Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (23) (Роман за едно престъпление)

23.

— Разбира се, че не е същият човек — отсече Колберг.

— Умори ли се?

— Не ме разбирай криво. Нямам нищо против да стоя и да дремя в някой вход на „Биркагатан“ ден и нощ, но…

— Но какво?

— През десет от четиринайсетте дни се случи следното: в седем вдига щорите. В седем и една минута отваря прозореца. В седем и трийсет и пет го затваря наполовина. В осем без двайсет излиза от вратата, отива на „Санкт Ериксплан“ и взима автобус номер шейсет и шест до пресечката на „Регерингсгатан“ и „Хамнсгатан“, стига до експресната фирма, където отключва вратата половин минута преди осем. В девет отива в сладкарница „Сити“, където изпива две чаши кафе и изяжда сандвич със сирене. Една минута след дванайсет отива в един от двата грил-бара. Яде…

— Какво яде? — попита Мартин Бек.

— Риба или печено месо. В дванайсет и двайсет е приключил, прави бърза разходка в градината или около площад „Нормалмсторг“ и се връща на работа. В пет и пет заключва вратата и си отива в къщи. Ако времето е много лошо, взима автобус шейсет и шест. Иначе върви по „Регерингсгатан“, „Кунгсгатан“, „Дротнингсгатан“, „Барнхусгатан“, „Упландсгатан“, „Осерваториегатан“, минава през „Васапаркен“, пресича „Санкт Ериксплан“ покрай „Биркаплан“ и си е у дома. По пътя пазарува в някой магазин, където няма много хора. Купува мляко и бисквити всеки ден, от време на време хляб, масло, сирене и мармалад. От четиринайсет вечери осем седя пред телевизора. Два пъти — всяка сряда, ходи на кино от седем часа в „Лори“. И двата пъти ужасни филми, такъв ми бил късметът. По пътя за в къщи яде хотдог с горчица и кетчуп. Две недели поред взема метрото и гледа хокейни мачове на стадиона. Естествено, на Стенстрьом се падна да гледа мачовете. Два поредни вторника ходи на боулинг на „Кунгсхолмсгатан“ и играе два часа заедно с трима колеги. Съботите работи до дванайсет. После отива в „Льовенбрау“ и пие халба бира. Освен това яде салата със салам. После се връща в къщи. Не заглежда жените по улиците, понякога някой и друг киноафиш или витрина, повечето на спортни магазини и железарски фирми. Не купува вестници и не е абониран за такива. Купува само две седмични списания — „Рекорд-магазин“ и някакво списание за риболов. Дори забравих как се казва. Пропуск. В мазето на къщата, в която живее, няма син мотопед марка „Монарк“, а червен марка „Свалан“. Негов. Не получава поща. Не общува със съседите си, но ги поздравява сутрин по стълбите.

— Какъв е според теб?

— Откъде да знам, по дяволите! Но е от отбора „Юргорден“ — отвърна Стенстрьом.

— Питам сериозно.

— Изглежда здрав, спокоен, силен и досаден. Държи прозореца си полуотворен по цели нощи. Движи се невъзмутимо, добре облечен е, не нервничи. Никога не бърза и не си губи времето. Би трябвало да пуши лула. Но не пуши.

— Някой забеляза ли ви?

— Не мисля. Поне не мен.

Известно време седяха мълчаливо и гледаха снега, който падаше на големи мокри парцали.

— Виж какво — обади се Колберг, — имам чувството, че така можем да я караме чак докато си вземе отпуска. Доста завладяваща игра, но дали държавата може да си позволи двама работоспособни мъже…

Колберг се прекъсна сам.

— Впрочем като говорим за работоспособни, нощес някакъв пияница ми изскочи и така ме уплаши, че щях да получа удар.

— Този ли е нашият човек?

— Много прилича на онзи от филма.

Мартин Бек се завъртя на стола си.

— О кей, ще го приберем.

— Сега?

— Да.

— Кой?

— Ти. След работа. Така че да не разбере нищо. Вземи го при себе си и снеми личните данни. Когато си готов, се обади.

— Мека линия?

— Определено.

 

Часът беше осем и половина, четиринадесети декември. Днес беше именният ден на Стен и Мартин Бек трябваше да изстрада отложения Ден на Лусия^[1] в полицейския участък със съответния тиклав кекс и две чаши от почти безалкохолния грог.

Той се обади на областния управител в Линшьопинг и на Алберг в Мутала и с известно удивление чу и двамата да казват: „Идвам.“

Пристигнаха към три. Областният управител бе минал през Мутала. Той каза няколко думи на Мартин Бек и отиде при Хамар.

Алберг седеше в креслото за посетители вече два часа, но двамата размениха само няколко общи фрази. Алберг попита:

— Мислиш ли, че е той?

— Не знам.

— Трябва да е той.

— Да.

В пет без пет на вратата се почука. Бяха областният управител и Хамар.

— Убеден съм, че имаш право — каза управителят. — Употреби какъвто метод намериш за добре.

Мартин Бек кимна.

В шест без двайсет звънна телефонът.

— Здрасти. — Беше Колберг. — Имаш ли време да се качиш? Фолке Бенгтсон, за когото ти говорих, е тук.

Мартин Бек остави слушалката и се изправи. На вратата се обърна и погледна Алберг.

Никой от двамата не каза нищо.

Качи се бавно по стълбите. Въпреки хилядите разпити, които имаше зад гърба си, усещаше странно свиване в стомаха и болки в лявата част на гръдния кош.

Колберг си беше свалил сакото и седеше с подпрени лакти на бюрото, спокоен и добродушен. Меландер беше с гръб към тях, зает със своите бумаги.

— Това, значи, е Фолке Бенгтсон — Колберг се изправи.

— Бек.

— Бенгтсон.

Обикновено ръкостискане. Колберг си взе сакото.

— Тръгвам си. Довиждане.

— Довиждане.

Мартин Бек седна. В пишещата машина на Колберг имаше лист хартия. Той леко го издърпа и прочете: „Фолке Ленарт Бенгтсон, съдържател на кантора за експедиция, роден на 6.8.1926 г. в община Густав Васа, Стокхолм. Неженен.“

Той погледна мъжа. Сини очи, доста обикновено лице. Малко сиви нишки в косата. Никаква нервност. Въобще нищо специално.

— Знаете ли защо ви повикахме?

— Не, всъщност не.

— Възможно е да ни помогнете с нещо.

— И какво е то?

Мартин Бек погледна към прозореца и каза:

— Сега вече наистина заваля.

— Да, наистина.

— Къде се намирахте през първата седмица на юли тази година? Спомняте ли си?

— Би трябвало. По това време бях в отпуск. Фирмата, в която съм назначен, затваря за четири седмици тогава.

— Да?

— Бях на няколко различни места, две седмици на Западния бряг. Когато съм свободен, винаги отивам там на риболов. През зимата също, поне за една седмица.

— С какво отивате дотам? С кола?

Мъжът се усмихна.

— Не, всъщност аз нямам кола. Дори нямам и шофьорска книжка. Пътувам с мотопед.

Мартин Бек остана мълчалив известно време.

— Не е лошо, аз самият имах мотопед няколко години. Каква марка карате?

— Тогава имах „Монарк“, но го смених през есента.

— Спомняте ли си как прекарахте ваканцията?

— Разбира се. Първо бях една седмица в Мем, това е на брега Йостойта, точно където започва Йотаканал. После заминах за Бохуслен.

Мартин Бек стана и отиде при каната с вода, която стоеше върху канцеларския шкаф до вратата. Хвърли поглед към Меландер. Върна се. Вдигна капака на магнетофона и включи микрофона. Меландер пъхна лулата си в джоба и си тръгна. Мъжът погледна апарата.

— С кораб ли пътувахте от Мем до Гьотеборг?

— Не, от Сьодершьопинг.

— Как се наричаше параходът?

— „Диана“.

— В кой ден заминахте?

— Не си спомням точно. Някой от първите дни на юли.

— Нещо особено случи ли се по време на пътуването?

— Не, доколкото си спомням.

— Сигурен ли сте? Помислете.

— Да, впрочем параходът получи авария, но това беше, преди да се кача на борда. Затова беше закъснял. Иначе нямаше да успея.

— А когато пристигнахте в Гьотеборг, какво правихте?

— Параходът пристигна много рано сутринта. Отидох в едно село, което се казва Хамбургсунд. Чрез обява си бях запазил там стая.

— Колко дълго останахте?

— Две седмици.

— И какво правехте през тези две седмици?

— Ловях риба. Времето беше лошо.

Мартин Бек издърпа чекмеджето на бюрото на Колберг и извади трите снимки на Роузана Макгро.

— Познавате ли тази жена?

Мъжът разгледа снимките една по една. Нищо не трепна по лицето му.

— Лицето ми изглежда някак си познато — каза той. — Коя е тя?

— Била е на борда на „Диана“.

— Да, мисля, че си спомням — отбеляза мъжът равнодушно и отново погледна снимките. — Но не съм сигурен. Как се казва?

— Роузана Макгро. Американка.

— Сега си спомням. Да, така е. Беше на борда. Няколко пъти разговарях с нея. Доколкото можех.

— Оттогава не сте я виждали и не сте чували името й?

— Не, фактически не. Тоест, досега не.

Мартин Бек улови погледа на мъжа и го задържа. Лицето му беше студено, спокойно и питащо.

— Знаете ли, че по време на това пътуване Роузана Макгро е била убита?

Лека сянка премина през лицето на мъжа.

— Не… — каза той накрая. — Не, наистина не знаех.

Мъжът сви вежди.

— Вярно ли е? — внезапно попита той.

— Изглежда много странно, че не сте чули за това. Откровено казано, не ви вярвам.

Мартин Бек имаше чувството, че мъжът бе престанал да слуша.

— Естествено, сега разбирам защо ме доведохте тук.

— Чухте ли какво ви казах? Изглежда странно, че всичко, което се писа за това събитие, ви е убягнало. Чисто и просто не ви вярвам.

— Ако имах някаква представа за случилото се, щях естествено да съобщя.

— Да съобщите?

— Да, като свидетел.

— На какво?

— Да разкажа, че съм я срещал. Къде е била убита? В Гьотеборг?

— Не, на борда на парахода, в каютата си. Докато и вие сте бил там.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Някой трябва да е забелязал. Всяка каюта бе претъпкана.

— Още по-невъзможно е обаче никога да не сте чули да се говори за това. Трудно ми е да го повярвам.

— Чакайте, мога да обясня. Никога не чета вестници.

— Много се говореше и по радиото, и в новините по телевизията. Точно тези снимки бяха показани в „Актюелт“. Няколко пъти. Нямате ли телевизор?

— Имам, разбира се. Но гледам само програми за природата и филми.

Мартин Бек млъкна и се вгледа в мъжа. След минута попита:

— Защо не четете вестници?

— Не съдържат нищо, което да ме интересува. Само политика и… такива неща като това, което казахте, убийства, нещастни случаи, всякакви беди.

— Въобще четете ли нещо?

— Разбира се, всъщност няколко списания. За спорт, риболов, туризъм, понякога някоя и друга приключенска история.

— Какви списания?

— „Спорт“, на практика всеки брой, от време на време „Ал-спорт“ и „Рекорд-магазин“, както и „Лектюр“. Него чета от малък. Понякога си купувам и американски списания за риболов.

— Никога ли не обсъждате събитията на деня с колегите си?

— Не, те добре ме познават и знаят, че не се интересувам. Говорят помежду си и тогава научавам по нещо.

Мартин Бек мълчеше.

— Разбирам, че изглежда странно. Но мога единствено да повторя, че това е истината. Трябва да ми повярвате.

— Религиозен ли сте?

— Не. Защо?

Мартин Бек извади цигара и бутна напред пакета.

— Не, благодаря, не пуша.

— Пиете ли алкохол?

— Обичам бира. Събота след работа пийвам по една-две. Никога нещо по-силно.

Мартин Бек го наблюдаваше невъзмутимо. Мъжът не направи и най-малкия опит да избегне погледа му.

— Е, във всеки случай най-сетне ви намерихме. Това е главното.

— Да. Как успяхте? Искам да кажа, как разбрахте, че съм бил на борда?

— О, беше случайност. Естествено, ви разпознаха. Досега вие сте единственият, който се е запознал и е разговарял с тази жена. Как се срещнахте двамата?

— Струва ми се… сега си спомням. Тя случайно стоеше до мен и нещо ме попита.

— И?

— Отговорих. Колкото можах. Английският ми не е особено добър.

— Но четете американски списания?

— Да, и затова винаги използвам случая да поговоря с англичани или американци. За да се упражнявам. Не се случва често. Един път в седмицата ходя да гледам по някой американски филм, какъвто и да е. Най-често гледам детективските серии по телевизията, макар съдържанието да не ме интересува.

— И така, вие разговаряхте с Роузана Макгро. За какво?

— Ами…

— Опитайте се да си спомните. Може да е важно.

— Тя спомена това-онова за себе си.

— Например?

— Къде живеела, но съм забравил.

— Възможно ли е да е Ню Йорк?

— Не, тя спомена някакъв щат в Америка. Може би Невада. Всъщност не помня.

— По-нататък?

— Каза, че работела в библиотека. Това със сигурност си спомням. И че е била вече в Нордкап и в Лапландия. Че е видяла среднощното слънце. Питаше за доста неща.

— Много време ли прекарахте заедно?

— Не, не мога да твърдя. Говорих с нея три-четири пъти.

— Кога? И в коя част от пътуването?

Мъжът не отговори веднага.

— Трябва да е било през първия ден. Фактически помня, че си правехме компания между Берг и Юнгсбру, където обикновено пътниците слизат замалко, докато отворят шлюза за парахода.

— Познавате ли добре канала и околностите?

— Да, доста добре.

— Пътували ли сте дотам преди?

— Да, няколко пъти. Винаги използвам малко да попътувам, когато това влиза в плановете ми за отпуска. Вече не са останали много от стария вид кораби и това пътуване е доста приятно.

— Колко пъти?

— Не мога да кажа точно. Може би ако помисля… Но във всеки случай някъде около десетина пъти през последните години. По различни маршрути. Само един път съм пътувал по цялата отсечка от Гьотеборг до Стокхолм.

— Като палубен пасажер?

— Да. Каютите се резервират много по-рано. Освен това е доста скъпо да се пътува като турист.

— Не е ли неудобно без каюта?

— Не, ни най-малко. Може да се спи на някой диван в салоните под палубата. Пък и не съм много претенциозен.

— И така, срещнахте Роузана Макгро. Спомняте си, че сте били заедно при Юнгсбру. А после, по време на пътуването?

— Струва ми се, че разговаряхме още един-два пъти.

— Кога?

— Е, това не си спомням.

— Виждахте ли я през останалото време от пътуването?

— Не, доколкото си спомням.

— Знаете ли къде беше нейната каюта?

Никакъв отговор.

— Чухте ли въпроса? Къде беше нейната каюта?

— Опитвам се да си спомня. Не, не мисля, че изобщо съм знаел.

— Никога ли не сте били вътре в каютата й?

— Не. Впрочем каютите са ужасно тесни, освен това живееха по двама пътници във всяка.

— Винаги?

— Ами някои пътуват и сами. Но не са много, защото е скъпо.

— Знаете ли дали Роузана Макгро пътуваше сама?

— Не, не съм се замислял за това. Доколкото си спомням, и тя не спомена нищо.

— И никога не сте я придружавал до каютата й?

— Не, никога.

— В Юнгсбру за какво разговаряхте?

— Спомням си, че я запитах дали не иска да види църквата в манастира във Врета, той е съвсем наблизо. Но тя не пожела. Между другото не съм и съвсем сигурен дали изобщо разбра какво й казах.

— За какво друго говорихте?

— Не помня. Нищо особено. Не мисля, че си казахме много нещо. Вървяхме по пътеката покрай канала. И други хора се разхождаха там.

— Видяхте ли я с някого другиго?

Мъжът седеше и мълчеше, гледаше безизразно към прозореца.

— Това е много важен въпрос.

— Разбирам. Опитвам се да си спомня. Все пак тя разговаряше и с други, докато стоях до нея, някакъв друг американец или англичанин. Не си спомням точно.

Мартин Бек стана и отиде при каната с вода.

— Искате ли вода?

— Не, благодаря, не съм жаден.

Мартин Бек отпи и се върна на мястото си. Натисна бутон под плота на бюрото. Превъртя лентата и спря магнетофона.

След минута влезе Меландер и се запъти към бюрото си.

— Виж какво, вземи това и го приложи към сведенията, моля те.

Меландер взе лентата и излезе.

Мъжът на име Фолке Бенгтсон седеше изправен на стола и гледаше Мартин Бек с безизразни сини очи.

— Както казах, вие сте единственият, за когото знаем, че си спомня или признава, че е разговарял с нея.

— Разбирам.

— Да не би случайно вие да сте я убили?

— Не, със сигурност не съм аз. Вярвате ли ми?

— Някой трябва да го е направил.

— Дори не знаех, че е била убита. Нито как се е казвала. Да не би да мислите, че аз…

— Ако очаквах да си признаете, нямаше да ви питам с този тон.

— Разбирам… струва ми се. Шегувахте ли се?

— Не.

Мъжът замълча.

— Ако ви бях казал: ние сме сигурни, че сте били в каютата на тази жена, какво щяхте да кажете тогава?

Отговорът се забави с около десетина секунди.

— Че имате някаква грешка. Но и вие не бихте го казали, ако не сте сигурен, нали?

Мартин Бек не отговори.

— И в такъв случай би трябвало да съм бил там, без да знам какво правя?

— Обикновено знаете ли какво правите?

Мъжът леко повдигна едната си вежда.

— Да, обикновено знам. — После твърдо заяви: — Не съм бил там.

— Надявам се, разбирате — каза Мартин Бек, — че този случай е много заплетен.

„Слава Богу, че това не го записа магнетофонът“ — помисли си той.

— Разбирам.

Мартин Бек помачка филтъра на една „Флорида“ и я запали.

— Не сте женен?

— Не.

— Имате ли постоянна връзка с някоя жена?

— Не. Дори не мога да помисля да изоставя ергенския си живот, свикнал съм да живея сам.

— Имате ли братя или сестри?

— Не, бях единствено дете.

— И сте израснали при родителите си?

— С майка ми. Баща ми умря, когато бях шестгодишен. Почти не го помня.

— Никакви ли отношения нямате с жени?

— Естествено не съм съвсем неопитен. Все пак наближавам четиридесетте.

Мартин Бек внимателно го наблюдаваше.

— Когато имате нужда от женска компания, към проститутки ли се обръщате?

— Не, никога.

— Можете ли да споменете някоя жена, с която сте били за дълго или за кратко време?

— Вероятно бих могъл, но не желая.

Мартин Бек издърпа чекмеджето на бюрото на четири-пет сантиметра, погледна в него и поглади с показалец долната си устна.

— Би било добре да споменете някоя.

— Тази, която напоследък… с която съм бил повече… ангажиран… ами тя… Да, тя сега е омъжена и повече нямаме никакъв контакт. За нея всичко това би било много деликатно.

— Но ще свърши работа — каза Мартин Бек, без да вдига поглед.

— Не бих искал да й причиня неприятности.

— Няма да й причиним неприятности. Как се казва?

— Ако гарантирате… по мъж се казва Сив Линдберг. Но аз наистина ви моля…

— Къде живее?

— В Лидингьо. Мъжът й е инженер. Не знам адреса, някъде в Будал.

Мартин Бек хвърли последен поглед върху снимката на жената от Векшьо. После хлопна чекмеджето и каза:

— Благодаря. Съжалявам, че трябва да ви задавам въпроси от такъв характер. Но, уви, такава ми е работата.

Меландер влезе и седна зад бюрото си.

— Ще ви помоля да почакате няколко минути — обърна се Мартин Бек към мъжа и излезе.

В стаята на долния етаж тъкмо прослушваха последните реплики от магнетофонната лента. Мартин Бек стоеше с гръб, опрян до стената, и слушаше.

„Искате ли вода?“

„Не, благодаря, не съм жаден.“

Областният управител проговори пръв.

— Е?

— Пуснете го.

Управителят погледна към тавана, Колберг към пода, а Алберг погледна Мартин Бек.

— Не си го притиснал както трябва — намръщи се управителят. — Не беше кой знае колко дълъг разпит.

— Не.

— А ако го задържим? — попита областният управител.

— Тогава пак трябва да го пуснем в четвъртък по същото време — отговори Хамар.

— Добре — съгласи се областният управител.

Мартин Бек кимна. Излезе от стаята и се качи по стълбите. Бодежите в лявата част на гръдния кош още го мъчеха.

Меландер и мъжът на име Фолке Бенгтсон сякаш не бяха помръднали, откакто ги остави, и по нищо не личеше да са разговаряли.

— Съжалявам, че бяхме принудени да ви обезпокоим. Мога ли да ви предложа транспорт до вас?

— Благодаря, ще взема метрото.

— Може да е по-бързо.

— Да, наистина.

Мартин Бек учтиво го придружи до партера.

— И така, довиждане.

— Довиждане.

Обикновено ръкостискане.

Колберг и Алберг все още седяха и се вглеждаха в магнетофона.

— Да продължим ли да го следим? — поинтересува се Колберг.

— Не.

— Мислиш ли, че е той? — попита Алберг.

Мартин Бек стоеше по средата на стаята и гладеше дясната си ръка.

— Да. Разбира се, че е той.