Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (12) (Роман за едно престъпление)

12.

Една сутрин десет дни по-късно на бюрото на Мартин Бек лежеше писмото-отговор от Америка. Той го видя още преди да е затворил вратата зад гърба си. Докато окачваше палтото си, зърна собственото си лице в огледалото до закачалката. Беше бледо и сивкаво, с тъмни торбички под очите и причината вече не беше някаква инфлуенца, а липсата на сън. Разкъса големия кафяв плик и измъкна два протокола от разпит, едно написано на машина писмо и лист хартия с биографични данни. Любопитно прелисти документите, но потисна импулса си да ги прочете веднага. Вместо това отиде при машинописките и поиска светкавичен превод в три копия.

От канцеларията се качи един етаж по-горе, отвори вратата и се озова при Колберг и Меландер. Те сядаха всеки на бюрото си, работеха гръб срещу гръб.

— Имате ново обзавеждане ли?

— Единственият начин да издържим — обясни Колберг.

И той като Мартин Бек беше блед, със зачервени очи. Невъзмутимият Меландер изглеждаше както обикновено.

Пред Колберг имаше копие от доклад на жълта хартия. Той прокара пръст по редовете и каза:

— Значи, тук някоя си госпожа Лизелоте Йенсен, на шейсет и една години, съобщава на полицията във Велье, че било ветровито пътуване, че на голямата студена лодка също било ветровито, че валяло цял ден и цяла нощ, че параходът леко се люлеел и същата нощ я хванала морска болест, а на следващата пак валяло. Все пак пътешествието било приятно и всички пътници били толкова сладки. Сладкото момиче от снимката за съжаление не може да си спомни. Във всеки случай не били на една маса. Капитанът бил очарователен, а мъжът й казал, че просто не можели да изядат всичката тая хубава храна. Времето било ветровито, освен когато валяло. Не знаели, че Швеция била толкова красива. И аз не знаех, по дяволите. И така, повечето време играели бридж с прелестните южноафриканци господин и госпожа Хойт от Дърбан. Но каютите били твърде малки и на втората вечер мъжът й намерил голям паяк в леглото. Ала бил куражлия и успял да го изхвърли от кабината.

— Паяк, значи — вметна Меландер, без да вади лулата от устата си.

— Обичам ги аз тия датчани. Нищо не са забелязали, нищо не са видели или чули и накрая полицаят Тофт от Велье, който е водил разпита, пише, че все трябва да има нещо в свидетелските показания на милото семейство старци, което да хвърли светлина върху случая. Заключението му е направо съкрушително.

— Ще видим, ще видим — промърмори Меландер.

Мартин Бек се беше подпрял на ръба на бюрото и ровеше из документите. Изсумтя нещо неразбрано. След десетдневна работа бяха успели да установят местожителството на две трети от хората, които са били на борда на „Диана“. По един или по друг начин се бяха свързали с около четирийсет и за двайсет и три от случаите разполагаха със смислени протоколи. Общо взето, резултатът беше слаб. От обадилите се досега никой не можеше да си спомни нещо повече за Роузана, освен че може би са я мернали на борда по време на пътуването.

Меландер извади лулата от устата си и каза:

— Карл-Оке Ериксон, моряк. Намерихме ли го?

Колберг провери в един от списъците си.

— Огняр. Не, но знаем нещичко. Отписал се е от моряшкото общежитие в Гьотеборг преди три седмици. Сега е на финландски товарен кораб.

— Аха — рече Меландер. — И е на двайсет и три години?

— Да, а какво искаш да кажеш с това „аха“?

— Името ми напомня нещо. И ти би трябвало да си спомниш. Но тогава не се казваше така.

— Каквото и да си спомниш, все ще е от полза — каза респектиран Колберг. — Този дявол има памет на цирков слон — обърна се той към Мартин Бек. — Все едно да делиш стая с перфориран регистър.

— Знам.

— И който пуши най-гадната смес на света — допълни Колберг.

— Ще се сетя — упорстваше Меландер.

— Сигурно. Боже, колко съм уморен! — възкликна Колберг.

— Малко спиш — напомни му Меландер.

— Да.

— Гледай да си отспиваш. Аз спя осем часа всяка нощ. Заспивам на секундата, щом си сложа главата на възглавницата.

— Какво смята жена ти за това?

— Нищо. Тя заспива още по-бързо, понякога не успяваме да угасим лампата.

— Виж ти. Е, аз не мога така.

— Защо не?

— Не знам. Просто не мога да спя.

— И какво правиш в такъв случай?

— Лежа и си мисля какво си говедо.

Колберг завря ръка в купчината писма. Меландер изтръска лулата си и се взря в тавана. Мартин Бек отлично го познаваше и разбра, че в този момент той прехвърля сведения в безценната картотека на своята памет, където складираше всичко, което е видял, прочел или чул.

Половин час след обяда една от секретарките пристигна с превода.

Мартин Бек си свали сакото, заключи вратата и започна да чете най-напред писмото. В него пишеше:

 

„Скъпи Мартин,

Мисля, че разбирам какво имаш предвид. Протоколите от разпита, който ти изпращам сега, са преписани директно от магнетофонната лента. Не съм правил никакви съкращения или поправки. Така че сам ще прецениш материала. Ако искаш, мога да изровя още народ, който я е познавал, но тия двамата са най-доброто според мен. Моля се на Бога да хванете мръсника, който го е извършил. И когато и да го заловите, не забравяй да му оставиш едно споменче и от мене. Изпращам ти събрани всички биографични данни, които успях да намеря, както и един коментар към протокола.

Поздрави.

Елмър.“

 

Той остави писмото настрана и дръпна към себе си протоколите. Първият имаше заглавие: "Разпит на Едгар М. Мълвейни в кабинета на обществения прокурор в Омаха, Небраска, на 11 октомври 1964 година. Водещ разпита — лейтенант Кафка. Свидетел на разпита — сержант Ромни.

И по-нататък:

 

„Кафка: Вие сте Едгар Монкюр Мълвейни, на 33 години, живеете на Дванайста източна улица в този град. Имате инженерно образование и от една година сте назначен за заместник-шеф на отдел в Северната електрическа корпорация, Омаха. Вярно ли е това?

Мълвейни: Да, вярно е.

К.: Не ви разпитваме под клетва и вашите показания няма да бъдат заверени при нотариус. Част от въпросите, които ще ви задам, засягат интимни подробности от вашия живот и може да ви се сторят неприятни. Ще бъдете разпитван информативно и нищо от онова, което ще кажете, няма да бъде публикувано или използвано срещу вас. Не мога да ви принудя да отговаряте, но искам да подчертая следното: ако отговорите на всички въпроси напълно достоверно и колкото е възможно по-изчерпателно, можете съществено да допринесете да бъде или да бъдат заловени извършителите на убийството на Роузана Макгро.

М.: Ще се постарая.

К.: Допреди единадесет месеца сте живели в Линкълн. Там сте и работили.

М.: Да, като инженер в техническата централа на общността, в секцията за уличното осветление.

К.: Къде живеехте?

М.: В къща на Грийн Рок 83, делях апартамент с мой колега. Тогава и двамата не бяхме женени.

К.: Кога се запознахте с Роузана Макгро?

М.: Преди около две години.

К.: Тоест през есента на 1962 година?

М.: Да, през ноември.

К.: При какви обстоятелства се срещнахте?

М.: Срещнахме се на парти у един мой колега, Джони Матсон.

К.: Този Матсон общуваше ли с Роузана Макгро?

М.: Едва ли. Беше открито парти, където идваха и си отиваха много хора. Джони я познаваше бегло от библиотеката, където тя работеше. Беше поканил всякакъв сорт хора, кой знае откъде и как ги беше събрал.

К.: Как се запознахте с Роузана Макгро?

М.: Не знам, просто се срещнахме.

К.: Бяхте ли отишли на партито с твърдото намерение да си осигурите дамска компания?

(Пауза.)

К.: Бъдете любезен и отговорете.

М.: Опитвам се да си спомня. Възможно е, тогава нямах постоянна приятелка. Но по-скоро отидох, защото нямах нищо друго наум.

К.: И какво се случи?

М.: Роузана и аз се срещнахме съвсем случайно, както казах. Поговорихме малко. После танцувахме.

К.: Колко пъти?

М.: Първите два танца. Партито едва започваше.

К.: Значи сте се срещнали веднага?

М.: Да, вероятно.

К.: И?

М.: Предложих да си тръгнем оттам.

К.: Само след два танца?

М.: По-скоро по време на втория.

К.: И какво отговори мис Макгро?

М.: Тя каза: да, да вървим.

К.: Просто така?

М.: Да.

К.: Какво ви накара да направите подобно предложение?

М.: Трябва ли да отговарям на такива въпроси?

К.: В противен случай този разговор е безсмислен.

М.: О кей, забелязах, че по време на танца тя се възбуди.

К.: Възбуди? В какъв смисъл? Сексуално?

М.: Да, разбира се.

К.: И как забелязахте това?

М.: Не мога (пауза)… така направо да обясня. Във всеки случай си пролича, и то много ясно. Поведението й. Не мога да уточня.

К.: А вие самият? И вие ли се възбудихте сексуално?

М.: Да.

К.: Бяхте ли пили алкохол?

М.: Едно мартини най-много.

К.: А мис Макгро?

М.: Роузана никога не пиеше алкохол.

К.: Значи напуснахте партито заедно? Какво се случи после?

М.: Никой от нас не бе дошъл с кола. Взехме такси до къщата, в която живееше тя, Втора южна улица 116. Тя все още живее там. Живееше, искам да кажа.

К.: И тя ви позволи да я последвате?

М.: Разменихме си няколко глупави реплики. Обикновените шегички, знаете. Смисъла не си спомням. Изглежда, че приказките й бяха досадни.

К.: Влязохте ли в близост в колата?

М.: Целувахме се.

К.: Тя съпротивяваше ли се?

М.: Ни най-малко. Ние се целувахме, казах.

(Пауза.)

К.: Кой плати таксито?

М.: Роузана. Не успях да я спра.

К.: И после?

М.: Извинявам се. Влязохме в апартамента. Беше доста хубаво там. Спомням си, че се изненадах. Имаше страшно много книги.

К.: Какво направихте?

М.: Амиии…

К.: Имахте ли сношение?

М.: Да.

К.: Кога?

М.: Почти веднага.

К.: Бъдете така любезен да разкажете подробно какво точно се случи.

М.: Какво, по дяволите, целите с това? Някакъв частен доклад Кинсли^[1]?

К.: Извинявам се. Но искам да ви напомня какво ви казах в началото на разговора. Това може да се окаже важно.

(Пауза.)

К.: Трудно ли ви е да си спомните?

М.: Не, Боже мой!

(Пауза.)

М.: Много е странно да седя тук и да излагам един човек, който не е сторил нищо лошо и на всичкото отгоре е мъртъв.

К.: Разбирам чувствата ви. И ако все още настоявам, то е, защото имаме нужда от помощта ви.

М.: Е, добре, питайте.

К.: Влязохте в жилището. После?

М.: Тя си свали обувките.

К.: И после?

М.: Целунахме се.

К.: И после?

М.: Тя влезе в спалнята.

К.: А вие?

М.: Последвах я. Трябват ли ви още подробности?

К.: Да.

М.: Тя се съблече и легна.

К.: Върху леглото?

М.: Не, във леглото. Под одеялото и чаршафа.

К.: Изцяло ли беше съблечена?

М.: Да.

К.: Изглеждаше ли стеснителна?

М.: Ни най-малко.

К.: Тя загаси ли светлината?

М.: Не.

К.: А вие?

М.: Как смятате?

К.: И после имахте полово сношение?

М.: Какво, по дяволите, си мислите, че сме правили? Трошили сме орехи ли? Извинете, но…

К.: Колко дълго останахте?

М.: Не знам точно, до един или два. После се прибрах.

К.: Значи това е първият път, когато изобщо сте видели мис Макгро?

М.: Да, първият път.

К.: Какво си мислехте за нея, като си тръгвахте оттам? И на другия ден?

(Пауза.)

М.: Мислех… първо си помислих, че е най-обикновена евтина курва, макар че не изглеждаше така от пръв поглед. После реших, че е нимфоманка. Но и едното, и другото беше глупост. Сега, особено когато знам, че е мъртва, да, просто изглежда абсурдно, че някога съм можел да мисля така.

К.: Чуйте ме, приятелю. Уверявам ви, че е еднакво деликатно и за мен да поставям всичките тези въпроси, както и за вас да им отговаряте. Никога не бих го правил, ако нямах определена цел. Тъй че ще е по-зле, ако не стигнем доникъде.

М.: Извинете, че избухнах преди малко. Работата е там, че не съм свикнал с обстановката. Изглежда толкова налудничаво да седя тук, в тази стъклена клетка, и да разправям неща за Роузана, които никога преди не съм споделял с никого, с разни полицаи, мотаещи се нагоре-надолу, докато магнетофонът си върви ли, върви, а сержантът само седи и зяпа там, в ъгъла. Не съм никакъв циник, особено що се касае до…

К.: Джек, вземи смъкни тия щори покрай стената. И чакай навън.

(Пауза.)

Ромни: Довиждане.

М.: Моля за извинение.

К.: Няма за какво да се извинявате. Какво всъщност стана между вас и госпожица Макгро? След първото ви запознанство?

М.: Два дена по-късно й се обадих по телефона. Тогава нямаше особено желание да се видим, каза си го направо, но ми позволи да я потърся пак, ако искам. Следващият път, когато се обадих, беше около седмица по-късно, тя ме покани да отида у тях…

К.: И вие…

М.: Да, спахме заедно. И после така си и тръгна. Понякога един път в седмицата, понякога два. Срещахме се винаги у Роузана. Често пъти съботите, после прекарвахме заедно неделите, когато и двамата бяхме свободни.

К.: Колко продължи връзката ви?

М.: Осем месеца.

К.: Защо я прекратихте?

М.: Влюбих се в нея.

К.: Страхувам се, че не ви разбирам добре.

М.: Всъщност е много просто. В интерес на истината отдавна бях влюбен в нея. Наистина я обичах. Но ние никога не говорехме за любов, не си казвахме нищо.

К.: Защо?

М.: Защото исках да я задържа. После, когато й казах, ами… всичко веднага свърши.

К.: Как стана това?

М.: Виждате ли, Роузана беше най-откровеният човек, когото някога съм срещал. Тя доста ме харесваше и най-вече обичаше да спим заедно. Но не желаеше да живеем заедно. Никога не го е криела. И тя, и аз отлично знаехме за какво сме се срещнали.

К.: Как реагира тя, когато й казахте, че сте влюбен в нея?

М.: Натъжи се. После каза: ще спим още веднъж заедно, а утре ще си отидеш оттук и край. Няма да се нараняваме един друг.

К.: А вие как го приехте?

М.: Ами нормално. Ако я познавахте така добре, както я познавах аз, щяхте да разберете, че нямаше какво да направя.

К.: Кога стана това?

М.: На трети юли миналата година.

К.: И оттогава прекъснахте всякакви взаимоотношения?

М.: Да.

К.: Докато бяхте заедно, тя срещаше ли се и с други мъже?

М.: И да, и не.

К.: С други думи, имахте ли чувството, че тя е спала и с други от време на време?

М.: Изобщо нямах никакво чувство. Аз знаех. През март бях на четириседмичен курс във Филаделфия. Още преди да замина, тя ми каза да не разчитам, че… ще ми бъде вярна толкова дълго време. Когато се върнах, я запитах и тя ми съобщи, че го е направила веднъж, след три седмици.

К.: Имала е сношение?

М.: Да. Що за просташки израз! Бях достатъчно глупав да я попитам с кого.

К.: Какво ви отговори тя?

М.: Че не ме засяга. И наистина не ме засягаше, във всеки случай не и по нейния си начин.

К.: През тези осем месеца, в които сте били заедно, имахте ли интимни… редовни сношения, ако правилно съм ви разбрал?

М.: Да.

К.: А тези вечери и нощи, когато не бяхте заедно, тя какво е правила?

М.: Беше сама. Чувстваше се добре, когато е сама. Четеше невероятно много, освен това често работеше и вечерно време. Пишеше нещо, не знам какво. Не разговаряше с мен по тези въпроси. Разбирате ли, Роузана беше много самостоятелна. Пък и нямахме много общи интереси. Освен в едно. Но ни беше хубаво заедно. Това е самата истина.

К.: Как може да сте толкова сигурен, че е оставала сама, когато ви е нямало?

М.: Бях… бях ревнив от време на време. Няколко пъти, когато не искаше да ме вижда, отивах и наблюдавах къщата. Два пъти видях как се прибира сама у дома и излиза на сутринта.

К.: Давахте ли й пари?

М.: Никога.

К.: Защо?

М.: Тя нямаше нужда от моите пари, каза ми го още в началото. Когато понякога излизахме, тя си плащаше сама.

К.: А когато престанахте да се срещате? Какво направи тя тогава?

М.: Не знам, повече никога не я видях. Не мина много време, получих нова работа и се преместих тук.

К.: Как преценявате характера й?

М.: Беше много самостоятелна, както вече казах. Честна. Съвсем естествена във всяко отношение. Например не използваше грим и никога не носеше украшения. Изглеждаше спокойна и отпусната, но един път ми каза, че не иска често да се срещаме, защото съм щял да й лазя по нервите. Така правели всички, казваше, а в нашия случай това не било необходимо.

(Пауза.)

К.: Сега ще ви поставя няколко въпроса от много интимен характер.

М.: Питайте. Вече мога да отговоря на каквото и да е.

К.: Имате ли някаква представа колко пъти сте били заедно?

М.: Да. Четиридесет и осем.

К.: Нима? Знаете точно?

М.: Да, мога дори да ви кажа защо. Всеки път, когато се срещахме и спяхме заедно, правех малко кръгче в календара си в кантората. Тъкмо преди да го изхвърля, преброих кръгчетата.

К.: Бихте ли могли да кажете, че сексуалното й поведение бе нормално?

М.: Тя беше много сексуална.

К.: Имате ли достатъчно опит, за да прецените тази работа?

М.: Бях на трийсет и една, когато се срещнахме. Все някои неща са ми се случвали преди това.

К.: Тя получаваше ли оргазъм при сношение с вас?

М.: Да, винаги.

К.: Имахте ли по няколко сношения едно след друго?

М.: Не. Нямаше нужда от това.

К.: Използвахте ли противозачатъчни средства?

М.: Роузана имаше някакви хапчета. Взимаше по едно всяка сутрин.

К.: Обсъждахте ли сексуални въпроси?

М.: Никога. И двамата знаехме каквото трябва.

К.: Тя често ли говореше за предишните си връзки?

М.: Никога.

К.: А вие?

М.: Само един-единствен път. Но тя изглежда не се интересуваше и повече не отворих дума.

К.: За какво си говорехте?

М.: За всичко възможно. Предимно ежедневни неща.

К.: Освен с вас с кого общуваше тя?

М.: С никого. Имаше една приятелка, колежка от библиотеката, но много рядко се срещаха през свободното си време. Както казах, Роузана беше единак…

К.: Но все пак тя е отишла на партито, на което сте се запознали?

М.: Да, за да срещне някого, с когото да спи. Тя тогава… дълго се е въздържала.

К.: Колко дълго?

М.: Шест седмици.

К.: Откъде знаете?

М.: Тя ми каза.

К.: Трудно ли беше да бъде задоволена?

М.: Не и за мен.

К.: Имаше ли специални изисквания?

М.: Изискваше онова, което изискват всички нормални жени. Да я любиш до последни сили. Ако разбирате какво искам да кажа.

К.: Имаше ли някакви специални способности?

М.: В леглото?

К.: Да.

М.: Законът на Харисън не важи тук, в Небраска, нали?

К.: Не, не се страхувайте.

М.: Впрочем няма никакво значение. Тя имаше само една особеност, която може да се нарече специална. Дереше.

К.: Кога?

М.: Повечето време. Предимно при оргазмите.

К.: Как?

М.: Какво?

К.: Как така дереше?

М.: Разбирам. С двете ръце и с всички пръсти. С ноктите си. От хълбоците по гърба до врата. Още имам белези.

К.: Разнообразно ли беше сексуалното й поведение?

М.: Какви шантави изрази употребявате! Не, съвсем не. Лежеше винаги по един и същ начин. По гръб, с възглавница под задника, с широко разкрачени крака, вдигнати високо. Беше съвсем естествена, пряма и откровена както в това, така и във всичко останало. Искаше да го прави, много и дълго, без извъртания и предубеждения и по единствения начин, който тя смяташе за естествен.

К.: Разбирам.

М.: Би трябвало при това положение.

(Пауза.)

К.: Само още едно нещо. От това, което казахте, имам впечатление, че по време на вашата връзка вие сте бил този, който постоянно е търсел контакт с нея. Вие сте се обаждали и тя е отговаряла дали да отидете или пък няма желание да се срещне с вас и да й се обадите друг път. Значи през цялото време тя е била тази, която е решавала дали и кога да се срещате?

М.: Предполагам.

К.: Случвало ли се е тя да ви телефонира и да ви помоли да отидете?

М.: Да, четири или пет пъти.

(Пауза.)

К.: Трудно ли ви беше да я загубите?

М.: Да.

К.: Оказахте ни голяма помощ. Бяхте искрен. Благодаря.

М.: Надявам се, разбирате, че този разговор трябва да е конфиденциален. Миналата Коледа срещнах тук една жена и се ожених за нея през февруари.

К.: Разбира се. Нали казах още в началото.

М.: О кей, тогава може би ще изключите магнетофона.

К.: Естествено.“

 

Мартин Бек сложи настрана сгънатия доклад и замислено изтри потта от челото и дланите си с носна кърпа. Преди да продължи четенето, отиде до тоалетната, изми си лицето и изпи чаша вода.