Джейн Фийдър
Лисицата (11)

11

Хуго препускаше като луд по странно пустите градски улици и се вслушваше в далечния гръм от „Сейнт Питърс Фийлдс“. По някое време конят му спря стреснато, вдигна глава и изпръхтя. Чуха се първите писъци и кръвта му изведнъж замръзна във вените. Пришпори коня си и продължи напред. Насреща му се появиха първите бягащи, които крещяха предупредително: „Кавалерия!“

Очевидно полицията беше изпаднала в паника — точно както се беше опасявал преди няколко дни. Но как, по дяволите, би могъл да открие Хлое в тази навалица? Въпреки всичко той продължи да язди срещу потока от бегълци, търсейки момичето. Стигна до поляната точно когато последните хора я напускаха и извика от ужас, като видя бойното поле пред себе си. Ами ако Хлое беше сред някоя купчина ранени и мъртви? Тя беше толкова мъничка, толкова крехка… дали беше оцеляла?

Хуго слезе от коня и го върза на кола пред църквата. Когато се запъти към поляната, видя Хлое почти веднага, коленичила край един ранен. Беше загубила шапката си, разбърканите й коси висяха по гърба. Слънцето ги позлатяваше и блясъкът почти го ослепи. Затова пък картината около нея беше повече от страшна.

— Хлое! — Той извика името й отдалеч и коленете му изведнъж омекнаха от облекчение. Тя го видя, скочи и се втурна към него.

— О, Хуго! — изплака тя, сгуши на гърдите му и обви ръце около кръста му. Жестът й изразяваше само желание за утеха и закрила, но събуди в сърцето му нежелани спомени и тялото му веднага реагира.

Хлое избухна в плач и очите й станаха като мокри метличини.

— Ранена ли си? — попита дрезгаво той.

Тя поклати глава.

— Не, всъщност не… но съм бясна от гняв. Как можаха да го направят? Какво оправдание имат? Ако знаеш колко беше ужасно… никога не бях виждала подобно нещо, Хуго. — Раменете й се разтресоха от хълцания.

— Тихо, мила, тихо. — Той помилва косата й и извади кърпичката си. — Изтрий сълзите си… и си издухай носа. — Помогна й да изсуши сълзите си, за да скрие чувствата, които го вълнуваха, и да я види такава, каквато искаше да я види — отчаяно дете, което се нуждаеше от утеха.

— Загубих шапката си — оплака се безпомощно тя.

— Ще ти купим нова.

— Но този ми харесваше повече от всички други — настоя упорито тя и се огледа наоколо, сякаш можеше да я намери. — Защо? — избухна отново тя, разтърсена от луд гняв. — Как можаха да направят това?

— От страх — обясни спокойно Хуго. — Всички видяха какво стана във Франция и се страхуват от силата на тълпата. Страх ги е, че ще избухне работническо въстание.

— Ако зависеше от мен, щях да ги пратя всичките на гилотината — изрече гневно Хлое. — И щях да си седя и да плета, докато главите им падат една по една в коша… Само дето не мога да плета. — Очите й се напълниха отново със сълзи и тя се свлече на земята.

— Какво ти става? — Хуго се наведе уплашено над нея.

— Не знам — отговори тя. — Краката ми изведнъж се разтрепериха. Може би защото цял ден не съм яла нищо, само една ябълка сутринта.

Хуго я изправи на крака, сигурен, че не само гладът е виновен за този пристъп на слабост. Сети се, че задоволяването на тази толкова могъща потребност ще я успокои и ще й помогне да се отдалечи на известно разстояние от преживяния ужас, и я хвана за ръка.

— С това ще се справим лесно. Да се махаме оттук. Вече с нищо не можеш да помогнеш.

Хлое огледа бойното поле. Гражданите на Манчестър изнасяха ранените. Близки и роднини се търсеха и се намираха.

Гневът все още бушуваше в гърдите й, но чувството за реалност й подсказа, че тук вече нямаха нужда от нея. Беше време да се посвети на собствените си проблеми.

— Криспин беше обещал да си направим пикник… О, трябва веднага да ви разкажа за Криспин. — Тя изтри очите си с опакото на ръката, докато Хуго я водеше за другата ръка през полето.

— Вече знам — отговори той и отново й подаде кърпичката си.

— Откъде? — Хлое избърса носа си и му върна смачканата кърпичка.

— Задръж я — каза той. — Срещнах го и… ами, да кажем, че го накарах да ми разкаже какво се е случило. Обясни ми, че си го напуснала с подозрителна бързина, и заяви, че не знаел защо.

— Като видях пощенската карета на кръстовището, изпитах странното чувство, че ме заплашва опасност… Но как го накарахте да ви каже истината? — Тя го погледна пронизващо. — Причинихте ли му болка?

— Не особено.

— Жалко.

За момиче, които винаги защитава онеправданите, Хлое е забележително зла, помисли си с усмивка Хуго.

— Криспин се подчинява само на твоя полубрат — опита се да обясни той. — Когато стана онова нещо с Данте, веднага разбрах, че Джаспър е замесен. Затова не ги наказах, както заслужаваха. Те са само изпълнители.

— За какво говорите? — Хлое спря и го погледна втренчено. — Искате да кажете, че… значи целта им съм била аз, а не Данте?

Хуго беше готов да се засмее на учудването й, но се въздържа.

— Колкото и странно да ти се струва, момиче, аз съм на мнение, че ти си по-ценна плячка от псето… разбира се, не искам да кажа нищо лошо за произхода му, но…

Подигравателната му забележка повдигна настроението й.

— И какво могат да искат от мен?

— Ти си заможна млада жена. Джаспър много държи богатството да остане в семейството.

— Значи иска да ме омъжи за Криспин — кимна тя и сърдито изрита едно камъче. — Но той не може да ме принуди, нали?

— Не, докато аз съм твой настойник — отговори спокойно Хуго. — Но ако паднеш в ръцете му, непременно ще се опита.

Хлое сведе глава, за да обмисли думите му. Стигнаха до градината, където беше вързана Майд Марион, и тя издърпа ръката си.

— Къде отиваш?

— Да взема коня си… по-точно коня на Джаспър. Нали не си помислихте, че съм взела понито?

Хуго се сети едва сега, че изобщо не бе помислил какъв кон язди Хлое. Когато тя доведе при него грациозната кобилка, той подсвирна възхитено.

— Благородно животно.

— Познахте. Майката и бащата са Ред Куин и Шериф… познавам жребеца, кобилата не. Шериф е гордостта на Джаспър. — Тя помилва врата на кобилката. — Много се уплаши, бедната, но сега е по-спокойна.

Хуго смръщи чело.

— Трябва да върнем кобилата в Шиптън.

— Казах на Криспин да каже на Джаспър, че не мога да я приема като подарък, но съм готова да я купя — съобщи самоуверено Хлое.

— Така ли? — Хуго вдигна вежди. Това беше подходящ момент да й съобщи как трябва да се развиват отношенията между настойник и подопечна. — И кой ти разреши да вземеш толкова важно решение? Ще позволите ли да ви напомня, мис Гришъм, че засега аз управлявам имуществото ви и само аз мога да реша кога ще давате пари и кога не?

— Но това е глупаво! И двамата знаем, че конят е много добър, а аз нямам…

Хуго вдигна пръст, за да я накара да замълчи.

— Може би не го съзнаваш, Хлое, но се намираш в доста трудно положение. На твое място не бих продължил да се инатя. Първо ми дължиш някои обяснения.

Момичето прехапа устни.

— Мислех, че след всичко, което видяхте на поляната, вече не сте ми сърдит.

— Случилото се с бедните хора няма нищо общо с причината, поради която ти се озова тук така внезапно. — Той я хвана за кръста и я вдигна на седлото. — Отиваме в кафенето на Джъртън, за да го обсъдим на спокойствие.

— Но нали ви оставих бележка, за да не се тревожите — напомни му тя, докато той възсядаше коня си.

— Ще я взема предвид. Но каква тежест има тя, когато трябваше да скоча от леглото си и да се втурна да те гоня, без да съм изпил поне чаша кафе и без да съм се обръснал?

Думите му прозвучаха заплашително и Хлое го погледна скритом. Наистина имаше нужда от гореща вода и бръснач.

— Мисля, че аз успях да се освободя сама от затрудненото си положение — рече тихо тя.

— Ако беше изпълнила нарежданията ми, това изобщо нямаше да бъде нужно.

Хлое потъна в мрачно мълчание.

Кафенето на Джъртън беше почти празно. Целият град беше в шок. Хората се събираха на малки групички по ъглите на улиците или във входовете. Мистър Лемптън поздрави гостите си без особено въодушевление и веднага попита дали са били на „Сейнт Питърс Фийлдс“. Хуго му разказа какво беше видял.

— Господи, не мога да повярвам — промърмори Лемптън и поклати глава. — Хората ще полудеят.

— Арестуваха оратора! — На вратата застана мъж с хлътнало лице, който стискаше в ръката си дебела тояга. — Събираме се пред голямата църква. — След като каза това, той излезе бързо, за да почука на следващата врата и да предаде съобщението.

— Аз няма да отида — отново поклати глава Лемптън. — Стига толкова. Какво желаете?

— Чаша шоколад за дамата, кафе за мен и всичко за ядене, което имате — отговори Хуго.

Поднесоха им картофена супа и студено пиле. Хуго изчака, докато и двамата утолиха глада си, облегна се назад, кръстоса крака и погледна сериозно възпитаницата си.

— Е? — проговори тихо той.

Хлое се размърда неловко на стола си и посрещна острия зелен поглед с ясно изразена упоритост.

— Нямах представа, че Криспин ми желае зло. Вие не ми казахте, че Джаспър има намерение да ме отвлече. Ако знаех, естествено нямаше да тръгна с него.

— Вярно е, че не споделих с теб подозренията си, но много добре си спомням, че изрично ти забраних да напускаш къщата без мое разрешение.

— Познавам Криспин от най-ранното си детство. Знаете ли колко пъти сме си играли заедно? Не видях нищо подозрително в поканата му да излезем на разходка.

— Щом не си намерила нищо подозрително, защо просто не ме попита? — Хуго вдигна вежди. — Убеден съм, че щеше да намериш най-подходящите думи, за да защитиш правото си.

— Вие не се мяркахте в кухнята, как бих могла да ви попитам! — извика сърдито Хлое. — А Самюел ми каза да не пристъпвам прага на библиотеката.

— Това не е убедителен довод, момиче — поклати глава Хуго. — Можеше да помолиш Самюел да ме попита.

На това нямаше какво да се възрази.

— Просто ти беше решила да пренебрегнеш волята ми, нали?

Момичето внезапно се почувства като набучена на карфица пеперуда. Когато мълчанието се проточи, Хуго кимна бавно.

— Е, какво да ви правя сега, мис Гришъм?

Хлое избягна погледа му и реши да прибегне до най-силния си коз. Вирна брадичка и заговори.

— Да, прав сте, бях ви много сърдита. И имах всички основания за това… ако благоволите да си спомните. — Бузите й пламнаха, но тя издържа на погледа му.

— Ето че стигнахме до следващата точка, която трябва да обсъдим. — Гласът му прозвуча твърдо и безизразно, позата му остана все така отпусната. — Ще го кажа само веднъж и ще забравим тази тема. Безкрайно съжалявам за това, което направих, Хлое. Но станалото — станало. Дано бог ми прости, но в онзи миг не бях на себе си. Възползвах се от твоята невинност и моето превъзходство…

— Но аз го исках…

— Не! — Той се наведе напред, сложи ръце върху масата и приближи лице към нейното. — Не, Хлое, не го казвай. Ти си още твърде млада, за да знаеш какво наистина си искала. Това беше заблуда, родена от един болен дух. И тя свърши.

Не е вярно! Тя го усещаше с всяка частичка от тялото си, увереността течеше с кръвта във вените й. И Хуго го знаеше не по-зле от нея. Но не можеше да го убеди с думи. Трябваше да се случи нещо необикновено.

— След като стигнахме до този въпрос, можем веднага да изясним още нещо. — Той се облегна назад и я изгледа доволно, приел мълчанието й за съгласие. — Може би си останала с впечатлението, че не се отнасям сериозно към традицията, към правилата на приличието, следователно ти също няма да се отнасяш сериозно към тях. В известна степен това е вярно. Но и аз имам своите граници, момиче, и ако се осмелиш да ги престъпиш, ще преживееш нещо много неприятно, уверявам те. — Той сложи ръкавиците си, стана и махна на собственика. — Сметката, моля.

Помогна на Хлое да стане и продължи със същата настойчивост:

— От днес връзката ни ще се гради върху нова основа, затова искам да забравим миналото. Най-важното обаче е да не забравяш, че имам неприятната потребност да изисквам послушание от хората, за които нося отговорност.

В момента Хлое не беше в състояние да измисли разумен отговор. Хуго плати, сложи по обичая си ръка на гърба й, избута я навън и я вдигна на седлото.

— Не ме гледай така мрачно, момиче — каза той и на лицето му изгря усмивка. — Аз не съм човекоядец и съм сигурен, че от днес нататък ще се разбираме много добре. Ако искаш да запазиш коня, ще дам на Джаспър, колкото поиска. — Ухили се и добави: — Обзалагам се, че здравата ще се ядоса.

Хлое беше твърде стресната, за да му отговори с усмивка. При мисълта как щеше да реагира Джаспър на предложението на Хуго я побиха тръпки. Едно беше да прелъсти остроумния, нехаещ за приличието Хуго и съвсем друго да приложи същия план върху сериозния, овладян мъж, в какъвто се беше превърнал настойникът й.

Когато излязоха от града, насреща им се появи Самюел.

— Слава богу, че сте живи и здрави — поздрави ги той с необичайно вълнение. Обърна коня си и тръгна редом с Хуго. — По пътя за Еджкомб никой не беше виждал младата мис и младия господин, затова тръгнах обратно. Никога не бях виждал толкова хора на едно място като днес. Едва се промушвах между тях. Какво става в града, по дяволите?

Хуго му обясни, не скри и участието на Хлое. Самюел я погледна укорително, но като видя колко беше бледа, изражението му веднага омекна.

— Да не сте ранена?

— Не — поклати глава Хлое. — Но беше ужасно, Самюел. Войниците сечаха хората със сабите, тъпчеха ги с конете си…

— Проклетите полицаи — изруга Самюел. — Не мога да си представя, че ще направят същото с хора като вас.

— Аз също — каза Хлое. — Не мога да си представя, че собственият ми брат е искал да ме отвлече, за да стана жена на Криспин. Въпреки това съм убедена, че той не е в състояние да ме принуди да извърша нещо против волята си. Как ще го направи?

Хуго си спомни какво правеше Джаспър в криптата… веднъж изнасили една отчаяно отбраняваща се млада жена, чиито очи бяха замъглени от алкохол и дрога… наби до смърт едно малко слугинче, имало нещастието да изпусне чиния точно пред краката му… пребиваше ловните си кучета с камшика за езда, защото не са хванали дивеча… Но не можеше да разкаже за това на Хлое. Не днес. Може би никога.

Като видя израза на лицето му, Хлое се разтрепери. Спомни си, че и друг път беше виждала тази маска на гняв и обвинение. Очите му сякаш виждаха право в ада.

Много скоро обаче чертите му се отпуснаха и той разтърси глава, за да се освободи от кошмара. През дългите часове в библиотеката беше постигнал мир със спомените си и макар че те никога нямаше да го напуснат, силата им значително беше отслабнала.

— Няма да му дам тази възможност, Хлое — заяви твърдо той. — От този миг нататък ще излизаш само с мен или със Самюел и няма да напускаш къщата сама, дори да се наложи да те вържа.

Хлое не му възрази. Макар че не искаше да го признае, тя беше ужасена от безогледността на своя полубрат, а, от друга страна, плановете й изискваха да е постоянно близо до Хуго. Първо щеше да уталожи угризенията на съвестта му, после щеше да го запознае с плана си за Лондон, който щеше да донесе много изгоди и на двамата. Хуго само пилееше живота си в старата си къща сред самотното мочурище и ако той не искаше да предприеме нищо срещу това незначително, безутешно съществуване, тя щеше да го направи вместо него.

Една идея изникна в ума й и прогони неприятните спомени от днешния ден.

— Питам се дали жената, която беше при теб преди няколко дни, също е била на събранието — заговори съчувствено тя. — Надявам се, че не е била ранена. Изглеждаше много мила.

Хуго пое шумно въздух. Хлое го изгледа дяволито и се ухили като хлапак, постигнал целта си. Светът, изграден с толкова усилия, заплаши да се срути, но той успя да се овладее. Погледна я гневно и изрече предупредително:

— На ваше място бих бил по-предпазлив, мис.

Хлое наклони глава, сякаш обмисляше съвета му, и след малко продължи със същия доверчив тон:

— Казах го само защото тя беше наистина мила. Е, беше доста дебеличка, но някои мъже харесват това. Имаше хубава усмивка и изобщо изглеждаше добър човек.

Самюел се задави, а Хуго разбра тъкмо навреме, че както и да реагираше, щеше да падне в дълбокия ров на неуважението. Затова реши да пренебрегне забележката и се обърна към Самюел, за да му разкаже още нещо за случилото се в града.

Хлое пусна кобилата си в бърз галоп, косите й се развяха зад нея, топлият вятър брулеше лицето й. Бързото препускане прогони преживяното през деня, главата й се проясни, тялото й се отпусна. Кобилата беше наистина чудесна: препускаше гладко, скоковете й бяха дълги и грациозни.

Вече знаеше как ще започне атаката срещу цитаделата на сър Хуго Лейтимър. С постоянни провокации. Всеки ден щеше да го предизвиква. Инстинктът й подсказваше, че той щеше винаги да реагира, както бе реагирал преди малко. И тъй като преживяното бе предизвикало в сърцето й вихрушка от любопитство и копнеж, тя не виждаше причини двамата да не задоволят желанието си и да не осъществят целите си заедно. Когато постигнеше първата цел, тя щеше да започне да гради бъдеще, което да извади Хуго от доброволното му изгнание и да го върне към света, а нея да направи недостижима за алчността на несъщия й брат.