Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (57)

56.

Морисън се втренчи с интерес в гледката пред тях. Докъдето достигаше светлината на корабните прожектори се виждаше огромна назъбена стена, разпростираща се нагоре и надолу, наляво и надясно. Зъберите се състояха от отделни куполи, така че при по-внимателно вглеждане стената приличаше на шахматна дъска, всяко квадратче на която беше изпъкнало. Между куполите стърчаха неравни издатини, подобно на дебели, къси, разнищени въжета, което придаваше на стената парцалив вид.

Нужно му беше известно усилие, за да схване, че куполите са краищата на молекулите, вероятно фосфолипидни, които изграждат клетъчната мембрана. С известен страх осъзна какво означаваше кораба да е с размерите на глюкозна молекула. Клетката беше огромна — при сегашния размер на кораба сигурно се простираше на много километри.

Конев също се взираше в клетъчната мембрана, но по-бързо се откъсна от замисленото си съзерцание.

— Не съм сигурен — заговори той, — че това е мозъчна клетка или поне че е неврон.

— Че какво друго би могла да бъде? — попита Дежньов. — Ние сме в мозъка, а това е клетка.

Конев не направи видимо усилие да подтисне отвращението в гласа си:

— Мозъчните клетки са повече от един вид. Важните клетки са невроните — основната действаща сила на ума. В човешкия мозък има десет милиарда неврона. Но има и десет пъти повече различни типове глиални клетки. Така че вероятността е десет към едно това да е глиална клетка. Мисловните вълни са в невроните.

— Юрий, не можем да се ръководим само от случайността — каза Боранова. — Не би ли могъл по-определено да кажеш дали е неврон или не е, без да използваме статистиката?

— Не и само с гледане. При нашите размери аз виждам само една малка част от клетъчната мембрана, а при тези условия клетките си приличат. Ще трябва да станем малко по-големи за да получим по-общ изглед. Предполагам, че сега можем да станем по-големи, Наталия. В края на краищата преминахме онова, което нарече колагенова джунгла.

— Ако е необходимо можем да се деминиатюризираме, но увеличаването на размерите е по-отегчително и рисковано, отколкото намаляването им. Увеличаването означава генерация на топлина и трябва да се извършва бавно. Има ли някакъв друг вариант?

— Бихме могли отново да изпробваме инструментите на Албърт — рече хапливо Конев. — Албърт, бихте ли могли да ни кажете дали скептичните вълни, които улавяте идват право към нас или от малко по-друга посока?

Морисън се поколеба. Преди уредът му да се разфокусира беше видял образа на Калинина и не искаше тази представа да се връща отново. Беше твърде смущаваща, твърде разстройваща. Щом умът му криеше и подтискаше някакви емоции, значи по-добре беше да са скрити и подтиснати.

— Не съм сигурен… — започна той неуверено.

— Опитайте! — предложи Конев и сега и четиримата руснаци гледаха сериозно към Морисън.

Морисън повдигна безразлично рамене и включи компютъра си. След кратък размисъл обяви:

— Улавям вълните, но не толкова силно, колкото по пътя насам.

— Има ли посока, в която да са по-силни?

— Малко по-нагоре са по-силни, но искам пак да ви предупредя, че насочващите способности на апаратурата ми са изключително примитивни.

— Да, също като кораба, срещу когото непрекъснато възразявате. Наталия, мисля, че се е случило следното. Идвайки насам сме засичали неврона над глиалната клетка. Когато е видял глията, Аркадий естествено е завил към нея и сега тялото й закрива неврона и ние приемаме по-неясно мисловните вълни.

— В такъв случай — каза Боранова — трябва да минем над глията и да отидем към неврона.

— И в такъв случай — добави Конев — отново казвам, че трябва да се деминиатюризираме. При сегашния ни размер на глюкозна молекула може да се окаже, че разстоянието, което трябва да изминем, за да заобиколим глиалната клетка, е сто, сто и петдесет километра. Ако се увеличим десет пъти, да речем до размерите на малка протеинова молекула, разстоянието очевидно ще се съкрати до десет, петнайсет километра.

— Наталия, трябва да бъдем със сегашните си размери, за да навлезем в неврона — додаде Калинина с такъв глас, като че ли казаното току-що нямаше нищо общо със забележката й.

Конев продължи след кратка пауза, все едно че искаше да избегне прекия отговор на забележката:

— Разбира се. След като достигнем неврона отново ще променим размера си до най-подходящия.

Боранова въздъхна и потъна в някакви свои мисли.

— Наталия — продължи Конев с непривична нежност, — вероятно ще трябва да променим размерите си. Не можем вечно да останем с размерите на глюкозна молекула.

— Мразя да се деминиатюризирам по-често, отколкото е нужно — отвърна Боранова.

— В случая се налага. Не можем да прекараме часове в заобикаляне на клетъчната мембрана. А на този етап десетократната деминиатюризация ще предизвика много малка абсолютна промяна на енергията.

— Не е ли вярно, че започването на деминиатюризацията може да предизвика неконтролируемо и експлозивно продължение на процеса? — попита Морисън.

— Интуицията ви не ви лъже, Албърт — отговори Боранова. — Схванали сте същността, без да знаете нищо от теорията на миниатюризацията. По-безопасно е след като веднъж деминиатюризацията започне, да се остави да продължи. Прекратяването й крие известна опасност.

— А също и оставането ни с часове с размерите на глюкозна молекула — добави Конев.

— Вярно е — кимна Боранова.

— Трябва ли да го предложим на гласуване и да стигнем до демократично решение? — обади се Дежньов.

При тези думи главата на Боранова трепна, а в тъмните й очи проблясна мълния. Масивната й челюст се стегна.

— Не, Аркадий. Отговорността за вземането на решенията е моя и аз ще увелича размера на кораба — след което, като че ли желаеше да разсее властния тон добави — Разбира се можете да ми пожелаете успех.

— И защо не? — додаде Дежньов. — Все едно да пожелаем успех на самите себе си.

Боранова се приведе на уредите си. Морисън бързо се измори да я наблюдава. Всъщност не можеше да види какво прави, а и да успееше, нямаше да разбере нищо. Освен това имаше и друга проста причина — вратът го заболя от усилието да гледа назад. Обърна се напред и откри, че Конев гледа през рамото си към него.

— Относно улавянето на скептичните вълни — заговори Конев.

— Какво искате да попитате за скептичните вълни?

— Когато си пробивахме път насам през колагеновата джунгла…

— Да, да, и какво?

— Приехте ли някакви… образи?

Морисън си спомни разкъсващия образ на София Калинина. Сега в ума му нямаше нищо подобно. Дори и сега мисълта за нея не разбуди никаква реакция. Каквото и да имаше в ума му, то беше излязло наяве под силното въздействие на концентрираните скептични вълни. Каквото и да беше, не възнамеряваше да го описва на Конев, нито пък на когото и да било другиго.

Опита се да спечели малко време.

— Защо е трябвало ли да приемам някакви образи?

— Защото ви се е случвало неколкократно, докато сте анализирали скептичните вълни при нормални размери.

— Допускате, че анализа по време на миниатюризация би дал по-голяма интензивност или притежава по-силна способност да предизвиква образи?

— Предположението е основателно. Но все пак приехте ли нещо? Въпросът ми не е теоретичен. Питам за наблюденията ви. Приехте ли някакви образи?

Морисън въздъхна мислено и отговори:

— Не.

Морисън се почувства малко неспокоен и повече от малко сърдит, понеже Конев продължи да го гледа през рамото си.

— А аз приех.

— Така ли? — очите на Морисън се разшириха от искрено неподправена изненада. След това продължи по-предпазливо — Какво почувствахте?

— Не много, но си мислех, че вие може да сте го приели по-ясно. На практика вие управлявахте и насочвахте детектора си, а вероятно той е по-пригоден към вашия мозък, отколкото към моя.

— Но какво все пак приехте? Можете ли изобщо да го опишете?

— Просто проблясък, който се появи и изчезна. Стори ми се, че виждам три човешки фигури, едната по-голяма от останалите.

— И какво разбрахте от тази картина?

— Ами Шапиров има дъщеря, която обожава, а тя има две деца, които той също обича силно. Вероятно в комата си е мислил за тях или си ги е спомнял, или е бил в заблуда, че ги вижда. Кой знае какво става с човешкия ум в кома?

— Познавате ли дъщеря му и внуците му? Разпознахте ли ги?

— Видях ги все едно през стъкло и в здрач. Всичко, което успях да видя бяха трите фигури — гласът му прозвуча разочаровано. — Надявах се, че сте ги видели по-ясно.

— Нито видях, нито почувствах нещо подобно.

— Разбира се, щом веднъж влезем в неврона приемането ще бъде по-силно — продължи Конев. — Във всеки случай не ни интересуват образите. Искаме да чуем думи.

— Никога не съм чувал думи — поклати глава Морисън.

— Разбира се, че не сте, тъй като сте работили с животни, а те не използват думи.

— Така е — съгласи се Морисън. — Веднъж успях да проведа няколко теста с човек, макар че никога не съм го съобщавал. Не приех нито думи, нито образи.

Конев само сви рамене.

— Знаете ли — продължи Морисън, — при тези условия би било естествено умът на Шапиров да е изпълнен с мисли за семейството му, ако приемем вашето обяснение на онова, което мислите, че сте приели. Каква е вероятността да си мисли за някакви мистериозни добавки към миниатюризационната математика?

— Той беше физик. Дори семейството му стоеше на заден план. Ако от тези скептични вълни успеем да почувстваме някакви думи, те ще бъдат свързани с физиката.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм.

Двамата замълчаха и няколко минути в кораба не се чуваше никакъв звук.

— Деминиатюризирах кораба до размерите на протеинова молекула — обяви Боранова — и спрях процеса.

— Всичко наред ли е, Наталия — попита миг по-късно Дежньов с необичайно напрежение в гърления си глас.

— Аркадий, самия факт, че можеш да зададеш този въпрос, е положителен отговор. Деминиатюризацията спря без произшествия.

Усмихна се, но на челото й ясно се виждаха блестящите капчици пот.