Джейн Фийдър
Лисицата (22)

22

В тези дрехи изобщо не приличам на момче, каза си сърдито Хлое, докато се въртеше пред огледалото. Панталон от нанкин и широка бяла риза с дантелена яка, над нея късо жакетче от черен сатен. Денис беше доставил дори чифт бели чорапи и равни черни обувки. Наложи й се да натъпче върховете им с хартия, но иначе мъжките дрехи й стояха добре, или поне така изглеждаше. Нещо не беше наред.

Хлое смръщи чело и отново се завъртя пред огледалото. Къщата беше утихнала. Изтегнат на леглото, Данте я поглеждаше сънено, Фалстаф си бъбреше нещо несвързано, кацнал на летвата в кафеза. Тясното жакетче по-скоро подчертаваше закръглеността на гърдите й, отколкото да я прикрива, а задните й части бяха много по-очебийни в тесния панталон.

Като цяло въздействието беше ужасно неприлично. Ако я видеше, лейди Смолууд щеше да изпадне в дълбоко безсъзнание и никога да не се събуди, а Хуго… е, скоро щеше да види реакцията му. Тя нахлупи решително черната кадифена шапка на главата си, но това почти не я промени.

Часовникът на камината удари два и Хлое тихо отвори вратата. Данте изръмжа, но вече беше свикнал да го оставя по няколко часа сам, затова се отказа да протестира повече и се приготви за сън.

Хуго още не се беше върнал и Самюел вероятно го чакаше в кухнята както обикновено. Ако Хуго не се върнеше през следващите пет минути, планът й щеше да успее.

Тя слезе безшумно по стълбата, прекоси залата и влезе устремно в кухнята.

— Самюел, излизам на разходка с няколко приятели — обяви весело тя. — Кажи на сър Хуго да не се притеснява.

— Какво, по дяволите… — заекна Самюел и я огледа, примигвайки. — Какво трябва да означава това?

— Излизам — повтори нетърпеливо Хлое. — Кажи на Хуго, че ще се върна след няколко часа. Ако не заключите входната врата, няма да събудя никого.

Преди Самюел да е събрал сили да се изправи, тя беше изчезнала. Трябваше му доста време, докато премисли видяното и чутото, той изруга ядно и изскочи от кухнята. Входната врата беше затворена, но не заключена. Той я отвори с трясък и успя да види как Хлое в невероятния й костюм се качи с помощта на млад мъж в някаква карета.

— Исусе, Мария и Йосиф! — промърмори Самюел и отново затвори вратата. Това беше вече прекалено. Той се върна в кухнята и замислено се почеса по главата. Хлое сигурно имаше причини да предприеме това бягство.

Тъкмо бе приготвил чая, когато чу стъпките на Хуго в залата.

— Още ли си буден, Самюел? — попита той и влезе в кухнята.

— Наистина не е нужно да ме чакаш до толкова късно.

— Знам, само че днес трябваше — изръмжа в отговор Самюел.

— Но сега ще ви оставя вие да дочакате момичето. — Остави чашата на масата и заключи: — Това е чаят ви.

— Какво означава да дочакам връщането й? — попита предпазливо Хуго и в главата му зазвъняха тревожни камбани.

— Тя излезе — обясни Самюел и се върна на мястото си до огъня. — Преди около половин час дойде при мен и ми заяви: „Самюел, аз излизам, кажи на Хуго, че ще се върна след няколко часа… и не заключвайте вратата, за да не ви събуждам.“ Това й бяха думите.

— Къде е отишла, за бога? Часът е два и половина през нощта!

— Откъде да знам… но както беше облечена, не ми се иска да гадая. — Самюел отпи голяма глътка чай и стисна устни.

Хуго изохка.

— Хайде, Самюел, изплюй цялата истина. Не ме дръж в напрежение.

— Беше облечена като момче… но хич не приличаше на мъж, ако питате мен… всички извивки си личаха — обясни глухо Самюел.

— Какво?

— Правилно ме чухте. Качи се в каретата с няколко от ония хлапетии, дето все киснат тук.

— Знаех си, че е намислила нещо — промърмори Хуго. — Не знам по каква причина още не съм успял да я науча да се държи като почтено момиче. Крайно време е това да се промени.

 

 

— Трябва да ти кажа, Хлое, че в тези дрехи изобщо не приличаш на момче — отбеляза Джулиън и доста шумно се оригна. Замъгленият му поглед обхождаше жадно стройната фигура насреща му. В този миг колата зави и той едва не падна.

— Знам, знам — отговори сърдито Хлое. — Всички ли сте пили?

— Само Денис не — отговори Франк с крива усмивка. — Трезвен като съдия, прав ли съм, Денис? Докато ние се забавлявахме, той трябваше да стои при мамчето си.

— Имате късмет, че поне аз съм трезвен — отговори Денис. — Иначе никога нямаше да стигнем до Билингсгейт.

Той не откъсваше поглед от Хлое. Една нощ в криптата бяха довели млади момичета в мъжки дрехи. При този спомен в слабините му нахлу желание и той се размърда нервно на седалката. Добре, че в каретата беше тъмно. Извърна очи от възбуждащата гледка и се опита да потисне мисълта за предстоящото удоволствие. Ако като възнаграждение за успеха поискаше да притежава Хлое по този начин, Джаспър сигурно щеше да му разреши…

Каретата спря и сложи край на приятните мисли.

— Стигнахме! — Франк скочи на паважа и падна на колене. Изсмя се високо, сякаш постъпката му беше много комична, стана и се заклатушка напред, за да плати на кочияша.

Денис скочи гъвкаво от колата и вдигна ръце да помогне на Хлое. Тя скочи леко до него и със задоволство установи, че панталоните си имаха и някои добри страни. Джулиън се появи доста по-късно, след като беше претърсил вътрешността на каретата за изгубената си ръкавица. Най-сетне всички се събраха отвън и каретата потегли.

Пред очите им се разкри невероятна гледка. Сцената, осветена от оранжевата светлина на катранени факли, газени лампи и мангали с въглища, беше невероятно жива: по калдъръма трополяха коли, мъже и жени тичаха да разтоварват кошниците с още живите риби. Земята беше влажна и хлъзгава, осеяна с рибени люспи, и Хлое смръщи носле от силната миризма на прясна и гниеща риба.

Въздухът беше изпълнен с виковете, с които коларите подкарваха конете си, с пронизителните смехове и грозните проклятия на жените, които си проправяха път през тълпата с пълни кошници, с крясъците на търговците, които хвалеха стоките си.

— Боже мили — прошепна възхитено Хлое, когато чу какви солени думички си разменяха две масивни жени с яки рамене. — Дори Фалстаф има какво да научи от тях.

— Кой е пък този? — попита, хълцукайки, Франк.

— Един от онези типове при Шекспир — обясни Джулиън със самоуверено кимване. — Не помниш ли?

Франк поклати глава.

— Нищо не помня.

— Аз имах предвид папагал — засмя се Хлое.

— О, не… никакъв папагал! — Този път Джулиън поклати глава. — Лъжеш се, скъпа. Много добре знам, че е герой на Шекспир!

— Да, но е и папагал… всъщност няма значение. — Хлое се отказа да води смислен разговор с пияните си придружители. — Хайде да си потърсим стриди.

— В онази палатка. — Денис пое водачеството и я хвана леко за лакътя, за да я придружи до шумната палатка, на чийто вход се полюляваха два фенера и осветяваха ръцете на жена, която с невероятна скорост отделяше стриди от черупките. Тя не носеше ръкавици и ръцете й имаха големи мазоли от дългогодишната работа с остроръбестите черупки.

— Четири дузини, добра жено — поиска Франк и застана, олюлявайки се, пред нея.

— Прави един шилинг — каза жената, без да вдигне очи.

— Глупости — изсъска Денис. — Снощи ни поиска шест пенса.

— Е, и? — намеси се Хлое с настойчив шепот. — Не е почтено да се пазариш. На теб ще ти хареса ли всяка нощ да вършиш такава работа?

Денис се обърна към нея под трепкащата светлина на фенерите. Очите й изглеждаха почти лилави, устата й образуваше корава линия. Никога не си беше представял, че Хлое може да говори по този начин, и сега не знаеше какво да й каже.

— Хлое е права… — заяви Джулиън и затърси в джобовете си. — Тя винаги има право, нали?

Хлое го погледа как се рови в джобовете си и се засмя.

— Никога не съм твърдяла, че съм винаги права, Джулиън. Особено за тези неща.

— Ето. — Денис извади два шилинга от кесията си и хвърли монетите в купичката пред жената. Тя хвърли бърз поглед към парите, кимна кратко и продължи работата си.

Хлое показа повече благодарност. Стисна ръката му и пошепна:

— Благодаря ти. Много великодушно от твоя страна. Само си представи колко голяма е разликата за нея.

Денис й се усмихна, опитвайки се да не покаже колко беше доволен от себе си.

— Бира! — извика внезапно Франк. — Вие ще вземете стридите, а аз — бирата. — Той се отправи с несигурна походка към една застанала отстрани кола.

— Според мен той не бива да пие повече бира — отбеляза Хлое и изкриви лице в гримаса.

Жената бутна в ръцете й плато със стриди и тя й благодари сърдечно. Усмивката й обаче остана незабелязана. Без да реагира, жената се зае да отваря следващата порция стриди.

Хлое засърба вкусното съдържание на черупките и се наслади на мекото им плъзгане в гърлото. Леко посолените стриди галеха езика й и тя ги поглъщаше бързо, въодушевена от сладкия вкус на морето.

— Искаш ли още? — Денис й предложи втора порция, но тя с усмивка поклати глава.

— О, не, няма да изям и твоите! Наистина са много вкусни.

Франк се появи отново с четири калаени канчета, които държеше за дръжките. Съдържанието им капеше по улицата.

— Успях — заяви той със самодоволна усмивка. Връчи на всеки канче бира и се нахвърли върху своята порция стриди.

Джулиън седна на земята, облегна се на купчина щайги и затвори очи. Надигна се само колкото да поеме канчето с бира, изпи го на един дъх и опразни платото със стриди.

— Би ли искала да се поразходим по пазара, Хлое? — предложи Денис. — Сигурно ще ти хареса.

Хлое потрепери. Късото жакетче не я пазеше от вятъра и приключението изведнъж загуби очарованието си.

— Студено ми е. А и Франк и Джулиън трябва да си легнат.

— Тогава да тръгваме — съгласи се веднага Денис. — Хайде, момчета! — Той задърпа Франк за ръкава. — Освен ако не искате да ви оставим тук. — Двамата го последваха, ръмжейки, и скоро напуснаха рибния пазар.

— На онзи ъгъл сигурно ще намерим карета — каза Денис, свали жакета си от фина маслиненозелена вълна и загърна раменете на Хлое. — Трябваше да се сетя, че ще имаш нужда и от палто.

Хлое се усмихна благодарно и се уви в топлото палто.

— И аз не се сетих, че ще стане студено. Сигурен ли си, че няма да замръзнеш?

— Съвсем сигурен. — Денис се поклони галантно.

Едва бяха стигнали до следващия ъгъл, когато пред тях изникна люлеещ се фенер и Франк извика възбудено:

— Нощният пазач! Виждам нощния пазач! Хайде да го нападнем! Трябва да поработи за парите си!

Двамата с Джулиън се втурнаха към възрастния мъж, който носеше фенера си на дълъг прът.

— Какво ще правят? — попита подозрително Хлое и спря.

— Детска игра — отзова се пренебрежително Денис. — Малко ще го поядосат.

Джулиън нахлупи шапката на пазача дълбоко над очите му, а Франк духна фенера, хвана пръта и се опита да го изтръгне от ръцете на пазача. Мъжът изкрещя гневно и се опита да вдигне шапката си, без да изпуска фенера.

— Престанете веднага! — изкрещя гневно Хлое и се втурна към тях. — Оставете го на мира!

— Само ни разваляш играта — промърмори обидено Франк и пусна пръта с фенера.

Нощният пазач успя да освободи очите си и се нахвърли върху Джулиън, треперещ от гняв. Той му избяга, но кракът му се закачи на един издаден камък и падна на колене. Пазачът го настигна и Франк се втурна да помогне на приятеля си.

— Ела! — Денис увлече Хлое в уличката, преди тя да е успяла да реагира. — Остави ги да се оправят. Ако пазачът те залови, настойникът ти ще ме пребие.

— Не теб, а мен — отговори Хлое, която тичаше до него. — Аз съм отговорна за постъпките си, Денис… но това беше най-глупавата, детинска…

— Да, да, права си — прекъсна я рязко той и спря една наемна карета. — Но такива стават хората, когато са пияни.

При тази забележка той се ухили вътрешно. От опит знаеше, че алкохолът увеличава удоволствието и освобождаваше духа от задръжки. Франк и Джулиън не знаеха как да се забавляват. Те бяха още деца.

Хуго не е нито глупав, нито се държи детински, каза си Хлое, докато се качваше в каретата. Когато е пил, става страшен. Вероятно това се дължеше на неговата зрялост. При тази мисъл тя хвърли бърз поглед към Денис. Той също изглеждаше зрял, във всеки случай много по-различен от приятелите си. Може би защото беше по-интелигентен от тях — интелигентността му веднага й беше направила впечатление. Но каквото и да беше, то го правеше подходящ партньор за флирта, който трябваше да предизвика някаква реакция у Хуго. За съжаление досега не беше постигнала желания резултат. Но може би след тази нощ положението най-после щеше да се промени.

Каретата спря пред къщата на Монт Стрийт.

— Не, не слизай — каза Хлое с настойчив шепот, когато Денис понечи да напусне каретата преди нея. — Може някой да гледа навън. — Тя се мушна покрай него и скочи леко на земята, преди той да е успял да възрази. — Лека нощ, Денис, и много ти благодаря за хубавото приключение. — Хлое се надигна на пръсти и го дари с топла усмивка през прозорчето.

— Ще се опитам да измисля още няколко, щом ти е приятно — отговори той.

— Да, с удоволствие. — Тя му прати въздушна целувка, обърна се и се затича нагоре по стълбата. Къщата тънеше в мрак и тя се наведе да погледне през ключалката. Слаба светлина се виждаше в дъното на преддверието. Дали Самюел беше оставил вратата отключена? Тя завъртя предпазливо голямата месингова топка и вратата се отвори. Хлое влезе бързо в полутъмното преддверие и се обърна да затвори вратата.

— Предполагам, че си прекарала приятна вечер.

— Хуго! — изписка стреснато тя и се завъртя кръгом. — Как ме уплаши!

Облечен в кожен панталон до коленете и проста риза, Хуго се беше облегнал на парапета, стъпил на най-долното стъпало, ръцете небрежно скръстени под гърдите.

— Защо ли се съмнявам, че си се уплашила, коварна малка скитнице — отвърна сухо той. — Нали не твърдиш, че не си очаквала да ме видиш тук? Това би било обида за интелигентността ми.

Тя не отговори и той я изгледа с меко любопитство. Самюел не беше преувеличил. Костюмът й беше крещящ: всяка извивка и всяка закръгленост на тялото й се очертаваха под фината материя. Хуго поклати глава и стисна устни.

— Очевидно не съм успял да привлека вниманието ти с онова, което казвам, прав ли съм, момиче?

„Но аз привлякох твоето.“ Тази възбуждаща мисъл накара сърцето й да забие по-бързо, докато очакваше следващия му ход. Тя видя възбудата в погледа му така ясно, сякаш я беше изразил с думи.

— Съблечи се — каза тихо той.

— Какво? Искаш да сваля дрехите си? — Това я уплаши.

— Ако наричаш това дрехи…

— Тук? — Тя се огледа невярващо в залата.

— Тук — потвърди той. — И сега. Свали дрехите, сгъни ги и ги сложи на масата.

Хлое пое дълбоко въздух и подаде езиче между устните си, докато размишляваше. Светлината в преддверието беше съвсем слаба, къщата беше в пълен мрак, въпреки това нямаше гаранция, че няма да се появи някой от домакинството.

— Не ме принуждавай да повтарям — изрече равнодушно той.

Хлое преглътна. Играта беше станала различна и тя не знаеше докъде ще я доведе. Хвърли бърз поглед към Хуго, но изразът на лицето му не я успокои. В погледа му все още грееше възбуда, но святкаха и заплашителни искри. Явно нямаше смисъл да се съпротивлява. Свали кадифената шапка, остави я на масата и разкопча жакетчето.

Хуго я наблюдаваше неподвижно, докато тя свали ризата, обувките, панталона и белите чорапи, сгъна ги внимателно и ги нареди на масата. Останала само по ризка и гащички, тя го погледна въпросително.

— Всичко — нареди той със същия равнодушен тон. На бузите й се появи червенина.

— Хуго…

— Мога да те уверя, че гола няма да изглеждаш по-неприлично, отколкото облечена — прекъсна той начеващия й протест. — Ако това е, за което си се загрижила. Макар че не мога да си представя. Ти си напълно лишена от чувство на срам.

— Това беше само игра. — Хлое съзнаваше напълно колко слабо прозвуча обяснението й.

— Е, ако този път успея да те накарам да се вслушаш в думите ми, може би следващия път няма да се впуснеш в такава игра. Хайде, съблечи се.

Хлое измъкна ризката презглава и свали гащичките.

— Сега доволен ли си? — Тя го погледна гневно, но и предизвикателно.

Хуго затвори сетивата си пред възхитителната гледка на тялото й: стройните крайници, които потръпваха от студа в залата, и фината кожа с цвят на слонова кост. Само кимна и посочи стълбата.

— Сега можеш да се качиш горе.

Хлое примигна. Той все още стоеше на стълбата и разстоянието между тялото му и отсрещния парапет беше доста тясно. Проходът не беше много сигурен.

Значи трябваше да се промуши. Тя пое дълбоко въздух и направи голям скок, промуши се покрай него и се затича нагоре с отчаяната гъвкавост на газела, бягаща от лъв.

Хуго се ухили и я последва, като се наслаждаваше на гледката.

— В моята стая — заповяда той, когато се качиха на втория етаж.

Това звучеше многообещаващо. Може би все пак щеше да има задоволително приключване на тази ситуация, която я караше да се чувства повече от неловко. Хлое влезе в стаята му и с облекчена въздишка затвори вратата зад гърба си. Да тича гола по стълбата… преживяването не беше от приятните.

Хуго също влезе и се облегна на вратата, откъдето я разгледа от глава до пети, без да издава тихото си задоволство. Реши, че беше успял да я стресне, но не възнамеряваше да спре дотук. Когато приключеше, Хлое със сигурност щеше да си даде обещание за в бъдеще да се държи прилично.

Той се отдели от вратата, примъкна едно кресло към огъня и се настани удобно.

— Ела тук, Хлое.

Тя се приближи колебливо, изведнъж осъзнала, че не знае какво я очаква. Дори по очите му не личеше да се наслаждава на голотата й, изразът на лицето му беше непроницаем. Тя хвърли бърз, таен поглед надолу по тялото му, но не видя ясни признаци на възбуда. Допреди малко усещаше желанието му, но сега атмосферата между тях беше спокойна, нищо не вибрираше и това я накара да се почувства още по-зле.

Когато се изправи пред него, Хуго сложи ръце на хълбоците й и я привлече между коленете си. Бедрата му се притиснаха към голите й крака и гладката кожа на панталона беше като милувка.

Хуго се облегна назад и я погледна, без да я пусне.

— Къде беше?

— В Билингсгейт. Да ям стриди. — Хлое изпита облекчение, че можеше да му даде честен отговор. Пръстите му върху хълбоците й бяха топли и твърди и кожата й запулсира. Огънят пращеше и тя усещаше горещината му от дясната си страна. Зърната на гърдите й щръкнаха, постепенно я заля топлина, обзе я добре познатото чувство на присвиване в долната част на корема и увеличаваща се влага между краката.

Внезапна й стана ясно, че се беше възбудила толкова силно само защото стоеше съвсем гола до напълно облечения Хуго. Ръцете му се плъзнаха назад, размачкаха закръгленото й дупе и оставиха топла следа по бедрата. Тя се разтрепери.

— А кой те заведе в Билингсгейт? — Ръцете му се плъзнаха обратно с бавни, многозначителни движения.

— По-добре е да не ти казвам — прошепна задъхано тя.

Хуго обхвана по-здраво хълбоците й и започна да целува корема й, плъзна език във вдлъбнатинката на пъпа й.

— О, мисля, че ще го направиш — промълви той и започна да духа по кожата й. Треперенето й се засили, хватката му стана още по-здрава.

— Но това не е толкова важно — възпротиви се с треперещ глас тя. — И ще бъде несправедливо, ако им се ядосаш. Само аз нося отговорност за действията си.

— О, това ми е напълно ясно — усмихна се той и езикът му слезе към бедрата й. — Ти носиш отговорността, момиче, ти ще си носиш и последствията. Въпреки това искам да знам. Едната му ръка се пъхна между бедрата й и тя се разтрепери още по-силно. Какво означаваше да си носи последствията? Но не успя да задържи вниманието си върху тази мисъл, защото той започна да масажира вътрешната страна на бедрата й. Въпреки това опита да му обясни с отсъстващ глас и назова имената на спътниците си.

— Разбирам. — Езикът му остави гореща следа по корема й. — И кой от тримата кавалери те снабди с този неприличен костюм?

— Няма да ти кажа — отговори тя, стараейки се гласът й да звучи убедително. — Това наистина не е интересно за теб. — Пое шумно въздух и прехапа устни, когато пръстите му проникнаха в утробата й и палецът му започна да милва пулсиращия, влажен вход.

— Може и да си права — отговори спокойно Хуго. — Е, щом не искаш, недей.

Нещо не беше наред. Хлое го усещаше въпреки неудържимо растящата си възбуда. То беше в гласа му, звучащ така спокойно и равномерно, макар че правеше страхотни неща с нея, макар че усещаше влажната възбуда на тялото й.

А после, когато спиралата на насладата се стегна непоносимо, Хуго свали ръцете си от тялото й.

— Време е за лягане — изрече делово той. — След като си обиколила Билингсгейт в този късен час, сигурно имаш голяма нужда от сън.

Неспособна да се помръдне, Хлое го гледаше слисано.

Без повече приказки Хуго я взе на ръце и я отнесе в стаята й. Загубила ума и дума от ужас, тя се опитваше да проумее какво всъщност беше станало.

Той я остави в стаята й и изрече все така спокойно:

— Лека нощ, Хлое. Сега можеш спокойно да помислиш какви са последствията, когато се държиш като безсрамна лека жена.

Най-после й стана ясно, че той й се подиграва. Празнотата, оставена от неудовлетвореното желание, премина в гняв.

— Ти… ти… как можеш да ми причиниш това! — Тя се нахвърли върху него, забарабани с юмруци по гърдите му, зарита с боси крачета глезените му.

Хуго хвана ръцете й и ги изви зад гърба, двете китки в едната му ръка. С другата ръка хвана брадичката й и вдигна гневното й лице към своето. Сведе глава и енергично впи устни в нейните. Целувката продължи, докато волята за борба я напусна и тя стана мека и податлива като глина. Едва тогава Хуго вдигна глава и пусна китките й.

— Лека нощ, Хлое — повтори той с предишния спокоен глас. Погледът й беше замъглен, кожата зачервена, устните подути. Тя поклати объркано глава, неспособна да изпита предишния гняв. Вече разбираше, че Хуго бе успял да я извади напълно от равновесие и я беше направил своя пленница — точно както тя се надяваше да направих него след победата си. Защо си беше въобразявала, че е порасла до него? Той бе избрал много грозно наказание за недопустимото й приключение и сега смяташе да я остави сама, изпълнена с неловкост и потресена. Как можеше да остане толкова хладен и неподвижен, докато тя се бе превърнала в треперещо от желание кълбо от нерви?

Вратата се затвори зад него и тя чу тихия му смях по коридора. Обзета от безсилна ярост, грабна една обувка и я запрати по вратата, после се хвърли в леглото и се зави презглава.