Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (90)

89.

Беше събота сутринта и Морисън си почиваше. Погрижи се за естествените си нужди. Закуси и се изми. Дори беше отчасти облечен.

Сега лежеше по гръб на леглото, с ръце под главата си. Навън беше облачно, а прозорецът беше само наполовина прозрачен, защото желаеше да остане сам. В часовете след като слезе от самолета и го докараха в настоящото му скривалище, край него имаше достатъчно официални лица, за да го накарат да се чуди дали в Съединените щати е по-добре, отколкото беше в Съветския съюз.

Докторите най-накрая завършиха изследванията си, първите въпроси бяха задавани дори по време на вечерята и най-накрая го оставиха да спи в стая, намираща се в нещо, напомнящо крепост, заради сигурността му.

Е, поне не го очакваше миниатюризация. Тази мисъл беше достатъчна, за да го успокои.

Сигналната лампа на вратата премигна и Морисън се присегна над главата си, за да натисне бутона, който правеше вратата прозрачна само от неговата страна. Физиономията беше позната и Морисън натисна друг бутон, който позволяваше вратата да бъде отворена отвън.

Влязоха двама мъже. Заговори човекът с познатата физиономия:

— Надявам се, че ме помните.

Морисън не помръдна от леглото. Сега беше центъра, около който се въртеше всичко и искаше да се възползва от привилегиите на положението си. Просто вдигна ръка за поздрав и отговори:

— Вие сте агента, който искаше да отида в Съветския съюз. Родано, нали?

— Да, Френсис Родано. А това е професор Робърт Дж. Фраяр. Предполагам, че го познавате.

Морисън се поколеба, след това учтиво свали краката си от леглото и се изправи.

— Здравейте, професоре. Познавам ви, разбира се. Доста често съм ви виждал по холовизията. Приятно ми е да се запознаем лично.

Фраяр, един от „видимите“ учени, чиито снимки по холовизията го бяха направили известен по целия свят, се усмихна слабо. Имаше кръгло лице, бледосини очи, очевидно постоянна гънка между веждите, червеникави бузи, яко тяло и навика постоянно да се оглежда неспокойно.

— Вие, както разбирам, сте Албърт Джонас Морисън.

— Точно така — отвърна спокойно Морисън. — Мистър Родано ще го потвърди. Моля, седнете и ме извинете, че ще остана легнал. Ще ми е нужна около година, за да си почина.

Двамата посетители се разположиха на широкия диван и се наклониха към Морисън. Родано се усмихна нерешително.

— Не мога да ви обещая толкова дълга почивка, д-р Морисън. Поне засега. Между другото, получихме съобщение от Ешби. Помните ли я?

— Сервитьорката, която обърна нещата в наша полза? Разбира се. Без нея…

— Знаем същината на историята, Морисън. Иска да знаете, че двамата ви приятели са се възстановили и очевидно все още са привързани един към друг.

— А Ешби? Каза ми, че е готова за тръгване, ако Вашингтон сметне за нужно. Съобщих го снощи.

— Да, ще я измъкнем по един или друг начин. А сега, страхувам се, че отново трябва да ви обезпокоим.

— Още колко ще продължи това? — намръщи се Морисън.

— Не знам. Трябва да се примирите. Професор Фраяр, защо не продължите?

Фраяр кимна.

— Д-р Морисън, имате ли нещо против, ако си водя бележки? Не, ще го кажа по друг начин. Ще си водя записки, Морисън.

Измъкна от куфарчето си малка компютърна клавиатура с модерен дизайн.

— Къде ще отидат тези бележки, професоре? — учтиво попита Родано.

— В записващото ми устройство, м-р Родано.

— А то къде е, професоре?

— В кабинета ми, в министерството на отбраната, м-р Родано — след което добави с известно раздразнение, заради втренчения поглед на другия — В моя сейф, в офиса ми в министерството. И сейфа, и записващото устройство имат сложен шифър. Това задоволява ли ви?

— Продължавайте, професоре.

Фраяр се обърна към Морисън и запита:

— Морисън, вярно ли е, че са ви миниатюризирали? Вас, лично?

— Да. При най-силната миниатюризация, бях с размерите на атом, като част от кораб с размери на глюкозна молекула. Прекарах повече от половин ден в живо човешко тяло, отначало в кръвоносната система, а след това в мозъка.

— И това е вярно? Няма ли възможност да са ви заблудили или измамили?

— Моля ви, професор Фраяр. Ако съм бил заблуден или хипнотизиран, сегашните ми показания нямат никаква стойност. Не бихме могли да продължим, ако не приемете факта, че съм с нормално съзнание и събитията, които ще съобщя, напълно отговарят на действителността.

— Прав сте — стисна устни Фраяр. — Трябва да направим това предположение преди да започнем. Ще приема, че сте нормален и може да ви се вярва, без предубеждения относно по-нататъшното преразглеждане на тези предположения.

— Разбира се — кимна Морисън.

— В такъв случай — Фраяр се обърна към Родано — започваме с една важна забележка. Миниатюризацията е възможна и Съветите наистина я владеят, и могат да миниатюризират всяко живо същество, без да му причинят очевидни повреди.

— Вероятно — продължи той към Морисън, — Съветите твърдят, че извършват миниатюризацията като намаляват константата на Планк.

— Да, така е.

— Разбира се, че е така. Няма друг начин, по който да се направи. Обясниха ли ви процедурата, с която се извършва намаляването?

— Не. Можете също така да направите предположението, че съветските учени, с които работих, са нормални като нас. Не биха ми дали просто така нещо, което не искат да знаем.

— Много добре. Предположението е направено. Сега ни разкажете какво точно се случи с вас в Съветския съюз. Не ни го описвайте като приключенска история, а само като наблюдения на професионален физик.

Морисън започна да разказва. Всъщност не съжаляваше, че го прави. Искаше да се отърве от тези знания. Не желаеше да носи отговорността, че е единствения американец, който ги знае. Разказа историята с подробности, което отне няколко часа. Не спря, преди да седнат пред обеда, сервиран от обслужването по стаите.

Докато ядяха десерта, Фраяр каза:

— Нека да обобщя, доколкото мога по памет. Като начало, миниатюризацията не въздейства на хода на времето, нито на квантовите взаимодействия, т.е. електромагнитните, слабите и силните взаимодействия. Обаче въздейства на гравитационното взаимодействие, което намалява пропорционално на масата, както и би следвало да бъде. Така ли е?

Морисън кимна.

— Светлината — продължи Фраяр — или най-общо казано електромагнитните излъчвания могат да прекосяват навън и навътре миниатюризационното поле, но не и звука. Нормалната материя се отблъсква слабо от миниатюризационното поле, но при натиск може да бъде накарана да навлезе в него и да се миниатюризира, с цената на загуба на енергия от полето.

Морисън отново кимна.

— Колкото повече се миниатюризира даден обект, толкова по-малко енергия е нужна за по-нататъшната му миниатюризация. Знаете ли дали енергийните разходи намаляват пропорционално на оставащата маса при всеки етап на миниатюризацията?

— Изглежда логично — отговори Морисън, — но не си спомням някой да е споменавал за количествената природа на явлението.

— Тогава да продължим. Колкото по-миниатюризиран е даден обект, толкова по-голяма е вероятността за спонтанна деминиатюризация. Това се отнася по-скоро за цялата маса, намираща се в полето, отколкото за някоя нейна част. Спонтанната деминиатюризация е била по-вероятна когато сте бил отделен от кораба, отколкото когато сте бил част от него. Прав ли съм?

— Така го разбрах.

— И съветските ви спътници са признали, че е невъзможно да се максимизира и да се направят предметите по-тежки, отколкото са всъщност.

— Отново повтарям, че така го разбрах. Трябва да разберете, професор Фраяр, че само мога да повторя онова, което съм чул. Възможно е умишлено да са ме заблудили или да са сгрешили защото собствените им знания са недостатъчни.

— Да, да, разбирам. Имате ли някакви основания да вярвате, че умишлено са ви заблуждавали?

— Не. Изглеждаха ми искрени.

— Е, може би. И сега, най-интересно ми се стори, че Брауновото движение е в равновесие с миниатюризационните осцилации и колкото по-голяма е степента на миниатюризация, толкова по-силно това равновесие се измества към осцилациите, далеч от обикновеното Брауново движение.

— Това е мое лично наблюдение, професоре, и не почива на нещо, което ми е било казано.

— А изместването на равновесието има ли нещо общо със скоростта на спонтанната деминиатюризация?

— Тази идея е моя. Не мога да я потвърдя с факти.

— Хмм! — Фраяр замислено отпи от кафето си. — Бедата е там, че цялата информация е повърхностна. Разбираме какво е поведението на миниатюризационното поле, но не знаем как се създава. Казахте, че при намаляването на константата на Планк, скоростта на светлината остава непроменена?

— Да, но както подчертах, това означава, че поддържането на миниатюризационното поле изисква огромно количество енергия. Ако успеят да обединят константата на Планк със скоростта на светлината и да увеличават втората, като намаляват първата… Но все още не могат да го правят.

— Така твърдят те. Предполага се, че е било в ума на Шапиров, но не сте успели да го откриете.

— Точно така.

Фраяр потъна в мисли за няколко минути. След това поклати глава:

— Ще прегледаме всичко, което ни казахте и ще видим какво може да се извлече от него, но се страхувам, че няма да ни помогне.

— Защо? — попита Родано.

— Защото не засяга същината. Ако някой никога не е виждал робот или не е чувал за частите му, би могъл да опише главата му и движението на крайниците му, звученето на гласа му, как се подчинява на заповеди и така нататък. Но от наблюденията си няма да разбере как работи позитронния мозък или какво е молекулярен клапан. Дори няма да има представа, че съществуват, нито пък учените, които трябва да работят въз основа на наблюденията му. Съветите има някакъв метод за създаване на това поле, но не знаем нищо за него. Нищо от онова, което разказа Морисън не може да ни помогне. Може би са публикували някакви материали, които водят към него, без да разберат, че в тях има нещо важно. Подобно нещо се е случило в средата на двайсети век, когато първите статии по разцепването на ядрото са били публикувани, преди да се разбере, че трябва да се държат в тайна. Но Съветите не са направили подобно грешка с миниатюризацията. Не успяхме да получим информация по въпроса нито с шпионаж, нито от някоя ключова личност, която да премине на наша страна. Ще се консултирам с колегите си от съвета, но като цяло, д-р Морисън, боя се, че приключението ви в Съветския съюз, колкото и да е смело, и заслужаващо похвала, освен потвърждението, че миниатюризацията съществува, беше безполезно. Съжалявам, мистър Родано, но цялата история можеше изобщо да не се случва.