Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (63)

62.

Морисън се взираше навън. Бяха навлезли в аксона и сега се носеха през него заедно с потока течност от клетката.

В реалния свят аксонът беше изключително тънка нишка, но в микроминиатюризирания свят на кораба представляваше тръба с диаметър стотина километра. Що се отнася до дължината, той беше много по-дълъг от самата клетка. Преминаването от единия до другия му край сигурно беше еквивалентно на пътуване от Земята до Луната няколко десетки пъти. От друга страна, скоростта им по миниатюризираната скала беше значителна част от скоростта на светлината.

Но нямаше никакъв знак, че скоростта им е толкова висока. Корабът се носеше по течението, а край тях имаше много по-малко макромолекули или органели, отколкото в клетъчното тяло. Ако някои структурни нишки издържаха на потока и оставаха неподвижни спрямо клетъчната мембрана, потокът преминаваше край тях твърде бързо за да ги забележат, дори и да отразяваха значителен брой фотони, което едва ли беше вярно.

Така че Морисън се предаде. Навън нямаше нищо за гледане.

Все пак трябваше да следи екрана. Скептичните вълни бяха станали дори още по-силни. Останалите вълни се отделяха все по-трудно. Бяха толкова силни, че надхвърляха способността на компютъра да приема.

Нещо повече, сложните колебания на скептичните вълни бяха преминали в поредици от неправилни пикове. Очевидно, дори при пълно увеличение не успяваше да види всичките им детайли. Явно имаше нужда от лазерна разпечатка, която би била достатъчно ясна, за да бъде изследвана под микроскоп.

Конев беше разкопчал колана си и надвесен над облегалката си се взираше в екрана.

— Никога не съм виждал нещо подобно.

— Нито пък аз — отвърна Морисън, — а изучавам скептичните вълни от близо двайсет години. Нищо подобно.

— Значи бях прав за аксона?

— Напълно, Юрий. Вълните се съсредоточават тук просто прекрасно.

— И какво е значението им?

Морисън безпомощно разпери ръце.

— Хванахте ме на тясно. Тъй като не съм виждал подобно нещо, не бих могъл да го разтълкувам.

— Не, не — нетърпеливо възрази Конев. — Вие говорите за изображението на екрана, а аз имам предвид индукцията. Истинските приемници са нашите умове, с помощта на вашата машина. Какво приемате? Картини? Думи?

— Нищо.

— Не е възможно.

— А вие приемате ли нещо?

— Това е вашата машина. Настроена е към вашия ум.

— Юрий, преди уловихте някакви представи.

Дежньов се намеси със сух глас:

— Баща ми казваше: „Ако искаш да чуеш, трябва да започнеш да слушаш.“

— Дежньов-старши е прав — каза Боранова. — Няма да приемем нищо, ако пълним умовете си с викове и кавги.

Конев пое дълбоко въздух и каза с непривична за него мекота:

— Много добре, нека да се съсредоточим.

Над екипажа надвисна непривична тишина.

Калинина плахо наруши мълчанието.

— Няма време.

— За какво няма време, София? — попита Боранова.

— Исках да кажа, че това е фразата, което усетих: „Няма време.“

— Искате да кажете, че сте я приели от скептичните вълни на Шапиров? — каза Морисън.

— Не знам. Възможно ли е?

— Миг по-рано и аз имах същата мисъл — заяви Боранова. — Помислих си, че ще разнищим по-лесно проблема, ако наблюдаваме на екрана скептичните вълни и изчакаме някаква неочаквана промяна. Може би образите се създават не от самите вълни, а от промяната им. Но след това реших, че чакането може да се проточи дълго, а ние нямаме достатъчно време.

— С други думи — обобщи Морисън — помислихте си: „Няма време“.

— Да, но това беше моя мисъл.

— Откъде знаете, Наталия?

— Знам какво мисля.

— Знаете и сънищата си, но понякога те са предизвикани от външни въздействия. Да предположим, че сте приели мисълта „Няма време“. Тъй като не сте привикнала към приемането на мисли, бързо сте изградили поредица от свободни асоциации, които са ви накарали да я почувствате като ваша собствена.

— Може и така да е, но как бихме могли да разберем, Албърт?

— Не съм сигурен, но очевидно София е приела същата фраза и трябва да я попитаме дали самата тя не е мислила за нещо, което да е предизвикало мисълта, като част от хода на разсъжденията й.

— Не, не съм — отвърна Калинина. — Опитвах се да държа пуст ума си. Мисълта просто се появи.

— Аз не усетих нищо — заяви Морисън. — А вие, Юрий?

Конев поклати глава, мръщейки се заради неуспеха си.

— Не, не съм.

— В такъв случай — замислено рече Морисън — не е нужно да значи нещо. Наталия смята, че е просто една мисъл, която се е появила естествено в резултат на предишните й разсъждения и има само повърхностно значение. Дори да се е появила в ума на Шапиров, може би и там има също толкова повърхностно значение.

— Може би да — подхвърли Конев, — може би не. Целият му живот и ум бяха обвързани с проблемите на миниатюризацията. Не можеше да мисли за нищо друго.

— Продължавате да го повтаряте — възрази Морисън, — но това са само романтични безсмислици. Нито един човек не би могъл да мисли само за едно нещо. И най-влюбения Ромео не би могъл вечно да мисли само за своята Жулиета. Едно присвиване в стомаха, далечен звук и веднага ще отклони вниманието си.

— Въпреки това, всичко което казва Шапиров трябва да приемаме като нещо с възможна значимост.

— Възможна! — многозначително рече Морисън. — А ако се е опитвал да разработи допълнението към миниатюризационната теория и е започнал да се вайка, че няма достатъчно време, за да завърши работата си?

Конев поклати глава, по-скоро за да отхвърли предположението като налудничаво, отколкото напълно да го отрече.

— А ако, например — рече той, — Шапиров е решил, че при всяка миниатюризация, при която нарастването на скоростта на светлината е пропорционално на намаляването на константата на Планк, тази промяна настъпва незабавно, т.е. не изисква никакво време. И разбира се, щом скоростта на светлината нараства толкова много, неминуемо ще нарасне и скоростта на всеки лишен или почти лишен от маса обект. На практика това би премахнало времето и той би могъл гордо да заяви на самия себе си: „Няма време“.

— Отиваш прекалено далече — додаде Боранова.

— Знам — отвърна Конев, — но си струва да се помисли за тази възможност. Трябва да запишем всяко впечатление което приемем, независимо колко е мъгляво и привидно безсмислено.

— Възнамерявам да направя точно това, Юрий — заяви Боранова.

— В такъв случай, нека отново да замълчим. Нека се опитаме да приемем нещо друго.

Морисън се опита да се съсредоточи с всички сили, присвил очи под изпъкналите вежди, но не успя, тъй като Конев въздъхна и прошепна:

— Постоянно приемам нещо: „n по c е равно на m върху s“.

— И аз го приех — каза Морисън, — но според мене беше „m по корен от c“.

— Не — решително възрази Конев. — Опитайте отново!

Морисън се съсредоточи, след това смутено каза:

— Прав сте. Аз също приех: „n по c е равно на m върху s“. Какво означава това?

— Кой би могъл да каже веднага? Но ако това е ума на Шапиров, то значи нещо. Можем да приемем, че n е честотата на вълната, c е скоростта на светлината, а m върху s е стандартната маса, т.е. масата в покой при нормални условия. В светлината на…

Боранова вдигна ръка с предупредително насочен показалец. Конев спря и добави с неудобство:

— Но всъщност няма значение.

— Секретен материал, нали, Юрий? — засмя се Морисън.

— Как може — гласът на Дежньов прозвуча с непривична сприхавост — вие да чувате всички тези неща за времето и стандартната маса, и какво ли не още, а аз да не усещам нищо? Дали защото не съм учен?

— Съмнявам се, че има нещо общо — отговори Морисън. — Мозъците са различни. Може би се различават както кръвта. Кръвта си е кръв, но не винаги можете да прелеете кръвта от един човек на друг. Може би мозъкът ви се различава от този на Шапиров достатъчно, за да нямат сензорна връзка.

— Само моят ли?

— Не само вашия? Може би има милиарди умове, което не могат да приемат нищо от Шапиров. Ще забележите, че София и Наталия могат да приемат едни и същи неща, които аз и Юрий не можем, и обратното.

— Двама мъже и две жени — раздразнено каза Дежньов, — а аз какво съм?

— Губиш ни времето, Аркадий — нетърпеливо се намеси Конев. — Нека не обсъждаме безкрайно всяко нещо, което приемаме. Трябва повече да слушаме и по-малко да обсъждаме. Ако ти, Аркадий, се съсредоточиш по-сериозно, може би също ще усетиш нещо.

Настъпи тишина.

Нарушаваха я епизодичните тихи промърморвания от този, или онзи, който беше приел някакъв образ или поредица от думи. Дежньов се обади само веднъж:

— Усещам глад, но може би чувството е мое.

— Несъмнено — сухо каза Боранова. — Утеши се с мисълта, че щом излезем оттук, ще ти позволим втора и трета порция от всяка ястие, и неограничено количество водка.

При тази мисъл Дежньов се усмихна почти похотливо.

— Като че ли не приемаме нищо математическо или поне необичайно — заяви Морисън. — Настоявам, че дори и при Шапиров голямата част от мислите са заети с незначителни подробности.

— Въпреки това — изсумтя Конев — ще слушаме.

— Още колко, Юрий?

— До края на аксона. До самия му край.

— А след това възнамерявате ли да преминем през синапса или ще се върнем обратно? — запита Морисън.

— Ще се доближим доколкото можем до синапса. По този начин ще бъдем в непосредствена близост до съседната нервна клетка. Може би в тази критична свързваща точка скептичните вълни могат да се приемат по-лесно, отколкото където и да е другаде.

— Съгласен съм, Юрий, но не ти си капитана — каза Дежньов. — Наташа, цветенце, ти също ли го желаеш?

— Защо не? Юрий е прав. Синапсът е уникално място и не знаем нищо за него.

— Питам, само защото половината от енергията ни е изчерпана. Още колко ще стоим в тялото?

— Достатъчно — отвърна Боранова, — за да достигнем синапса.

И отново настана тишина.