Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (29) (Роман за едно престъпление)

29.

Мартин Бек беше последен и на прага чу телефонът да звъни. Втурна се обратно и вдигна слушалката.

— Намирам се в антрето на бар „Амбасадор“ — каза Стенстрьом. — Изпуснах го, тук навън, в тълпата. Не може да са минали повече от четири-пет минути.

— Той е вече на „Рунебергсгатан“. Ела там колкото можеш по-бързо!

Мартин Бек хвърли слушалката и се втурна надолу по стълбите. Пъхна се в колата зад седалката на Алберг. Беше важно Алберг да изскочи пръв.

Колберг смени скоростта, но трябваше веднага да натисне пак спирачките, за да даде път на лакиран в сиво полицейски автобус. После потегли и зави по „Регерингсгатан“ между зелено „Волво“ и бежова „Шкода“. Мартин Бек подпря лакти на коленете си и се втренчи между двамата в ситния леден дъжд навън. Беше изключително напрегнат физически и психически, но се чувстваше някак стегнат и добре подготвен. Като отлично трениран спортист пред рекордно постижение.

Две секунди по-късно зеленото „Волво“ се сблъска с камионетка, която от еднопосочна улица изскочи на пресечката на улица „Давид Багаре“. „Волво“-то рязко се завъртя надясно преди сблъсъка и Колберг, който вече се бе подготвил за задминаване, трябваше да последва същата посока. Той реагира бързо и дори не докосна колата пред него, но двата автомобила застанаха плътно един до друг напреко на пресечката. Колберг вече беше включил на задна, когато бежовата „Шкода“ с адски трясък се блъсна в дясната им предна врата. Шофьорът беше ударил рязко спирачките, което беше груба грешка, като се има предвид положението на колите.

Не беше тежка злополука. След десет минути патрулиращата полиция щеше да е там със своите мерки и бариери. Щяха да отбележат номера, имена, да гледат шофьорски книжки и паспорти. После щяха да пишат протоколи, да вдигнат рамене и да си отидат. Ако се предположеше, че никой от водачите не мирише на алкохол, хората, които сега крещяха и жестикулираха в дъжда, трябваше да се качат на тенекиените си божества и да се разотидат всеки по пътя си.

Алберг псуваше. Минаха десет секунди, докато Мартин Бек разбра защо. Не можеха да излязат. И двете врати бяха блокирани така здраво, сякаш бяха запоени.

В същата секунда, в която Колберг взе отчаяното решение да се измъкне заднешком от бъркотията, автобус от линия 55 спря зад тях. По този начин единственият път назад бе отрязан. Мъжът в бежовата „Шкода“ беше изскочил на дъжда, вероятно не на себе си от ярост и зареден с ужасяващи аргументи. Във всеки случай не се виждаше и вероятно се намираше някъде между двете коли.

Алберг вдигна и двата си крака срещу вратата и зарита, докато застена от болка, но „Шкода“-та така и не помръдна.

Изминаха три или четири кошмарни минути. Алберг крещеше и жестикулираше. Дъждът се лееше като сива завеса по стъклата. Отвън се мержелееше мъглявото очертание на полицай в лъскава черна мушама.

Най-сетне някои от насъбралите се зяпачи схванаха ситуацията и започнаха да избутват бежовата „Шкода“. Движенията им бяха бавни и несинхронни. Полицаят се опита да ги спре. После реши да им помогне. Сега между колите се отвори пролука от около метър, но вратите си оставаха залостени. Алберг псуваше и блъскаше. Мартин Бек чувстваше как потта тече по врата му, събира се под яката в студена струйка и се стича надолу между плещите му.

Вратата поддаде бавно и със скърцане.

Алберг се претърколи навън. Мартин Бек и Колберг се опитаха да се измъкнат през отвора едновременно и бог знае как успяха.

Полицаят стоеше, подготвил бележник в протегнатата си ръка.

— Е, как стана тази работа?

— Затваряй си устата! — изрева Колберг.

За щастие бе разпознат.

— Бягай! — изкрещя Алберг, който вече имаше пет метра преднина.

Протегнати ръце се опитаха да ги спрат. Колберг събори зяпнал продавач на хотдог, както си беше с таблата на корема.

Четиристотин и петдесет метра, мислеше Мартин Бек. Това е само една минута за трениран спортист. Но те не бяха тренирани спортисти. И не бягаха по терен, а по асфалтирана улица в леден дъжд. Само след сто метра започнаха болки в гърдите. Алберг все още беше с пет метра преднина, но на един завой се подхлъзна и замалко да падне. Това му отне преднината и те вече тичаха почти рамо до рамо по надолнището към „Ериксбергерсплан“. Пред очите на Мартин Бек заиграха червени точици. Плътно зад гърба си чуваше тежкото пъхтене на Колберг.

Завиха зад ъгъла и се втурнаха в градинката, дишайки тежко, и тогава видяха — и тримата едновременно — на втория етаж на „Рунебергсгатан“ слабата светлина, която показваше, че лампата в спалнята е запалена и завесите са спуснати.

Червените петънца пред очите на Мартин Бек бяха изчезнали и болката в гръдния кош — утихнала. Когато пресече „Биргерярлсгатан“ той вече знаеше, че е тичал по-бързо отвсякога през живота си и все пак Алберг беше три метра пред него, а Колберг бягаше наравно. Планът бе в действие, проклетият перфектен план, мислеше си той вече на последната площадка, с приготвен в ръката ключ.

Ключалката превъртя един път. Той натисна вратата, но тя се отвори само на десетина сантиметра. Видя опънатата верига, а от вътрешността на жилището не се чуваше човешки звук, само непрекъснат, режещ ухото металически звън. Времето беше спряло. Той видя шарките по килима в антрето, хавлиена кърпа и една обувка.

— Мръдни се — каза пресипнало Алберг с изненадващо спокоен тон.

Трясъкът беше страхотен, сякаш целият свят се разби на късчета, когато Алберг скъса веригата на вратата. Той все още висеше на нея, когато Мартин Бек по-скоро падна, отколкото връхлетя през хола и дневната.

Сцената беше недействителна и статична като картина от музея на ужасите на мадам Тюсо. Изглеждаше просто невероятно, всичко бе като преекспонирана фотография, потънало в обилна бяла светлина, и Мартин Бек поглъщаше всяка от мрачните й подробности.

Това бе човекът, който бе убил Роузана Макгро. Той се беше надвесил над леглото, с левия крак на пода и дясно коляно, опряно на леглото, и тежко притискаше лявото бедро на жената. Голямата му загоряла ръка беше върху брадичката и устата й, като двата пръста стискаха носа й. Дясната почиваше по-надолу, тя бе потърсила гърлото и го бе намерила.

Жената лежеше по гръб. Широко отворените й очи се виждаха между разперените му пръсти. Тънка струйка кръв се стичаше по бузата й. Беше изтеглила десния си крак и с пета опираше в гърдите му. С двете си ръце бе обхванала дясната му китка. Беше гола. Всеки мускул от тялото й бе напрегнат. Вените й изпъкваха като на карта по анатомия.

Стотна от секундата, но достатъчна, за да се запечата всичко в съзнанието и да остане завинаги там. После мъжът отпусна хватката си, стъпи на крака и се обърна с едно-едничко светкавично движение.

Мартин Бек за пръв път видя този тип, когото беше преследвал цели шест месеца и деветнайсет дни. Личност на име Фолке Бенгтсон, който обаче твърде слабо напомняше човека, с когото беше разговарял в стаята на Колберг един следобед малко преди Коледа.

Лицето бе сковано и озъбено, зениците разширени, очите пламтяха и се движеха напред-назад като у преследван звяр. Той стоеше приведен напред, с присвити колене и ритмично поклащащо се тяло.

Но това продължи само десета от секундата. После се хвърли напред със сподавен гърлен вик в съшия миг, в който Мартин Бек го удари под коляното с опакото на ръката си, а Алберг се хвърли отгоре му изотзад и се опита да извие ръцете му.

На Алберг му попречи изваденият пистолет, Мартин Бек бе изненадан от невероятната бързина на нападението, отчасти защото единственото, за което бе в състояние да мисли, беше, че жената на леглото трябва да се раздвижи, а не да лежи просната там, безпомощна и изложена на погледите на всички, с отворена уста и полузатворени очи.

Главата на мъжа го удари в слънчевия сплит с невероятна сила и той политна назад към стената, като същевременно безумецът се измъкна от неуспялата хватка на Алберг и се хвърли към вратата, все още приведен и с невероятно бързи крака — движение така недействително, както и всичко в тази абсурдна ситуация.

През цялото време металическият звън продължаваше.

В гонитбата Мартин Бек изоставаше с половин етаж и разстоянието непрекъснато се увеличаваше. Чуваше беглеца под себе си, но го зърна чак когато стигна партера. Тогава мъжът вече беше минал през стъклената външна врата, приближавайки относителната свобода на улицата.

Колберг пусна копчето на домофона и направи две крачки от стената, до която се бе прилепил. Мъжът, връхлитайки върху него, се прицели за страхотен удар в лицето му.

Точно тогава Мартин Бек разбра, че краят наистина е настъпил. Действително, само секунда след това чу късия див вик на болка, когато Колберг хвана ръката на беглеца и я изви чак до рамото му, бързо и безмилостно. Мъжът лежеше безпомощен на мраморния под.

Мартин Бек се подпираше на стената и слушаше воя на сирените, които като че идваха от няколко различни посоки едновременно. Отрядът вече беше пристигнал и навън по тротоара полицаите преграждаха пътя на струпалата се тълпа любопитни граждани.

Той погледна мъжа на име Фолке Бенгтсон, който все още полулежеше там, където беше паднал, с буза, опряна на стената и стичащи се по страните му сълзи.

— Линейката дойде — каза Стенстрьом.

Мартин Бек се качи с асансьора. Соня Хансон седеше в един от фотьойлите, облечена в кадифени панталони и вълнен пуловер. Той нещастно я погледна.

— Линейката е тук. Качват се веднага.

— Мога и сама да вървя — рече безизразно тя.

Вече в асансьора допълни:

— Не изглеждай толкова отчаян. Не беше твоя грешката. Пък и на мен ми няма нищо чак толкова.

Той не смееше да я погледне в очите.

— Ако се беше опитал да ме изнасили, сигурно щях да се справя с него. Но изобщо не беше там въпросът. Аз нямах никакъв шанс, никакъв.

Тя потръпна.

— Още десет или петнайсет секунди и… Или ако този не се беше сетил да натиска копчето на домофона… това го стресна. Някак си прекъсна изолацията. О, Господи, колко ужасно…

Когато отиваха към линейката, тя промълви:

— Бедният човек!

— Кой?

— Той.

След още четвърт час само Колберг и Стенстрьом бяха останали пред къщата на „Рунебергсгатан“.

— Дойдох точно навреме, за да видя как го закова. Бях от другата страна на улицата. Откъде си ги учил тия работи?

— Бях в парашутните войски. Специално тази хватка рядко я използвам.

— Най-сериозното нещо, което съм виждал. С това можеш да хванеш когото си щеш.