Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (70)

69.

Калинина изпищя. Първа осъзна какво се беше случило и задъхано се развика:

— Изчезна! Изчезна!

Боранова не се сдържа да зададе въпроса с очевиден отговор:

— Кой изчезна?

Калинина широко разтвори очи.

— Кой изчезна ли? Как можеш да зададеш такъв въпрос? Албърт изчезна!

Боранова заби празен поглед в мястото където се намираше Морисън, а сега го нямаше.

— Какво се случи?

— Не съм сигурен — дрезгаво промърмори Дежньов. — Минахме много близо край един ъгъл. Изглежда, че закрепения отвън Албърт нарушаваше симетрията. Опитах се да завия покрай… покрай каквото и да беше, — но корабът не се подчини напълно.

— Една неподвижна макромомолекулярна органела го откъсна — поясни Конев, вдигайки глава от дланите си, с които беше скрил лицето си. — Трябва да се върнем за него. Може да е получил нужната информация.

Боранова най-сетне разбра очевидната ситуация. С бързо движение разкопча колана си и се изправи.

— Информация ли? Разбираш ли какво става? Миниатюризационното поле на Албърт е изолирано, а той е само с размерите на атом. Шансовете му да избегне спонтанната деминиатюризация са поне петдесет пъти по-малки от нашите. Малко повече време и шансовете ще станат твърде големи. С или без информацията, трябва да го намерим. Ако се деминиатюризира ще убие и Шапиров, и нас.

— Спорим за мотивите — отвърна Конев. — И двамата искаме да го намерим. Причините са на второ място.

— Не трябваше да го пращаме навън — додаде Калинина. — Знаех си, че е грешка.

— Вече е сторено — навъсено каза Боранова — и трябва да продължим от това положение. Аркадий!

— Опитвам се — отговори Дежньов. — Не учи пияницата да хълца.

— Не те уча на нищо, стари глупако. Заповядвам ти. Завий обратно. Назад! Назад!

— Не — възрази Дежньов. — Позволи на стария глупак да ти каже, че това е абсурд. Искаш да направя обратен завой и да тръгна срещу потока? Искаш да се опитам да преодолея течението?

— Ако стоим на едно място течението ще го докара до нас.

— Той е залепен за нещо. Течението няма да го докара — каза Дежньов. — Трябва да заобиколим дендрита от другата страна и да се оставим на потока да ни върне.

Боранова се хвана с две ръце за главата.

— Съжалявам, че те нарекох стар глупак, Аркадий, но ако се върнем с обратното течение ще го пропуснем.

— Нямаме друг избор — заяви Дежньов. — Нямаме достатъчно енергия, за да тръгнем срещу потока.

Конев се намеси с отпаднал, но разумен глас:

— Наталия, остави Аркадий да постъпи както желае. Няма да изгубим Албърт.

— Откъде знаеш, Юрий?

— Защото мога да го чуя. Или по-скоро да го усетя. Или по-скоро да усетя мислите на Шапиров от уреда му, който е неизолиран в клетката.

Последва кратко мълчание.

— Приемаш ли нещо? — попита Боранова с очевидно удивление.

— Разбира се. В тази посока — Конев посочи с ръка.

— Можеш да определиш посоката? Но как?

— Не съм сигурен как. Просто го чувствам… Намира се в тази посока!

— Аркадий, направи така, както беше решил — каза Боранова.

— Правя го независимо от думите ти, Наталия. Може и да си капитан, но аз съм кормчията, пред който е застанала смъртта. Какво имам да губя? Както казваше стария ми баща: „Ако си увиснал на въже над пропаст, не се мъчи да хванеш монетата изпаднала от джоба ти.“ Би било по-добре да имах истински механизъм за завиване, вместо да се опитвам да управлявам с три несиметрични двигателя.

Боранова беше престанала да го слуша. Взираше се в мрака без никаква полза.

— Какво чуваш, Юрий? Какво разбра от мислите на Шапиров?

— До момента нищо. Само шум. И мъка.

Калинина промърмори по-скоро на себе си:

— Мислиш ли, че част от ума на Шапиров разбира, че е в кома? Предполагаш, че част от ума му разбира, че е в капан и крещи да бъде освободена. В капан като Албърт? В капан… като нас?

— Не сме в капан, София — остро възрази Боранова. — Можем да се движим. Ще намерим Албърт. Ще се измъкнем от това тяло. Разбираш ли, София?

Ръката й хвана рамото на другата жена, а пръстите й се забиха дълбоко.

— Моля те — простена Калинина. — Разбирам.

— Само това ли приемаш? — Боранова се обърна към Конев. — Мъка?

— Но силна — след това с любопитство добави към Боранова — Нищо ли не усещаш?

— Съвсем нищо.

— Но чувството е толкова силно. По-силно от всичко, което почувствах докато Албърт беше в кораба. Бях прав като го накарах да излезе навън.

— Но можеш ли да различиш някакви истински мисли? Някакви думи?

— Може би съм твърде далеч. Може би Албърт не е фокусирал правилно машината си. А ти наистина ли не усещаш нищо?

Боранова решително поклати глава и хвърли бърз поглед към Калинина, която разтриваше рамото си.

— Аз също не усещам нищо.

— Никога не съм приемал от тези мистериозни усещания — додаде недоволно Дежньов.

— Ти прие „Хокинг“. Албърт предположи, че е възможно да има различни типове мозъци, както има различни кръвни групи. Може би той и аз сме от една и съща група. Може би е прав — заяви Конев.

— А сега откъде идва усещането? — попита Боранова.

— Оттам — този път Конев посочи по-близо до предната част на кораба. — Завиваш, нали, Аркадий?

— Да — потвърди Дежньов — и сега съм доста близо до неподвижната зона между двете течения. Възнамерявам да се доближа леко до обратното течения, така че да се завъртим обратно, но не твърде бързо.

— Добре — кимна Боранова. — Не трябва да го пропуснем. Юрий, можеш ли да прецениш силата на усещането? Става ли по-силно?

— Да, засилва се — Конев изглеждаше изненадан, като че ли не беше забелязал нарастването на интензитета, преди Боранова да го спомене.

— Не мислиш ли, че засилването е само въображаемо?

— Възможно е — каза Конев. — Всъщност не сме се приближили до него. Просто правим завой. Като че ли той ни приближава.

— Може би течението го е повлякло или е успял да се освободи. В такъв случай течението наистина би го приближавало към нас, ако успеем да завием и да останем практически на едно място.

— Може би.

— Юрий — властно каза Боранова, — просто се концентрирай върху усещането! Постоянно съобщавай на Аркадий за посоката откъдето идва, така че през цялото време да сме насочени към него. Аркадий, щом приближим Албърт трябва да завиеш отново към другия поток. Щом веднъж започнем да се движим заедно, ще е по-лесно да го доближим с помощта на моторите ни.

— Лесно е да се каже, особено щом не управляваш двигателите — изръмжа Дежньов.

— Лесно или трудно — забележителните вежди на Боранова се сключиха — направи го! Ако не… Не, няма никакво ако. Направи го!

Устните на Дежньов се размърдаха, но не излезе никакъв звук и над екипажа надвисна мълчание, освен потока от нечути усещания, които изпълваха мозъка на Конев, но не достигаха до умовете на останалите.

Конев остана прав, с лице обърнато към посоката, от която като че ли идваше усещането.

— Определено се засилва — промърмори той. Няколко секунди по-късно добави — Почти мога да различа някакви думи. Може би, ако се приближим достатъчно близо…

Изражението му стана още по-напрегнато, като че ли се опитваше да натъпче насила усещането в ума си, да отдели шума и да го раздели на отделни думи. Пръстът му продължи да сочи в една посока.

— Аркадий — заяви накрая Конев, — започни да завиваш обратно към зоната на затишието и бъди готов да се навлезеш в другото течение.

— Толкова бързо, колкото ми позволят моторите — рече Дежньов. След това добави тихо — Ако можех да управлявам този кораб с лекотата, с която вие чувате гласове…

— Право към мембраната — прекъсна го Конев, игнорирайки забележката му.

Калинина първа видя проблясъка на светлината.

— Ето го — извика тя. — Това е светлината на фенерчето му.

— Не е нужно да го виждам — каза Конев към Боранова. — Шумът е силен като вулканично изригване на Камчатка.

— Все още ли приемаш само шум, Юрий? А думи?

— Страх — отвърна Конев. — Неопределен страх.

— Ако поне малко знаех, че съм изпаднала в коматозно състояние — заяви Боранова, — щях да се чувствам точно така. Но как е успял да го осъзнае? Преди това приемахме думи и дори тихи и спокойни образи.

Дежньов се намеси, леко задъхан от вълнението на преследването, което несъзнателно го беше накарало да сдържа дишането си:

— Може би сме направили нещо с кораба. Възбудили сме мозъка му.

— Твърде малки сме — презрително рече Конев. — Не бихме могли да възбудим забележимо дори тази клетка.

— Приближаваме към Албърт — обяви Дежньов.

— София — намеси се Боранова, — можеш ли да различиш електрическата му характеристика.

— Съвсем слабо, Наталия.

— Добре, използвай всички възможности, за да го привлечем силно.

— Изглежда по-голям, Наталия

— Осцилира, сигурна съм — мрачно каза Боранова. — Щом веднъж се закрепи за кораба, ще стане част от нашето миниатюризационно поле и размерите му ще се стабилизират. Бързо, София!

Електрическото поле привлече Морисън и с лек удар той залепна за стената на кораба.