Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (5)

4.

Когато застана пред вратата на хотелската си стая, Морисън все още трепереше. Държеше в ръка пластмасовия правоъгълник на ключа, дишаше тежко и се чудеше дали Боранова знае номера на стаята му. Разбира се, би могла да го научи, ако е достатъчно решителна. Огледа коридора в двете посоки, като се страхуваше, че може да я види да тича към него с изкривено лице, разрошени коси и протегнати ръце.

Поклати глава. Това беше чиста лудост. Какво би могла да му направи? Не би могла да го отвлече. Не би могла да го накара да направи нещо, което не иска. Какъв беше този детски страх, който беше го обхванал?

Морисън пое дълбоко въздух и пъхна ключа в прореза на ключалката. Чу слабото щракване при наместването на ключа, след това го издърпа и вратата се отвори.

Мъжът, седящ в плетено кресло до прозореца се усмихна и каза:

— Влезте!

Морисън го погледна учудено и обърна глава, за да погледне номера на стаята.

— Не, не. Това е вашата стая. Влезте и затворете вратата след себе си!

Морисън се подчини на заповедта и се загледа в мъжа с нямо удивление.

Беше приятно закръглен, без да е съвсем дебел и изпълваше креслото от едната до другата облегалка. Носеше сако от тънък плат, а под него риза, която беше толкова бяла, че изглеждаше блестяща. Все още не беше онова, което хората наричат плешив, но беше на път, а остатъка от кафявата му коса беше къдрав. Не носеше очила, но очите му бяха малки и имаха късоглед вид, което може би беше подвеждащо или просто означаваше, че носи контактни лещи.

— Върнахте се тичешком, нали? — попита мъжът. — Наблюдавах ви — той посочи към прозореца — как седите на пейката, след това станахте и забързахте към хотела. Не ми се искаше да седя тук и да ви чакам цял ден.

— Били сте тук, за да ме наблюдавате от прозореца?

— Не, съвсем не. Това беше просто съвпадение. Току-що се разхождахте с дамата. Нищо необичайно, но беше непредвидимо. Все пак, няма нищо. Дори и да не гледах през прозореца, има и други наблюдатели.

Морисън вече беше успял да успокои дишането си и ума си до такава степен, че зададе въпроса, който трябваше да е пръв в разговора.

— Все пак, кой сте вие?

В отговор, мъжът се усмихна и извади малък портфейл от вътрешния джоб на сакото си, и го отвори.

— Подпис, холограма, отпечатъци от пръстите, запис на гласа.

Морисън премести поглед от холограмата към усмихнатото лице. На холограмата също се усмихваше.

— Добре, вие сте от сигурността. Това все още не ви дава право да се вмъквате в стаята ми. Не се крия. Можехте да ме извикате от фоайето или да почукате на вратата.

— Разбира се, вие сте прав. Но помислих, че е най-добре да се срещнем колкото е възможно по-дискретно. Освен това, разчитах на старото познанство.

— Какво старо познанство?

— Преди две години. Не помните ли? На една международна конференция в Маями. Представяхте един доклад и последваха тежки…

— Спомням си този случай. Спомням си и статията. Но вас просто не мога да си спомня.

— Може би това не е изненадващо. Срещнах ви след това. Зададох ви няколко въпроса, а след това изпихме по няколко питиета.

— Не си спомням за тази среща. Френсис Родано?

— Да, това е името ми. Дори го произнесохте правилно. Ударението е върху втората сричка. Отворено а. Очевидно имате силна памет.

— Не, не си спомням за вас. Видях името върху служебната ви карта. Бих искал да напуснете.

— Искам да поговоря с вас като длъжностно лице.

— Явно всички искат да говорят с мен. За какво?

— За вашата работа.

— Вие неврофизик ли сте?

— Би трябвало да знаете, че не съм. Главната ми специалност са славянските езици. А втората — икономика.

— Тогава за какво можем да говорим? Знам добре руски, но вие вероятно сте по-добър. А за икономиката не знам нищо.

— Можем да поговорим за вашата работа. Както преди две години. Вижте, защо не седнете? Това е вашата стая и няма да ви отнема много време. Ако желаете да седнете на това кресло, ще ви го отстъпя с удоволствие.

Морисън седна на ръба на леглото.

— Нека да приключваме. Какво искате да знаете за моята работа?

— Същото, което исках да узная и преди две години. Според вас има ли в мозъка специфична структура, на която се дължат творческите мисли?

— Не е точно структура. Не е нещо, което бихте могли да отделите по обичайните начини. Представлява невронна мрежа. Да, мисля, че има такова нещо. Очевидно. Проблемът е там, че никой друг не мисли така, защото не могат да я локализират и нямат никакви доказателства за съществуването й.

— А вие локализирахте ли я?

— Не. Стигнах до изводите си от резултати си и от анализите на мозъчните вълни, но изглежда, че не съм много убедителен. Анализите ми са… не много ортодоксални.

Замълча и добави горчиво:

— Общоприетото в тази област ги е отвело в задънена улица, но не искат да се вслушат в неортодоксални предложения.

— Казаха ми, че във вашите електроенцефалографски анализи използвате математични методи, които не само са неортодоксални, но и напълно погрешни. Да се отделиш от общоприетото е едно, а да грешиш — съвсем друго.

— Единствената причина, поради която твърдят, че греша е, че не мога да докажа, че съм прав. Единствената причина, поради която не мога да докажа, че съм прав е, че не мога да изследвам в достатъчно големи детайли изолиран мозъчен неврон.

— Опитвал ли сте да ги изследвате? Ако работите с жив човешки мозък, не се ли излагате на опасност да попаднете под ударите на закона?

— Разбира се. Да не съм луд. Работя с животни. Длъжен съм.

— Казахте ми същото и преди две години. В такъв случай трябва да приема, че не сте направил някакви смайващи открития през последните две години.

— Никакви. Но все още съм убеден напълно.

— Вашата убеденост няма значение, ако не можете да убедите някой друг. Но сега искам да ви задам един друг въпрос. Направил ли сте нещо през последните две години, което е могло да убеди в правотата ви Съветите?

— Съветите ли?

— Да. Защо сте изненадан, д-р Морисън? Не прекарахте ли час или два в разговор с д-р Боранова? Не избягахте ли от нея току-що?

— Д-р Боранова ли?

В смущението си Морисън не успя да измисли нищо по-добро от папагалските повторения.

Лицето на Родано не изгуби нито капчица от доброжелателността си.

— Точно така. Познаваме я добре. Държим я под око, където и да се намира в Съединените щати.

— Прозвуча като в лошите стари дни — промърмори Морисън.

— Не, изобщо не е така — сви рамене Родано. — Сега не съществува опасност от ядрена война. Държим се учтиво едни към други, Съветският съюз и ние. Сътрудничим си в космоса. Имаме съвместна минна станция на Луната и свободен достъп до космическите колонии на другите. Това отличава добрите нови дни. Но, докторе, някои неща не са се променили напълно. Държим под око любезните си приятели, Съветите, за да сме сигурни, че остават добродетелни. И защо не? Те също ни държат под око.

— А изглежда, че и мене държите под око — каза Морисън.

— Но вие бяхте с д-р Боранова. Няма как да не бъдете видян.

— Уверявам ви, това повече няма да се случи. Доколкото зависи от мен, възнамерявам никога вече да не съм в близост до нея. Тя е луда.

— Имате предвид буквално?

— Повярвайте ми. Доколкото знам, нищо от онова, което си говорихме не е тайна. Чувствам се свободен да повторя онова, което тя каза. Тя е включена в проект по миниатюризация.

— Чухме за това — безгрижно каза Родано. — Имат специален град в Урал за провеждане на миниатюризационни експерименти.

— А знаете ли дали са постигнали нещо?

— Само предполагаме.

— Тя се опита да ме убеди, че са успели да постигнат истинска миниатюризация.

Родано не каза нищо.

Морисън, който го изчака, за да му даде възможност да каже нещо, продължи:

— Но това е невъзможно, уверявам ви. Невъзможно от научна гледна точка. Трябва да го разберете. Или, след като сте специалист в областта на славянските езици и икономиката, повярвайте на думите ми.

— Не е необходимо, приятелю. Има много други, които казват, че е невъзможно, но въпреки това се интересуваме. Щом желаят, Съветите са свободни да си играят с миниатюризацията, но всъщност не искаме да я притежават, ако ние я нямаме. В края на краищата, не знаем какво приложение би могла да има.

— Никакво! Никакво! — яростно викна Морисън. — Няма защо да се безпокоите за това. Ако нашето правителство наистина не желае Съветския съюз да напредне твърде много в технологиите, трябва да окуражи тази миниатюризационна лудост. Нека Съветите да прахосват пари за нея и време, и материали, и да концентрират всяка частица научен потенциал върху нея. Всичко ще бъде пропиляно.

— И все пак — вмъкна Родано, — не мисля, че д-р Боранова е по-луда или по-глупава от вас. Знаете ли какво си мислих, докато ви гледах как сериозно разговаряте на пейката в парка? Стори ми се, че тя иска вашата помощ. Може би тя смята, че вашите теории в неврофизиката по някакъв начин биха могли да помогнат на Съветите да напреднат в миниатюризацията. Може би вашите странни теории, обединени с техните, биха дали нещо, което изобщо не е странно. Или поне така си мисля.

Морисън стисна устни.

— Казах ви, че нямам тайни за криене, затова ще ви каже, че сте прав. Точно както казахте, тя ми предложи да отида в Съветския съюз и да им помогна за техния миниатюризационен проект. Няма да ви питам откъде го знаете, но не считам, че е било просто догадка и не се опитвайте да ме убедите в това.

Родано се усмихна, а Морисън продължи:

— Във всеки случай, аз казах не. Отказах категорично. Станах и веднага си тръгнах и то бързо. Видяхте ме да бързам. Това е цялата истина. Щях да го съобщя, ако ми бяхте дали време да го направя. Всъщност, в момента ви го казвам. И нямате повод да не ми повярвате, защото по какви причини бих взел участие в проект, който е напълно безсмислен. Дори и да исках да работя срещу страната си, което не е така, аз съм достатъчно добър физик, за да не се замесвам в нещо, толкова ненормално, като работата по безнадежден проект. Та те биха могли със същия успех да работят и върху вечен двигател, антигравитация или пътуване със скорост, по-голяма от тази на светлината, или…

Беше се изпотил обилно.

— Моля ви, д-р Морисън — каза спокойно Родано, — никой не се съмнява в лоялността ви. Аз определено не се съмнявам. Не съм тук, защото съм обезпокоен от разговора ви с жена от Русия. Тук съм, защото имахме причини да мислим, че тя ще се опита да влезе в контакт с вас и се страхувахме, че няма да я изслушате.

— Какво?

— А сега, разберете, д-р Морисън. Моля ви, разберете. Бихме предложили, всъщност много бихме искали, да отидете с д-р Боранова в Съветския съюз.