Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (17) (Роман за едно престъпление)

17.

— Това, разбира се, ще е гигантска работа — каза Мартин Бек.

— Не по-малка от тази, с която и сега се занимаваме — възрази Колберг.

— Може да е налудничава идея, може изцяло да бъркам.

Това беше игра, която двамата играеха вече дълго време. Мартин Бек се съмняваше и имаше нужда от поддръжка. Предварително знаеше отговора, който щеше да получи, и на всичкото отгоре знаеше, че и Колберг съзнава това.

— Може да излезе нещичко — рече упорито Колберг. И след няколко секунди добави: — Освен това вече имаме някои неща подръка. Знам къде са с някои изключения, а с повечето вече имахме контакт.

Колберг можеше понякога с лекота да звучи убедително. Това си беше един от неговите специалитети.

След малко Мартин Бек попита:

— Колко е часът?

— Седем и десет.

— Има ли някой, който живее наоколо?

Колберг проучи бележника си.

— По-близо, отколкото предполагаш — в Нор Меларстранд^[1]. Пенсиониран полковник и бабичката му.

— Кой е бил при тях? Ти?

— Меландер. Мили хора, каза той.

— Това ли е всичко?

— Да.

Асфалтът беше мокър, лъскав и хлъзгав и Колберг тъжно ругаеше, докато колата занасяше на площад „Линдхаген“. След три минути пристигнаха.

Отвори им жената на полковника.

— Аксел, тука са двама господа от полицията — изкрещя тя към вътрешността на жилището.

— Помоли ги да влязат — изрева полковникът. — Или смяташ, че трябва да изляза на течението на стълбите?

Мартин Бек изтръска водата от шапката си и влезе. Колберг с трескава енергия избърса обувките си на изтривалката.

— Време само за маневри — кресна полковникът. — Господа, извинете, че не ставам.

На ниската масичка пред него бяха наредени неизиграна партия домино, тумбеста чаша за коняк и бутилка „Реми Мартен“. На два метра телевизорът предаваше с най-високия възможен звук епизод от сериала за семейство Джетсън, което и при нормални обстоятелства пресъздаваше своето ежедневие оглушително.

— Време за маневри, както казах. Искате ли коняк, господа? Само това помага.

— С кола съм — прогърмя гласът на Колберг, впил гробовен поглед в бутилката.

Трябваше да минат десетина секунди, докато Мартин Бек осъзна дълга си за солидарност. Той също поклати глава.

— Ти говори — обърна се той към Колберг.

— Какво? — изкрещя човекът в креслото.

Мартин Бек успя да наподоби нещо като усмивка. И най-малкият опит да се включи в разговора щеше да му струва повреда на гласните струни за цялата следваща седмица. Кряскането продължи:

— Фотографии ли? Не, вече не фотографираме. Виждам много зле, а Аксел винаги забравя да извади филма. Впрочем за това пита и онзи приятен млад мъж, който беше тук преди две седмици. Много мило момче.

Мартин Бек и Колберг си размениха светкавични погледи, изумени от неочакваното описание на Меландер.

— Наистина смешно — гърмеше полковникът. — Майор Йенч. Вие, разбира се, не знаете кой е той. По време на пътуването бяхме съседи с него и жена му. Офицер от интендантството, приятен мъж. Дори се оказа, че сме родени в една и съща година, но злощастният финал на похода срещу болшевиките сложил край на неговата кариера…

Мартин Бек завъртя глава и отчаяно впери поглед в центъра на телевизионния екран, който в момента предаваше някаква стара програма за риболова в Сконе. Жената на полковника бе насочила своя поглед в същата посока и, общо взето, не се интересуваше много от заобикалящата я действителност.

— Разбирам — викна Колберг.

После пое дълбоко дъх и продължи с удивителна сила на гласа и упорита целенасоченост:

— Полковник, говорехме за някакви фотографии. Забавно, нали?

— Какво? Да, исках да кажа, че същият този майор Йенч много го биваше да борави с камерата. Макар че едва ли виждаше или чуваше по-добре от нас. Снимаше непрекъснато и само преди няколко дни ми изпрати цяла пачка снимки от пътуването. Много мило, мисля, че трябва да му е струвало доста. Невероятно хубави снимки. Прекрасен спомен все пак.

Мартин Бек стана и намали звука на телевизора. Направи го инстинктивно, като самозащита, без самият да съзнава какво върши. Жената на полковника го погледна неразбиращо.

— Какво? О, да, разбира се. Скъпа, би ли донесла снимките, които получихме от Германия? Ще ги покажа на господата.

Под свитите си вежди Мартин Бек наблюдаваше жената, която се измъкваше от стола пред телевизора.

Снимките бяха цветни с размер 12 на 12. Бяха събрани в пачка, около петнайсет на брой, човекът в креслото ги държеше в лявата си ръка между палеца и показалеца. Мартин Бек и Колберг стояха надвесени от двете му страни.

— Това сме, значи, ние, ето я майоршата Йенч, аха, ето съпругата ми… ето ме и мен самия. Тази снимка е направена горе, на капитанския мостик. Беше първият ден, седя и разговарям с капитана, както виждате. А тук… не виждам за съжаление много добре… би ли ми подала лупата, скъпа?

Полковникът дълго и грижливо бърса лупата, преди да продължи разглеждането.

— Да, точно така, тук виждате майор Йенч, после жена ми и аз… Майоршата трябва да е щракнала тази снимка, изглежда по-неясна от другите. И тук сме пак ние, на същото място, но от друг ъгъл, както ми се струва. И… чакайте да видя… дамата, с която разговарям, се казваше фрау Либенайнер, и тя е германка. Хранеше се на нашата маса, много симпатична и достойна жена, но за съжаление в напреднала възраст. Загубила мъжа си при Ел Аламейн.

Мартин Бек видя прастара, пълна леля в рокля на цветчета и розова шапка. Стоеше изправена до една спасителна лодка и държеше чаша кафе в едната и бисквита в другата си ръка.

Разглеждането продължи. Гледките бяха почти едни и същи. Мартин Бек усети болки в гърба. Сега вече без всякакво съмнение знаеше как изглежда майоршата Йенч от Уснабрюк.

На махагоновата масичка пред полковника лежеше последната снимка. Беше именно онази, чието съществуване предчувстваше Мартин Бек. „Диана“ беше заснета отстрани, на котва на кея в Ридархолмен, в дъното се виждаха кметството и две таксита, паркирани до трапа за слизане.

Изглежда снимката е била направена малко преди отпътуването, защото много от хората вече бяха на борда. На палубата, до една от спасителните лодки, се виждаше майоршата Йенч от Уснабрюк. Точно под нея стоеше Роузана Макгро. Наведена напред, с ръце, почиващи върху релинга, и широко разкрачени крака. На тях имаше сандали, носеше слънчеви очила и широка жълта рокля с презрамки. Мартин Бек се наведе колкото се може повече и се опита да различи стоящите най-близо. Същевременно чу как Колберг подсвирна през зъби.

— Аха, да, да — каза безгрижно полковникът, — ето това е параходът, тук, на Ридархолмен, с кулата на кметството отзад. А тук горе стои Хилдегард Йенч. Беше, преди да се запознаем. И, да, смешното е, че това момиченце няколко пъти също беше на нашата маса. Холандка или англичанка, доколкото си спомням. После я преместиха на друга маса, та ние, старците, да имаме повечко място за лактите си, ха, ха.

Могъщ, обрасъл с бели косми показалец, увеличен от лупата, сочеше жената със сандалите и широката жълта рокля.

Мартин Бек пое дъх да каже нещо, но Колберг бе по-бърз.

— Какво? — учуди се полковникът. — Дали съм сигурен? Разбира се, че съм сигурен, по дяволите! Тя седя поне пет-шест пъти на нашата маса. Помня, че изобщо не каза нищо.

— Но…

— Разбира се, вашият колега ни показа няколко портрета, но нали разбирате, не е лицето, което си спомням. Помня роклята. Или казано по-точно, не дори и самата рокля.

Той изви тялото си наляво и заби грамадния си пръст в гърдите на Мартин Бек. Болката беше непоносима.

— Деколтето — изрече с гръмогласен шепот.