Джейн Фийдър
Лисицата (1)

Пролог

Януари 1805 година

Сенките на двамата дуеланти танцуваха дълги и заплашителни по каменните стени на криптата, осветена от дебелите олтарни свещи. Освен тихите движения на стъпалата им в дебели чорапи по гранитните плочи на гробовете, присъстващите чуваха само звънтенето на стомана и бързия им, но все пак овладян дъх.

Десетина мъже и една жена следяха със затаен дъх смъртоносния танц. Стояха неподвижни покрай стените и само очите им се движеха. Жената беше сплела ръце под гърдите си и ги притискаше с такава сила, че пръстите й бяха останали без кръв. Восъчната им бледност изглеждаше почти зеленикава, а очите й, които имаха живия цвят на поле със синчец, бяха изсветлели и изглеждаха почти прозрачни — бледи като устните й.

Дуелантите бяха едри, силни мъже. Равностойни противници, освен във възрастта. Единият едва беше излязъл от младежката възраст, докато другият беше мъж на средна възраст с посивяла коса и компактно, мускулесто тяло, който се движеше учудващо леко и бързо в битката срещу младежката сръчност на противника си. По едно време стъпалото на възрастния мъж се подхлъзна в една локвичка кръв, образувала се от раната в ръката на противника му. Между зрителите се понесе шепот и повечето се размърдаха неспокойно, но мъжът бързо възвърна равновесието си и двубоят продължи. Само той знаеше, че противникът му се бе отдръпнал, за да му даде време да се овладее.

Съзнанието, че противникът му беше оказал тази учтивост, не достави радост на Стивън Гришъм. В дуел, който можеше да завърши само по един начин, той не искаше и не очакваше подобна отзивчивост. Затова следващата му атака беше по-буйна от предишната и той се постара да вложи в нея всички умения, които беше придобил през последните тридесет години. Разчиташе на относителната неопитност на противника си, която непременно щеше да разкрие слабото му място. Ала Хуго Лейтимър остана напълно спокоен. Изглежда се задоволяваше да предостави атаките на Стивън, парираше с решителна пестеливост и отразяваше с лекота всеки удар.

Стивън усети, че се изморява, и разбра, че ако по-големият опит не му помогне да спечели, младостта на противника щеше да триумфира. Хуго продължаваше да диша без усилие, макар че въпреки влажния въздух в криптата на челото му бяха избили ситни капчици пот. Сърцето на Стивън биеше като безумно, в десницата му пулсираше болка. Светлините трепкаха пред очите му и той често-често примигваше, за да вижда по-ясно. Хуго танцуваше и се въртеше пред него и Стивън изведнъж изпита чувството, че е отстъпил инициативата на противника си. Скоро бе притиснат до стената. Може би беше само сетивна измама или отражение на умората, но имаше впечатлението, че Хуго идва все по-близо, докато живите зелени очи, изпълнени с омраза и смъртоносна решителност, пронизаха тялото му. Ей сега щеше да ги последва и острието на шпагата му.

И тогава стана неизбежното. Бърз скок от високата кварта. Стивън не намери сили да вдигне шпагата си, за да отрази удара, и усети как гладкото острие без усилие проникна в гръдния му кош. Хуго Лейтимър издърпа шпагата от свличащото се тяло на противника си и на плочите закапа кръв. После се взря с невиждащ поглед в лицата на хората покрай стената. Елизабет, която беше точно пред него, се олюля. Първият му импулс беше да отиде при нея и да я подкрепи, но се овладя. Не можеше да го стори. Нямаше право на това. Току-що бе убил съпруга й. Безпомощно проследи как любимата му се свлече в безсъзнание на пода. А мъжете, които само преди половин час бяха готови да участват в обезчестяването й, изведнъж отрезвяха и извърнаха погледи от безжизнената фигура.

Изведнъж Джаспър Гришъм нададе силен вик и се отпусна на колене пред баща си. Свали ризата от гърдите му и от раната точно над сърцето пръсна силна струя кръв. Стивън бе умрял веднага. Джаспър плъзна пръст по странната шарка, татуирана точно над лявата гръд на баща му — змия, свита на кълбо. Вдигна глава към Хуго и погледите им се срещнаха. Очите му изпратиха мълчаливо, но съвсем ясно послание. Един ден Джаспър Гришъм щеше да отмъсти за смъртта на баща си.

Нямаше никакво значение, че Стивън бе загинал в честен дуел, че двамата се бяха дуелирали според всички правила на фехтоваческото изкуство. Нямаше никакво значение, че през последните години от живота си Стивън Гришъм беше спечелил десет такива дуела на живот и смърт. За Джаспър Гришъм имаше значение само, че двайсетгодишният Хуго Лейтимър бе победил баща му, значи той беше длъжен да отмъсти за това унижение.

Хуго кимна кратко и обърна гръб на мъртвия. Елизабет въздъхна и се раздвижи. Този път той не можа да издържи и се наведе да я вдигне, но тя изписка тихо и протегна ръка да го отблъсне. На бузата й все още личеше следата от ръката на мъжа й. Очите й изглеждаха празни и Хуго изпита чувството, че крехкото й тяло бе загубило и малкото жизненост, която притежаваше. Тя беше нежно момиче, въздушно творение на елементите въздух и вода, но сега, само на двайсет и две години, бе загубила всяка материалност. Волята, която притежаваше някога и с която устояваше на ударите на съдбата, я бе напуснала. Въпреки съпротивата й той я вдигна на ръце и се учуди на безтегловността й. Тя бе останала сякаш без кости. Връхчетата на пръстите му помилваха клепачите й. Това беше сбогуване. Ако тя не го повикаше, той никога нямаше да я види отново.

Хуго излезе от студената, влажна крипта, изпълнена с миризмата на кръв и смърт, и се изкачи по стъпалата към повърхността. Вдъхна дълбоко студения въздух на зимната нощ и огледа пустите блата на Ланкашир. Оголените руини на Шиптън Аби се очертаваха като кристали в януарското небе. Въздухът опари дробовете му, но той не се уплаши. Цели две години беше прекарал в подземния свят на мрака и злото. Носеше знака му върху кожата си и проклятието му в душата си.