Катрин Крамер
Циганско небе (2)

Трепкащата светлина на свещите осветяваше фигурата на мъжа, който лежеше върху проста постеля от сено и лен в циганската кола. Погледът на Алисия се плъзгаше по тялото му, докато пръстите й сръчно попиваха кръвта от главата му с парцалче, натопено в билкова отвара.

„Кой е той?“ — питаше се непрекъснато тя. Никога досега не се беше озовавала в непосредствена близост до някой горгио и външността му я омагьосваше. Той нямаше тъмния тен и черните коси на циганите. Лицето му беше гладко, косата стигаше до раменете му, което беше характерно за испанците. Имаше гъсти вежди, високи и силни скули и фин нос, сякаш изваян от длетото на скулптор. Миглите, които засенчваха скулите, бяха дълги и извити, с наситенокафяв цвят. Завладяващо красив мъж.

Алисия бдеше неотстъпно до постелята му. Почисти лицето му от кръвта, изми раната на главата с отвара от лековити билки. Когато той стенеше насън, тя слагаше ръка на челото му и докосването и нежните й думи винаги го успокояваха. Трябваше да положи огромни усилия, докато довлече изпадналия в безсъзнание мъж в циганския лагер, но в крайна сметка беше успяла. След това обаче се появи друго препятствие. Циганите, които не вярваха на чужденците, се развикаха, че тя не е трябвало да им води този горгио в лагера, че присъствието му било лоша поличба и щяло да донесе нещастие на всички. Ала нищо не успя да разколебае решителността й да се грижи за него. Всички знаеха, че тя се превръщаше в дива котка, когато се осмеляваха да застанат на пътя й, и в крайна сметка отстъпиха. Ала я проследиха с мрачни погледи, когато, подпомогната от Рудолфо, пренесе безжизненото тяло в колата си. Възрастните цигани мърмореха и си шепнеха навъсено, но Алисия не им обърна внимание. Обикновено беше много любопитна, но днес грижата за ранения горгио победи дори любопитството.

Докато събличаше мокрия жакет, украсен с дантели, и скъпата копринена риза, Алисия не преставаше да се чуди на облеклото му. Не е практично да се носят толкова скъпи дрехи, каза си тя, но въпреки това беше възхитена. Двамата с Рудолфо много се смяха на странния панталон на испанеца — тесен, прилепващ към краката му като втора кожа.

Докато го разтриваше със затоплена кърпа, Алисия не можеше да откъсне поглед от тялото му. Гладката кожа блещукаше златна на местата, където я беше докосвало слънцето, но там, където лъчите му не бяха проникнали, беше доста по-светла. Широкият гръден кош беше покрит с фини косъмчета, които се събираха в тънка ивица, стигаща до корема, ръцете бяха мускулести, талията тясна, краката прави и силни, а мъжествеността му добре оформена. Гледката на голото му тяло предизвика у нея странна възбуда, кръвта й се стопли и породи копнеж, който я засрами. Подобни мисли не бяха подходящи за девица.

Сякаш усетил изпитателния й поглед, мъжът се раздвижи насън, от устата му се изтръгна въздишка и Алисия побърза да го успокои.

— Тук сте на сигурно място никой няма да ви стори зло. Аз ще се погрижа за това. — Това обещание беше произнесено съвсем сериозно. Тя извади ленен чаршаф и покри голото му тяло, за да го предпази от хладината на нощта. После седна на дъските до него, за да бди над съня му.

Дълго време в колата остана тихо, толкова тихо, че Алисия на няколко пъти също задряма. Изведнъж болезнен вик раздра тишината — непознатият изохка мъчително:

— Не! Не! Не ме убивайте! — Той размаха ръце и крака в напразен опит да отблъсне въображаемите нападатели.

Алисия скочи и се наведе над него, за да го успокои. Изведнъж миглите му затрепкаха и тя погледна в тъмните дълбини на очите му. Втренчен тъмнокафяв поглед срещна нейния и го прикова.

— Коя си ти? — пошепна той, протегна ръка и хвана един копринен кичур от косата й, за да я привлече към себе си.

— Аз съм Алисия — отговори бързо тя и се опита да се изтръгне от магията на погледа му. Ала той я задържа за косата.

— Моля, пуснете ме. Аз не искам да ви сторя зло.

— Онези мъже?

— Избягаха. Хвърлиха ви в реката и избягаха, проклетите страхливци. Аз ви извадих от водата.

— Вие? — Погледът му я прониза, сякаш искаше да стигне до душата й. На устните му изгря усмивка. — Красива вещица. — Пръстите му се отпуснаха и той отново затвори очи.

— Вещица? — Думата я нарани. Тя му бе спасила живота, а той я наричаше вещица! — Неблагодарен горгио! — промърмори тя и сърдито му обърна гръб. Само раната на главата му я възпря да го остави сам и да избяга в нощта. Вместо това отново коленичи до него. Нека да я нарича, както си иска. Много скоро щеше да научи истината: тя не беше вещица, а лечителка.

Часовете минаваха бавно, свещите догаряха една след друга, но Алисия продължаваше да бди. Непознатият потъна отново в мъгла от кошмари — мяташе се насам-натам и шепнеше:

— „Маранос“. Наричаха я маранос, еврейка. Осъдиха я на клада и аз не можах да я спася. Не знаех, господи, не знаех! — Протегна ръка, сякаш отново щеше да се удави, и Алисия побърза да го утеши. За кого ли тъгуваше? За любимата или за съпругата си? Тя се укори за недостойното чувство, което изпитваше. Ревност. Не можеше да има претенции към този мъж, макар че беше обсебил сетивата й. Той беше горгио, а тя — циганка.

Когато сложи ръка на челото му, за да се увери, че кошмарите не са предизвикани от висока температура, тя забеляза, че устните му отново се движеха. Наведе се да чуе какво казваше и отново чу обидните думи:

— Вещица. Прекрасна малка вещица.

Тя поиска да протестира, но преди да е изрекла и една дума, усети мекото докосване на пръстите му върху гърдите си и по кожата й пробягаха сладостни тръпки. Ръката му обхвана твърдата й гърда, помилва я с безкрайна нежност през тънката материя на блузата и предизвика у нея толкова силни усещания, че тя не се възпротиви на милувката. Сложи ръка върху неговите, но само увеличи натиска.

„Той не знае какво прави“ — повтаряше си тя, докато се взираше в затворените му очи. В сърцето й пропълзя страх: може би той мислеше за друга. А тя искаше непознатият да копнее за нея, само за нея. Колкото и абсурдно да беше желанието й, тя искаше да я докосва по същия начин и когато се събуди.

В отговор той плъзна ръка към тясната й талия и спря върху меката закръгленост на хълбока. Никога досега не беше помисляла, че нежностите на един мъж могат да разпалят в тялото й такъв огън. Даже когато танцуваше, сърцето й не биеше в толкова див ритъм. Отново и отново си припомняше какво й беше разказала старата й баба за сливането между мъжа и жената и се опитваше да си представи как щеше да го направи с този мъж. Грешни мисли ли бяха това? Не, не се чувстваше грешна. Близостта с този мъж й изглеждаше съвсем естествена. Търсейки топлината на тялото му, тя се сгуши в силните му ръце и затвори очи, за да дочака зората.

Шумовете от цвилещи коне, цвъркащи птички, лаещи кучета и викащи деца събудиха Рафаел де Виласандро от дълбокия сън. Той отвори бавно очи с очакването да се озове в добре познатата обстановка на спалнята си и остана много изненадан, когато видя над себе си платнище на кола. Пулсът му се ускори и той отвори широко очи, за да възприеме новата обстановка — малките прозорчета, дървените стени, дебелото платно в задния край, което служеше за врата. Майко божия, къде беше попаднал?

Направи опит да се надигне, но му се зави свят. В този миг забеляза младата жена, която спеше до него. Никога не беше виждал толкова прекрасно лице! Значи не беше сънувал — тя беше от плът и кръв. Когато разтегна скованите си мускули, твърдият му гръден кош докосна гърдите й, а силните му бедра помилваха нейните с интимност, която разпали желанието му.

Той плъзна преценяващ поглед по тялото и — тъмната коса, която я беше загърнала като кадифена наметка(никога не беше виждал такава коса), безупречния тъмнокремав тен, дългите гъсти мигли. Пълните й устни сякаш канеха за целувка. Но най-много го възбуди тялото й — дълги крака, пълна гръд, невероятно тънка талия и съвършено заоблени хълбоци. Макар да беше напълно облечена, закръгленостите й личаха съвсем ясно. При появата й трубадурите щяха да изпаднат в екстаз, а силните мъже да се превърнат в болни от любов глупаци.

В съня си тя приличаше на ангел, но той имаше чувството, че когато беше будна, от нея щеше да струи дяволски огън.

Ако се съдеше по колата, беше попаднал при цигани. Жените им бяха известни с красотата си, но досега не беше виждал циганка като тази. Цигани. Името събуди пренебрежение и страх. Спомни си какви истории му бяха разказвали още в детството му. Но тази жена будеше съвсем други чувства.

Споменът за миналата нощ и за мъжете, които го бяха нападнали, нахлу в главата му и измести всички други чувства. Попита предпазливо пулсиращия си череп и усети голяма подутина над слепоочието си.

— Копелета! — изсъска гневно той и в същия миг циганското момиче на постелята се събуди.

Алисия отвори очи и моментално бе прикована от пронизващата сила на тъмния му поглед. Веднага си припомни как я бе докосвал през нощта и се изчерви. Запита се дали и той си спомня и понечи да каже нещо, но беше прекалено развълнувана, за да изрече нищо смислено. Мъжът насреща й обаче не беше толкова плах.

— Зелени очи. Прекрасни очи. Като морето — промълви тихо той и отново плъзна поглед по тялото и. — Правилно ли си спомням, че лицето ви се рееше над мен като морска нимфа?

Все още наранена от думите, които беше изрекъл през нощта, тя се извърна и прошепна:

— Нарекохте ме вещица.

Той разбра, че думата беше обидна за нея, и внимателно взе лицето й между двете си ръце, за да го погледне.

— Исках само да кажа, че сте ме омагьосали с красотата си. Не исках да ви обидя. — В продължение на безкрайно дълъг миг двамата се гледаха в очите и разговаряха без думи. После Рафаел се опита да седне.

— Чувствам се слаб като новородено теле — промърмори той, ядосан от замайването си.

— Бързо ще си възвърнете силите. Аз познавам билки, които правят чудеса. — Алисия му се усмихна и показа съвършените си бели зъби.

— Циганска магия — промърмори той и за миг я заподозря в желание да го отрови. Беше чувал безброй истории за магьосничество, кражба на деца и грабежи.

Високо вдигнатите му вежди разгневиха Алисия. От своя страна, тя също си припомни всичко лошо, което циганите говореха за чуждите, спомни си с какви обидни имена я бяха наричали и се намръщи. Седна в постелята, изпъна рамене, гордо отметна глава и очите й засвяткаха войнствено.

— Това е лечебна магия, горгио! Вземете я или бъдете проклет!

Мъжът също отметна глава назад и се засмя — дълбок, гърлен смях като звън на китара.

— Вие наистина сте огнено момиче! Правилно съм ви преценил.

— Как смеете да ми се подигравате! Трябваше да ви оставя да се удавите. Вие сте дявол! Вие сте самото зло! — изсъска вбесено тя.

Смехът му заглъхна и погледът му се смекчи.

— Не се смея на вас, красива циганко, а на ситуацията, в която съм изпаднал. — Импулсът да я докосне го надви, той помилва косата й, но изведнъж лицето му се разкриви от болка. — По дяволите, в главата ми сякаш маршируват всички армии на Кастилия!

Болката му я накара да забрави гнева и тя протегна ръка към него, за да прегледа раната. Ала преди да го докосне, той улови ръката й и я целуна. За толкова едър и силен мъж устните му бяха учудващо меки. Усещането на устата му върху кожата й изпрати през тялото й потоци от лава.

— Съжалявате ли, че ме спасихте? — попита тихо той.

Алисия се отдръпна объркано и го погледна с широко отворени зелени очи, обкръжени от гъсти тъмни мигли.

— Мисля, че се радвам, дето не ви оставих да се удавите. — Той й се усмихна и сърцето й направи огромен скок. „Този мъж е дявол — каза си тя. — Той ме е омагьосал, не аз него.“ Никога преди това не беше изпитвала подобно чувство. Разтреперваше се цялата само щом той я погледнеше, а когато я докосваше, тялото й пламваше в огън. Когато беше близо до него, стомахът й се свиваше на топка и по вените й се разливаше сладост. Никога досега не беше изпитвала подобни чувства, когато беше близо до някой мъж.

— Господи, колко сте красива. Прекрасна… — Тласкан от тайнствена сила, той посегна и я привлече към себе си. И двамата бяха копнели за тази прегръдка и я посрещнаха с облекчена въздишка.

Алисия видя страстта в очите му и пулсът й се ускори. Съзнанието, че той също копнееше за нея, й подейства като любовното питие, което приготвяха циганите. Тя обви с ръце шията му и му предложи устните си за целувка. — Зачака задъхана, докато устата му се докосна до нейната и я зацелува жадно. Докато пиеше сладостта на устните й, той я притискаше към себе си и милваше гърба й. Тя се остави на могъщите чувства, които бушуваха в тялото й, и отговори жадно на целувката, омагьосана от първия допир до мъжки устни.

— О, горгио! — пошепна тя, когато най-сетне се отдели от него. Упоена от чувства и усещания, които не беше изпитвала досега, тя забрави всичко около себе си — остана само мъжът, който я целуваше. Но това трая само докато погледът й се плъзна надолу по тънката ленена кърпа, която покриваше голотата му. Когато видя пулсиращата му мъжественост, тя се изчерви смутено и в сърцето й пропълзя страх. Побърза да се откъсне от прегръдката му.

— Не, не ме докосвайте! — Бързо скочи от постелята и го погледна отвисоко.

Той се опита да се надигне, за да я прегърне отново, но моментално му се зави свят и трябваше да се отпусне назад. Погледна я с ням упрек. Очите й бяха пълни със страх и това веднага охлади страстта му.

— Съжалявам. Не биваше да се поддавам на желанието, сладка циганко — извини се той и разтърси глава, за да се отърве от замайването. Дали причината е в раната ми или в близостта й, запита се с усмивка той. Алисия не отговори, само извърна поглед и зачервеното й лице му показа от какво се страхува тя. Измъкна одеялото изпод себе си и прикри голотата си. „Още е невинна“ — каза си разочаровано той. Беше чувал, че циганите пазели много строго младите девици. Значи трябваше да прогони от главата си всички похотливи мисли. Но беше по-лесно да го каже, отколкото да го направи. Жената пред него беше красива и изкусителна като Ева, а той беше по адамово облекло. Как би могъл да мисли за нещо друго, освен за любов?

Въздухът беше зареден с напрежение. Възцари се мълчание, прекъсвано само от ударите на сърцата им. Накрая Алисия заговори:

— Мисля, че дрехите ви вече са изсъхнали. Сложих ги до огъня. — Обърна се, за да излезе от колата, но той я повика.

— Ще ми кажете ли името си? Вече не си спомням…

— Алисия — отговори тя и събра тъмната си грива на тила. — А вие, горгио?

— Рафаел Кордоба де Виласандро. — Той се усмихна и очите му засвяткаха дръзко. — Бих се изправил, за да се поклоня, както изискват дворцовите маниери, но се боя, че не е особено прилично без дрехи. — В гласа му звънна веселост. — Или предпочитате да ви поздравя, както е правилно за испански благородник?

— Не, не… — Алисия отново се изчерви. Едно беше да го гледа гол, докато спеше и не усещаше погледа й — тогава беше само пациент, но сега всеки поглед към него й показваше, че насреща й стои непознат мъж. Силен, красив мъж, който нямаше право да я докосва.

— Отивам да донеса дрехите ви, горгио — промълви тя. — Ще се върна скоро, Рафаел.

Когато излезе от колата си, Алисия видя група мъже, които се упражняваха в хвърляне на ножове. Други се занимаваха с конете. Когато мина покрай тях, бе проследена от мрачни погледи. Гневът им се усещаше физически. Тя събра изсъхналите дрехи и побърза да се прибере в колата си, преди някой от мъжете да е казал нещо необмислено и обидно. Не се срамуваше, че бе спасила живота на един непознат и го бе довела при своите. Не се притесняваше, че циганите не одобряваха постъпката й, Рудолфо беше дал съгласието си, а той беше старейшината на рода и единствен имаше право да взема решения.

Когато Алисия се върна в колата си, Рафаел беше успял да стане от постелята и стоеше прав с леко наведена глава и свити рамене, опитвайки се да запази равновесие.

— Нося ви дрехите, горгио — каза тя и ги хвърли на дъските. Нарочно бе подчертала думата горгио. Те бяха различни хора, идваха от два различни свята. Все едно колко сладки бяха целувките му, за нея нямаше бъдеще в прегръдката му.

Леденият тон, с който му говореше Алисия, го нарани.

— Горгио? Защо ме наричате с тази глупава дума? Нали ви казах, че името ми е Рафаел. Искам да чуя как произнасяте името ми. Моля ви, Алисия. Вижте, аз не се страхувам да произнеса името ви.

Тя вирна брадичка и изпъна рамене.

— Аз също не се страхувам да ви наричам по име. Аз съм циганка, следователно съм смела. Просто го забравих, това е всичко. — Обърна му гръб, за да му даде възможност да се облече, съзнавайки, че скоро щяха да се разделят. Той щеше да се върне при народа си, а тя да продължи с циганите. Защо тази мисъл й причини такава болка? Така трябваше да бъде. Така беше отредила съдбата.

— Ако хвана онези негодници, дето ми сцепиха главата, ще съжаляват, че са се родили — промърмори Рафаел. — Господи, как ми се вие свят!

Алисия светкавично се обърна и посегна към него, за да го подкрепи. Ръцете й докоснаха силните му рамене и в този миг цялата й решителност се изпари. Само още веднъж да вкуси огъня на устните му, само един–единствен път. В тялото й бушуваше дива страст.

— О, Алисия! Не искам да ви напусна, но трябва да си вървя. Вземете това като благодарност и поздрав за сбогом. — Той притисна устни към нейните, точно както искаше тя, в целувка, която отне дъха й. Алисия потъна във водовъртежа от чувства и вдигна стройните си ръце, за да го привлече още по-близо до себе си. Предаде се на вълните, които я заливаха. Остана само тялото й, което копнееше да бъде докосвано от ръцете му.

Рафаел искаше да я дари само с кратка целувка за сбогом, но при допира до топлото й тяло бе обзет от безумно желание да получи повече. Никога преди това не беше копнял така отчаяно за някоя жена. Само ако можеше тази магия да трае вечно — но той знаеше, че това беше невъзможно. Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да се отдели от нея. Беше разтърсен до дън душа от страстта, която бе пламнала помежду им. Виждаше, че тя е омагьосана като него, и това му харесваше. Един ден може би…

— Трябва да си вървя, но искам да знаете, че съм готов да продам душата си, за да мога да остана — промълви той.

Алисия извърна лице, за да скрие сълзите, които закапаха от очите й. Знаеше, че не бива да го моли да остане.

— Няма да плача, няма да плача. Аз съм циганка — зашепна тя. В този миг зад колата прозвучаха груби мъжки гласове и я изтръгнаха от дълбоката мъка.

— Ей вие! Горгио! Никъде няма да отидете. Още не! — извика мелодичен баритон. Стиво. Той беше опасен. Алисия се втурна към изхода, вдигна платнището и едва не изпищя. Чужденецът, нейният горгио, лежеше по гръб на тревата и в гърлото му бе опрян нож. Над него се бяха навели няколко мъже с опасно святкащи очи.

— Не, Стиво! — изкрещя Алисия и се хвърли върху циганина. Двамата се сборичкаха за ножа и тя го издра с дългите си нокти. Без дори да помисли, че той тежеше три пъти колкото нея, тя се стремеше с всички сили да спаси своя горгио.

— Махни се! Пусни ме, дяволице! — фучеше Стиво. Знаейки, че Рудолфо беше далече, чак в другия край на лагера, и поправяше счупената ос на една кола, той блъсна силно Алисия и я повали на земята. — Дионисио! Тодеро! Рамон! — Трима от циганите заобиколиха чужденеца и го заплашиха с ножовете си.

— Веднага го пуснете! — заповяда Алисия, докато ставаше от земята. Нямаше да се предаде толкова лесно. Биеше се с Рамон и Тодеро още откакто бяха деца и ги побеждаваше с лекота. Едва когато момчетата станаха мъже и я надминаха по ръст и обиколка, тя трябваше с неохота да признае, че дните на веселите борби бяха отминали. Сега щеше да се бие с тях като дива котка, решена да опази най-ценното си богатство. — Ще ви издера очите! Тодеро, внимавай! А ти, Стиво, да знаеш, че ще ти откъсна ушите и ще ги хвърля на рибите!

— Не искаме да ти причиним болка, Алисия — извика Тодеро, най-кроткият от четиримата. — Искаме само да спрем твоя приятел горгио, който е решил да ни напусне. Не разбираш ли — той може да издаде къде се намира лагерът ни и да ни изложи на опасност!

— Забрави ли Торкемада, онзи дявол в човешки образ? — изсъска Стиво. — Всички горгио са наши врагове.

— Не и този горгио. Няма да позволя да му сторите зло. Не съм спасила живота му, за да стоя и да гледам как вълци като вас го разкъсват! — Алисия се наведе над Рафаел, сякаш предизвикваше мъжете да ударят първо нея.

— Няма да остана тук като ваш пленник! — извика Рафаел, който вече беше в състояние да се защитава сам. — И в никакъв случай няма да стоя и да гледам как една жена се бие заради мен. — Той погледна предизвикателно Стиво — едър циганин със силни мускули, тъмна кожа и гарвановочерна коса.

Стиво направи крачка напред, поклони се подигравателно и се усмихна, като показа равните си бели зъби. Изглеждаше много привлекателен с искрящите си черни цигански очи. Носеше дълъг, широк панталон и жакет, на рамото му беше преметнат камшик. Видът му беше повече от заплашителен и Рафаел прокле наум раната на главата, която все още му причиняваше световъртеж.

— Няма да сте наш пленник, а нещо като гост — обясни Стиво. — За три дни, горгио. Докато напуснем лагера.

— Не мога. Трябва да си тръгна веднага! — настоя Рафаел, вбесен от ситуацията. — Нима не вярвате на думата ми? Не ви ли е достатъчно, че ви обещах да не казвам на никого къде се намира лагерът ви? — Една от вас — очите му се впиха в лицето на Алисия — ми спаси живота и аз съм й благодарен. Защо ми е да ви предам?

— За пари, горгио! — изсъска Дионисио. — Много пъти сме били мамени от хора като вас.

Тодеро кимна.

— Нямам никакво желание да се кача на кладата. Много е горещо там. Много хора в тази страна мразят циганите дори повече от евреите. Затова решихме, че ще останете, докато и последната ни кола напусне лагера. — Той хвърли успокоителен поглед към Алисия. — Няма да му сторим нищо, освен ако не ни даде повод да станем… груби. Твоята задача е да пазиш скъпия си горгио. Защото именно ти го доведе тук.

Алисия съзнаваше, че трябваше да положи всички усилия, за да ги убеди, че той има право да си отиде, но представата, че красивият млад испанец ще остане с нея още цели три дни, затвори устата й. Какво толкова страшно имаше? Щом тръгнеха, щяха да го освободят.

— Три дни — пошепна тя и проследи как Стиво и другите поведоха Рафаел към едно отдалечено място, за да го охраняват ден и нощ. Ако той бе напуснал лагера, тя нямаше да може да разговаря с него, да бъде до него. А сега той щеше да бъде наблизо още цели три дни. „Ако циганите наистина умееха да правят магии — помисли си тя, — веднага щях да му сваря любовно питие, което завинаги да обвърже сърцето му с моето.“ Изведнъж пред очите й се появи образът на старата баба Фури Дай, най-възрастната и най-мъдрата жена в рода, и тя изпита дълбока тъга. Ако беше жива, Фури Дай щеше да й помогне. Всички бяха убедени, че тя е имала дарбата да прави магии и да предвижда бъдещето. Но тя беше мъртва и мястото й беше заето от жена, която ревнуваше Алисия и я преследваше.

— Ти харесваш мъжа, когото спаси от удавяне — проговори тих глас зад нея. Алисия се обърна и погледна право в дружелюбните очи на Рудолфо. Не можеше да го измами, а и не беше нужно.

— Да. Никога досега не съм срещала мъж като него. Той е силен, но в същото време е мек и мил. И е толкова красив. Имам чувството, че съдбата го е тласнала към мен, че случилото се е било предопределено…

— Алисия…

Тя видя болката в очите му, но не разбра какво означаваше тя.

— Знам, че жените от рода нямат право да се омъжват за горгио. Знам също, че трябва да се омъжа като девица. Не бива да допускам този горгио да ме докосва по такъв начин, такъв е нашият закон.

— Въпреки това копнееш за него. Чета го в очите ти, Алисия. — В този момент беше готов да й разкаже всичко: че тя също е горгио, а не циганка, че е само негова осиновена дъщеря, следователно е свободна да се омъжи за чужденеца, стига да желае. Но дали това беше подходящият момент? Може би просто трябваше да остави всичко на природата и да почака, докато двамата се влюбят един в друг?

— Алисия, този горгио… — започна той, но тя протегна ръка и сложи пръст на устните му. Пак не бе разбрала намерението му.

— Знам какво искаш да ми кажеш, татко. Аз никога няма да те опозоря, все едно колко силно копнея по този горгио. Аз съм преди всичко циганка и се гордея с кръвта на рома, която тече във вените ми. След три дни той ще ни напусне и аз ще запазя в сърцето си красив спомен, завинаги. Все едно О Дел ми се е усмихнал…

— Алисия…

— Не искам да съм като Мара от легендата — прекъсна го решително тя. — Няма да продам душата си на дявола Бенг, за да спечеля любовта на един горгио.

Тъжната история на красивата Мара събуди болка в сърцето й. Красивото циганско момиче се влюбило в един горгио, но той останал равнодушен към прелестите му. За да удовлетвори желанието си, тя продала душите на семейството си на Бенг и така си осигурила помощта му. Ала, дяволът бил хитър. Превърнал бащата на Мара в корпуса на цигулка, четиримата й братя в струни, а майка й — в лък. Така се получила прекрасна цигулка и Мара се научила да свири на нея толкова хубаво, че горгиото се влюбил в нея, ала О Бенг поискал наградата си и отнесъл и двамата в ада. Цигулката останала да лежи на земята. Намерило я бедно циганско момче и веднага засвирило. Оттогава цигулката и циганската музика са неразривно свързани.

— Ти не си като Мара, Алисия. Ти си силна. Един ден… — Възможно ли беше чужденецът да се е влюбил в неговата Алисия? В очите на Рудолфо отново се появи тъга и Алисия потърси причината.

— Трябва да приемаме нещата, каквито са, татко — прошепна тя и го поведе към лагерния огън. Както винаги, жените теглеха жребий, за да разберат коя ще трябва да приготви обяда и коя ще бъде свободна. Алисия беше много разочарована, когато й се падна да приготви месото за шишовете — работа, от която се отвращаваше. Кръвта цапаше полите й, освен това съжаляваше бедното убито животно. Но една циганка никога не пренебрегваше задълженията, с които я натоварваше родът, и тя безропотно се залови за работа.

Докато работеше заедно с другите жени, Алисия се опитваше да забрави парещите тъмни очи и кестенявата коса на чужденеца, но лицето му непрекъснато се появяваше пред очите й. Споменът за устните му върху устата й беше невероятно жив. Имаше чувството, че устните му са я белязали за цял живот. Седнала пред пламтящия огън, тя мислеше за него и не забелязваше какво върши, нито чуваше думите на другите жени, отправени към нея.

— Наистина ли си спасила някакъв си горгио? — попита Ващи и очите й светнаха учудено.

— Така изглежда. — Солис, с тъмни очи и пълна гръд, се засмя предизвикателно. Всички жени знаеха, че Солис не подбираше мъжете. Съпругът й беше възрастен и немощен и не беше в състояние да задоволи потребностите й.

В сърцето на Алисия пламна искрата на ревността. Погледът, който хвърли към другата жена, казваше повече от думите. „Той е мой.“

— Наистина ли го извади от реката? — пошепна, треперейки, Зуба. Всички знаеха, че тя се страхуваше от водата.

Алисия бързо разказа историята, за да задоволи любопитството им. Гореше от желание да се освободи от тях и да отиде при Рафаел. Дали все още беше гневен? Дали имаше болки? Сигурно беше гладен. Трябваше да му занесе нещо за ядене. Може би малко козе месо или пиле. Циганите бяха откраднали една коза и няколко пилета от последното село, през което бяха минали, и Рудолфо се ядоса ужасно. „Нали не искаме хората да говорят, че циганите са крадци! Защо предизвиквате гнева на Торкемада!“ — викаше той. Но станалото — станало.

Алисия изчака всички да се нахранят и избра няколко хубави късчета за своя горгио. Напълни чинията с месо и добави няколко гъби и боровинки, за да направи порцията по-апетитна.

Скри чинията под тънка кърпа и се промуши между колите и палатките, за да намери мястото, където Стиво беше затворил Рафаел. Оказа се, че испанецът е в палатката на Дионисио. Когато вдигна платнището, тя беше подготвена какво ще намери, но при вида на овързания като чувал пленник спря да диша. Ръцете му бяха вързани на гърба, единият му крак беше стегнат с въжета и можеше само да обикаля като куче около стълба в средата на палатката. Стиво беше много груб пазач.

— Нося ви нещо за ядене, Рафаел — каза тихо тя. Единственият отговор беше кратко кимване.

— Не сте ли гладен? Трябва да възвърнете силите си.

— Как да ям, като ръцете ми са вързани на гърба? А може би ще ме нахраните, като че съм безпомощен старик? — Тъмните му очи засвяткаха гневно и тя не се усъмни, че в сегашното си състояние той щеше да се справи с Рамон и другите грубияни.

— Ще ви развържа, но само ако ми дадете честната си дума, че няма да направите опит за бягство.

— О, значи поне вие вярвате, че може да се разчита на мен — гласеше резкият му отговор. Той направи няколко крачки, до колкото позволяваха въжетата, и след малко каза: — Кълна се в Дева Мария, че няма да ви създавам неприятности. Ще бъда кротък като котенце. — Погледна я в очите и като разбра, че тя наистина съжалява за пленничеството му, реши да удържи на думата си. Освен това тя беше възхитително красива.

Без повече думи Алисия остави чинията на земята и се наведе да го развърже. Пръстите й помилваха силните, топли мъжки ръце. Той улови китката й и я привлече към себе си, докато лицето й се озова на сантиметри от неговото.

— Разбирам, че не ви е приятно да ме гледате вързан. Чета го в очите ви. Значи ли това, че ме харесвате, малка циганко?

Очите й бяха като две дълбоки зелени езера, засенчени от гъстите мигли.

— Не ми е приятно да гледам вързани хора, горгио. Циганите ценят високо свободата си. Тя е скъпоценно благо. Не мога да се радвам, като гледам как са ви отнели свободата.

— Тогава ме пуснете да си отида. Освободете ме, Алисия. Помогнете ми да избягам. — Дъхът му погали ухото й и раздвижи копринените кичури. Близостта му замая сетивата й и тя беше готова да му обещае, каквото искаше.

— О, не, не мога! Никога не бих предала народа си. — Дори заради него не, помисли тя. Освободи се от ръцете му, вдигна чинията и му я подаде. — Яжте, че ще изстине.

Рафаел пое чинията и я погледна въпросително.

— Няма ли вилица?

— Вилица ли? — Алисия беше чувала за глупавия прибор за хранене, донесен от Изтока. — Ние не употребяваме вилици.

— Тогава лъжица.

Алисия избухна в смях.

— Не употребяваме и лъжици, горгио. Ама че глупост! Нали можем да си служим с пръстите си.

Той вдигна рамене и реши, че е твърде гладен, за да обсъжда изисканото поведение с една циганка. Месото беше жилаво и люто, но той беше толкова гладен, че го изяде с апетит.

— Вкусно ли беше? Искате ли още? — попита с усмивка Алисия.

— Какво е това? Говеждо ли?

— Ами! Козе месо.

— Какво? — Рафаел никога не беше ял козе месо. Самата мисъл го накара да потрепери. Само селяните ядяха козе месо. И циганите.

— Много съжалявам, че днес нямаше таралежи. Трудно се дерат, но пък са много вкусни.

— Таралежи? — Рафаел усети гадене. Явно пропастта помежду им беше по-дълбока, отколкото си беше представял. Ала когато я погледна в очите, когато видя усмивката й, различията загубиха значението си. Дали онова, което хората разказваха за циганите, отговаряше на истината? Дали наистина бяха магьосници? Тази малка циганка със сигурност го бе омагьосала.

Алисия също бе осъзнала, че ги разделят светове. Много й беше интересно да попадне поне за малко в неговия свят. Циганите си шепнеха, че църквата на горгио имала власт над човешките души от люлката до гроба. Свещениците им обещавали небесна награда за добродетелта на земята и заплашвали с адски мъки онези, които не признаваха авторитета на светата църква. Колко по-различен беше животът на циганите: хората от нейния род се подчиняваха само на волята на Рудолфо и на Фури Дай, майката на племето.

В неговия свят тя никога нямаше да се чувства свободна и щастлива. Спомни си историите, които й разказваше Рудолфо, и намери в тях още едно потвърждение на тази мисъл. Ако светът му беше толкова прекрасен, колкото твърдеше, защо повечето хора в него бяха винаги мрачни? По пътищата на Кастилия, Леон и Арагон тя виждаше глад, бедност и егоистична алчност. Циганите не бяха такива. Те всички бяха като едно семейство. Един род. Те не оставяха никого да умре от глад.

Докато стояха и се гледаха, опитвайки се да открият различията помежду си и да разберат откъде идва силата, която ги привлича един към друг, те не забелязаха, че вече не бяха сами.

— Алисия! Ти си една малка глупачка! — Не й беше нужно да се обърне, за да разбере кой бе влязъл в палатката. Стиво.

— Защо си го отвързала?

— Той ми даде думата си, Стиво.

— Ама че глупост! Дал ти думата си! Той не е от нашите. Неговата дума не означава нищо. — Стиво бързо завърза ръцете на пленника и го блъсна на земята.

— Ти си жесток, Стиво. Жесток и упорит. Трябваше да го отвържа, за да се нахрани. Или искаш да яде като куче? — Алисия сложи ръце на хълбоците си и се изправи предизвикателно пред едрия циганин.

— Следващия път ще стоя при него, докато яде. Веднага разбрах, че не си равнодушна към този тип. Предупреждавам те още веднъж. Този човек може да донесе гибел на целия ни род. В града чух какви ли не слухове. Говори се, че е само въпрос на време, докато кралица Изабела и съпругът й Фердинанд изгонят всички евреи от страната, а с тях и циганите. Нима искаш да те прогонят от страната, в която си се родила? Не, нали? Аз също не искам. — Той я улови за рамото и внимателно я изведе от палатката. Алисия хвърли бърз поглед към Рафаел и се учуди от силното чувство за загуба, което изпитваше. Но тя щеше да се върне при него. Никой, дори Стиво, не беше в състояние да я спре.

Рафаел крачеше напред-назад в своя затвор като тигър в клетка и гневът му нарастваше с всяка минута. Проклетите цигани! Какви диваци! Беше попаднал сред езичници. Стиво, който се перчеше като паун, беше главният обект на гнева му. От вниманието му не бе убягнало, че циганинът гледаше Алисия, сякаш искаше да я погълне.

Мъжете, които го затвориха, го увериха, че ще го освободят след три дни, но Рафаел не им вярваше. Те не му вярваха, но и той не можеше да им има доверие.

Времето се влачеше бавно, но той продължаваше да обикаля затвора си. С всяка минута, която минаваше, с всяка крачка, която правеше, гневът му се увеличаваше десетократно. Циганите със сигурност нямаха намерение да го пуснат.

„Сигурно ще ми разпорят гърлото и ще ме хвърлят на лешоядите“ — повтаряше си горчиво той. Нарочно бяха обещали на Алисия, че ще го освободят, за да не се опитва да го отвърже. Онзи Стиво имаше толкова зъл поглед — със сигурност жадуваше да го убие. Те бяха просто една крадлива пасмина. Как, питаше се той, едно толкова красиво и мило същество като Алисия може да принадлежи към такъв народ? Само ако можеше да я вземе със себе си, ако успееше да се измъкне оттук… Съзнаваше, че това е невъзможно. Как да заведе една циганка в дома на дедите си? Щяха да го лишат от наследство и да стане за смях на целия свят.

Циганите не живееха в села и градове, те бяха тайнствен народ. Почитаха слънцето, занимаваха се с астрология и магия — поне така беше чувал. Дори само появата им в някое населено място предизвикваше страх и възмущение. Да вземе Алисия със себе си — каква безумна мисъл!

Дали щеше да се отърве? Възможно ли беше да се освободи, след като го наблюдаваха толкова много очи? Дори сега чуваше гласовете на Рамон, Тодеро и Дионисио пред палатката. Ако успееше да се измъкне от въжетата, които стягаха крака му, трябваше да се пребори и с четиримата опасни цигани, въоръжени със смъртоносни ножове.

„Алисия е единствената ми надежда — помисли си той, — единствената, която може да ме спаси, да ми върне свободата.“ Веднъж вече я бе помолил да му помогне, но тя му отговори, че няма да предаде народа си. Значи трябваше да измисли някакъв номер, за да я принуди да му стане съучастница! При тази мисъл се почувства коварен като змия, но когато тигърът се чувстваше притиснат до стената, той беше готов да посегне към всяко средство за избавление, дори към нечестните. Щеше да използва чувствата й, за да постигне целта си, и да се надява, че един ден тя ще разбере защо е бил принуден да постъпи така — от чист инстинкт за самосъхранение.

Но как? Какво можеше да направи? Трябваше да действа умно и да бъде готов да се възползва от предимството, щом му се предложеше. Какво щеше да му отговори тя, ако й обещаеше да я вземе със себе си? Той седна с тежка въздишка на коравата земя и се опита да състави план за спасението си.

Алисия вдигна глава към безкрайното небе, където като бдителни очи святкаха хиляди звезди. Дали О Дел, богът на циганите, я виждаше сега? Можеше ли да проникне в сърцето й и да прочете мислите й? Познаваше ли чувствата й към онзи горгио? Усещаше ли какво изпитваше тя, знаеше ли как се разкъсва между дълга към своя народ и законите му и бързо избуялата любов към Рафаел?

Рафаел не беше от нейния народ, но въпреки това не беше правилно да го третират по този начин. Отначало тя се бе зарадвала, че той ще остане близо до нея още три дни, че ще може да го вижда. Ала сега се срамуваше от това чувство и страдаше от униженията, на които го подлагаха сънародниците й. Въпреки това не можеше да го освободи. Между хората, които живееха в здраво свързана общност, които се различаваха от другите хора в страната по езика и начина си на живот и поради това навсякъде ги посрещаха с враждебност, законите на племето бяха най-святото нещо, и макар че всеки път, щом погледнеше към палатката, в която го държаха затворен, изпитваше дива болка, нищо не беше в състояние да разколебае решителността й да спази закона.

„Ако беше циганин — повтаряше си тя, — с каква радост бих отишла с него до края на света!“ Но Рафаел не беше циганин и това означаваше, че тя трябва да погребе детинските си мечти за щастие.

— Май пак мечтаеш за онзи горгио? — Някой сложи ръка на рамото й и я обърна рязко. Пред нея стоеше Стиво и я измерваше с пронизващ поглед.

— Не — излъга бързо Алисия. — Но дори да мисля за него, ти нямаш право да ме упрекваш. Моето сърце не е от камък като твоето, затова изпитвам съчувствие към човека, когото държите вързан като животно.

Усмивката му беше нагла и неискрена.

— И какво според теб трябваше да направим? Да му дадем най-добрата кола? Да му направим легло от кожи, за да му е меко? Или да…

— Би могъл поне да се отнасяш с уважение към него, за да приеме съдбата си с достойнство — изфуча разярено тя. — Цял ден е затворен в онази тясна палатка. А после се оплаквате, че испанците се отнасят грубо с нас!

— Той е пленник, нищо повече. Освен това не сме го затворили в подземие, пълно с плъхове, както правят неговите хора.

— Какъв пленник? Нима е извършил престъпление? Да не би да се е опитал да ни окраде? Или е сторил зло на някого от нашите? Единственото му престъпление е, че е различен от нас.

— Всички горгио са наши врагове, както и ние сме техни врагове. Те са създали този ред, не ние. Ние искаме само да ни оставят на мира. — Той стисна здраво зъби, сякаш се боеше да не каже още нещо, за което после щеше да съжалява.

— Той не е дошъл по своя воля в нашия лагер, аз го доведох. Двама мъже от неговия народ го нападнаха, за да му откраднат ценностите. Защо не искаш да го освободиш? — Алисия го погледна умолително.

— Не. Няма да го освободя. Ще го пусна едва когато се махнем оттук. Ти си жена! — В гласа му имаше недвусмислено презрение. — Ти не разбираш от тези неща. Мястото ти е до огъня или в леглото на мъжа ти. — Обърна й гръб и се запъти към догарящия огън.

Когато малко по-късно се присъедини към жените около огъня, Алисия видя, че Стиво все пак беше изпълнил някои от исканията й. Рафаел седеше край огъня, краката му бяха свободни, но Стиво, Тодеро, Рамон и Дионисио седяха около него и святкащите им черни очи го предупреждаваха да не върши глупости. Когато срещна погледа на пленника, Алисия прие безмълвната му благодарност и се усмихна зарадвано.

Тя седна да се нахрани с жените и децата, но очите й непрекъснато търсеха Рафаел. След два дни циганите щяха да тръгнат отново на път. Дотогава трябваше поне още веднъж да се наслади на целувките му.

При тази мисъл сърцето й заби по-силно. Тази вечер щеше да отиде в палатката му, че това нямаше нищо срамно. Една целувка. Нищо повече. За последен път.

Проточен, пронизителен вик проряза тишината на нощта. От мястото си до огъня Алисия видя как Рафаел скочи, сякаш очакваше да го нападнат демоните на нощта. Ала това беше само сигнал за танц, както всяка вечер. Обикновено тя не танцуваше, само гледаше и пляскаше в такт с музиката, но тази вечер усети внезапно желание да се раздвижи. Сякаш я водеше тайнствена ръка. Стана и с гъвкави движения зае място между другите две жени. Засвириха китари и сладката, невероятно чувствена мелодия се смеси с шумовете на нощта. Алисия се задвижи в ритъма на мелодията и буйните й къдрици нападаха по раменете и гърба. Тя протегна ръце към небето, сякаш искаше да докосне звездите. Музиката и тя бяха едно цяло. Когато танцуваше, винаги имаше чувството, че се носи като облаче по небето.

От мястото си до огъня Рафаел я наблюдаваше с парещи очи и усещаше с цялото си същество, че тя танцува само за него. Силно възбуден от гъвкавите й движения, той не можеше да откъсне поглед от невероятната красавица. Кръвта шумеше силно в ушите му, сърцето му биеше в ритъма на танцовите стъпки. Беше прекрасно да я гледа, нямаше да забрави днешната вечер до края на живота си.

Алисия се приближи към огъня, търсейки топлината му. Очите й срещнаха погледа на Рафаел и тя наистина затанцува само за него. Очевидно бе забравила, че наоколо имаше и други хора. За нея съществуваше само Рафаел. Танцуваше все по-бързо и по-бързо, въртеше се като малка вихрушка около огъня, а когато най-сетне прозвучаха последните тонове и танцът свърши, тя наклони глава с рязко движение и буйната тъмно–кестенява коса се изсипа като водопад към земята. Зрителите се развикаха въодушевено.

— Алисия! Алисия!

Рафаел също викаше името й, без да съзнава какво прави. Най-силното му желание беше да я сграбчи и да я отвлече в гората, за да утоли изгарящата го жажда, дивото желание, което пламтеше в сърцето му, ала святкащите очи на Стиво бяха недвусмислено предупреждение. Едно погрешно движение и щеше да плати с живота си. Но може би все пак имаше шанс…

Алисия падна на земята, не по-малко изтощена, отколкото след спасяването на Рафаел. Прокара език по устните си и се усмихна. Беше в транс: магията на музиката я бе завладяла цялата и я беше накарала да изрази с движенията си всичко онова, което думите не бяха в състояние да кажат. Че го е избрала, че иска само него. Как би могла да отрече онова, което ставаше в сърцето й.

От другата страна на огъня Рудолфо се усмихваше доволно. Дъщеря му очевидно се бе влюбила в непознатия. Май О Дел беше чул молитвите му. Най-възрастните хора в племето знаеха истината за произхода на Алисия и това опростяваше нещата. Женитба — това беше решението. Той щеше да даде дъщеря си за жена на Рафаел и да приеме чужденеца в племето, както някога беше приел Алисия. Това беше възможно. Многото години, изпълнени с грижи, се изпариха като роса под утринното слънце. Той огледа испанеца и усмивката му се задълбочи. Мъжът беше едър, силен и красив, двамата щяха да бъдат прекрасна двойка. Но най-важното беше, че бяха от един народ. Дори той не би могъл да й избере по-достоен съпруг.

Безпокоеше го само едно. Какво щеше да стане, ако чужденецът откаже да стане циганин и да заживее с племето? Би ли могъл да понесе загубата на Алисия?

— Не! — простена задавено той. Не можеше да живее без дъщеря си. Тя беше неговото слънце и неговата луна. Но това нямаше да се случи. О Дел не бе довел чужденеца в лагера им, за да отнеме Алисия от Рудолфо. Не, в никакъв случай. Съдбата на испанеца беше да заживее като циганин. Тогава Рудолфо щеше да има дъщеря и син. Алисия бе спасила живота на Рафаел, за да заживее с него сред циганите. Предопределението и съдбата на мъжа беше да стане член на племето. Още сега трябваше да поговори с него, да го убеди, че не бива да се връща при народа си, когато го освободят. Най-доброто за него беше да живее спокойно и щастливо редом с Алисия. Така трябваше да бъде.

— Стиво, развържи горгио! Доведи го при мен. Трябва да говоря с него. — Рудолфо беше решен да уреди нещата колкото може по-бързо.

— Наистина ли искаш да го отвържа? — попита Стиво с мрачен поглед.

— Направи, каквото ти казах! — Гласът на Рудолфо отекна като гръмотевица.

Макар че, всичко в него се противеше, Стиво изпълни заповедта на мъжа, който беше водач на племето, откак се помнеше. Преряза въжетата и блъсна Рафаел към Рудолфо, като мърмореше нещо неразбрано. Когато Рудолфо кимна на Стиво да се отдалечи, Рафаел съзря отдавна чакания шанс за спасение. Алисия случайно беше наблизо и изведнъж се озова в силните ръце на чужденеца.

— Прости ми, Алисия, това беше единственият ми шанс! — Рафаел измъкна камата, скрита в гънките на полата й, и я размаха заплашително. Със съзнанието, че никога нямаше да използва оръжието срещу нея, той изрече няколко грозни заплахи и се отдалечи от огъня, като я държеше пред себе си като щит. Планът ми може и да успее, помисли си изненадано той. Циганите не подозираха, че чужденецът не би могъл да стори зло на хубавото момиче.

— Не, горгио, не! — Крясъците на мъжете и жените го убедиха, че е бил прав: те се страхуваха за съдбата на Алисия.

Младата жена беше твърде стресната, за да се брани. Рафаел се измъкна безпрепятствено от циганския лагер и тя го последва безволно. Едва когато той се метна на гърба на един кон и я сложи пред себе си, от гърлото й се изтръгна пронизителен вик.

Рафаел препускаше в див галоп, което съвсем не беше лесно с ритащото, ругаещо, бушуващо от гняв циганско момиче в прегръдката му. На няколко пъти двамата бяха заплашени от падане, но Алисия не преставаше да се съпротивлява.

— Кучи син! Копеле! Проклет да сте, Рафаел де Виласандро!

— Стига, Алисия! Нима не разбирате, че нямах друг изход? Никак не ми беше приятно да ви използвам като инструмент за бягството си, но не можех да остана при вашите хора. Никой истински мъж не би понесъл дълго това недостойно положение. Не ви моля за прошка, но за бога, проявете поне малко разбиране!

Алисия го разбираше. Дълбоко в сърцето си знаеше, че той казваше истината. Това бяха точно думите, които тя беше казала на Стиво, преди да започнат танците. Но необузданият й нрав я тласкаше да продължи.

— Вие ме измамихте, горгио! Никога няма да го забравя. Вие сте дявол в човешки образ! — Виковете й скоро утихнаха. Никога нямаше да го признае, но това отвличане беше извънредно романтично и силно възбуждащо. Коя жена не е мечтала да бъде отвлечена от мъжа, когото обичаше?

Но накъде яздеха и колко време щеше да продължи това? Тя не искаше да напусне баща си и циганите. Трябваше да продължи да живее с Рудолфо. Баща й щеше да полудее от мъка, ако я изгубеше.

— Къде отивате, горгио? Ще ми кажете ли най-после? — Любопитството й взе връх. И се изля в думи.

— В Толедо. Трябва да намеря мъжете, които ме ограбиха. По дрехите и езика им разбрах, че произхождат оттам. Ще им покажа как трябва да се отнасят с един благородник.

Рафаел се извърна, за да види дали ги преследват, и облекчено установи, че пътят беше пуст. Никой не беше тръгнал след тях, поне засега. Но циганското момиче на всяка цена щеше да остане при него.

Алисия отново започна да се бори. Трябваше да се върне. Кой щеше да се грижи за баща й, ако не беше тя? Тя беше единственото му дете, единственият член на семейството му. Той се нуждаеше от нея.

— Върнете ме у дома! Кучи сине, върнете ме у дома! Не искам да дойда с вас!

В страха си от света на чуждите тя произнасяше все по-груби ругатни. Веднъж вече беше посетила Толедо и хората там се бяха отнесли много грубо с циганите. Хвърляха по тях гнили ябълки и им викаха да се махнат от града. А няколко облечени в черни одежди мъже с каменни лица ги нарекоха дяволски изчадия и ги заплашиха с вечния огън.

— Не! Няма да отида в Толедо. Не мога!

Рафаел нямаше намерение да я отведе чак до Толедо. Трябваше само да се отдалечат от циганския лагер, колкото беше нужно за собствената му сигурност. Ала мисълта за красотата на тялото й беше огромно изкушение за него. Още от първия миг се беше почувствал привлечен от нея — сякаш го бе връхлетяла огромна вълна. Искаше да я целува, да я милва, да забрави цялата си болка и всичките си грижи в нейната сладост и огън. Желанието гореше в тялото му като огньовете на циганите. Колкото по-бързо препускаха, толкова по-силна ставаше магията на близостта й.

— Горгио… — Писъкът на Алисия се изгуби във вятъра, когато Рафаел се наведе над гривата на коня, за да го пришпори да препуска по-бързо. Изобщо не искаше да мисли какво го очаква, ако циганите го настигнат. Фактът, че беше отвлякъл дъщерята на водача, че беше взел кон и нож и бе избягал от лагера, със сигурност щеше да предизвика отмъщението им. Въпреки това беше готов да го направи отново.

Сърцето му биеше като безумно, но въпреки това на устните му играеше усмивка. Алисия беше до него. Алисия. Косата й ухаеше на летните цветя, които покриваха поляните наоколо като копринен килим. Тя бе престанала да го ругае и той въздъхна облекчено. Сега можеше изцяло да се съсредоточи в пътя.

Не знаеше колко време бяха яздили. Усещаше само, че скованият му гръб все по-настойчиво иска почивка. Конят също показваше признаци на преумора. Едва когато усети, че Алисия също е на края на силите си, той стегна юздите с намерение да спре, но упоритото животно отказа да се подчини. Изцвили гневно и продължи да препуска напред.

— Той не познава вашия език, горгио — обясни Алисия и се засмя. — Не реагира на юздите, а само на думи. Грай! Грай! — извика тя и цапна коня по хълбока. Животното се подчини моментално. — Както виждате, Рафаел, това е цигански кон и само циганин може да го управлява.

— Като вас, красива циганко! — изрече пламенно той и й помогна да слезе от гърба на жребеца. — Може ли някой да ви опитоми? — Прегърна я и завладя устните й. Дъхът им се смеси и двамата забравиха опасността, която ги заплашваше. Рафаел се потопи дълбоко очите й и попита тихо: — Ще ми простите ли, Алисия?

Младата жена прибра гъстите си тъмни коси на тила.

— Може би да, а може би и не, горгио — отвърна шеговито тя. Вече му беше простила. Ако беше на негово място, и тя щеше да постъпи по същия начин. Знаеше, че щеше да го направи. Освен това я беше взел със себе си — това беше достатъчно доказателство, че се чувстваше привлечен от нея, както тя от него. Ако беше умна и търпелива, може би щеше да успее да го накара да се върне с нея и да остане при циганите. Ако се върнеше доброволно, щеше да докаже истинските си намерения и циганите щяха да му простят. Алисия се предаде на мечтите си. Съзнаваше, че не би понесла да загуби Рафаел точно в този момент.

— Простете ми, Алисия.

Тя отново събра косата си на тила, отметна глава назад и се усмихна.

— Ще видим…

В този момент Рафаел осъзна, че искаше не само прошката й — той искаше любовта й. Алисия бе събудила в сърцето му толкова дълбоко желание, каквото никоя друга жена не беше в състояние да породи. Тя беше неговата мечта, възхитителна смес от мекота и необуздан огън. Как да отрече порива на собственото си сърце? „Ако обстоятелствата бяха други — помисли си той, — щях да я задържа завинаги при мен.“ Но не можеше да се бори с реалността, все едно колко примамлива беше мечтата му. Чувстваше се привлечен от нея, но никой, а неговия свят нямаше да я приеме. Щом тръгнеше към Толедо, трябваше да я напусне и тази мисъл беше мъчителна. Искаше я, но тя беше забранен плод. Въпреки всичко това знание не беше в състояние да прогони копнежа му.

Стана студено, бързо падна мрак. Рафаел реши да прекарат нощта на мястото, където бяха спрели. Под едно старо, разкривено дърво събра листа и клонки, за да направи постеля за себе си и Алисия, при което строго си заповяда да не докосва момичето. Ала с всеки миг, който отминаваше, решителността му се стопяваше.

Нощта беше изпълнена с крясъците на нощните птици, духаше хладен вятър. Когато изведнъж се почувстваха сами в света, Алисия и Рафаел усетиха някаква плахост и не смееха да заговорят. Атмосферата помежду им беше изпълнена с тръпнещо напрежение като пред буря. Най-сетне Алисия прекъсна мълчанието.

— Значи сега аз съм ваша пленница, горгио.

Той протегна ръка и приглади непокорните й коси, нападали по челото.

— Не, Алисия. Вие никога не можете да бъдете пленница на мъж. — Привлече я към себе си и продължи: — Господи, колко сте красива. Можете ли да си представите колко силен е копнежът ми по вас?

Тя се отдръпна, уплашена, трепереща при мисълта за неизвестното. Не беше чак толкова невинна, че да не разбере какво искаше той. Дълбоко в себе си тя също го искаше, но законите на циганското племе й забраняваха да направи тази стъпка, да се поддаде на страстта, пламнала помежду им. Един ден щеше да се омъжи и съпругът й щеше да поиска доказателство за невинността й. Ако сега се отдадеше на чужденеца, щеше да се лиши от възможността да се омъжи за свой сънародник. Затова не биваше да мисли за отдаване. Нямаше право.

— Не, Рафаел. Моля ви, не ме докосвайте!

— Няма да го направя. Не и ако вие не искате, Алисия. Никога не бих ви сторил зло. — Посочи купчината листа и помоли: — Елате. Трябва да поспим.

Тя седна до него и обърна поглед към небето.

— Виждате ли колко много звезди светят там? — пошепна замечтано тя.

Рафаел избухна в смях.

— Трябва да съм сляп, за да не ги видя. — Каква прекрасна жена беше Алисия.

— Те са хора.

— Какво?

— Не точно хора, но… ние циганите вярваме, че всеки мъж и всяка жена на земята си имат своя звезда.

Тя се усмихна и очите й засвяткаха като звезди. Забравил обещанието си, Рафаел сложи ръце на раменете й и свали ръкавите на блузата, за да докосне голата й кожа.

— Алисия! — Той вдигна ръката й към устните си и целуна меката длан в средата, където се събираха линиите на живота, за да възвестят съдбата й. — Искам те, Алисия. Моля те, моя малка циганко, не ме отблъсквай.

Наведе се и завладя устните й. В целувката му имаше нежност, която я трогна. Тя беше готова да го дари с пълното си, неограничено доверие. Той я обичаше също толкова силно, както го обичаше тя. Всичко щеше да бъде добре. Той не беше в състояние да я нарани. Никога нямаше да го направи. Може би Рудолфо щеше да им позволи да се оженят. Щеше да го направи, когато тя му кажеше какво ставаше в сърцето й.

— Моля те, Алисия, позволи ми да те любя. — Този път целувката му беше жадна, топлият му език раздели устните й, за да изследва влажната дълбина на устата й. Никога не си беше представяла, че една целувка е в състояние да запали огън в кръвта й. Не беше преживявала подобно чувство дори когато танцуваше.

Пленница на магията му, тя почувства как се изплъзна от реалността. Той свали блузата и разголи гърдите й. Тя не направи опит да скрие голотата си от него. Срамежливостта й беше изчезнала. Това беше съдбата й, тя беше предопределена да принадлежи на този мъж.

Рафаел сведе глава и бавно започна да целува гърдите й. Помилва нежно фините хълмчета и по тялото й пробягаха сладостни тръпки. Рафаел беше съвършен любовник, който й предлагаше цялата си любов.

За момент том я пусна, освободи се от дрехите си, за да свали и последните бариери, които ги разделяха. Алисия носеше общо седем поли, които той свали една след друга с нежна усмивка.

— Колко си красива. Много по-красива, отколкото си представях. — Дъхът му спря. С дълги крака, с пълна гръд, с толкова тясна талия, че мъжът можеше спокойно да я обхване с една ръка. Тази жена беше създадена за любов. Кожата й беше позлатена от слънцето, а на местата, където беше покрита от дрехи, блещукаше в бледо златно, фина като коприна.

Алисия усещаше как погледът му оставя гореща следа по тялото й. Огънят я изгаряше и тя се радваше, че тялото й му харесва. Гласът му беше дрезгав от желание и изпращаше силни тръпки по гърба й.

Тя протегна ръце, помилва твърдите, гъвкави рамене и зарови пръсти в тъмните косъмчета на гърдите му. Кожата му беше топла.

— Прекрасно е да ме докосваш! — въздъхна той и затвори очи. Искаше да останат завинаги така. Защо трябваше да я напусне? Защо не можеше да живее с нея като неин съпруг? Тя беше всичко, което един мъж можеше да си пожелае, което се надяваше да намери у жената. Всичко.

Устата му отново завладя нейната с дива жажда и когато усети треперенето й, той разбра, че тя също го желаеше, желаеше сливането на телата и душите им.

Той я привлече към себе си и горещите му устни започнаха да изследват девственото й тяло.

— Никога не съм изпитвал това, което изпитвам сега, с теб, Алисия, кълна ти се — проговори дрезгаво той. И това беше истината.

Устата му се плъзгаше по кожата й, за да проучи тайните на женствеността й, и тя стенеше от блаженство, пленница на могъщото желание, което я беше обсебило. Тялото й реагираше самостоятелно. Всички страхове и съмнения, които я мъчеха доскоро, бяха забравени и тя се наслаждаваше на пламтящата страст. Все по-смело отговаряше на милувките му и изследваше тялото му, както той правеше с нея. Рафаел стенеше задавено и тя се радваше.

Той я подготви внимателно за сливането и постепенно проникна в кадифената й утроба. Когато премина през тънката бариера на девствеността й, Алисия изплака от болка.

— Искаш ли да спра? — попита той, уплашен от реакцията й.

— Не — пошепна тя. — Искам те… — Ако точно сега я оставеше, тя щеше да умре — поне така й изглеждаше. Доверието й в него беше пълно.

Той я успокои с целувките си, погали меко закръглените й хълбоци и се задвижи в постепенно засилващ се ритъм, шепнейки задъхано името й. Тласъците му ставаха все по-мощни, болката беше забравена и на нейно място лумна огън, който бързо ги погълна. Телата им се сляха, станаха едно, сякаш всеки от двамата беше чакал цял живот точно този миг.

Понесена от вълните на екстаза, Алисия се вкопчи в него. Очите й бяха пълни с учудване. Не беше очаквала да преживее така силно първото си отдаване. Отдаде му се с тяло и душа и намери любов, която беше в състояние да взриви дори звездите.

— О, Рафаел! — извика тя и пред лицето на звездите му призна, че го обича. О Дел наистина ми се е усмихнал, повтаряше си тя. Богът на циганите й бе изпратил това чудо, този мъж, когото да обича.

Задъхани от преживяната страст, двамата дълго лежаха неподвижни, за да не нарушат магията, и накрая потънаха в освежителен сън.