Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vixen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 84 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Лисицата

ИК „Ирис“, София, 2006

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-080-8

История

  1. — Добавяне

23

На следващата сутрин Хуго се държеше така, сякаш срещата им през нощта не се беше състояла. Той поздрави весело възпитаницата си, когато тя слезе на закуска със силно зачервени очи, и я попита дали би желала да поязди с него в Ричмонд Парк.

Хлое го погледна предпазливо, търсейки признаци на злобно задоволство, но усмивката му беше топла, очите спокойни, позата отпусната. Беше кръстосал крака и на коленете му лежеше вестник.

— Имам други планове за днес — каза тя и се настани насреща му с пълна чиния.

— Може ли да участвам и аз? — Хуго отвори вестника на следващата страница и пробяга с поглед по съдържанието.

— Това въпрос ли е или заповед? — Хлое се наведе над чинията си, избирайки откъде да започне.

Хуго хвърли развеселен поглед към яденето в чинията й. Очевидно настроението не влияеше съществено върху апетита й.

— Просто бих желал да знам — отговори неутрално той.

— Ами… още не съм решила. Но щом уточня намеренията си, ще те уведомя. — Тя захапа парче шунка и престана да му обръща внимание. Не я беше грижа, че в най-добрия случай звучеше като хленчещо хлапе, а в най-лошия случай неучтиво. Беше прекарала най-ужасната нощ в живота си и в никакъв случай не искаше да сключат мир, без да е изразила протеста си възможно най-ясно.

— Ще ти бъда много благодарен — отговори отзивчиво той, без да приеме предизвикателството. — Къде е компаньонката ти тази сутрин?

— Закусва в леглото си с чай и препечена филийка… но съм убедена, че някъде е скрила голяма чиния със студено печено, ако по-късно си възвърне апетита. Тази сутрин я мъчи подаграта и смята, че това се дължи на влажното време. — В очите й светна част от старата дързост, в гласа й звънна смях. Леденият поглед се смекчи. — Можеш ли да си представиш, че би могла да стане… как, по дяволите, се казваше това? Вегетарианка?

— Възможно е — отговори сериозно Хуго, макар че и в неговите очи светеше смях. Стана и попита: — Сигурна ли си, че не искаш да излезеш на езда с мен, момиче? — Отиде при нея и повдигна нежно брадичката й. — След като нямаш конкретни планове. — Издуха една трохичка от ъгълчето на устата й и се усмихна.

Тази усмивка трябваше да унищожи окончателно желанието й да го накаже. Устните й потръпнаха, тя се опита да остане сериозна, но не успя.

— Не знам дали те харесвам достатъчно, за да изляза на езда с теб — отговори тя в отчаян опит да изглежда сърдита, но очите й говореха друго.

Хуго избухна в смях.

— О, стига, Хлое. Откажи се. Ти постъпи лошо и много добре го знаеш. Аз също няма да искам от теб да го признаеш, но искам да знаеш, че смятам да забравя случилото се.

Хлое знаеше, че не може да постигне нищо повече от това. Независимо от факта, че не понасяше да е скарана с него, прибързаното отстъпление щеше да го накара да се радва, че се е отървал от нея.

Тя вдигна ръка и посегна към китката му, погледът й потъмня.

— Можем да пояздим… от друга страна обаче… може и по-късно.

— Посред бял ден? — попита подигравателно той, опитвайки се да скрие бурно нахлулото в сърцето му желание, което едва беше успял да сдържи миналата нощ.

— Няма да ни е за първи път.

— Права си, но тук е Лондон, не Ланкашир. Къщата е пълна с персонал.

Невъзможно. Хлое въздъхна и се примири. Двамата прекараха деня като най-добри приятели, а през нощта, когато Хлое дойде в леглото му, той я люби с дива жажда, която напълно съответстваше на нейната. Така и двамата си възстановиха равновесието и прогониха на заден план неприятните спомени. През следващите седмици Хлое си спомняше тази нощ като последната, в която се бяха любили без задръжки.

Денис Делейси беше неотстъпно до нея. Гласът му постоянно се чуваше в къщата на Монт Стрийт. Където беше Хлое, там беше и Денис.

Хуго не знаеше как да реагира на все по-тясната връзка между двамата. Отначало Хлое се правеше, че не разбира намеците му, а накрая изобщо не прие сериозно ясното му заявление, че би било добре да не се ориентира едностранчиво, защото хората започнали да говорят. Все пак всички бяха съгласни, че Денис би бил много подходящ съпруг: той беше достатъчно богат, имаше добри връзки, беше умен, държеше се непринудено и вероятно щеше да приеме финансовите претенции на Хлое. Но всеки път, когато настойникът й искаше да чуе окончателното й решение, тя намираше начини да се изплъзне. Нямаше никакво намерение да заяви, че не иска да се омъжи за Денис — каквато беше истината.

Но фактът, че хората в града вече говореха за Хлое и Денис, не беше единствената причина, че Хуго не понасяше нарастващата близост между нея и Делейси. Всеки път, когато чуваше смеха на Хлое и я виждаше да докосва ръката на обожателя си с онзи нежен жест, който доскоро беше запазен само за него, болката заплашваше да го надвие.

Нима ревнуваше от Денис Делейси? Естествено.

Това прозрение беше горчиво и неприятно, но не можеше да го оспори. На тридесет и четири години се беше влюбил като глупак в едно прекрасно седемнайсетгодишно момиче, в една невинна девойка, която проявяваше напълно разбираем интерес към момче на нейната възраст. Освен това Денис беше превъзходна партия. Нали самият той често й го беше изтъквал.

Не му оставаше нищо друго, освен да се оттегли напълно. За доброто и на двама им. Защото, ако връзката им се запазеше, както досега, неизбежно щеше да застане на пътя на Делейси и бъдещите му начинания. Може би тъкмо това пречеше на Хлое да вземе окончателното решение. Само ако съумееше да се отдели напълно от нея, можеше да си възвърне вътрешното равновесие — или поне отчасти. Нямаше да повтори миналото. Нямаше отново да се остави да бъде погълнат от една безнадеждна любов.

Без особена радост, но енергично той се зае да разшири кръга на познанствата си. Нощ след нощ излизаше и оставаше навън, докато Хлое най-сетне заспеше. Денем оставаше дълго в боксовия салон на Джаксън, във фехтовалното студио на Анджело или в стрелковия клуб на Ментън и спортуваше заедно с дузина свои връстници, които не проявяваха интерес към игралните клубове на изисканото общество. Всеки ден силите му укрепваха, но изражението му се помрачаваше.

Самюел, който го наблюдаваше внимателно, разбираше какво се случва и напрегнато чакаше какво ще излезе от всичко това. Виждаше не само нещастното изражение на Хуго, но и обърканото личице на Хлое под сияещата фасада, чуваше принудения й смях, виждаше крехката й усмивка и копнежа в очите й, когато погледът й следеше излизащия Хуго.

Самюел не допусна да бъде заблуден от флирта й с Делейси и не можеше да разбере защо Хуго го приема сериозно. През тези дни, когато старите времена сякаш се завръщаха с нова сила, той се вслушваше внимателно в звуците на пианото, които идваха от библиотеката. Този път обаче свиреше Хлое и се опитваше чрез музиката да изрази тъгата си, невъзможно за изразяване с думи. Самюел много бързо се научи да определя настроението й по музиката, която изпълняваше. Някога беше направил същото и с Хуго.

Хлое не можеше да разбере защо отличната й тактика изведнъж престана да работи. Доста време беше убедена, че Хуго се ядосва на флирта и с Денис. Един ден настойникът й дори се разсърди сериозно и й забрани да танцува с него повече от веднъж на вечер. Тя пренебрегна забраната му с обичайния си инат, тласкана от надеждата, че ще се стигне до открит сблъсък и след него до дълга страстна нощ, но Хуго изведнъж промени темата, сякаш вече не се интересуваше от нея. Веднъж я попита дали има намерение да се омъжи за Денис и тя остана с впечатлението, че отговорът наистина го интересува. Но в последно време се държеше така, сякаш изобщо не забелязваше близостта им. На всичкото отгоре престана да посещава светските развлечения, на които канеха възпитаницата му. В редките случаи, когато все пак излизаха двамата, постоянно го виждаха в компанията на някоя елегантна дама на неговата възраст. Хлое имаше впечатлението, че той си създаваше собствен живот, от който тя беше напълно изключена. В объркването и отчаянието си тя задълбочи флирта си с Денис. А той й отговаряше със страст, която много скоро предизвика всевъзможни слухове в обществото и доведе дотам, че в клубовете започнаха да се обзалагат колко време ще мине, докато Делейси отведе красивата наследница пред олтара.

Напредъкът на връзката между Денис и Хлое беше обект на внимателно наблюдение и от страна на двама мъже, които живееха в скромна странноприемница в края на града.

 

 

— Защо не действаме сега? — Криспин се разхождаше нетърпеливо в оскъдно обзаведената дневна. Навън валеше силен сняг и в помещението цареше полумрак.

— Търпение — отговори спокойно вторият му баща и поръси пунша с мускатово орехче. Потопи черпака в сребърната купа и опита напитката с критично смръщено чело, след което добави още малко лимонова кора от чинийката.

— Но защо? — попита почти сърдито Криспин и се загледа надолу към улицата. Кола, натоварена с бъчви бира, беше заседнала в една пряспа и около нея се беше събрала голяма тълпа зяпачи. Всички даваха съвети, но никой не помагаше на коларя, който безмилостно шибаше конете и ругаеше така, че го чуваха дори обитателите на странноприемницата.

— Защото не е никак умно да пътуваме до Ланкашир в тази снежна буря — изфуча Джаспър. — Защо не помислиш малко с главата си, момче?

— Можем да я задържим тук. Тук е по-лесно да я хванем, отколкото в Шиптън. Можем да се оженим и в Лондон. — В гласа на Криспин имаше гняв. Никак не му беше лесно да остане на заден план, докато Денис Делейси се забавляваше. Нетърпението му да се озове в центъра на събитията го изнервяше.

— Понякога наистина си мисля, че мозъкът ти е също толкова празен, колкото мозъкът на майка ти — заяви Джаспър и наля пунш в две чаши. — Хайде, изпий това, може пък да изостри ума ти. — Той му подаде единия бокал.

Криспин го пое и се изчерви. Баща му често му говореше с този обвинителен тон.

— И къде, според теб, бихме могли да държим момичето? — попита със същия тон Джаспър. — Някак си не мога да си представя, че малката ми сестричка ще стои мирно и тихо в някоя от стаите на странноприемницата и ще чака да намерим свещеник. Освен това, нали не вярваш, че в Лондон е лесно да се намери свещеник, който да омъжи млада жена против волята й? Можеш да бъдеш сигурен, че тя ще пищи до небесата, все едно колко голямо е изкуството ми да убеждавам. А аз ще положа всички усилия, повярвай — добави той и очите му светнаха злобно. — Малката не умее да пази тишина, това е.

— Ще й дадеш нещо и ще се успокои — възрази Криспин, все още треперещ от гняв.

— Да, но то ще ни трябва за из път — отвърна Джаспър. — Нямам намерение да пътувам цяла седмица в тясната карета с момиче, което се отбранява отчаяно. Оставаме при първоначалния ми план: Денис ще я отведе във Финчли, там ще я сложим в нашата карета и всички ще заминем за Шиптън. А там, скъпи ми, нетърпеливи сине, старият Едгар от енорията Еджкомб ще направи всичко, което искам. Ще те ожени и за овца, стига да му заповядам. И ще отпразнувате сватбената си нощ в криптата.

— Ами Денис?

— Той ще си получи възнаграждението. Не се притеснявай, никой няма да оспори правата ти на съпруг.

Джаспър отпи голяма глътка пунш и се наслади на топлината в стомаха си. Баща му беше напуснал живота преждевременно заради майката на Хлое и Хуго Лейтимър. От четиринадесет години чакаше да си отмъсти и нямаше да рискува планът му да пропадне само защото доведеният му син беше нетърпелив и мислеше с долната част на тялото си. Искаше Лейтимър да тръгне да ги преследва с не повече от ден закъснение. Един ден беше достатъчен да уреди венчавката и да подготви сцената в криптата. Щеше да повтори сцената с посвещаването на Елизабет до последната подробност и този път Лейтимър нямаше да е в състояние да направи нищо, само щеше да гледа. След това Джаспър щеше да убие смъртния си враг и най-сетне да приключи с отмъщението.

На вратата се почука. Влезе Денис, отърсвайки снега от шапката си.

— Ама че време — заговори той, след като поздрави домакините. — Бях подготвил всичко, а сега това. — И посочи стелещия се зад прозорците сняг.

— Търпение — повтори отново Джаспър и наля пунш в още един бокал. — Няма да загубим нищо, ако почакаме още един или два дни.

Денис пое чашата и промърмори някаква благодарност.

— Просто ме е страх, че може да се случи нещо непредвидено — обясни той. — Сега тя е точно там, където я исках… В момента е готова да направи всичко, което предлагам. Но някак си имам чувството, че е… не знам как да се изразя… че е като силно опънато въже, което може всеки момент да се скъса.

Джаспър го погледна изненадано.

— Защо? Какво й става?

— Не знам. Всъщност не се е случило нищо особено, но… усещам го съвсем ясно. — Той отпи глътка пунш и потърси подходящите думи. — Понякога имам чувството, че само ме използва. Понякога си мисля, че изобщо не ме вижда, макар че двамата танцуваме и се смеем.

— О, глупости! — изсъска ядно Джаспър. — Само си въобразяваш небивалици. Малката глупачка се е влюбила в теб до уши. Тя е още дете и няма представа за света. Предполагам, че е силно впечатлена от теб.

Денис много искаше да му вярва, но не можеше. И тъй като сам не беше в състояние да си обясни какво го смущаваше, предпочете да изостави темата.

— Целувал ли си я вече? — попита завистливо Криспин, готов да се скара.

— Само по бузката — отговори предпазливо Денис. Отново му беше невъзможно да обясни откъде идваше убеждението му, че въпреки податливостта си Хлое беше поставила граница, която му беше невъзможно да премине. Или поне не доброволно от нейна страна. — Не искам да я плаша, като стана твърде настойчив — обясни той.

— Ще имаш достатъчно време за това — засмя се Джаспър. Изправи се, протегна се и отиде до прозореца. Колко време щеше да мине, докато спре да вали? Наистина беше необичайно да се разрази снежна буря толкова рано през декември. Но със сигурност щеше скоро да отслабне и най-късно следващата седмица щяха да потеглят на път.

 

 

Същия следобед Хуго се върна вкъщи, убеден, че щяха да прекарат вечерта у дома. Никой разумен човек нямаше да рискува, да изведе конете си от обора в това време, освен ако не беше въпрос на живот и смърт.

Когато затвори входната врата, той се огледа учудено. Къде беше Самюел? Две от котенцата на Беатриче си играеха в преддверието, пързаляха се по лъснатия под, докато изчезнаха по стълбите. Хуго взе пощата от масичката и я прегледа. Веднага му направи впечатление, че къщата беше необичайно тиха. Даже Денис Делейси по изключение го няма, помисли си той и отиде в библиотеката.

Огънят беше догорял. Хуго се намръщи и хвърли няколко цепеници върху жаравата. Къде бяха всички? Нямаше много прислуга, но достатъчно, за да очаква поне огънят да не угасва.

Той отиде в залата и извика Самюел. Доста време не получи отговор, докато накрая на стълбата се появи Хлое.

— Хуго! — Гласът й пресекна, задавен от сълзи, и той спря на първата площадка на стълбището.

— Какво има, миличка? — И двамата не забелязаха, че се беше върнал към нежното обръщение.

Хлое полетя надолу по стълбата и падна в прегръдката му, хълцайки сърцераздирателно.

— Пег — извика отчаяно тя. — Пег си е отишла!

— Как така? Къде?

— Не знам! Тя не може да чете и пише и не е оставила съобщение. Просто е изчезнала.

— Почакай малко, ако обичаш. — Хуго я отдалечи от себе си и извади кърпичката си. — Не разбирам нито дума. Престани да плачеш и започни от началото.

— Няма начало — отговори тя, взе кърпичката му, но остави сълзите да се стичат по бузите й. — Просто Пег си отиде, това е всичко. Излезе сама в снега. И остави бебето тук. Защо? Защо е направила нещо толкова глупаво? Ще замръзне!

— Оставила е бебето? — Хуго с мъка преглътна тази новина.

— Да. Просто е излязла и е оставила малката.

— Велики боже — промърмори той, — значи сега ще нося отговорност не само за менажерията, ами и за едно намерено дете.

— Защо си толкова безсърдечен? — извика през сълзи Хлое. — Пег е навън, някъде в снега…

— Напълно доброволно, момиче — напомни й Хуго. Взе ръката й, отведе я в библиотеката и затвори вратата зад гърба й. — Тя не беше щастлива тук.

— Знам, но защо? — Хлое клекна пред огъня. — Не разбирам. Имаше достатъчно за ядене, топли дрехи и… дом. Защо изостави всичко? Просто ей така!

— Ела тук. — Хуго седна на дивана и я взе в скута си. — Знам, че ти е трудно да разбереш, но не можеш да спасиш целия свят, дори с твоето голямо сърце…

— Знам, че не мога — отговори тя, преглъщайки мъчително. — Искам да спася само част от света.

Той я притисна до гърдите си, след малко взе забравената кърпичка от ръката й и изтри сълзите й.

— Издухай си носа.

Тя го послуша, после се облегна на гърдите му и сгуши глава на рамото му.

— Не трябваше да си отиде точно днес… в снега… Защо не почака… не разбирам, Хуго. Какво ли си е мислила?

— Наистина не знам — отговори той и приглади разбърканите й къдрици. — Хората доста често правят неща, които ние не разбираме. Пег е отраснала на улицата. Тя е нейният дом. Сигурно познава доста хора… нали каза, че имала баба?

— Да — кимна Хлое. — Спомена, че понякога спяла в перачницата… но защо трябва да отиде там, след като тук е на топло и има достатъчно за ядене? Това е неразбираемо.

— Така е с повечето внезапни решения. Имай предвид, че Пег познава само улицата. Тя е нейният свят. — Той проследи нежната дъга на веждата й с върха на пръста си.

— Знам, че не мога да принудя никого да приеме помощта ми — каза Хлое с онази внезапна зрялост, която не преставаше да го изненадва и възхищава. — И тъй като вярвам, че исках да й помогна не само за да се чувствам аз добре, а главно заради самата нея, сега няма да се отчайвам, че тя е решила друго.

Тя помълча малко и продължи доста по-весело:

— Е, поне остави бебето тук. Радвам се, че е решила поне на него да осигури добро място. Въпреки това… — Тя се надигна и продължи замислено: — Нали можеш да си представиш какво ще стане с нея. Пак ще забременее… бедничката не знае нищо за билковите смеси или… как да се оттеглиш в последния момент… и други подобни неща. Сигурна съм, че много скоро пак ще забременее. А тя е още толкова млада. Каза ми, че дори не знае на колко е години. — Тя въздъхна тежко и отново се облегна на гърдите на Хуго.

Хуго не отговори веднага, защото мрачно размишляваше, че момичето в скута му знаеше прекалено много за билкови отвари… за прекъсване в точния момент… и тем подобни, което изобщо не подхождаше на нейната възраст, както и за чувствата, които я вълнуваха, и за заключенията, направени преди малко.

Цяла вечност не я беше държал в обятията си и сега леката й фигурка, чиято форма и аромат му бяха толкова добре познати, го изпълваше с неутешим копнеж. Хлое като че ли не забелязваше колко близо бяха един до друг, толкова беше погълната от грижите си за Пег. Сигурно й е все едно къде седи, помисли си с болка Хуго. Дали изобщо усещаше, че той беше заровил пръсти в косите й?

Изведнъж вратата се отвори.

— О, божичко… о, не знаех… — Масивната фигура на лейди Смолууд зае цялата ширина на вратата. Тя примигна и се втренчи смаяно в двойката на дивана. — Търсех Хлое — обясни тя.

— Ето че я намери — отговори непринудено Хуго. — Момичето е много нещастно, че Пег ни е напуснала. — Меко и, както се надяваше, съвсем естествено той свали Хлое от коленете си и стана. Доли със сигурност нямаше да си помисли нещо лошо. Беше нормално настойникът да утеши нещастната си възпитаница.

— Да, напусна ни, но не разбирам защо трябваше да се вдига толкова шум — заяви Доли. — При тази неблагодарност…

— Сега изобщо не става дума за това — прекъсна я остро Хлое.

Компаньонката й я погледна укорно и продължи с обичайната си нетактичност:

— Самюел се върна току-що. Каза, че я търсил навсякъде, но не я намерил. Много й здраве, казвам аз и дано не се върне никога вече. Това е твърдото ми убеждение.

— Никога не съм казвала, че искам да го чуя — отговори все така остро Хлое. — Вашето мнение, мадам, не съдържа ни най-малко…

— Млъкни, Хлое — намеси се решително Хуго, защото сблъсъкът заплашваше да стане сериозен.

За щастие точно в този момент влезе Самюел. Палтото му беше цялото в сняг. Даже по гъстите му вежди бяха нависнали снежинки.

— Нито следа — съобщи кратко той. — Никой не я е виждал. Питах навсякъде. Навън и без това не се вижда почти нищо — добави мрачно той и отиде до прозореца, за да погледне все още падащия сняг. Като видя, че погледът на Хлое отново се премрежи от сълзи, той добави дрезгаво: — Не се притеснявай за Пег, момиче. Сигурно е знаела къде отива. Не е глупачка. Ако питаш мен, сега е много по-щастлива. Бебето не е с нея, има пари, облечена е топло. Сигурно сега седи в някоя кръчма и се забавлява.

— Докато парите свършат — каза Хлое. Знаеше, че Самюел е прав, но това не я утешаваше. — Може би тогава ще се върне.

Самюел вдигна рамене.

— Според мен сега трябва да решим какво ще правим с бебето.

— Мисля, че ще ни трябва кърмачка — отговори веднага Хлое. — Но къде ще я намерим в това време?

— Случайно научих, че жената на главния ратай в обора наскоро е родила момче. Семейството сигурно няма да има нищо против да вземе още едно бебе срещу няколко гвинеи…

— О, Самюел, колко си добър! — Хлое прекоси с два скока стаята и сърдечно го целуна по двете бузи, без да обръща внимание на ужасеното пъшкане на лейди Смолууд.

— Я престани — отговори още по-дрезгаво Самюел и лицето му пламна. — Ако ми донесеш бебето, ще го отнеса в жилището на ратая. Тед вече ме чака.

— А когато я отбият, ще се върне отново при нас — засмя се щастливо Хлое.

— Да се надяваме, че съпругът ти няма да има нищо против това дете с неизвестен произход — обади се предупредително Хуго.

Сърцето на Хлое спря да бие. Тя бе изказала надеждата си за бъдещето, без да помисли, че двамата може би много скоро щяха да се разделят. Въпреки моментното отчуждение помежду им надеждата й да стане негова съпруга беше съществена част от представите й за бъдещето.

За да не покаже разочарованието си, тя се задоволи да вдигне рамене и да отговори:

— О, сигурна съм, че Персефона ще смекчи и най-коравото сърце.

— Персефона? Велики боже! Как си могла да дадеш такова име на това жалко незаконно дете от бедняшките квартали? — извика Хуго и за момент забрави мисълта за реакцията на Денис Делейси, когато узнаеше, че ще си има осиновена дъщеря.

Около устата на Хлое се изписа познатата тънка линия.

— Не виждам защо едно бедно незаконородено дете да не носи красиво име.

— Хуго! — извика възмутено лейди Смолууд. — Божичко, какви са тези думи! Ако някой чуе, че… О, бедното ми сърце! — Тя падна на един стол и затърси в чантичката си шишенцето с ароматни соли.

За нещастие Хуго видя как Хлое се ухили със злобно задоволство. Самюел също се изсмя в шепата си. Единственото спасение на Хуго беше да получи пристъп на кашлица.

— Е, добре, отивам да донеса Персефона — заяви Хлое и погледна кашлящия Хуго с добре изиграна загриженост. — Кашлицата ти ми се струва много опасна, Хуго.

Той се овладя и попита строго:

— Непременно ли трябва да бъде Персефона?

— Да — отговори просто Хлое и се обърна към вратата. — Освен това смятам да доведа Демостен от обора, защото нощта е ужасно студена, а той е самотен.

— Не — поклати глава Хуго.

— Обещавам, че ще го държа на каишката, тогава е много послушен. Ще го затворя в библиотеката с Данте. Двамата ще си поиграят и ще си легнат пред огъня.

— Не.

— О, Хуго, моля те!

— Сега става дума за онова диво животно, нали? — Лейди Смолууд се възстанови от пристъпа на слабост и се приготви за следващия. — Аз няма да… в никакъв случай няма да остана под един покрив с диво животно.

— О, мадам, Демостен ще стои само в библиотеката — обясни търпеливо Хлое. — Изобщо няма да го видите. — Тя се обърна отново към Хуго. Погледът й беше тъмновиолетов. — Днес Демостен не можа да си поиграе с Данте. Заради снега, нали разбираш? Представи си колко самотен се чувства.

Мечето и голямото куче наистина бяха станали приятели, но игрите им бяха доста груби.

— Не — повтори твърдо Хуго.

— Нали ти обещах, че ще го държа на каишката. Ако не се държи прилично, веднага ще го върна в обора. — По нежните й бузи се виждаха неизсъхнали сълзи, очите й имаха особен блясък, устните й потръпваха умолително.

Хуго недоволно се запита защо изобщо беше започнал този разговор, след като знаеше от опит, че няма да се наложи. Безброй пъти беше забранявал мечето да влиза в къщата, но това нямаше никакво значение. Демостен влизаше и излизаше, когато Хлое пожелаеше.

Той поклати примирено глава и се наведе да сложи още дърва в огъня.

— Хуго, исках да говоря с теб за онзи младеж Делейси — каза лейди Смолууд, когато вратата се затвори зад триумфиращата Хлое. — Интересът му е много… настойчив.

— И аз го забелязах. — Хуго погледна изпитателно братовчедка си. — Както и всички останали.

— Хлое също проявява по-специален интерес към него — продължи Доли, съвсем забравила пристъпите на слабост.

— Аз също го забелязах, мадам. Бих казал дори, че не е само интерес.

— Момъкът е много добра партия… макар че с тази красота и това богатство момичето можеше да стане поне дукеса.

— И двамата знаем, че Хлое отхвърли куп добри предложения — кимна мрачно Хуго.

— Прав си. — Лейди Смолууд отново поднесе ароматните соли към носа си. — Крайно време е да вземем решение. Цялата тази глупост с диви животни и изоставени деца и какво ли още не… така не може, Хуго, наистина не може. Учудвам се, че обществото се отнася снизходително към безумните й идеи. Но съм убедена, че щом се омъжи и заживее в собствен дом, със собственото си семейство, Хлое ще забрави тези глупости.

— Аз не бих ги нарекъл глупости — отвърна тихо Хуго, — но разбирам какво имаш предвид. Какво предлагаш, Доли?

— Предлагам да попиташ Делейси какви са намеренията му — отговори твърдо тя. — Той е длъжен да се обясни, флиртът им продължава достатъчно дълго, а Хлое няма никакъв опит и не знае как да окуражи младия мъж да й се обясни.

Само ако знаеше! Хуго сведе глава и промълви замислено:

— Значи смяташ, че той има нужда от… лек тласък?

— Точно така. Като компаньонка на това своенравно момиче аз съм длъжна да ти кажа мнението си. Детето е много живо и понякога… но сега не искам да влизам в подробности… въпреки всичко аз много я обичам. Искам да я видя щастливо омъжена и ако ти нямаш нищо против Денис Делейси, значи сме длъжни да сторим всичко, което зависи от нас, за да ги съберем.

— Както винаги, твоят съвет е много важен за мен, Доли.

Вратата се отвори с трясък. Данте нахлу възбудено в библиотеката и веднага събра турския килим на пода. Песът залая радостно, когато Демостен влезе в тромав галоп, теглейки след себе си Хлое, която едва го удържаше. Хлое се смееше, забравила всички грижи.

Лейди Смолууд изохка и избяга от стаята. Хуго падна на дивана и покри главата си с възглавница. Така се беше надявал да прекара една спокойна вечер вкъщи.

Когато Хлое се омъжи за Денис Делейси, вече няма да прекарвам такива вечери под собствения си покрив, каза си той и се почувства още по-зле.