Джейн Фийдър
Лисицата (13)

13

По време на вечерята Криспин наблюдаваше внимателно баща си. Този път гневът му беше особено силен. Утринното посещение на Хуго Лейтимър и Хлое беше възпламенило огъня под жаравата. Когато Криспин се върна вкъщи с празни ръце и с отпечатъците от пръстите на Хуго Лейтимър на шията си, Джаспър успя да сдържи гнева си от провала на доведения си син. Сега обаче гневът му щеше да избие. Някой трябваше да плати за онова, което тази сутрин се бе случило между двамата мъже.

Луиза същ виждаше в какво настроение е мъжът й и през цялото време трепереше от страх, че някой от слугите ще направи грешка. Колкото и малка да беше тази грешка, тя щеше да е достатъчна Джаспър да я обвини в немарливо водене на домакинството. Първо щеше ледено да я помоли да намери по-добър слуга. А през нощта щеше да последва наказанието. Щеше да я измъчва с тялото си, да я подиграва и унижава с тихия си глас, докато му омръзнеше да слуша плача й и се върнеше в собственото си легло.

Слугите също знаеха в каква опасност се намират. Пристъпваха на пръсти в мрачната, обгърната в мълчание трапезария, държаха главите си сведени и се държаха на разстояние от господаря, докато го обслужваха.

Изведнъж Джаспър вдигна глава.

— Какво ти е, скъпа Луиза? Днес цветът на лицето ти е много нездрав.

Стресната, жената сведе поглед и затърси подходящи думи.

— О, нищо… нищо ми няма, Джаспър. Нищо ми няма… съвсем нищо.

— Да, да, разбрах — прекъсна я саркастично мъжът й. — Нямаш основания за толкова подробни обяснения, скъпа. Но съм сигурен, че има по-приятна тема, с която би могла да оживиш малко вечерята ни. Може би ще ни разкажеш нещо от домакинството… или нещо ново в семейството на приятел… но аз забравих, че ти нямаш приятели. Прав ли съм, скъпа?

Очите на Луиза се напълниха със сълзи и тя се опита да ги прогони, защото знаеше, че болката й само го подтикваше към нови изстъпления.

Криспин се размърда неспокойно на стола си и си пожела майка му да не се държи толкова глупаво. Имаше чувството, че тя само подклажда неодобрението на баща му с мънкането си.

— Дори жената на викария — продължи Джаспър, впил поглед в бледото лице на жена си. — Учудвам се защо жената на викария не посещава най-големия земевладелец в областта. Да не би по някакъв начин да си обидила съседите ни, скъпа?

Луиза стисна здраво ръце и ги скри в полите си. Джаспър я обиждаше, но точно това бе и целта му. Безбожните забавления в криптата не бяха известни в подробности, но навсякъде се говореше за тях. Всички съседи знаеха, че е по-добре да не общуват със сър Джаспър. Никой не рискуваше съзнателно да се сближи с него.

— Чакам отговор — произнесе с коприненомек глас Джаспър и изписа на лицето си любезна усмивка. Отпи глътка вино и светлите му очи заискриха над ръба на чашата.

Луиза пое дълбоко въздух и притисна салфетката към устните си.

— Не вярвам, Джаспър — произнесе с мъка тя. Гласът й трепереше неудържимо.

— Не вярваш? Е, тогава се питам какво друго обяснение би могло да има. Наистина към объркан.

Луиза отмести стола си.

— Моля да ме извините. Оставям ви с портвайна. — Тя избяга от трапезарията с достойна за съжаление липса на достойнство, която не остана незабелязана за слугите.

— Сложете гарафите на масата и се махайте — заповяда Джаспър на иконома, който се подчини и излезе с малко повече достойнство от господарката си.

Едва скривайки напрежението си, Криспин зачака следващият удар да се стовари върху него. Знаеше, че единствената му надежда е да покаже безстрашие. Наля си бързо чаша портвайн и подаде гарафата на баща си.

— Е, сър, какво смятате да предприемете сега? — попита той подчертано небрежно, облегна се удобно, кръстоса крака и се помоли да избегне експлозията, като заговори направо по въпроса.

Джаспър се изсмя грозно. Безкрайно неприятен шум.

— Може би ти имаш предложение, скъпи ми сине, след като не успя да превърнеш моето в действителност.

— Не съм виновен за случилото се, сър — защити се Криспин, защото беше убеден в невинността си. — Хлое изчезна, преди да разбера какво става. Ако навалицата не беше толкова гъста, щях да я настигна. Може би, ако не яздеше Майд Марион…

— О, значи виновният съм аз? — Джаспър се намръщи заплашително и се взря в рубиненочервеното вино в чашата си. — Някак си не ми се вярва, че ако бях на твое място, малката щеше да ми избяга, със или без Майд Марион.

— Вие не бяхте там и не знаете какво се случи. — Криспин пое голям риск, но само така имаше шанс за успех.

— Прав си. — Джаспър се облегна назад. — По простата причина, скъпи ми сине, че Хлое никога не би тръгнала с мен доброволно. Господ знае защо не ме понася… винаги съм я пипал с копринени ръкавици.

— Тя не се страхува от вас.

— Не… още не — кимна Джаспър. — Но и това ще дойде, не се тревожи. — Завъртя чашата между пръстите си и устата му се опъна в тънка, злобна линия.

— Е, какво ще правим сега? — Криспин знаеше, че вече не е в опасност.

— Ще ги сплашим — обясни Джаспър. — Аз ще си отмъстя на Лейтимър, а малката ми сестра ще разбере що е страх.

— Как? — Криспин се наведе през масата и светлината на свещите огря острото му лице. Малките кафяви очи се свиха като главички на карфици.

— Един малък пожар — обясни тихо Джаспър. — При който ще пострада някое от онези смешни същества, които малката ми сестричка толкова обича.

— Аха. — Криспин се отпусна отново назад. Спомни си хапливата й забележка, когато бе казал няколко непредпазливи думи за жалката кранта в обора, и си каза, че би бил извънредно доволен да й отмъсти по този начин за обидата.

 

 

През следващите два дни Хлое беше извънредно дискретна. Участваше с въодушевление в уроците по музика, но никога не хвърляше изкусителни погледи към Хуго. Всеки път, когато стоеше или седеше близо до него, се преструваше, че изобщо не осъзнава близостта му. Когато го докосваше, то беше винаги неволно. Ала през цялото време усещаше как Хуго реагираше на всяко докосване на ръката й, на всяко нейно движение. Знаеше, че той я наблюдаваше внимателно, дори когато изглеждаше изцяло потънала в музиката, знаеше, че почти никога не гледаше на нея с трезвия поглед на учител или наставник. И колкото по-често се преструваше, че не знае нищо, колкото повече се правеше на невинно младо момиче, което никога не му се бе отдало на тапицирания с кадифе стар диван, толкова по-непринудени ставаха отношенията им.

Двамата обиколиха земите му, за да проверят какво е състоянието им. Хлое яздеше новия си кон, кафяв скопен жребец на пъстри петна, който почти я накара да забрави загубата на Майд Марион. Хуго установи, че тя беше внимателна и интелигентна компаньонка, докато той изпълняваше уморителната задача да изслушва оплакванията на арендаторите си, да оглежда с тревога рушащите се къщурки, непокритите плевни, изпочупените огради и отчаяно да си блъска главата откъде да намери пари за необходимите ремонти.

След обиколката той остана до късно в кухнята, заслушан в тихото скърцане на спящата къща. Тялото му беше уморено, но духът — бодър както винаги. Първата обиколка на земите му в трезво състояние го бе разтърсила до дън душа. През изминалите години беше допуснал и без това занемареното му имение напълно да западне, докато се отдаваше на самосъжаление със замъглен от алкохола разум. Това болезнено прозрение не му позволяваше да заспи.

Погледът и мислите му многократно се насочваха към стълбичката за избата. Представяше си дългите етажерки с прашни бутилки бургундско, мадейра, шери и бренди. Превъзходна изба, създадена от дядо му и баща му. Самият той не беше добавил почти нищо. Беше твърде зает да опразва етажерките.

Самообвиненията го възпряха да слезе в избата, но само за половин час. После изведнъж скочи и се запъти към закачалката, на която висеше тежкият месингов ключ. Пъхна го в ключалката и го завъртя. Ключалката изскърца и вратата се отвори шумно. Каменните стъпала изчезваха в тъмното. Хладината на избата, примесена с аромат на вино, навлезе примамливо в ноздрите му. Той направи крачка надолу, но се сети, че трябваше да вземе фенер.

Обърна се и рязко затвори вратата зад гърба си. Шумът отекна оглушително в нощта. Хуго заключи грижливо, окачи ключа на мястото му, угаси всички лампи в кухнята и се запъти към спалнята си със свещ в ръка.

Шумът събуди Данте, който изръмжа и скочи от леглото. Хлое се стресна в съня и.

— Какво има? — Данте бе отишъл до вратата и душеше в процепа. Миризмата беше позната и той размаха зарадвано опашка. Хуго отиваше да си легне. Хлое имаше чувството, че се е наспала, но навън все още беше тъмна нощ. Защо Хуго пак не можеше да спи?

Тя скочи от леглото и тихо отвори вратата към коридора. Стаята му беше в другия край, оттатък средната част. Тя забеляза жълтата ивица светлина пред вратата и зачака, потрепервайки, светлината да угасне, но тя остана да свети още дълго, много по-дълго, отколкото беше потребно някой да си легне. Замислена, Хлое се върна в леглото си. Данте се отпусна с въздишка в краката й, благодарен, че нощното прекъсване на съня му е приключило.

Ала Хлое не можа да заспи отново. Лежеше неподвижна и се взираше в мрака. Не за първи път се запита какво ли беше да лежиш буден часове наред и да не знаеш какво е на следващата сутрин да се събудиш бодър и отпочинал. Видя пред себе си Хуго, видя дълбоките линии на изтощението около устата и очите му и изпита болка.

Откакто беше приключил с пиенето, той спеше доста по-добре. Сутрин не изглеждаше толкова изтощен, очите му бяха ясни, кожата — гладка. Но какво знаеше тя за дългите, черни нощни часове, когато не беше до него?

Хлое скочи от леглото и се върна до вратата. Светлината под вратата на Хуго в другия край на коридора още не беше угаснала. Отново я прониза болка… сякаш въздухът около нея беше зареден с отчаяние. Пак ли беше започнал да пие? О, моля, не!

С треперещи ръце тя запали една свещ и както си беше боса и по нощница, изтича надолу по стълбите в библиотеката. Претърси слепешком навсякъде, докато свещта рисуваше грозни шарки по стените.

Търсеше нещо определено: дъската за бакгамон, помнеше, че я бе видяла някъде още при първото си влизане. Намери я върху красиво резбована ракла до стената. Заровете и пуловете бяха в кутийка върху нея.

Хлое грабна тежката дъска и сандъчето и се запъти към горния етаж, като държеше свещта колкото може по-високо. Данте, който не беше възразил срещу това необичайно нощно занимание, вървеше след нея по стълбата, а после и по коридора към стаята на Хуго.

Хлое почука на вратата.

Хуго седеше в кресло до прозореца и вдишваше дълбоко хладния нощен въздух. Ръцете му бяха свити в юмруци и притиснати към лицето, пръстите бяха оставили ясни отпечатъци върху бузите му.

Когато на вратата му се почука, той се стресна. В първия миг не можа да се ориентира, но се сети, че може би беше Самюел, и извика уморено:

— Влез!

Хлое застана на прага, притиснала до гърдите си някаква дъска, със свещ в другата ръка. Разрошената от съня коса висеше в безпорядък по раменете й. Кадифеносините й очи го гледаха загрижено.

— Видях, че в стаята ти свети, и разбрах, че пак не можеш да спиш — обясни тя късната си поява. Влезе в стаята и затвори вратата с крак. — Помислих, че ще ти е приятно да поиграем бакгамон.

— Бакгамон? За бога, Хлое, часът е три сутринта!

— Така ли? Нямах представа. — Тя се приближи. — Ти не си лягал. — Това беше твърдение, не въпрос. Тя инстинктивно усещаше, че тази нощ Хуго имаше проблеми, и всяко нейно движение издаваше решителността й да му помогне.

— Върни се в леглото, Хлое — заповяда той и зарови пръсти в косата си.

— Няма. Изобщо не съм уморена. — Тя остави свещта на масата и отвори дъската на леглото. — Сигурна съм, че ти се иска компания. Да наредя ли пуловете?

— Защо винаги си толкова сигурна, че знаеш какво искам? — попита сърдито Хуго. — Изведнъж влизаш в стаята ми и ми заявяваш, че съм самотен и имам нужда от компанията ти.

— Убедена съм, че е така — отговори Хлое и около красивата й уста се изписа познатата упорита линия. — Просто знам и толкоз. — Тя седна на леглото и започна да нарежда пуловете.

Хуго знаеше, че един час разсейване ще го спаси. Нямаше представа откъде Хлое знае това, но тя бе дошла тъкмо навреме. Той приседна срещу нея на ръба на леглото, въздъхна примирено и рече:

— Ти си луда.

Кучешки лапи задраскаха по вратата, Данте изхленчи жално.

— Олеле! — Хлое скочи. — Защо го затворих? Нали нямаш нищо против да ни прави компания?

Хуго поклати глава. Това момиче притежаваше силата да налага волята си.

Хлое отново не се беше сетила да сложи халат и стройната й фигура се движеше свободно под тънката материя на нощницата.

Тук поне можеше да се намеси. Хуго отвори гардероба си и извади наметка от кафяво кадифе.

— Ела тук. — Взе ръцете й, напъха ги енергично в дългите ръкави, обърна я, уви я цялата и здраво стегна колана около талията й. — Колко пъти трябва да ти казвам, Хлое… — попита изнервено той.

— Не е студено, затова не се сещам за халата — обясни небрежно тя.

— Тогава предлагам от този миг нататък да започнеш да мислиш, преди да излезеш на разходка в нощта. — Той се обърна отново към дъската за бакгамон на леглото.

Хлое седна по турски насреща му и надипли около себе си кафявото кадифе.

— Защо се ядосваш толкова?

Хуго я погледна остро и откри изкушението в погледа й. Светът му отново заплашваше да се срути: към жаждата за алкохол се прибави нова, много по-опасна и много по-силна жажда. Въпреки това се престори на равнодушен, за да не я тласне към нови предизвикателства.

— Не се прави на наивна, момиче — отговори меко той и хвърли заровете. — Това не ми пречи особено, но ти знаеш много добре, че не е редно младо момиче да се разхожда полуоблечено.

И премести първия пул.

Хлое също хвърли заровете и се престори, че се е съсредоточила в играта. Изведнъж откъм вратата прозвуча въпросително мяукане. На прага застана Беатриче с малка кожена топчица между зъбите.

— О, Беатриче е извела малките на първата им разходка! — зарадва се Хлое и протегна ръка към влизащата котка. Беатриче скочи на леглото, остави котенцето в скута на Хлое и отново излезе. Влезе и излезе още пет пъти, докато Хуго седеше и наблюдаваше слисано. Когато и шестте котенца се настаниха в кадифения скут на Хлое, майката се сви на кълбо върху завивката и втренчи непримигващи очи в дъската за бакгамон.

— Липсват само Фалстаф и Росинант — отбеляза развеселено Хуго. — О, да не забравяме и Платон. Защо не ги донесеш?

— Шегуваш се — отвърна спокойно Хлое. — Твой ред е.

— Защо да се шегувам? — Хуго хвърли заровете. — Аз не понасям домашни животни, а сега седя в три и половина сутринта и играя бакгамон в зоологическа градина, която някога беше моята спалня.

— Как е възможно да не ги харесваш? — Хлое нежно помилва едно от котенцата в скута си. Животинчето отвори още мътните си очички и се обърна към Хуго.

— Прощавай за недискретния въпрос, но котенцата чисти ли са? Все пак ще спя в това легло.

— Беатриче винаги чисти под тях — уведоми го сериозно Хлое.

— О, това ме успокоява. — Някъде дълбоко в гърдите му се надигна смях и той изведнъж разбра, че жаждата му за бренди беше изчезнала. Ръцете му бяха мирни, стомахът спокоен.

Хлое, която се беше съсредоточила в играта, вдигна глава и като видя израза на лицето му, зарадвано се засмя.

— По-добре ли си вече?

Той я погледна остро.

— Да, много по-добре. Откъде знаеш?

— Усещам, когато хората страдат — обясни просто тя. — Но усещам и когато мъката им отслабва. Мислиш ли, че един ден ще започнеш отново да пиеш?

Въпросът го изненада. Не очакваше момиче с толкова малък опит в светските неща да разбере напълно страданието му. Хлое го гледаше настойчиво. Игривата, изкусителна компаньонка се беше превърнала в сериозна, загрижена спътница.

— Не знам — отговори честно той. — Скоро ще се разбере. Но не съм чак толкова глупав, че да опитам отново. За момента си имам други проблеми.

— Аз ще ти помогна. — Тя протегна ръка и я сложи върху неговата. Жестът й го учуди много повече от всичките й досегашни опити за близост. Прост човешки жест на подкрепа и приятелство.

— Вече го направи — отговори спокойно той.

Тишината в помещението ги обгърна и той изпита чувството, че потъва в сините дълбини на очите й. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да се изтръгне от магията.

— Хайде, време е да си лягаш. — Хуго затвори дъската и прибра пуловете в кутията им. — Направи, каквото си беше намислила, и аз съм ти много благодарен, но сега искам отново да остана сам в спалнята си. Как ще пренесеш всички котенца?

— Ще донеса кутията за шапки. — Хлое сложи котенцата на леглото и скочи. Когато се върна, Хуго беше прибрал дъската и кутията, беше прогонил Данте от леглото си и сега стоеше и гледаше нерешително Беатриче, която спеше дълбоко и изобщо не се стряскаше от шума.

— Изглежда така, сякаш никога няма да се събуди — отбеляза той, когато Хлое прибра котенцата в кутията.

— Тя ще тръгне след котенцата си — обясни му мъдро Хлое. — Но аз не мога да ги отнеса, защото ще се спъна в наметката и ще падна, затова ще я сваля. — Тя развърза колана и остави наметката на края на леглото. — Лека нощ. — Гласът й беше напълно спокоен.

— Хлое?

— Да? — Тя спря на вратата, без да се обърне.

Хуго отиде при нея, обърна я към себе си и нежно я целуна по челото.

— Много ти благодаря. Наистина ми помогна.

Хлое потрепери в ръцете му, закръгленото й рамо стопли дланта му. Въпреки това тя не каза нищо и той бързо я пусна. Когато излезе, Данте и Беатриче я последваха.

Хуго си легна, както беше с дрехите, и смръщи нос. Леглото миришеше на животни.

Трябваше да предприеме нещо, преди нещата да излязат окончателно извън контрол. Трябваше да я изпрати някъде, но къде? Къде можеше да е сигурна от посегателствата на Джаспър, ако той не беше наблизо, за да я закриля? Защото едно знаеше с абсолютна сигурност: повече не можеха да живеят в тази опасна близост. Той се беше заклел да остане верен на Елизабет, но опасността да й изневери беше съвсем реална. Ако се поддадеше, щеше да унищожи едно сладко, невинно същество, което нямаше представа за последствията от действията си. Той не можеше да си позволи това, то беше за него като изстъпленията в криптата.

В другия край на коридора Хлое лежеше в леглото си и не знаеше, че в известна степен мислите й бяха подобни на тези на Хуго. Нещо трябваше да се случи и тя търсеше възможност бързо да приведе плана си в изпълнение. Измъчваха я копнежи и мечти и решението беше само едно. Усещаше, че Хуго се нуждаеше само от един по-силен тласък, за да загуби контрол над себе си. Но в каква форма да бъде този „тласък“? Бе опитала с мека манипулация и предпазливи намеци, като се надяваше, че той ще поеме инициативата. Може би сега беше време да извърши нещо дръзко и неочаквано. Но какво?

Тя се прозя и затвори очи. Заля я вълна на сънливост. Скоро щеше да й се представи удобен случай, тя трябваше само да си държи очите отворени.