Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (4) (Роман за едно престъпление)

4.

Убита чрез удушаване, мислеше Мартин Бек.

Седеше и прелистваше пачката фотографии, които Алберг измъкна от хаоса върху бюрото си. Снимките показваха басейна на шлюза, екскаватора, черпалката в близък план, трупа върху брезент и върху пейка в моргата.

Мартин Бек постави една от снимките пред Алберг:

— Тази, в която са я разкрасили, трябва да увеличим и ретушираме, после можем да започнем да тропаме по вратите. Ако е оттук — все някой ще я познае. Колко хора можеш да отделиш за тая работа?

— В най-добрия случай трима. Точно сега нямаме хора. Три от момчетата са в отпуск, един лежи в лазарета със счупен крак. Освен градския прокурор, Ларшон и мен в управлението има само осем души. — Започна да брои на пръсти. — Да, от които едната е жена. Някой трябва да върши и другите работи.

— В най-лошия случай ще се наложи да се заемем и ние. Ще отнеме дяволски много време. Как стои въпросът със сексуалните престъпници?

Алберг замислено почука с писалката по предните си зъби. После се разрови в чекмеджето на бюрото и измъкна някакъв документ.

— Разпитахме един. От Вестра. Изнасилвач. Оня ден са го заловили в Линшьопинг, но има алиби за цялата седмица. Според доклада на Блумгрен. Проверил е заведенията.

Постави хартията в зелена папка на бюрото.

Седяха и мълчаха известно време. Мартин Бек почувства спазми в диафрагмата и се сети за жена си и постоянните й натяквания за редовно хранене. Не беше ял цяло денонощие.

Въздухът в стаята тегнеше от цигарен дим. Алберг се изправи и отвори прозореца. Някъде наблизо от радио се чу сигнала за точно време.

— Един часът — каза той. — Ако си гладен, ще изпратя да донесат нещо. Аз съм страшно гладен.

Мартин Бек кимна и Алберг вдигна слушалката. След малко на вратата се почука и момиче със синя рокля и червена престилка влезе с кошница в ръка.

Когато Мартин Бек привърши със сандвича с шунка и няколко глътки кафе, попита:

— Как смяташ, че е попаднала там?

— Не знам. През деня при шлюза винаги има хора, така че едва ли е станало тогава. Може да я е хвърлил от кея или вълнолома и после всмукването от корабите да я е отнесло навътре. Или пък да е изхвърлена от някоя лодка.

— Какви кораби минават през шлюзовете? Малки лодки или увеселителни корабчета?

— Не са толкова много. Повечето са товарни кораби. И параходите по канала, разбира се, редовните. „Диана“, „Юно“ и „Вилхелм Там“.

— Можем ли да идем и да погледнем?

Алберг се надигна, взе снимката, избрана от Мартин Бек, и каза:

— Можем да тръгнем веднага. Тъкмо пътьом ще оставя това в лабораторията.

Часът беше почти три, когато се върнаха от Буренсхулт. Трафикът при шлюзовете беше оживен и Мартин Бек с удоволствие би останал сред туристите и въдичарите на кея, за да наблюдава корабите.

Успя да разговаря с екипажа на екскаватора, беше на вълнолома и погледна басейна на шлюза. Навътре във водите на Бурен съзря платноходно кану и закопня за своето собствено, което бе продал преди няколко години. По обратния път към града си припомняше пътуванията из архипелага през лятото.

На масата на Алберг лежаха пресни копия от фотолабораторията. Един от сержантите, който беше и фотограф, беше ретуширал снимката и лицето на момичето сега изглеждаше почти като живо.

Алберг прегледа купчината, сложи четири от копията в зелената папка и заключи:

— Добре, тогава ще разпределя това на момчетата, така че да почнат веднага.

Когато след няколко минути се върна, завари Мартин Бек до бюрото замислено да потърква носа си.

— Искам да проведа няколко разговора — каза той.

— Иди в стаята в дъното на коридора.

Стаята бе по-голяма от тази на Алберг и имаше прозорци на две от стените. Беше обзаведена с две бюра, пет стола, канцеларски шкаф и маса с износена стара пишеща машина „Ремингтон“.

Мартин Бек седна, постави цигарите и кибрита на масата, отвори зелената папка и се зачете в докладите, които не му казаха нещо повече от Алберг.

Час и половина по-късно цигарите му свършиха. Беше провел няколко безрезултатни телефонни разговора и се срещна с градския прокурор и с Ларшон, които изглеждаха уморени и притеснени. Точно когато смачкваше празния пакет, звънна Колберг.

Десет минути по-късно се срещнаха в хотела.

— Леле, колко си мрачен! — възкликна Колберг. — Искаш ли да хапнеш?

— Не, благодаря. Ти свърши ли нещо?

— Говорих с едно момче от вестник „Муталатиднинг“. Местен редактор в Буренсберг. Смята, че е открил нещо хитро. Някаква жена от Линшьопинг трябвало да почне работа в Буренсберг преди десет дни, но изобщо не се е появила. Изглежда е тръгнала от Линшьопинг предния ден и оттогава никой нищо не е чул за нея. Никой не се е и погрижил да я издирва — явно, че не са й имали особено доверие. Вестникарчето познавало нейния работодател и извършило собствени проучвания, но въобще не се сетило да разбере как изглежда. Това направих аз и се оказа, че не е същата жена. Тази беше дебела и руса. И все още няма вест от нея. Отне ми целия ден.

Той се облегна назад и зачовърка зъбите си с кибритена клечка.

— Какво ще правим сега?

— Алберг изпрати няколко от своите момчета да тропат по вратите. Ще трябва да им помогнеш. Щом се появи Меландер, ще направим една обиколка с прокурора и Ларшон. Иди при Алберг, той ще ти каже какво да правиш.

Колберг допи чашата си и се изправи.

— Ти идваш ли? — попита.

— Не, не сега. Кажи на Алберг, че съм в стаята си, ако му потрябвам за нещо.

В стаята Мартин Бек си свали сакото, обувките и вратовръзката и седна на ръба на леглото.

Времето се бе прояснило и бели облаци на парцали се надпреварваха по небето. Следобедното слънце светеше в стаята.

Мартин Бек се изправи, отвори широко прозореца и дръпна тънките вълнени пердета. После легна на леглото със скръстени под главата ръце.

Мислеше за момичето в тинята на Бурен.

Замижа и си я представи така, както изглеждаше на снимките. Гола и изоставена, със слаби рамене и черен кичур около врата.

Коя е тя, какво е мислила, как е живяла? Кого е срещнала?

Беше млада и той бе сигурен, че е била красива. Трябва да е имала някого, който я е обичал. Някой близък, който сега се чуди какво се е случило с нея. Сигурно е имала приятели, колеги, родители, може би братя и сестри. Никой човек, особено млада и красива жена, не е чак толкова самотен, та да няма на кого да липсва, щом изчезне.

Мартин Бек дълго размишлява над факта, че никой не е попитал за нея. Изпита жал към момичето, което никому не липсва, без сам да разбере защо. Или е казала, че заминава? В такъв случай нещата могат дълго да се проточат, докато някой се запита къде е.

Въпросът беше един: колко дълго?