Джейн Фийдър
Лисицата (17)

17

Хлое Гришъм излезе като победителка от схватката, докато хлапетата си подвиха опашките и изчезнаха от полезрението й. Беше притиснала до гърдите си нещо като кожено вързопче. Шапката й беше изкривена, полата цялата в кал, бузата й беше украсена с черна линия. Очите й светеха триумфално, но със следи от предишния гняв.

— Погледни какво има тук! — извика тя на Хуго и гласът й затрепери. — Измъчваха го с остри колчета.

— Велики боже — промърмори Хуго и се вгледа по-внимателно в плячката на възпитаницата си. — Та това е мече!

Маркъс разбираше напълно ужаса на стария си приятел, но с мъка потисна смеха си, когато Хлое отговори:

— То е още бебе… най-много на два месеца… а те го мъчеха. Не е ли забранено да измъчват мечки?

— Забранено е — отговори Маркъс. — Съжалявам, но не съм имал честта…

— Моята възпитаница мис Хлое Гришъм — представи я с въздишка Хуго. — Хлое, представям ти лорд Карингтън.

— Възхитен съм, мис Гришъм. — Маркъс се поклони. Черните му очи святкаха развеселено, но и с възхищение. Невероятно, но черната линия само подчертаваше красотата на прасковената бузка. Преживяното вълнение беше задълбочило синевата на очите й, а гневно треперещите устни бяха наистина съвършени.

— О, камшика ви, лорд Карингтън. Благодаря ви. Съжалявам, че просто ви го изтръгнах от ръката. — Хлое направи лек поклон и му върна камшика.

— Няма нищо — усмихна се Маркъс. — Смятах да ви предложа помощта си, но вие се справихте и без мен. — Той хвърли развеселен поглед към приятеля си и Хуго му отговори с примирено поклащане на главата.

— Ела тук, момиче. Шапката ти се е изкривила. — Като се стараеше да не докосва мечето в ръцете й, Хуго оправи сламената шапка и Карингтън можа да види по-добре великолепната руса коса.

Хуго извади кърпичката си и грижливо изтри мръсотията от бузата й.

— А сега бъди така добра и ми кажи какво ще правиш с това мече. Не ми се вярва, че Данте ще го хареса… да не говорим за Беатриче.

— Данте? — попита през смях Маркъс. — Беатриче?

— Трябва да знаете, че домът ми прилича повече на цирк — уведоми го сериозно Хуго. — Засега имаме седем котки, огромен уличен пес, който обожава господарката си, еднокрак папагал, който непрекъснато бълва проклятия, а сега може да се сдобием и с мече… О, да не забравя, доскоро имахме забулена сова и измъчена кранта, която Хлое спаси от жестокия й собственик. Домашните ни животни си имат благозвучни имена на литературни герои.

— Очевидно сте много издръжлив човек, приятелю — въздъхна съчувствено Маркъс.

— Вие ми се присмивате — изфуча Хлое и премести поглед от единия към другия.

— За бога, не! — Хуго вдигна ръце към небето. — Мечката не може да бъде смешна.

— Но това е само едно бебе! — укори го тя и сведе глава, за да огледа рунтавото вързопче в ръцете си. Две блестящи очички я погледнаха плахо, черната муцунка подуши предпазливо.

— И така, какво ще правиш с него?

— Питам се дали мечето бързо ще се научи да се пази чисто…

— Не! — изкрещя Хуго.

— Не вярваш ли? — Тя го погледна намръщено и наклони глава.

— Аз също смятам, че това е невъзможно. — Маркъс сметна за свой дълг да подкрепи приятеля си. — Оборът е най-подходящото място, поне докато животното… порасне. — Гласът му потрепери и Хуго простена задавено. И двамата си бяха представили как ще се държи израснала мечка в лондонско жилище.

— Е, ще видим — каза спокойно Хлое. — Първо трябва да проверя тежко ли е ранено и дали е недохранено. Мисля, че ще се наложи поне за известно време да живее близо до мен.

— Не ми се иска да ви оставя — каза Маркъс, — поне докато не уредите въпроса, но за нещастие имам уговорена среща. — Той протегна ръка на Хуго. — За пореден път се уверих, че сте надарен със забележително самообладание, Лейтимър. Не знам дали да ви изкажа благопожелания или съчувствия.

— Оценявам и двете — отговори уморено Хуго. Отдавна не беше виждал Маркъс Девлин, но начинът, по който той реагира на ситуацията, създаде помежду им чувство на близост. Всъщност това не биваше да го учудва. Хлое въздействаше така на повечето хора. — Питам се само какво ще каже остатъкът от обществото.

— Тя е толкова красива — отговори Маркъс съвсем тихо, за да не го чуе Хлое, — че градът много скоро ще падне в краката й, приятелю.

— Да не говорим, че зестрата й е осемдесет хиляди фунта — добави също така тихо Хуго, макар че Хлое беше твърде погълната от новата си придобивка, за да се интересува от разговора им.

Маркъс подсвирна възхитено.

— Май ще ви се наложи да разгонвате обожателите с камшик, Лейтимър — засмя се той и отново се обърна към Хлое. — Мис Гришъм, трябва да ви кажа, че сте наистина необикновена. Убеден съм, че лейди Карингтън ще се радва да се запознае с вас. На Монт стрийт, нали? — попита той Хуго.

Хуго кимна и си каза, че тази неочаквана случка беше донесла късмет на Хлое. Ако маркиза Карингтън се заинтересуваше от възпитаницата му, приемането й във висшите кръгове на обществото беше осигурено. Въпреки това трябваше да обясни на Хлое, че сбиването с уличните хлапета можеше да има и противоположния ефект. Ако Маркъс Девлин беше реагирал отрицателно на това наистина недопустимо поведение за една дебютантка, дори най-безогледните ловци на пазара за женитби щяха да я избягват.

Маркъс се качи в каретата, която го очакваше наблизо, и се прибра у дома си на Баркли скуеър. Жена му беше в детската стая.

— Преди малко се запознах с най-прекрасното диваче на света — започна разказа си той. — Само нашата сладка Ема е по-хубава от нея. — Наведе се и с усмивка вдигна дъщеричката си от пода. Завъртя я във въздуха и тя се разписка въодушевено. Пълната й ръчичка се вкопчи в косите му.

Джудит Девлин се отпусна във високото кресло, притисна новородения им син към гърдите си и зачака играта да свърши. Маркъс беше прекрасен баща.

— Е, ще чуя ли историята? — попита тя, когато Маркъс се настани насреща й с момиченцето в скута. — Какво е това момиче?

Маркъс се наведе да погледне бебето, което мирно дремеше в прегръдката на майка си и смучеше палеца си.

— Едмънд е много порасъл от вчера насам.

— Глупости — засмя се Джудит. — Тази сутрин е точно толкова висок, колкото беше снощи. — Тя вдигна лице към него и отговори на целувката му. — Хайде, чакам да чуя разказа ти.

— А, да. Отдавна не бях се забавлявал толкова добре. — Той й описа спасяването на мечето и както беше очаквал, любопитството й веднага се събуди. Това беше история за необикновен вкус, а Джудит не беше обикновена жена.

— С Хуго Лейтимър влязохме в обществото по едно и също време — обясни той и остави дъщеря си на пода. — Някога той беше член на доста странно братство… много хубава къщичка си нарисувала, Ема. — Той взе рисунката от ръцете на дъщеря си и я разгледа внимателно.

— Това е мама — обясни сериозно момиченцето и посочи драсканиците. — С твоя кон.

— Точно като в живота — отговори също така сериозно той и се опита да открие чертите на жена си в рисунката. — Казах му, че ти ще се заинтересуваш от момичето, скъпа, и ще отидеш да го видиш. Вероятно е дъщеря на Стивън Гришъм. Някога Хуго общуваше с него. — Той изкриви лице. — Гришъмови са неприятна пасмина. Разбира се, ако слуховете са верни. Но не мога да си представя, че това е оказало влияние върху малката красавица. Стори ми се абсолютно непринудена.

— На възраст е по-скоро за Хариет — каза Джудит. Съпругата на брата на Джудит беше пет години по-млада от нея.

Маркъс поклати глава.

— Това е вярно, но ти знаеш не по-зле от мен, скъпа моя, че Хариет няма вкус към необикновените неща. Тя няма да знае какво да прави с мис Гришъм.

Джудит се засмя и кимна.

— Прав си, любов моя. Освен това Себастиян ми каза, че Хариет отново очаква бебе. Бедничката страда от толкова силно гадене, че не мога да разбера как се е решила да има още деца.

— Разбирам я — засмя се Маркъс. — Брат ти обича своите деца дори повече от мен.

— Да, и ужасно ги глези. А Хариет просто няма сили да го спре. Малкият Чарлз превръща детската стая в същински хаос, а що се отнася до малкия Питър…

— Нали знаеш, ти си единствената личност, която има влияние над Себастиян, без да изключвам собствената му жена — каза Маркъс, напълно убеден в думите си.

— Вече му казах — въздъхна тя. — Но той отказа да ме послуша. Предполагам, че е решен да даде на децата си всичко, от което самият той е бил лишен. Той прекара детството си, следвайки разорения си баща по игралните маси на Европа, и вероятно много неща са му липсвали.

— Според мен нито един от двама ви не е пострадал много от преживяното.

— Доколкото си спомням, невинаги си бил на това мнение — подразни го тя и очите й се присвиха. — Някога обичаше да говориш по тази тема.

— Оттогава изтече много вода — отговори примирително мъжът й. — Ако момичето е дъщеря на Гришъм, питам се защо не са избрали за настойник несъщия й брат. Лейтимър не й е роднина… макар че…

— Макар че какво? — попита нетърпеливо Джудит, когато той се замисли.

— Начинът, по който се отнасяше към нея… — промълви с отсъстващ вид Маркъс, спомнил си как Хуго оправи шапката на момичето и изтри калта от лицето му. — Някакво чувство за близост…

— О! — учуди се Джудит. — Какво предполагаш?

— Нищо. — Карингтън вдигна рамене. — Лейтимър е на тридесет и четири, а момичето тъкмо е излязло от училище. Предполагам, че се държи по-скоро като чичо… но както и да е. Ще я посетиш ли?

 

 

Само след два дни лейди Карингтън се качи на любимата си спортна двуколка и потегли към Монт стрийт.

От мига, когато вратата й отвори набит мъж с люлееща се походка и две златни обици на ушите, тя разбра, че е попаднала в необикновено домакинство.

— Вкъщи ли е мис Гришъм? — Джудит свали ръкавиците си и огледа четириъгълното преддверие. Миришеше приятно на прясна боя.

— Да, мисля, че е тук — отговори необикновеният иконом. — Когато я видях за последен път, се караше с Алфонс в кухнята. Още не ми е ясно защо ни е нужен готвач, който си е прикачил някакво изкълчено френско име, макар да е очевидно, че и той е французин колкото мен. Казал съм и пак ще кажа: което е добро за Ланкашир, е достатъчно добро и за Лондон.

Джудит не знаеше какво би могла да отговори, но в този миг отсрещната врата се отвори с трясък и в преддверието нахлу кафяво вързопче кожа, следвано от огромно куче.

— Данте! Веднага престани! — Зад кучето се появи стройна фигура, размахваща дървена лъжица. — Наистина си зле възпитан! Колко пъти съм ти казвала да оставиш Демостен на мира!

Джудит отскочи настрана, защото кафявото вързопче профуча с учудваща скорост покрай нея, следвано от лаещото куче.

— Мис Гришъм? — попита тя.

— Аз съм — отговори с отсъстващ вид Хлое. — Съжалявам, но трябва да хвана Демостен. Ако Хуго разбере, че съм го пуснала да се разхожда свободно в къщата, ще си имам сериозни неприятности.

— Демостен? — попита тихо Джудит.

— Не ми се щеше да го наричам Мечо. Много е скучно, нали? — отговори Хлое и се хвърли към мечето. — Моля ти се, Самюел, дръж Данте!

Самюел изръмжа нещо неразбрано и сграбчи каишката на кучето. Данте излая протестиращо, но спря. Мечето се бе скрило под масичката с интарзии и от сянката гледаха чифт блестящи черни очи.

Джудит падна на най-близкия стол и избухна в луд смях.

— Маркъс ми каза, че сте необикновена — обясни през смях тя, — но едва сега разбирам колко е бил прав.

— Маркъс? — Хлое, която беше коленичила пред масичката, погледна неразбиращо през рамо.

— Мъжът ми, лорд Карингтън. Преди два дни сте се запознали на улицата.

— О, да, той беше любезен да ми услужи с камшика си, за да спася Демостен. — Хлое се наведе и пъхна глава под масичката. — Ела тук, глупаче. Трябва да ти сменя превръзката.

Точно в този момент Хуго влезе през все още отворената врата на къщата. Данте го поздрави въодушевено и той не забеляза посетителката, която седеше на стола до стената. Вниманието му бе привлечено от задничето на Хлое, което стърчеше изпод масичката.

— Какво правиш там? — попита той и я цапна леко с камшика си за езда.

— Ох! — Хлое се изправи задъхано. — Надявах се, че няма да се прибереш, преди да хвана Демостен. Данте го подгони точно когато бърках билки в кухнята и настана същински ад.

— Какво настана?

— О, много добре знаеш какво искам да кажа. А, да, това е лейди Карингтън. Дошла ни е на гости — обясни Хлое и посочи Джудит.

— Очевидно съм дошла в неподходящ момент — каза Джудит и изтри насълзените си от смях очи. — Сър Хуго.

— Лейди Карингтън. — Хуго се поклони церемониално над ръката й и очите му заблестяха радостно, като забеляза веселието в златнокафявите й очи. — Понякога се питам дали в този цирк изобщо има подходящ момент. Позволете да ви предложа чаша шери, за да успокоите опънатите си нерви. — Той я поведе към библиотеката и каза през рамо на Хлое: — Веднага махни мечката, момиче. Ако още веднъж я заваря в къщата, и двете ще си изпатите.

Хлое ги изчака да се скрият в библиотеката и изрече едно от любимите проклятия на Фалстаф.

Минаха цели двайсет минути, преди да отиде при настойника си и гостенката. Когато влезе, лейди Карингтън и Хуго се смееха и очевидно се разбираха много добре. Незнайно по каква причина Хлое се почувства изключена. Огледа внимателно посетителката и видя красива жена на около двайсет и пет години, която излъчваше сигурност и самочувствие и разговаряше с Хуго, сякаш го познаваше от сто години.

Все още под влиянието на строгия укор на настойника си, тя се почувства неприятно млада и някак си непохватна. Момиче като нея нямаше място сред възрастните.

— Ще има ли и за мен чаша шери?

— Разбира се, момиче. — Хуго й наля малко в кристалната чашка и допълни чашата на лейди Карингтън. — Къде е мечката?

— В обора. — Хлое пое чашата си и отпи голяма глътка. — Моля да ме извините, лейди Карингтън, че не ви посрещнах, както подобава.

— О, не се извинявайте — изкиска се Джудит. — Избягалата мечка е абсолютно достатъчно обяснение.

— Къде е компаньонката ти? — попита строго Хуго и добави, обърнат към Джудит — Лейди Смолууд, братовчедката на покойната ми майка, живее при нас като компаньонка на възпитаницата ми.

— Легна си с шишенцето с ароматни соли — отговори Хлое и очите й засвяткаха дяволито. — Боя се, че Фалстаф пак й е наговорил разни работи…

Джудит поиска да узнае кой е Фалстаф и когато след половин час си тръгна, продължаваше да се смее.

— В четвъртък давам малък прием — каза на сбогуване тя. — Надявам се да дойдете… и лейди Смолууд естествено.

Същия ден, докато се преобличаше за вечеря, Джудит каза на мъжа си:

— Ти беше абсолютно прав за Хариет, Маркъс. Тя не е способна да оцени момиче като Хлое Гришъм. Но Себастиян ще се забавлява много с нея. Красотата й е забележителна, но истинското й очарование се крие в силната й личност. Както каза, тя е съвсем естествена. Мисля, че дори не знае колко е красива. Имам намерение да я направя звездата на обществото за този сезон. Какво ще кажеш?

— Не мога да си представя, че няма да се получи, след като ти си го решила. — Маркъс взе от камериерката смарагдовозеления шал и загърна красивите рамене на жена си. — С богатство от осемдесет хиляди фунта, с лице и фигура, които конкурират хубавата Елена, малката има нужда само от съответната подкрепа.

— И ще я получи. За Алмакс ще й трябва гарант, затова в четвъртък ще я представя на Сали Джърси. Тя е доброжелателна и няма да възрази срещу непринудеността на Хлое, докато принцеса Естерхази със сигурност ще реагира отрицателно.

— Много ми се иска да разбера защо са избрали за настойник Хуго Лейтимър, а не Джаспър Гришъм — промърмори Маркъс и вдигна рамене. — Как ти се сториха отношенията им?

— Тя го върти на малкия си пръст — отговори усмихнато Джудит. — А той се преструва на изнервен настойник.

— Интересно.

— Да, много. В къщата живее като компаньонка някоя си лейди Смолууд. Братовчедка на покойната му майка.

Маркъс кимна.

— Майката на Лейтимър е от семейство Бошан. Безукорно родословно дърво. Лейди Смолууд има необходимите връзки… но съм чувал, че не е особено чувствителна личност.

— Откога обществото се интересува от чувствителността? — попита хапливо Джудит.

Мъжът й кимна.

— Никога не се е интересувало. Може би за Хуго и необикновената му подопечна е по-добре, че компаньонката е нечувствителна.

— Наистина необикновено домакинство.

— Интересно — отбеляза отново Маркъс.

— Прав си — съгласи се Джудит.