Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (27) (Роман за едно престъпление)

27.

Коледа мина вяло. Човекът на име Фолке Бенгтсон я прекара спокойно при майка си в Сьодертелие. Мартин Бек непрекъснато мислеше за него, дори навръх Коледа и в парната баня зад маската на Дядо Мраз. Колберг се бе простудил и лежа три дни в болницата в Сьодер.

Алберг се обади на втория ден — беше пиян.

Вестниците съдържаха няколко неопределени и неангажиращи колонки, които твърдяха, че убийството на канала било на път да се разкрие в САЩ и че шведската полиция нямала повече причини да се занимава със случая.

Традиционното новогодишно убийство стана в Гьотеборг и бе разкрито за по-малко от двайсет и четири часа. Кафка изпрати една гигантска поздравителна картичка, лилава и помпозна, представляваща елен на фона на залязващо слънце. Алберг получи повишение.

Седми януари си изглеждаше като седми януари. Улиците бяха пълни със сиви, мръзнещи хора без пари. Разпродажбите на стоки с намаление бяха започнали, но въпреки това магазините бяха почти празни. Освен това времето беше мъгливо и студено.

Но седми януари беше решаващият ден.

Сутринта Хамар направи инспекция на силите. После попита:

— Колко време ще отнеме този експеримент?

— Докато успеем — вдигна рамене Алберг.

— Ти командваш.

Хамар беше помислил за всички ситуации, които евентуално биха изникнали. Например когато Мартин Бек и Колберг щяха да бъдат необходими за други задачи. Или Меландер и Стенстрьом, които най-малкото биха се включили в задачата. Както и ако отделът, от който беше наето момичето, щеше да си го поиска обратно.

— На добър час, деца — благослови ги той.

Малко по-късно остана само Соня Хансон. Беше настинала, седеше в креслото за посетители и се секнеше. Мартин Бек я погледна. Беше с ботуши, със сиво яке и черни кадифени панталони.

— Така ли смяташ да изглеждаш? — кисело попита той.

— Не, ще се прибера и ще се преоблека. Но искам да обърна внимание на нещо. На трети юли миналата година е било лято, а сега е зима. Сигурно ще изглежда малко странно, ако се втурна в бюро за експресни поръчки със слънчеви очила и бикини и попитам могат ли да ми преместят мебелите.

— Направи каквото смяташ за необходимо. Важното е, че разбираш смисъла.

Той постоя мълчаливо.

— Дано и аз да съм го разбрал — въздъхна накрая.

Жената замислено го погледна.

— Струва ми се, че разбирам. Прочетох всяка думичка, написана за нея, отново и отново. Гледах филма поне десет пъти. Подбрах дрехи и се упражнявах часове пред огледалото. Но още много ми остава, нейният характер просто е съвършено различен от моя. Навиците й също. Никога не съм живяла като нея и няма и да живея. Но ще направя всичко, което е по силите ми.

— Добре — каза Мартин Бек.

Тя беше някак недостъпна и не беше лесно да се сближиш с нея. Единственото, което знаеше за личния й живот, бе, че има дъщеря на пет години, която живее в провинцията, при нейните родители. Явно никога не се е омъжвала. Но въпреки че не успя да я опознае, той я харесваше. Беше умна, реалистична и си знаеше работата. А това беше много.

Беше четири следобед, когато тя пак се обади.

— Бях вече там. И направо се прибрах, ако не възразяваш.

— Е, не можем да очакваме той веднага да се втурне подир теб. Как мина?

— Добре, струва ми се. Доколкото е възможно — добре. Утре ще ми донесат бюрото.

— Той хареса ли те?

— Не знам. Имам чувството, че леко се запали. Не е лесно да се каже, след като не знам как въобще се държи.

— Трудно ли ти беше?

— Честно казано, не беше много трудно. Намирам го за доста приятен. И някак си красив. Сигурен ли си, че това е нашият човек? Не че имам богат опит в общуване с убийци, но просто ми е трудно да си го представя като убиец на Роузана.

— Да, сигурен съм. Какво каза той? Получи ли телефонния ти номер?

— Да, записа си адреса и телефона на някаква хартийка. Обясних също, че имам домофон, но не отварям, ако не очаквам някого, тъй че той ще трябва първо да ми се обади и да ме предупреди, когато идва. Общо взето, не говореше много.

— Сами ли бяхте в стаята?

— Да. От другата страна на стъклената преграда седеше една дебела лелка, но тя не можеше да ни чува. Пък и през цялото време говореше по телефона, така че и аз не я чувах.

— Имаше ли някаква възможност да говориш с него за нещо друго, освен местенето на бюрото?

— Да, казах, че времето е мрачно, той отвърна „Уф, наистина“. Сетне казах, че слава Богу, Коледа мина, и той отвърна, че мисли същото. После казах, че за сам човек като мен Коледа не е най-веселият празник.

— И тогава? Какво отговори той?

— Че и той всъщност е сам и че не обича Коледите, въпреки че обикновено ги празнувал с майка си.

— Звучи добре — изхъмка Мартин Бек. — Говорихте ли още нещо?

— Не, мисля, че не.

В слушалката настъпи тишина. После тя се сети:

— О, да, помолих го да ми запише адреса и телефонния номер на фирмата, за да не търся в указателя. Даде ми картичка.

— И ти си тръгна?

— Ами да, не можех повече да вися там, но все пак се помотах малко. Докато си закопчея палтото и други такива. Да изтъкна впития пуловер. Впрочем казах, че ако не успеят навреме с бюрото, няма значение, защото винаги съм си в къщи вечерно време и очаквам някой да звънне. Но той беше убеден, че ще успеят за сутринта.

— Отлично. Слушай, тази вечер смятаме да репетираме. Ще бъдем в полицейския участък в „Клара“, Стенстрьом ще играе Бенгтсон и ще ти се обади. Ти ще отговориш, веднага ще ми звъннеш в „Клара“ и ние ще дойдем у вас да изчакаме Стенстрьом. Разбра ли ме?

— Да, разбрах. Значи, обаждам се веднага щом се обади Стенстрьом. В колко часа горе-долу?

— Няма да ти кажа. Нали няма да знаеш в колко ще ти се обади Бенгтсон.

— Прав си. Слушай, Мартин.

— Да?

— Някак си се държа чаровно. В никакъв случай гадно или нахално. Макар че всичко е ясно. Така е мислила и Роузана.

Дневната в четвърти участък при „Регерингсгатан“ беше хубаво обзаведена, стегната, но възможностите за развлечения бяха крайно ограничени.

Минаваше осем, когато Мартин Бек, изчел два пъти вечерните вестници, преглеждаше отново спорта и рекламите. Алберг и Колберг от два часа бяха потънали в партия шах, която явно им отнемаше всякакво желание за разговор, а Стенстрьом спеше с отворена уста на стол до вратата. Имаше право, предната нощ беше участвал в друга акция. Пък и нали щеше да играе престъпника, нямаше нужда да бъде особено напрегнат.

От време на време влизаха и излизаха полицаи от патрула, сядаха с разкрачени крака пред телевизора, някои от тях се взираха с неприкрито любопитство в хората от криминалната.

В осем и десет Мартин Бек отиде при Стенстрьом и го поразтърси.

— Почваме.

Стенстрьом се изправи, отиде при телефона и набра номера.

— Здравей — каза той. — Мога ли да дойда? Да? Добре.

После се върна на стола си и отново потъна в дрямка.

Мартин Бек погледна часовника. Телефонът звънна след петнадесет секунди. Беше включен на директна линия и работеше само за тях и на тяхна сметка. Никой друг не можеше да го използва.

— Тук е Бек.

— Соня е, здравей. Обади се сега. Ще дойде след половин час.

— Разбрано.

Той постави слушалката.

— Тръгваме, момчета.

— Я по-добре се откажи — подкачи го Алберг.

— О кей — каза Колберг, — едно на нула за теб.

Стенстрьом отвори едното си око.

— От коя посока трябва да се появя?

— От която искаш.

Слязоха при колата на Колберг, паркирана в двора на участъка. Той шофираше. Когато завиха при „Регерингсгатан“, каза:

— Пу, заплювам си да съм при гардероба.

— Не, старче, това е работа на Алберг.

— И защо?

— Той е единственият, който може да влезе в къщата, без да рискува да го разпознаят.

Соня Хансон живееше на „Рунебергсгатан“, на втория етаж в ъгловата къща към „Ериксбергсплан“.

Колберг паркира между „Лила Театерн“ и ресторант „Тение“. Разделиха се. Мартин Бек пресече улицата и застана в сянката на паметника на Карл Щаф. Оттук можеше добре да вижда къщата, освен това имаше изглед към площада „Ериксбергсплан“ и най-важните части от околните улици. Видя Колберг, който с изискана небрежност се движеше по „Рунебергсгатан“ в южна посока. Алберг се насочваше право към вратата, отвори я и влезе. Като наемател, който се прибира. Четиридесет и пет секунди, броени отсега. Алберг трябваше вече да е в жилището, а Колберг — на пост на завоя към „Ериксбергсгатан“. Мартин Бек натисна хронометъра и засече времето. Точно пет минути и десет секунди бяха изминали, откак постави слушалката след разговора със Соня Хансен.

Беше мрачно и ветровито и той вдигна яката на палтото си, заплашително изръмжавайки на някакъв пияница, който се опита да изпроси цигара.

Стенстрьом наистина се стараеше.

Освен че дойде дванайсет секунди по-рано, той се появи от съвсем неочаквана посока. Приплъзна се покрай ъгъла на стълбите на „Ериксбергспаркен“ и се движеше скрит зад тълпа кинозрители. Мартин Бек не го видя, преди да се пъхне в къщата.

Колберг също действаше доста задоволително — той и Мартин Бек се засякоха пред вратата.

Влязоха заедно и заключиха вътрешната стъклена врата. Никой не каза нищо.

Колберг се заизкачва по стълбите. Трябваше да стои половин етаж под жилището и да не предприема нищо без предварително уговорен сигнал. Мартин Бек се опита да извика асансьора, но не успя. Затича се нагоре, преминавайки покрай изненадания Колберг, който все още беше на стълбите на първия етаж. Както очакваше, асансьорът беше на втория етаж, Стенстрьом го беше блокирал, като просто не беше затворил вътрешните му врати. По този начин бе успял да провали онази част от плана, която предполагаше Мартин Бек да вземе асансьора за по-горния етаж и да се приближи към апартамента отгоре.

В жилището все още беше тихо, но вероятно Стенстрьом залагаше на бързината, тъй като само след трийсет секунди се чу приглушен вик и тропот. Мартин Бек вече беше приготвил ключа и десет секунди по-късно се намираше в спалнята на Соня Хансон.

Момичето седеше на леглото. Стенстрьом стоеше по средата на стаята и се прозяваше, докато Алберг извиваше дясната му ръка зад гърба.

Мартин Бек свирна и Колберг връхлетя в жилището като експресен влак. В бързината събори масичката в антрето. Нямаше врати, които да отключва.

Мартин Бек си потърка носа и погледна момичето.

— Добре — похвали я той.

Тя бе избрала реалистичния стил на игра, на което се беше надявал. Беше без обувки и чорапи и носеше тънък памучен пеньоар без ръкави, къс до колената. Той беше сигурен, че отдолу нямаше нищо.

— Ще си метна нещо и ще приготвя вечеря.

Влязоха в другата стая. Тя дойде почти веднага, обута в сандали, джинси и кафяв пуловер. Десет минути по-късно кафето беше сервирано.

— Моят ключ заяжда — оплака се Алберг. — Трябва да го въртя като смахнат.

— Няма значение — успокои го Мартин Бек. — Няма да е нужно много да бързаш.

— Чух те по стълбите — заяде се Стенстрьом. — Точно когато тя отваряше.

— Явно трябват гумени подметки — въздъхна Колберг.

— Дупката, която пробихме в гардероба, е добра — подхвърли Алберг. — Виждах те почти през цялото време.

— Следващия път извади ключа — сряза го Стенстрьом. — Изгарях от желание да те заключа.

Телефонът иззвъня. Всички се вцепениха.

Момичето вдигна слушалката.

— Да, здравей… Не, не тази вечер… Ами известно време ще бъда заета… Дали съм срещнала някой мъж? Да, може да се каже.

Тя затвори телефона и срещна въпросителните им погледи.

— Нищо особено.