Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (26) (Роман за едно престъпление)

26.

Старши сержант от полицията Соня Хансон наистина приличаше на Роузана Макгро. Колберг имаше право.

Тя седеше в креслото за посетители в стаята на Мартин Бек със сключени върху коленете си ръце и го гледаше със спокоен, съсредоточен поглед на сивите си очи. Тъмната й коса бе вчесана а ла паж и бретонът меко падаше върху лявата й вежда. Лицето й бе свежо и открито, без грим. Изглеждаше най-много на двайсет години, но Мартин Бек знаеше, че е на двайсет и пет.

— Преди всичко искам да знаеш, че това е доброволна работа. Така че ако желаеш, можеш да се откажеш. Избрахме теб да помолим да поемеш задачата, защото имаш най-големи предпоставки да се справиш. Най-вече благодарение на вида ти.

Момичето в креслото отметна бретона и го загледа въпросително.

— На второ място — продължи Мартин Бек, — живееш в центъра на града, не си омъжена, не съжителстваш с някого, както хубавичко се изразяват, нали?

Соня Хансон поклати глава.

— Надявам се да мога да ви помогна. Но какво ми има на вида?

— Спомняш ли си Роузана Макгро, момичето от Америка, което лятото убиха на Йотаканал?

— Има си хас. Щом работя в отдела за изчезнали момичета. Даже бях включена за известно време.

— Знаем кой го е направил и той е тук, в града. Разпитах го. Той признава, че е бил на борда на кораба, когато това се е случило, и че се е срещал с нея, но няма никакво намерение да си признае убийството.

— Не е ли твърде недостоверно твърдение? Искам да кажа, толкова много се писа за това.

— Казва, че не четял вестници. Доникъде не стигнахме с него, изглежда напълно честен и отговаря откровено на всички въпроси. Така че не можехме да го задържим и повече не го следим. Единственият ни шанс е той да повтори и ето къде се включваш ти. Разбира се, ако искаш и смяташ, че можеш да се справиш. Ти ще бъдеш следващата му жертва.

— Много мило — подхвърли Соня Хансон и изрови цигара от джоба на якето си.

— Доста приличаш на Роузана и нашето желание е да бъдеш примамката. Ще стане по следния начин: той работи като предприемач в експедиторска фирма, в бюро за експресни услуги на „Смоландсгатан“. Ще отидеш там и ще си поръчаш някакво преместване, ще пофлиртуваш с него и ще гледаш да уредиш така, че той да получи адреса и телефонния ти номер. Трябва да го заинтересуваш. После остава само да се надяваме.

— Значи сте го разпитвали? Тогава сигурно е нащрек.

— Пуснахме няколко съобщения, които би трябвало да го успокоят.

— Трябва да го прелъстя, така ли? Как, по дяволите, ще стане това? И ако успея?

— За това не бива да се тревожиш. Ние ще сме винаги наблизо. Но първо се налага да проучиш основно случая. Изчети целия материал, който имаме. Важно е. Трябва да бъдеш Роузана Макгро. Искам да кажа, да приличаш на нея.

— Вярно, че едно време играех в училищния театър, но предимно ангел или лисичка.

— Ето, виждаш ли. Ще стане.

Мартин Бек помълча няколко секунди, после каза:

— Това е единственият ни шанс. На него му трябва само един импулс и той ще го получи от нас.

— О кей, ще опитам. Надявам се да се справя. Няма да е лесно.

— Сега трябва да прегледаш всичко — доклади, филми, протоколи от разпити, писма, фотографии. После ще разговаряме пак.

— Веднага ли?

— Да. Днес. Хамар ще уреди да те освободят от „Бергсгатан“, докато свършим работата. И друго нещо. Ще дойдем у вас да видим обстановката. Ще трябва да извадим и дубликат от ключовете ти. Останалото — после.

Десет минути по-късно той я настани в стая близо до тези на Колберг и Меландер. Тя седеше с подпрени на бюрото лакти и четеше първия доклад.

Следобед пристигна Алберг. Тъкмо бе успял да седне, когато Колберг връхлетя и така го тупна по гърба, че онзи замалко да падне от креслото за посетители.

— Гунар се връща утре сутринта — обясни Мартин Бек. — Дотогава трябва да хвърли един поглед на Бенгтсон.

— Това ще да е много предпазлив поглед — вметна Колберг.

— Мен няма как да познае — възрази Алберг.

— Ще стане, когато се връща от работа — заключи Колберг. — Но после трябва веднага да се омитаме. Всеки човек в този град плюс половината от населението въобще като обезумели търчат за коледни подаръци.

Алберг щракна с пръсти и се удари с длан по челото.

— Коледни подаръци! Съвсем забравих.

— Аз също — рече Мартин Бек. — Искам да кажа, сещам се понякога, но просто не успявам.

Трафикът беше страховит. В пет без две минути оставиха Алберг при „Нормалмсторг“ и го видяха как изчезва в тълпата на „Смоландсгатан“.

Колберг и Мартин Бек седяха в колата пред „Бернш“^[1] и чакаха. След двайсет и пет минути Алберг се пъхна при тях на задната седалка и заяви:

— Разбира се, че е той, от филма. Взе автобус шестдесет и пет.

— Да, за „Санкт Ериксплан“. После ще си купи мляко, хляб и масло и ще се прибере у дома. Ще яде, ще зяпа в екрана и ще си легне да спи — озъби се Колберг. — Къде да ви оставя?

— Тук. Дойде великият миг за купуване на подаръците.

На щанда за играчки час по-късно Алберг каза:

— Колберг греши. И другата част на населението е тук.

Отне им три часа, докато напазаруват каквото трябваше, и още час да се довлекат до „Багармосен“.

На другия ден Алберг за пръв път видя жената, която щеше да бъде тяхната примамка. Бе успяла да изчете все още само малка част от материала.

Вечерта той си замина за Мутала да празнува Коледа. Бяха се разбрали да започнат изпълнението на задачата веднага след Нова година.