Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (71)

70.

По-късно Морисън не успя да си спомни какво се е случило — нито преди, нито след връщането му на кораба. Колкото и да се мъчеше, не успя да си спомни нито да е видял как кораба идва за него, нито как са го взели, нито свалянето на синтетичния костюм.

Успя да си спомни, като се върна достатъчно назад, отчаянието и самотата на очакването да експлодира и да умре. След това си спомняше загриженото лице на София Калинина надвесено над него. Между двете нямаше нищо.

Не беше ли се случило вече нещо подобно? Двата инцидента свързани с грижите на Калинина за него бяха разделени от няколко часа, но се сливаха в едно.

— В правилната посока ли се движим? — гласът му беше дрезгав и почти неразбираем, а въпросът беше зададен на английски.

Калинина се поколеба, след което отговори бавно, също на английски с умерен акцент:

— Да, Албърт, но това беше преди време, когато бяхме в капиляра. Вие се върнахте и след това излязохте втори път. Сега сме в неврона. Помните ли?

Морисън се намръщи. Какво ставаше?

Бавно, накъсано спомените му се върнаха. Затвори очи и се опита да ги подреди.

— Как ме открихте? — този път въпросът беше на руски.

— Усетих, при това доста силно, мисловните вълни на Шапиров, идващи от вашия уред.

— От компютъра ми! Здрав ли е?

— Все още беше завързан за вас. Успяхте ли да приемете някакви истински мисли?

— Истински мисли? — Морисън зяпна неразбиращо. — Какви истински мисли? За какво говорите?

Конев очевидно проявяваше нетърпение, но стисна здраво устни и след това добави:

— Успях да приема мисловните вълни на Шапиров, движещи се през клетката от вашия уред, но те всъщност не бяха истински мисли или образи.

— В такъв случай какво усетихте?

— Мъка.

— Останалите не приехме нищо, но Юрий описа усещането като мъка на ум, който знае, че е в капана на комата, който знае, че е затворник. Вие приехте ли нещо по-конкретно?

— Не — Морисън погледна надолу и видя, че са го сложили да легне върху две седалки, а главата му лежи в скута на Калинина. Бяха му облекли памучните дрехи. Опита се да стане — Вода, моля.

Пи жадно, след което продължи:

— Не си спомням да съм чул или почувствал нещо. При моето състояние..

— Какво общо има състоянието ви? — остро каза Конев. — Вашият компютър предаваше информация. Почувствах я от значително разстояние. Как е възможно да не приемете нищо?

— Имах други проблеми, за които да мисля, Юрий. Бях изгубен и бях сигурен, че ще умра. При тези обстоятелства не обръщах внимание на нищо друго.

— Не ви вярвам, Албърт. Не ме лъжете!

— Не ви лъжа. Мадам Боранова! — успя да произнесе името й много официално, — настоявам за учтиво отношение към мене.

— Юрий — намеси се Боранова, — не започвай с обвинения. Ако имаш въпроси, питай!

— Тогава ще го кажа по друг начин. Усетих много силна емоция, макар че бях много далеч от компютъра по нашата миниатюризирана скала. Вие, Албърт, сте били до самия уред и той е настроен за вашия мозък, не за моя. Както изглежда мозъците ни са сходни, но не са еднакви и вие можете да приемате по-ясно от уреда, отколкото аз. В такъв случай как е възможно аз да усетя толкова много и въпреки това вие заявявате, че не сте приели нищо?

— Мислите ли, че съм имал време или желание за усещания? — напрегнато попита Морисън. — Бях пометен от кораба. Бях отделен, сам, изгубен.

— Разбирам го, но за да приемете нещо не е необходимо да полагате специални усилия. Усещането би навлязло в ума ви, въпреки всичко друго.

— Повтарям ви, че не приех никакви усещания. Умът ми беше зает с мисълта, че съм само и ще умра. Как е възможно да не го разбирате? Мислех, че ще се нагрея и ще умра, както почти се случи предишния път — обхвана го неочаквано съмнение и той погледна към Калинина — Нали бяха два пъти?

— Да, Албърт — потвърди тя.

— И тогава осъзнах, че не се нагрявам. Вместо това ми се стори, че ставам по-голям и по-малък, че осцилирам. Вместо топлообмен се получи нещо като миниатюризационен обмен. Възможно ли е, Наталия?

Боранова се поколеба.

— Този ефект следва непосредствено от полевите уравнения на миниатюризацията. Никога не е изпробван, но очевидно вие го потвърдихте.

— Стори ми се, че размерите на околните предмети осцилират, че всичко околни водни молекули се свиват и разширяват. Реших, че по-логичното обяснение е, че аз осцилирам, а не всичко останало.

— Прав сте и информацията ви е от голямо значение. Може да се каже, че има известна компенсация за бъркотията при тази случка с вас.

— Албърт — възмутено каза Конев, — казвате ни, че сте били напълно способен за внимателно и рационално мислене, и все пак очаквате да ви повярваме, че не сте усетили нищо?

— Не можете ли да разберете — Морисън повиши глас, — вие, маниак такъв, че именно това внимателно и рационално мислене, както го нарекохте, беше изпълнило изцяло ума ми? Бях ужасен. При всяко свиване на молекулите край мене очаквах този процес да продължи безкрайно, което всъщност означава, че ще се разширявам неограничено или с други думи ще се получи спонтанна деминиатюризация, ще експлодирам и ще умра. Ни най-малко не ме беше грижа за приемането на мисловни вълни. Ако някоя се е промъкнала, при тези условия щях да я игнорирам. Това е истината.

Конев изкриви лице в презрителна гримаса.

— Когато имам важна работа, дори ако цял взвод войници са насочили пушките си срещу мене, аз ще продължа да я върша и в последните секунди преди да натиснат спусъците.

— Както казваше баща ми — промърмори Дежньов — „Всеки може да ходи безстрашно на лов за мечки, щом мечката я няма.“

Конев се обърна свирепо към него:

— Наслушах се за баща ти, стар пияница такъв.

— Повтори го пак, когато се върнем в Пещерата и ще откриеш, че си отишъл на лов за мечки, когато мечката е там.

— Нито дума повече, Юрий — намеси се Боранова. — Да не мислиш да се караш с всички?

— Наталия, възнамерявам да си върша работата. Албърт трябва отново да излезе.

— Не — извика ужасено Морисън. — Никога.

Дежньов, който гледаше Конев не много любвеобилно, подметна:

— Чуйте героя на Съветския съюз! Той трябва да си върши работата, затова Албърт трябва отново да излезе в клетката.

— Дежньов е прав, Юрий — заяви Боранова. — Похвали се, че дори взвод войници няма да прекъснат работата ти. Излез навън веднъж, както Албърт направи два пъти.

— Машината е негова — продължи да упорства Конев. — Настроена е за неговия мозък.

— Съгласна съм, но както сам каза, мозъка ти е от същия тип. Поне можеш да усещаш същото, което усеща и той. Докато той беше изгубен в вътрешноклетъчния поток, ти несъмнено усещаше скептичните вълни. При това беше на разстояние. Ако компютъра е в ръцете ти и си навън, сам ще можеш да събереш данни, което във всеки случай ще е от по-голямо значение за нас. Каква е ползата от по-добрата възприемчивост на Албърт, щом не вярваш на думите му?

Сега всичко гледах Конев. Дори Калинина го наблюдаваше през дългите си ресници.

Морисън се изкашля леко и заяви:

— Страхувам се, че уринирах в костюма. Малко. Не много, мисля. Страхът има своята цена.

— Знам — отвърна Боранова. — Подсуших го и го почистих колкото можах. Това няма да спре Юрий. Малко урина не може да спре такъв целенасочен човек като него.

— Неуместния сарказъм на всички ви ме възмущава, но ще изляза навън в клетката. Наистина ли мислите, че се боя да го направя? Единственото ми възражение е, че Албърт е най-добрия приемник. Все пак аз съм втори по възприемчивост и ако той няма да го направи, аз ще отида, като се убедя…

Конев замълча и Дежньов добави:

— Като се убедиш, че мечката не е там.

— Не, алкохолик такъв — горчиво каза Конев. — Като се убедя, че съм здраво закрепен за кораба. Албърт се откъсна, защото беше слабо закрепен, което е резултат от лошата работа, на част от екипажа, отговорен за тази дейност. Не искам да пострадам от подобна немарливост.

Калинина каза, без да се обръща към никого, с поглед вперен в пръстите си:

— Албърт попадна на структура, която точно му пасваше в електрически смисъл. Вероятността да се случи подобно нещо е много малка. Все пак ще се постарая да използвам по-необичайна характеристика както за кораба, така и за костюма, за да се избегнат случайностите.

— Съгласен съм — кимна Конев на Боранова и добави към Морисън — Казвате, че няма топлообмен?

— Няма забележим топлообмен — потвърди Морисън. — Само осцилации на размерите.

— В такъв случай няма да свалям дрехите си.

— Юрий, надявам се, разбираш, че не можеш да останеш навън за дълго. Не можем да проточваме до безкрайност риска за деминиатюризация.

— Разбирам — каза Конев и с помощта на Морисън навлече костюма.