхищението му. Трябваше да намери начин да му помогне, и то още днес.

— Съжалявам за лошите си маниери — изрече с усмивка той, вместо да продължи с въпросите. — Не ти казах името си, след като чух твоето. Казвам се отец Хулио. — Сините му очи засвяткаха весело. — Трябва да знаеш, че съм половин ирландец — оттам е червената ми коса… доколкото е останала. Израснал съм в Ирландия, страната на майка ми.

— Ирландия? — Алисия беше чувала за тази далечна страна. — Какво правите в Леон?

Беше предполагала, че той идва от някоя испанска провинция, както другите горгио, но сега забеляза, че имаше слаб акцент.

— Бог ме повика тук. — Той понижи глас, сякаш не искаше никой друг да чуе думите му. — Бог ме превърна в свой инструмент, за да сложи край на варварските изгаряния. Не е правилно хората да измъчват себеподобните си.

Алисия разбра веднага, че намекваше за инквизицията.

— Торкемада е демон! — изсъска тя.

Свещеникът сложи пръст на устните си, за да я накара да замълчи, и кимна.

— Торкемада е луд. Трябва да го спрем. Но сега няма да говорим повече за тези страшни неща. Разкажи ми нещо за себе си.

Докато шеташе в голямата кухня, Алисия му разказа за циганския лагер. Изненада се колко лесно беше да готви в кухнята на горгио, заградена от дебели каменни стени.

Докато пълнеше чиниите с резени шунка, плодове и прясно опечения хляб, тя не преставаше да говори. На устните й грееше усмивка. Извади яйцата от тигана и сложи на отец Хулио голяма порция, а за себе си остави съвсем малко, любопитна да разбере как щеше да й се отрази ястието от яйца.

— Много съм гладна — призна тихо тя. Вече вярваше на свещеника. Както беше свикнала в лагера, приседна на пода в близост до печката, за да се нахрани.

За да не я смути, отец Хулио седна до нея. Беше му ясно, че младата циганка не познаваше обичая да се яде на маса. Е, много скоро щеше да се запознае с живота на горгио, както ги наричаше. Той трябваше да й помогне.

— Разкажи ми още за досегашния си живот, Алисия. — За негова изненада му беше приятно да яде на пода и неволно се запита дали пък тези цигани не бяха по-умни, отколкото си беше представял. — Защо си дошла в Саламанка? Да не си избягала от племето си?

Докато ядеше, Алисия отговори на всичките му въпроси. Разказа му за смъртта на баща си, за разкритието му, че в действителност тя не е циганка, а горгио. Описа му грубостта на Стиво, дългото пътуване до Леон с надеждата да открие корените си.

— Мисля, че не искам да съм част от горгио — заключи убедено тя.

— Бедното ми дете, не мога да ти се сърдя за това. Разбирам, че сънародниците ти не са били особено добри към теб. Изминала си толкова дълъг път съвсем сама! — Отец Хулио погали съчувствено ръката й. — Като си помисля, че след всичко, което си преживяла, Саламанка те е посрещнала така враждебно! Срамувам се за братята си.

— Не сте прав по отношение на циганите. Те са почтени хора. Баща ми Рудолфо беше най-добрият човек на света.

— Вярвам ти, детето ми. — Отецът изтри устата си с ръкав и огледа внимателно момичето. Трябваше да намери начин да му помогне. Не можеше да я изпрати на улицата, където щеше да умре от глад или да я пребият. Най-голямата пречка беше гордостта й. Очевидно не беше готова да приеме благодеяние. Какво да прави?

— Липсва ми таборът — промълви Алисия. — Особено Зуба и Тодеро. И децата, Мала и Пало.

— Децата. Да, децата… — Свещеникът се засмя и доволно плесна с ръце. Думите на Алисия го бяха навели на една мисъл. — Ето го отговорът. Деца! — Той я погледна умолително и продължи: — Моля те, Алисия, остани тук. Трябва ни жена, която да ни помага за децата. Те си нямат никого. Също като теб.

— Какви деца имате тук? — попита смаяно Алисия и остави чинията си на пода.

— Деца без родители. Църквата ги е взела под крилото си, но трябва да призная, че не им отделяме толкова внимание, колкото заслужават. Може би ти би могла… — Той й се усмихна и тя отговори на усмивката му с искрена привързаност. Инстинктът й подсказваше, че в много отношения този човек беше като Рудолфо.

— С удоволствие ще…

— Какво става тук? Отец Хулио, какво правите на пода? — Гласът беше дълбок, свикнал да заповядва. Алисия стреснато извърна глава. На вратата стоеше мъж, облечен от главата до петите в яркочервен сатен. Големият му нос й напомни човката на хищна птица. Кръглите черни очи я пронизаха. — Кое е това дрипаво момиче? Пак ли някое от сирачетата ви, отче?

Алисия скочи като ужилена и погледна предизвикателно новодошлия. Още един враждебно настроен благородник! Не можеше да остане нито минута под един покрив с него. Уви раменете си с окъсания шал и се запъти към вратата. Свещеникът я последва.

— Недей, Алисия! Остани! — помоли тихо отец Хулио. — Не бива да се обиждаш от думите на този човек. — Той се изстъпи гневно пред младия благородник, който размахваше украсената си с пера шапка. — Дон Енрике Дорадо, срамувам се за вас. Не е правилно да се отнасяте по този груб начин с божиите чеда. Баща ви дон Филип Наваро никога не се държи така нетактично.

— Пфу! Вторият ми баща е глупак, който непрестанно пръска пари за благотворителните ви начинания. Отдавна му повтарям, че прахосничеството му ще ни докара до просешка тояга. Слава богу, аз не съм като него. — Погледът му се плъзна преценяващо по тялото на Алисия и той изхъмка пренебрежително. — Малката е дрипава, но е хубавичка. Дай ми я, отче. Обещавам да я храня и обличам.

Подигравателната усмивка на устните му не остави съмнение в намеренията му и Алисия потрепери. Сведе глава, за да скрие лицето си от похотливия му поглед. Този тип не беше по-добър от Стиво. Похотливо животно, за което жената беше само средство да задоволи похотта си.

— Никога няма да тръгна с вас! — изфуча тя. — Никога. По-добре да умра от глад.

Дон Енрике бутна свещеника настрана, приближи се до Алисия и протегна ръка да помилва косата й.

— Не само красота, но и ум. Точно каквото обичам у жените. — Засмя се и тънките му устни оголиха криви бели зъби.

— Не я пипайте. Това е божи дом. — Кипящ от гняв, отец Хулио застана пред Алисия.

— Май е циганка, или се лъжа? Нима не сте чули, че Торкемада ни предупреждава да се пазим от тези просяци?

За момент двамата мъже забравиха присъствието на Алисия, заети със собствената си частна война. Местейки поглед от свещеника към мъжа с орлов нос, Алисия бързо взе решение. Не можеше да остане тук, все едно колко мил и добър беше дебелият свещеник. Мъжът с перата беше опасен, тя го усещаше с всяка фибра на тялото си. Отправи се безшумно към вратата, но спря за миг на прага, за да погледне за последен път единствения горгио, който се беше отнесъл добре с нея. Щеше да го запази завинаги в сърцето си.

— Аз не слушам Торкемада. Слушам само господа и папата. Помагам на хората в нужда, дарявам ги с топлина, както иска от мен Христос, и нито вие, нито хиляда като вас ще успеете да ме…

Шумът от затварящата се врата прекъсна свещеника насред изречението. Забравили караницата си, двамата мъже се обърнаха стреснато. Циганското момиче беше избягало.

— Не! Алисия, върни се! — Отец Хулио прихвана полите на расото си, за да я последва, но когато стигна до вратата, видя, че тъмнокосата красавица бе изчезнала и бе отнесла със себе си всяка надежда да й помогне.

Рафаел де Виласандро възбудено крачеше напред-назад в стаята си в дома на семейство Наваро. От две седмици се намираше в Саламанка и досега не беше постигнал нищо. Нищичко. Нима беше напуснал жената, която обичаше, за да седи в златна клетка като папагалите, които моряците носеха от далечни страни, за да красят къщите на богатите испанци?

Домът на семейство Наваро представляваше двуетажна каменна хасиенда, издигната около голям вътрешен двор, покрит с керемиди. Заобиколена с ограда от ковано желязо, тя със сигурност беше една от най-красивите къщи в града.

Филип Наваро беше много богат човек. Къщата беше пълна със скъпоценности — картини, скулптури, най-фино стъкло. Господарят на дома явно обичаше изкуството. Нищо чудно, че доведеният му син Хуан Дорадо имаше опитно око за произведенията на великите майстори. За съжаление това беше единственото, по което бащата и доведеният му син си приличаха. Във всяко друго отношение двамата бяха съвършено различни.

Рафаел получи стая на първия етаж с изглед към градината. Можеше да влиза и излиза през отделен вход в близост до двора, следователно беше напълно свободен да прави, каквото си иска. Рафаел оцени високо тази деликатност на домакините. В къщата имаше дузини слуги, но той скоро установи, че преди шест сутринта и след единадесет вечерта, както и през обедната сиеста, всички бяха по стаите си и той можеше да влиза и излиза незабелязано.

Стаята на Рафаел беше с висок таван, с подиум, покрит с възглавници, където той обичаше да сяда, с голямо легло и скрин. Стените бяха тапицирани със скъпоценна дамаска с изображения на горски животни. Картините му напомняха за Алисия и за краткото, блажено време, което двамата бяха прекарали заедно. Често се изкушаваше да се върне при нея и да я помоли да тръгне с него, но бързаше да убеди сам себе си, че тя е на сигурно място при Рудолфо. Появата му щеше да я изложи на опасност.

„Един ден ще се върна при теб, Алисия. Дано този ден дойде по-скоро“. В сегашното му състояние мисълта да скита из страната го изкушаваше много силно. Споделяше любовта на циганите към свободата. Последните дни, които беше прекарал с кервана, бяха най-прекрасните в живота му. Странно, че го бе разбрал едва когато напусна своята Алисия.

„Циганите са честни помежду си, няма я тази неискреност, тези опасни интриги, които трябва да понасям сред своите“ — размишляваше с болка той. Коварният Дорадо искаше да го направи свой шпионин — тази мисъл го вбесяваше. „Изпрати ме тук, за да наблюдавам един от местните свещеници. Отец Хулио.“ Името беше заседнало в главата му, но по съвсем друга причина.

Рафаел престана да се разхожда по стаята, за да погледне през прозореца. Беше декември и светлината, която падаше в стаята от север, беше мътна. По небето бяха надвиснали сиви дъждовни облаци. Зимата беше в пълната си сила. Ако искаше да направи нещо за застрашените конверсос, трябваше да побърза. Много скоро силните зимни бури щяха да затворят морските пътища.

Досега Рафаел беше узнал, че под подозрение са две семейства на покръстени — на един лекар и на един лихвар, комуто, както предполагаше той, Хуан Дорадо дължеше значителна сума пари. Свещеникът искаше да се отърве от лихваря, за да се освободи от дълговете си. Коварен хитрец! За съжаление по това време не беше необичайно да изгарят хора, финансирали задълженията на инквизиторите. Самата кралица Изабела бе потърсила услугите на един еврейски адвокат и той бе заел на обеднялото величество двайсет хиляди солди за сватбената церемония с Фердинанд. Когато стана кралица, тя изплати дълга си, но предаде бедния човек на инквизицията. Светата инквизиция имаше свои собствени закони и онези, които се осмеляваха да й се противопоставят, плащаха с живота си. Даже личният лекар на крал Фердинанд, Рибор Атлас, покръстен евреин, загина на кладата. Никой не беше защитен от хората, които черпеха властта си от бедата на другите.

Онези, които бяха преминали към християнството, се намираха в опасност, докато самите евреи бяха оставени на спокойствие, поне досега. Инквизицията не си постави за цел да преследва евреите, а да следи верността на хората, които бяха станали християни. Странно, каза си Рафаел, нашите свещеници полагат огромни усилия да покръстят езичниците, а в същото време основната цел на инквизицията е не да преследва така наречените нехристияни, а тъкмо покръстените. Въпреки това той се страхуваше, че Торкемада много скоро ще насочи вниманието си към евреите. В Испания имаше почти четвърт милион евреи и все по-често се чуваха слухове, че Торкемада иска да ги изгони. Само колебанието на Фердинанд да даде съгласието си ги беше опазило досега. Въпреки това в страната се разпространяваха страшни истории за евреите — също както преди смъртта на майка му. Хората си шепнеха, че евреите се опитвали да върнат християните към еврейската вяра, че принасяли в жертва християнски деца и какво ли още не.

Невероятни, смешни обвинения! Рафаел поклати глава. Беше толкова вдълбочен в мислите си, че не усети влизането на домакина си. Дон Филип Наваро го погледа усмихнато и след малко го потупа по рамото.

— Изглеждате ми загрижен, дон Рафаел. Има ли нещо, което мога да направя за вас?

Рафаел се обърна стреснато и поздрави домакина си с принудена усмивка.

— Не, дон Филип, всичко е наред. Уверявам ви, че ценя високо вашето гостоприемство.

Той си спомни колко сърдечно го бяха посрещнали в непознатия дом и му стана съвестно, че беше принуден да ги мами. Дон Филип Наваро беше красив мъж, вероятно около петдесетгодишен, макар че сивата коса и брада го правеха да изглежда по-възрастен. Безупречно облечен в прилепнал черен панталон и обшит със злато жакет, той беше олицетворение на съвършен благородник.

— Това ме радва — отговори с лек поклон дон Филип и се усмихна. Вторият баща на Хуан Дорадо беше горд мъж с ярко изразено чувство за чест. Защо доведеният му син беше толкова различен от човека, който го беше отгледал? Рафаел не изпитваше симпатия и към Енрике, брата на Хуан Дорадо, който се интересуваше само от жени, хазарт и от собственото си благополучие. Не харесваше и доня Луиза, съпругата на Филип Наваро, майката на Енрике, Хуан и сестра им Виолета. Въпреки дружелюбните й, учтиви маниери той я бе преценил като егоистка и опасна. Мъж като дон Филип заслужаваше много по-добра съдба.

В стаята се възцари неловка тишина и Рафаел изведнъж осъзна, че беше толкова вдълбочен в собствените си мисли, та изобщо не беше чул какво бе казал дон Филип.

— Моля да извините неучтивото ми държание, дон Филип, но признавам, че не чух въпроса ви. Боя се, че през последните дни съм затворен в собствения си свят. Изгубих сърцето си по една млада жена и не мога да мисля за нищо друго.

Филип Наваро се засмя и Рафаел се възхити на дълбокия, мелодичен смях.

— Разбирам ви. Много добре ви разбирам. — Очите му се устремиха в далечината. — И аз съм обичал така.

— Доня Луиза?

Сивокосият мъж тъжно поклати глава.

— Не, сърцето ми принадлежеше на друга. — Очите му плувнаха в сълзи. Очевидно темата беше твърде болезнена, за да говори по нея. — Преди дълги, дълги години бяха женен за друга. Съпругата ми почина от родилна треска, но ме дари с прекрасна дъщеря.

— Дъщеря? За Виолета ли говорите? — попита объркано Рафаел.

— Не, Виолета е моя доведена дъщеря. Собственото ми дете се удави при злополука, когато беше само на три години. Бавачката за малко е занемарила задълженията си и невниманието й струва живота на момиченцето, което обичах повече от всичко на света. Никога не можах да преодолея загубата. След дълга пауза дон Филип си възвърна самообладанието. — Нека да не говорим повече за това. Оттогава минаха много, много години. Дойдох да попитам дали желаете да излезем на езда. В обора си имам много добри коне, преди всичко андалусци.

— За мен ще бъде чест. — Рафаел направи лек поклон и последва домакина си надолу по стълбището. С нетърпение очакваше да види андалуските коне. Може би щеше да успее да убеди дон Филип да му продаде два от тях. Представяше си как ще се изненада Алисия, когато й подари великолепния кон — един ден, когато се върне при нея…

Докато вървяха през двора, дон Филип Наваро разговаряше с искрен интерес със своя гост, приятел на доведения му син Хуан. Зададе много въпроси и накрая помоли:

— Разкажете ми за младата сеньорита, в която сте влюбен. Как се казва?

— Алисия.

Рафаел се усмихна, но усмивката замръзна на устните му, като забеляза как побледня дон Филип. Сложи ръка на рамото му и го погледна въпросително.

— Нищо ми няма. Само дето… името… Исусе, така се казваше дъщеря ми! Алисия… За момент помислих… Колко съм глупав, да се вълнувам толкова само щом се спомене името на дъщеря ми… Трябва да я забравя. — Филип Наваро ускори крачка и даде знак на Рафаел да го следва. За момента Алисия беше забравена.

Няколко часа след бързата, вълнуваща езда Рафаел влезе в елегантната трапезария на семейство Наваро. Андалуските коне на дон Филип бяха наистина великолепни. Рафаел се наслади на всяка минута от препускането с домакина си и за пореден път се убеди, че мъжът, който го бе приел в дома си, заслужаваше уважение и симпатия.

— О, сеньор Рафаел, колко добре изглеждате — посрещна го доня Луиза Наваро и го огледа изпитателно. Още от деня на пристигането му тя не криеше, че го е харесала и ще използва всички средства, за да го омъжи за дъщеря си Виолета, която по всичко приличаше на майка си. Рафаел съзнаваше, че трябва да бъде много внимателен.

Луиза Наваро посочи с усмивка празния стол до дъщеря си Луиза и го покани да заеме мястото. Рафаел вдигна рамене, оправи високата яка на сивия си кадифен жакет и седна.

— Добър вечер, сеньор де Виласандро. — Виолета Дорадо се взираше плахо в чинията си, както я бяха научили — това беше поведението на дъщерите на изисканите семейства. Висока, стройна, с доста едър кокал, тя изглеждаше някак тромава в опитите си да се държи като момиченце и създаваше лошо впечатление. Облечена в пъстра одежда от смарагдовозелен и златен брокат, опъната върху дървени обръчи, девойката носеше твърде много накити, може би, за да придаде блясък на незначителната си външност. Цветовете на роклята не й отиваха — зеленото правеше лицето й още по-бледо. Рафаел забеляза, че Виолета имаше същия голям нос като братята си. Гъстата черна коса беше стегната на тила и некрасивата фризура само подчертаваше дължината на носа й. Без да иска, Рафаел започна да прави сравнения между тази млада жена и Алисия.

„О, Алисия, защо бях такъв глупак да те напусна! — помисли отново той и се ядоса на себе си. — Никога няма да погледна друга жена, докато сърцето ми принадлежи на моята зеленоока циганка.“ Мисълта, че може никога вече да не види Алисия, че няма да намери табора на мястото, където го беше оставил, го измъчваше. Как щеше да живее без нея? Не. Немислимо.

— Какво не е наред, сеньор?

Сеньорита Виолета беше забелязала смръщването му и въпреки изискванията на етикета вдигна очи към него. Нещо в погледа й събуди симпатията на Рафаел и той й се усмихна. Момичето не беше виновно, че доня Луиза го охраняваше като цербер.

— Вие сте красива, сеньорита Виолета — излъга той.

Младото момиче го погледна със сияеща усмивка. Устните й бяха пълни, зъбите — съвършени по форма и бели като перли. Устата й наистина беше красива. Само ако се усмихваше по-често!

— Благодаря за комплимента — промълви тихо тя и отново сведе очи, както я бяха учили. За Рафаел беше очевидно, че тя го харесваше, и той отново изпита съжаление към момичето.

Подобно на повечето момичета с нейния произход Виолета имаше една–единствена цел: да стане съпруга и майка. Тя беше готова да приеме мъжа, който щяха да й изберат родителите й. Аранжирана женитба. Покорно щеше да пожертва живота си на своя съпруг, все едно дали го обичаше или не, без изобщо да попита сърцето си.

Точно както щях да направя и аз. Някога, но не и днес. Никога вече. О, Алисия… Рафаел затвори очи и отново поведе борба със себе си. Щастието беше тънко и се късаше като паяжина. Дали и той беше разкъсал с груба ръка тънката паяжина, когато се раздели О Дели с Алисия?

— Приготвили сме любимите ви ястия. Може би мидите не ви харесват? Или в соса има твърде много чесън? Та вие почти не ядете. — Дона Луиза беше изтълкувала погрешно смръщването му.

— Вечерята е великолепна. Съжалявам, но не съм особено гладен. — В старанието си да се хареса на своята домакиня Рафаел вдигна вилицата до устните си.

— След дългата езда съм гладен почти колкото конете си — засмя се дон Филип и му намигна. — Може би нашият гост просто се бои да не загуби свободата си.

Виолета се изчерви и сведе глава към чинията си, докато сивите очи на доня Луиза засвяткаха опасно.

— Дръж си езика зад зъбите, мъжо — изсъска тя, но само след миг се овладя и се усмихна пленително на Рафаел. Ала злобата в очите й остана и младият мъж за пореден път се запита какво беше намерил дон филии Наваро у тази жена, за да я направи своя втора съпруга. Двамата очевидно не си подхождаха.

Дон Филип реагира на гневното съскане на жена си мрачно смръщване. Погледите им се кръстосаха в безмълвен дуел, докато поддържаха пред другите фасадата на безупречна сърдечност, но Рафаел усети със сърцето си колко нещастен беше домакинът му. Какво се бе случило преди много години, за да го обвърже така здраво за тази жена? Можеше само да гадае.

Мина доста време, докато дон Филип Наваро се усмихна отново. Усмивката му беше предназначена за Рафаел и той се учуди безкрайно от чувството за близост, което така бързо се бе установило между двамата.

— Значи конете ми ви харесват? — попита дон Филип и се усмихна гордо, когато Рафаел кимна възторжено. — Нима Хуан не ви е разказал за нашите коне и бикове?

— Не.

— Отглеждам бикове за арените в Мадрид. Смея да твърдя, че моите бикове са най-добрите в Испания. Това е една от слабостите ми, но съумях да я превърна в източник на доходи.

Рафаел изненадано вдигна вежди.

— Имате слабост към борбите с бикове?

— О, да! Тук, в Саламанка, всяка събота се провеждат борби с бикове. Ще ви заведа, за да видите сам колко хубави животни отглеждам в земите си.

— С удоволствие. — Рафаел си спомни, че беше видял могъщите рогати животни да пасат на заградената поляна в близост до оборите. Наистина великолепни екземпляри и макар че не се интересуваше особено от борбата с бикове, той си каза, че с удоволствие би отишъл да погледа как животното ще премери силите си с матадора. Освен това борбата с бикове беше чудесен случай да се смеси с хората и да научи нещо за плановете на Торкемада.

— Добре, да отидем.

Доня Луиза Наваро изпухтя презрително, очевидно ядосана, че не обръщаха внимание на нея и дъщеря й.

— Ти и твоите глупави бикове — пошепна ядно тя. — Понякога си мисля, че ги даряваш с повече внимание, отколкото мен, твоята съпруга.

— Ако наистина го правя, жено, причината е, че те не ме преследват със злите си езици. — Филип Наваро изпъна рамене и вирна брадичка. — Хайде да не се караме повече на масата. Имаме гост, доня Луиза, не забравяй това! — Вдигна чашата си и я изпразни на един дъх, като направи знак на Рафаел да последва примера му.

Тъкмо този момент избра дон Енрике за появата си — той буквално нахлу в трапезарията и гръмовният му глас разкъса тишината. Рафаел толкова се стресна, че разля част от виното си.

— Този жалък идиот! Нима такава твар може да бъде свещеник? Пак го е направил! — Скръстил ръце под гърдите си, младият мъж остана насред стаята, неподвижен като статуя. Всички погледи се устремиха към него.

— Какво е направил? — попита дон Филип, ядосан от нахлуването на доведения си син. Чакайки отговор, хвърли към тъмнокосия, облечен в яркочервено мъж поглед, който не предвещаваше нищо добро.

— Пак е приел бедняци — или поне се опита. Смея да твърдя, че се чувства като светец, докато хвърля на вятъра нашите пари. Напомних му, че няма това право.

— Парите не са наши, парите са мои. Колко пъти трябва да ти повтарям? Не ти разрешавам да се месиш в делата на отец Хулио.

Доня Луиза остави вилицата си и се надигна в защита на сина си.

— Парите може да са твои, но ако продължаваш да даваш златото си на онзи тлъст свещеник, скоро ще ни докараш до просешка тояга.

Дон Филип хвърли извинителен поглед към Рафаел. Очевидно се чувстваше неловко, че членовете на собственото му семейство забравяха добрите маниери и се караха пред госта си. Въпреки че очевидно кипеше от гняв, успя да овладее гласа си.

— Убеден съм, че и за теб, и за децата ти ще е полезно да узнаят що е бедност и смирение. Забрави ли, че когато те направих своя съпруга, беше бедна като църковна мишка? Забрави ли, че и ти си гладувала? Как можеш сега да не изпитваш съчувствие към жертвите на нещастието?

Доня Луиза разбра, че бе прекалила, и побърза да отстъпи. Сведе глава и обясни с понижен глас, както подобаваше на високопоставена дама:

— Тези нещастници страдат по божията воля. Страдат заради греховете си. Бедността е наказание.

— Наказание? — При тези думи дон Филип невярващо поклати глава. — Ако бедността беше наказание за извършени грехове, градът ни щеше да гъмжи от просяци. — Погледът му улови нейния и двамата се погледнаха втренчено. Рафаел отново се учуди какви тайни криеше това семейство, какво огорчение и ожесточение пазеха дебелите каменни стени.

Съпругата на дон Филип не отговори. Вместо това скочи и напусна стаята с развети поли. Макар да я проследи с поглед, дъщеря й остана на мястото си и Рафаел се запита колко ли пъти младата жена се е разкъсвала между двамата си родители, повели ожесточена битка.

— Не исках да те разсърдя. — Дон Енрике се усмихна и се поклони пред втория си баща. — Исках само да те уведомя какво върши отец Хулио, татко. Благотворителността е похвална добродетел, но нито ти, нито аз или отец Хулио сме в състояние да облечем и нахраним всеки просяк и дрипав циганин, който обикаля улиците на града ни.

При думата циганин Рафаел се скова.

— Съмнявам се, че ще видите много цигани, които просят храна. Циганите са горд и благороден народ и умеят да се грижат за себе си. Можем да се поучим от тях в много отношения.

Дон Енрике се обърна изненадано към госта.

— Какво знаете вие за циганите?

— Живял съм между тях.

— Живял сте с цигани? Колко интересно… Нямах представа…

— Една млада циганка ме спаси от удавяне. Преди да се случи това, мислех за циганите също като вас. Сега обаче виждам колко дълбоко съм се заблуждавал. Повтарям, ние можем много да се поучим от циганите.

По устните на дон Енрике заигра подигравателна усмивка.

— Значи и вие защитавате циганите. Тогава се учудвам, че се разбирате толкова добре със скъпия ми брат. Той се отвращава от циганите не по-малко, отколкото от евреите.

Нещо в поведението му предупреди Рафаел да прояви предпазливост. Той изслуша мълчаливо историята за циганското момиче, което дон Енрике бе заварил при отец Хулио.

— Малката беше красавица, признавам. За съжаление избяга. Аз бях готов да й дам работа и да я възнаградя, както заслужава. Щях да се възползвам от нея много по-добре, отколкото онзи жалък свещеник. — Смехът му показа ясно какви бяха намеренията му. — Но вече ми е все едно. Възнамерявам още тази вечер да потегля към двора на кралица Изабела.

Рафаел беше готов да удари самонадеяния млад благородник. Отново изпита благодарност, че Алисия беше под закрилата на Рудолфо. Тя беше на много мили от него, но нещо дълбоко в сърцето му настояваше да помогне на нещастното циганско момиче. Спомни си Зуба, толкова спокойна и ведра. Ами ако момичето при отеца е било като Зуба? Колко време би могло да оцелее съвсем само? Той имаше достатъчно пари. Щеше да потърси помощта на отеца, за да я намери, и да й даде достатъчно пари, за да я задържи далече от мъжете като Енрике Дорадо.

— Кълна се в гроба на майка си, че ще направя всичко, което е по силите ми — прошепна мрачно той и без да забелязва въпросителния поглед на Виолета, стана и излезе от трапезарията.

Рафаел прекара неспокойна нощ, измъчван от сънища и видения. Алисия се появи пред него в сватбената си одежда, с цветя и панделки в дългата си тъмна коса. Тя закрачи усмихнато към него, но когато той се опита да я докосне, изчезна в изпаренията на ранното утро и го остави сам.

— Върни се, Алисия — пошепна той и се заплете в ленените чаршафи. От всички страни го гледаха дебнещи лица. Хуан Дорадо в черните одежди на свещения си орден произнесе думата „циганин“, сякаш беше проклятие, Енрике Дорадо, целият в яркочервено — цвета на кръвта, се изсмя похотливо и протегна ръце към Алисия, която внезапно изникна отнякъде. Рафаел изблъска двамата мъже в отчаян опит да стигне до нея, но един мъж застана точно на пътя му. Баща му! Като демонично същество баща му го възпря да стигне до Алисия и той остана на мястото си, треперещ от ужас, докато черните мъже свалиха дрехите й и я накараха да коленичи.

„Цигани. Евреи. Маранос. Конверсос. Цигани. Евреи. Цигани. Изгорете ги! Изгорете ги!“ — крещяха груби гласове в главата му.

Рафаел се замята неспокойно, решен да се пребори с мъжа, който го държеше, и закрещя от страх. Де Торга. Къде беше той? Моля те, Карлос, помогни ми! Моля те!

Рафаел се събуди рязко, сърцето му биеше до пръсване. Веднага разбра какво означаваше сънят му. Много скоро и циганите щяха да станат обект на преследване като евреите. Имаше достатъчно хора, които наричаха циганите еретици и заплашваха да им отрежат езиците. Висшият съвет на инквизицията вече търсеше начин да се отърве от циганите. Досега нямаше арестувани и затворени цигани, но много скоро щяха да узаконят преследването им и тогава… Той бе напуснал Алисия, за да помогне на хора, които изобщо не познаваше. Дали това беше благородно дело или постъпка на глупак?

— Алисия — простена той и усети как сърцето му се сви от болка при произнасянето на името й. Дали тя щеше да го разбере? Той не я напусна по своя воля, макар в началото да смяташе, че една циганка не е достатъчно добра, за да му стане жена, че езическата церемония не го обвързва с нищо. Сега му стана ясно, че тя наистина беше негова съпруга — все едно, че свещеник бе произнесъл брачните клетви. Веднъж вече се бе проявил като слепец по отношение на чувствата си, но никога повече нямаше да го повтори. Скъпоценният спомен за страстта, която бяха споделили, щеше да остане завинаги в сърцето му. Тя беше неговата любов, неговият живот.

Рафаел чу сърдити гласове от долния етаж и се ослуша. Дон Филип и доня Луиза отново се караха. Чу как дон Филип съобщи на жена си, че възнамерява да отиде в града, за да е далече от злобния й език. След миг се чу шумно затръшване на врата. Това ли беше пример за брак между испански благородници? Рафаел скри лице в ръцете си, затвори очи и отново си каза, че искаше само и единствено Алисия. Трябваше да я вземе със себе си, за да не се тревожи непрекъснато за нея. Той беше невероятен глупак! Нали наистина беше вече много късно? Дали щеше да я намери, като се върнеше да я търси?

Той скочи от леглото и се облече бързо, извън себе си от вълнение. Вече знаеше какво трябва да направи. Щеше да намери циганското момиче и да го изпрати в лагера на Рудолфо със съобщение за Алисия. Трябваше по-скоро да каже на Алисия, че я моли за прошка и да я попита дали иска да дойде при него. Циганското момиче щеше да му помогне. Алисия често му беше разказвала, че народът на рома е единен, че всички цигани си помагат и поддържат тайна съобщителна мрежа, за да са в постоянен контакт помежду си.

Докато обуваше новите кожени ботуши и търсеше шапката си, той не преставаше да се нарича глупак. Беше намерил любовта и щастието и бе избягал от тях като безумец. Желанието му да помага на хората и да изпълни мисията си беше съвсем естествено, но за да доведе започнатото до добър край, имаше спешна нужда от Алисия. Не можеше да мисли, не можеше да действа без нея. След като беше видял колко нещастен беше дон Филип Наваро, сърцето и разумът му се отвориха за истината. Беше хвърлил поглед в собственото си бъдеще и не искаше — като дон Филип — да загуби завинаги жената, която обичаше.

Когато отиде в обора, той видя дон Филип, който оседлаваше коня си, и за миг се изкуши да му се обади и двамата да тръгнат заедно към града, но изражението на домакина му издаваше ясно, че в момента предпочита да бъде сам, Рафаел изчака дон Филип да излезе и възседна коня си, за да тръгне по пътя, който беше начертало сърцето му.