Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (79)

78.

Морисън се опитваше с всички сили да изтрие мисълта от съзнанието си, да затвори ума си. Или щяха да се върнат обратно към стандартния свят, към нормалното, към реалността, или щяха да умрат като микроби и Вселената щеше да продължи без тях, както, между другото, неизбежно щеше да се случи след двайсет, трийсет, четиридесет години.

Затвори очи и се опита да не реагира на нищо, дори и на биенето на сърцето си. Усети леко докосване по лявата си ръка. Сигурно беше Калинина. Отдръпна ръката си, не изведнъж, а полека, с думите:

— Не сега.

Малко по-късно се обади Боранова:

— Аркадий, кажи им да евакуират секция В и да използват дистанционно управление. Ако си отидем, няма защо да повличаме и други хора с нас.

Морисън се зачуди дали наистина секция В беше евакуирана. Самият той би я евакуирал, ако му заповядаха, би я евакуирал дори и без заповед, но сигурно имаше безумци, които горяха от нетърпение да присъстват при безопасното завръщане на първия екип, изследвал живо човешко тяло. Сигурно така щяха да разказват на внуците си.

Какво ли щеше да стане с тези хора, ако се случеше да нямат внуци, ако умряха прекалено млади, за да ги видят, ако техните деца решаха никога да нямат деца, ако…

Смътно усещаше, че целенасочено се занимава с безсмислици и маловажни неща. Човек не би могъл наистина да не мисли за нищо, особено ако е посветил живота си на мисленето, но просто можеше да не разсъждава за нищо важно. В края на краищата имаше толкова много възможни мисли, които бяха по-скоро маловажни, отколкото важни, по-скоро незначителни, отколкото жизненоважни, по-скоро безсмислени, отколкото смислени, че…

Като че ли беше заспал. Когато по-късно си припомняше, почти беше убеден, че е станало точно това. Не мислеше, че е толкова хладнокръвен, но всъщност това не беше хладнокръвие, а по-скоро слабост; бягство от напрежението; усещане, че някой друг взима решенията, че най-накрая може напълно да се отпусне. А може би, макар и да не искаше да го признае, просто му беше дошло много и беше изгубил съзнание.

Отново усети леко докосване по лявата си ръка и този път не се отдръпна. Размърда се и отвори очи. Видя, че са осветени от нормална светлина. Прекалено нормална — заболяха го очите. Примигна бързо и очите му се насълзиха.

— Албърт, събудете се! — Калинина се беше навела над него.

Потърка очи и започна да схваща естественото обяснение на нещата.

— Пристигнахме ли?

— Да. Всичко е наред. Всички сме невредими и чакаме само вас. Вие сте най-близо до вратата.

Морисън погледна към отворената врата и понечи да се изправи, надигна се няколко инча и падна.

— Аз съм тежък!

— Знам — отвърна Калинина. — Самата аз се чувствам като слон. Просто се изправете бавно. Ще ви помогна.

— Не, не, всичко е наред — отблъсна предложената му ръка.

Залата беше препълнена. Ясно се виждаха лица, едно до друго, гледащи към него, усмихващи се, очакващи. Не искаше всички тези хора — съветски граждани — да видят как единствения американец става на крака с помощта на млада съветска жена.

Бавно, залитайки, но самостоятелно, той се изправи на крака, пристъпи към вратата и много внимателно слезе по малката стълбичка. Половин дузина ръце се протегнаха да му помогнат, игнорирайки думите му:

— Всичко е наред. Нямам нужда от помощ — след което изведнъж каза — Почакайте!

Преди да стъпи на твърда земя, той се обърна и погледна край Калинина, която стоеше точно зад него.

— Какво има, Албърт?

— Просто исках да хвърля един последен поглед на кораба, тъй като възнамерявам никога повече да го виждам, нито отдалеч, нито на филм или на снимка.

След това стъпи на земята, а останалите го последваха. Морисън видя с облекчение, че помагат и на останалите.

Вероятно щеше да има някаква импровизирана церемония, но Боранова пристъпи напред. Раздърпаният й вид се различаваше съществено от обичайната, добре поддържана форма, още повече че носеше само тънка памучна дреха, която зле прикриваше зрелите форми на тялото й.

— Приятели, сигурна съм че ще отбележим това фантастично пътешествие с подходяща церемония, но, моля ви, не сме в състояние да се присъединим към вас. Трябва да си починем и да се възстановим след тежките часове, така че ви моля да ни извините.

Изпратиха ги с викове и френетично махане. Единствено Дежньов се владееше достатъчно, за да приеме предложената му чаша, която съдържаше или водка, или вода. Морисън не се съмняваше, която от алтернативите отговаря на истината. След първата глътка широката усмивка на потното лице на Дежньов го потвърди.

— Колко време бяхме на кораба? — Морисън се обърна към Калинина.

— Мисля, че повече от единайсет часа.

Морисън поклати глава.

— Като че ли са минали единайсет години.

— Знам — отвърна тя със слаба усмивка, — но на часовниците им липсва въображение.

— Това един от афоризмите на Дежньов ли е, София?

— Не. Мой собствен.

— Иска ми се — каза Морисън — да отида до тоалетната, да се изкъпя, да се преоблека, да се навечерям добре, да се накрещя и напищя и да се наспя добре. Мисля, че тоалетната е на първо място.

— Ще имате всичко — отговори Калинина, — както и всички останали.

Така и стана, а вечерята се стори на Морисън особено вкусна. По време на престоя им на кораба напрежението беше подтискало апетита, но тази нужда просто бе отложена. Щом веднъж Морисън се почувства в безопасност, удобно, чист и облечен, гладът го загриза свирепо.

Главното блюдо беше печена гъска с огромни размери. Дежньов я разряза с думите:

— Бъдете сдържани, приятели мои, защото баща ми казваше: „Прекаленото ядене убива по-бързо от недояждането.“

С тези думи той сложи на себе си много по-голяма порция, отколкото на останалите.

Единственият страничен на масата беше висок, слаб, рус мъж, който бе представен като военния комендант на Пещерата, нещо, което можеше да се види веднага, тъй като беше в пълна униформа с множество медали. Останалите се държаха извънредно учтиво с него и в същото време изглеждаха много притеснени.

Докато вечеряше, Морисън почувства как напрежението се завръща. Коменданта често поглеждаше към него с мрачно изражение, но без да каже нищо. Не посмя да зададе важният въпрос в негово присъствие, а когато накрая той си тръгна, Морисън неочаквано се почувства прекалено изморен. Ако възникнеха някакви възражения, нямаше да успее да спори по подходящ начин.

И когато накрая се строполи в леглото, последната му полусъзнателна мисъл беше, че усложнения ще има.