Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (3)

Глава 2
Мар Сара

— Хайде, Мърши такива! Дръжте си задниците! Започва голямото падане!

Редник Ардо Мелников^[1] не си направи труда да погледне към лаещия насреща им сержант. Човекът беше тик^[2] — временно командващ за това спускане. Вероятността да го види отново, след като стъпи на повърхността на планетата, беше почти нулева. Най-добре просто да стои извън полезрението на сержанта, докато новият взвод на Ардо не бъде разпределен за конкретната мисия. Така или иначе, едва чуваше гласа на тика през воя на двигателите на десантния кораб и гръмотевичния шум от спускането им през атмосферата. Но в сержанта имаше нещо, което сякаш го задължаваше да вика с пълен глас и да хвърля мръснишки погледи наляво-надясно. Това нямаше никакво значение за Ардо — тикът им беше детегледачка само докато кацнеха на повърхността. Знаеше, че веднъж слезли от кораба, ще се намери някой, който да му вгорчава живота за доста по-дълго време.

Присви рамене и опита да ги отдръпне от стената. Вътрешността на десантния кораб представляваше гореща кутия, която се нажежаваше двойно при спусканията през атмосферата. Точно тази совалка се намираше поне на две охладителни инсталации разстояние от какъвто и да било комфорт. И още по-лошо — беше претоварена и пехотинците седяха натъпкани рамо до рамо. Ардо усещаше как все по-обилната пот, стичаща се по гърба му, залепва по уплътнителите на бронята. Пот се лееше и по челото му, капейки от време на време по бойния костюм. Предпазният лост обаче му пречеше да се освободи по какъвто и да било начин от влажния дискомфорт, напояващ различни части на униформата му.

Жегата не беше и наполовина толкова потискаща, колкото засилващата се миризма, която надделяваше дори над инсталациите за пречистване на въздуха.

Нямаше какво друго да гледа, освен еднаквите отпуснати и вяли лица на пехотинците, набутани в седалките отсреща. Нямаше какво друго да слуша, освен спорадичните викове на сержанта и непрестанния вой на двигателите зад гърба си. Нямаше какво друго да прави, освен да се отдаде на собствените си мисли… а това беше последното, което искаше.

Те го преследваха, спотайвайки се в скритите кътчета на ума му. Понякога имаше чувството, че фантомите се намират в самата му глава, защото затварянето на очите никога не ги прогонваше. Никакъв звук не можеше да ги заглуши за дълго. Тези призраци до един бяха болезнено ярки и красиви, ужасяващи и съкрушителни. Те търпеливо стояха и чакаха на ръба на съзнанието му, задържани единствено от силата на волята му. Понякога си позволяваше дързостта да вярва, че най-сетне ги е победил и прогонил завинаги. Но после миризма на раззеленена трева или разорана земя достигаше до него, носена от лек бриз, мярваше цвета на светъл мед, чуваше тих смях или усещаше нещо друго, нещо неопределимо, което някога бе било част от живота му, и демоните се завръщаха, още по-силни отпреди.

Те караха сърцето му да се къса от мъка. Заради тях би плакал с кървави сълзи. Ако можеше.

Единственото, което Ардо искаше, беше да се бие. Имаше нужда да се бие. Това бе единственото, което наистина държеше демоните на разстояние. Концентрирайки се над мисията и задачите, той успяваше да ги прогони. Разбира се, известни му бяха само дребните цели, които командващите смятаха, че е нужно да знае. Не беше посветен в по-висшата стратегия, защото не му бе работа да я разбира. Длъжен беше да прави каквото се иска от него, с минимално количество мислене, ако е възможно. Това го устройваше напълно.

Воят на спускащата се десантна совалка започна да заглъхва. Най-сетне бяха пробили през атмосферата на света, който и да бе той. Сега двигателите правеха всичко възможно да накарат кораба да имитира птица в полет. Ардо се захили при мисълта — моделът Куантрадин АПОД–33 беше предизвикателството, което Конфедерацията отправяше към звездите, опитвайки се да докаже, че всичко, на което прикачиш достатъчно голям двигател, може да хвръкне, независимо колко зле. Ардо, естествено, беше правил много тренировъчни спускания, но всяко от тях бе толкова безлично, че изобщо нямаше желание да си спомня каквито и да било подробности.

За какво му беше да се вглъбява и да се връща към болезнените спомени от миналото? Предпочиташе да се концентрира върху нещо друго… каквото и да е.

Ардо започна да оглежда отново лицата на пехотинците около него. Човек никога не знаеше кога животът му може да бъде спасен от някой от тях… или да бъде заплашен.

Жената, седнала отсреща, изглеждаше добър пример за едното или другото, но проблемът беше, че Ардо не можеше да определи кое от двете. Тя имаше късо подстригана руса коса, спретнато стърчаща от добре оформения й скалп. Лицето й беше стегнато, с ъгловати скули, които обграждаха две блестящи, стоманеносиви очи. Те се взираха немигащо и разфокусирано в някаква далечна точка отвъд дясното рамо на Ардо — затръшнати прозорци, към каквато и душа да притежаваше жената. „Такива очи могат да замразят река посред лято“, помисли той. Как изглежда останалата част от нея бе оставено на въображението му, защото механизираният боен костюм, който тя носеше, успешно скриваше всякакви отличителни физически белези.

Маркировката на костюма, обаче, му разкри нещо важно — че жената е офицер. За редниците това означаваше само едно — предупреждение за опасност. Да са предпазливи с офицерите беше първото, което научаваха. Особено в неофициален разговор. Последният редник, за когото Ардо се сещаше, че си беше позволил прекалено свойско държание с отдельонния, бе свършил с дупка на мястото на главата си.

Жената — офицер не беше казала и дума, откакто се бяха качили на десантния кораб. Ако питаха него, бе свободна да продължи да го кара така.

„Говори само когато те заговорят. В противен случай не си търси белята…“, помисли си.

Във всеки случай тя се чувстваше доста по-комфортно от него, забеляза Ардо. Костюмът й беше самоохлаждащ се, виждаше се енергиен кабел, включен в системата на совалката. Подозираше, обаче, че не само тялото й бе обзето от хлад.

Какво пък, някой ден и той щеше да усвои сложните умения, необходими за носенето на броня тип СМС–300 или дори на новия модел 400. Мечтаният ден, естествено, беше доста далеч в бъдещето, но Ардо бе убеден, че такъв боен костюм щеше да е доста по-удобен по време на битка от този, който му бяха зачислили. Ако успееше да оживее достатъчно дълго, за да си купи собствена броня, щеше значително да повиши шансовете си за оцеляване.

Надяваше се, че поне ще му остане малко време да потренира със зачисленото му оръжие. Засега не бе имал такава възможност.

Останалата част на помещението беше претъпкана с редници — пушечно месо като него. Всички бяха надянали стандартния отдалечен и разфокусиран поглед на морски пехотинец от Конфедерацията. И от конфедерационните униформи на всеки един капеха капки конфедерационна пот, както повеляваше дългът им.

Очите на Ардо се спряха за малко на един точно определен редник. Мъжът беше огромен. Младежът си спомняше, че подготвителният екип се бе видял в чудо, докато успее да заключи всички ремъци около тялото му, когато беше седнал на мястото си в кораба. А той не бе престанал да се оплаква дори за миг. Ардо не можеше да си обясни как са намерили униформа, която да му става. Редникът имаше тъмна кожа и младежът смътно си спомняше, че на Земята Лигата на обединените сили беше наричала този тип хора южно морски островитяни. Имаше широки, ъгловати черти и дебели устни. Косата му представляваше дълга грива, която се спускаше по темето и врата му на естествени къдри. Гигантът сигурно притежаваше удостоверение за ентусиазиран ненормалник. Изглеждаше като да е от типа психари „Всички към стената!“ и „Ще им изядем сърцата за закуска!“ — хората, които са първите, за които се сещаш, когато трябва да ти измъкнат задника от огъня, и последните, които би искал да последваш в него.

— Свалете тая бракма на земята! — изсмя се едрият редник и светлите му очи блеснаха. — Имам малко смърт за раздаване! Надявам се да си сготвя зерг на плюнка, а може и да му изям директно мозъка!

Островитянинът отметна глава назад и още веднъж се изсмя силно. Плесна с масивните си ръце коленете на седящите от двете му страни пехотинци. И двамата потрепериха от силата на удара му, а в очите им избиха сълзи.

— Ще ги изядем за вечеря, а? Голямо зергско угощение! Ха! Само смъкнете тази боклукчийска кофа на земята, преди да съм я отворил със собствените си ръце!

Пилотът, който седеше в кабината, разположена в предната част на товарния отсек, не беше в състояние да чуе желанието на пехотинеца, но изглежда имаше намерение да го изпълни, защото корабът започна да се върти забележимо и двигателите изстенаха малко по-различно отпреди — Ардо знаеше, че това е стандартна маневра за приземяване. Последва едно финално сътресение и совалката кацна.

Лейтенантът срещу Ардо не си губеше времето, веднага се откачи от енергозахранването на кораба и беше свободна още преди предпазният лост да се е вдигнал изцяло. Със сръчно движение на лявата ръка смъкна брезентовата чанта от стойката над главата си. Когато рампата на десантния кораб започна да се спуска, тя вече бе тръгнала да слиза по нея. Успя дори да надбяга островитянина, който също бързаше да се набута, в какъвто бой можеше да си намери или да създаде сам.

Ардо се позабави, опитвайки се да отлепи униформата от всичките места, където потта я беше залепила за кожата му. Можеше да подуши промяната в атмосферата, нахлуваща през отворената рампа. Болезнено сух бриз помете влагата и застоялата миризма от помещението, заменяйки я с изсушаваща гърлото жега. Той измъкна собствената си брезентова чанта от стойката и последва останалите, които си проправяха път, за да напуснат совалката.

— Размърдайте си задниците и елате тук, женчовци! — изръмжа сержантът. — Нямаме цял ден!

Въздухът беше горещ като в пещ и сух — по-сух, отколкото Ардо си спомняше да е дишал някога. Лепкавият бриз разнасяше жегата навсякъде около него и потта му се изпари почти в мига, в който стъпи на настилката на старпорта.

Огледа се мрачно наоколо: намираше се в ада.

Светът беше ръждивочервен; доминираше окраската на пясъка, който сякаш добавяше приноса си към багрите на всяка сграда и всяко превозно средство, независимо от оригиналния им цвят. Ефектът беше подсилен от изгрева на слънцето, което точно се появяваше зад старпорта…

Или това, което беше останало от него — почти половината от седемте контролни кули, които се бяха издигали около контролния център, горяха. На мястото на две от тях стърчаха само купчини камънак. Стълбове пушек се издигаха над покривите на сградите и отбелязваха местата, където гореше самият порт. Дим се виеше и над центъра на града, намиращ се на няколко мили отвъд комплекса.

Чак тогава Ардо чу звука — твърде познат звук. Носени от вятъра, до него достигнаха писъците, страданието и паниката.

Извърна се рязко. От другата страна на полето, точно до товарните платформи, видя кордон от пехотинци, обграждащ конфедерационната част от старпорта, а също и паникьосаната тълпа отвъд него.

„Не!“

Спомените нахлуха в ума му. Отново беше в центъра на площада. Звуците изпълваха съзнанието му. Писъците… нейните писъци…

„Не ме изоставяй!“, проплака тя…

Някой го блъсна силно в гърба и той загуби равновесие. Тренировките си казаха думата и младежът успя да се преметне гъвкаво, изправяйки се на крака, а ръцете му бяха в готовност да се защитават и да атакуват.

— Стига си се разтакавал, гнида такава! — изкрещя тикът от десантния кораб. — Какво чакаш, официално приветствие ли? Тичай към казармата за тренировка. Заповедта е да се явите незабавно!

Ардо се страхуваше от казармите повече от всичко друго в живота си. Нещо в тях го отвращаваше, разтърсваше го до дъното на душата му, дори само като чуеше думата. Той беше леко замаян, но дори докато си отваряше устата, знаеше, че прави грешка:

— Не, сержант, не мога…

Тикът отново го блъсна на земята.

— Добре дошъл на Мар Сара, пехотинецо! А сега живо! — след което продължи нататък.

Ардо събра нещата си и се присъедини към групата от десантния кораб, която се тътреше към казармата, приземена в далечния край на пистата. Имаше странното усещане, че се носи срещу течението — колонистите от базата се опитваха да се доберат до мястото, което той напускаше.

— Изглежда ние сме разчистващият отряд — промърмори на себе си, опитвайки се да не мисли за това, което щеше да последва след малко. Държеше очите си приковани към земята, отказвайки да гледа към подобната на кутия подвижна казарма, дори докато влизаше в нея. Вдигна поглед едва след като беше вътре. Подреди се в неравна редица заедно с другите в претъпканата централна зала, точно на върха на входната рампа.

Тикът все още бе с тях, наглеждаше ги и ги окуражаваше с уникалния си подход на всяка стъпка от пътя.

— Знаете процедурата, момчета и момичета. Оставете багажа си и се съблечете, а после обратно тук!

Ардо усети, че започва да му се гади. Нямаше нищо, което да мрази повече от казармите, и нямаше нищо в тях, което да мрази повече от това, което щяха да го накарат да прави. Опитваше да се успокои, казвайки си, че всичко е просто част от работата, но от това не се почувства по-малко отвратен.

Изсипа се заедно с останалите в съседната стая. „Като добитък в кланица“, помисли си треперейки, докато търсеше празен хамак. Който и да беше наричал това място дом преди него, явно го беше напуснал набързо — всякакви боклуци се търкаляха разпилени по леглото и пода около него. На Ардо му дойде абсурдната мисъл, че тикът едва ли би одобрил подобно немарливо поведение. Въздишайки тежко, младият пехотинец започна да сваля напоената с пот риза. Правеше се, че не забелязва другите около себе си, които също се събличаха. Имаше и мъже, и жени — Конфедерацията с отворени обятия приемаше и двата пола, стига да искат да умират за каузата й. Но Ардо винаги много се срамуваше да стои гол пред мъже, а какво оставаше за жените. Млад и неопитен, за него беше много притеснително всеки път, когато толкова делово го караха да се съблича, и неведнъж се оказваше мишена на груби шеги и подмятания от страна на останалите пехотинци.

Потрепери, докато отново влизаше в централната зала. Жегата все така изсушаваше потта по гърба му. Чувстваше се зле физически. Знаеше какво ще последва. Опита да се разсее, оглеждайки се наоколо. Почти би признал, че мотивите му за това включваха и немалко момчешко любопитство. Забеляза, че мнозинството присъстващи са мъже — всъщност доста повече от нормалното. За момент дори си представяше как ще изглежда лейтенантът, ако бъде извадена от бойния си костюм. Затова беше и доста изненадан да забележи, че тя не е сред тях. Нима бе освободена от това унижение?

Двама едри стражи със зашеметители стояха до тика. Между тях се намираше тесен люк, извеждащ в тъмна зала. Ардо затвори очи и опита да се успокои. Сержантът четеше от списъка си:

— Али… Бунус…

Ардо не можеше да разсъждава от тътена в главата си.

— Мелиш… Мелников…

Когато чу името си, той направи няколко крачки напред и замръзна. Краката му отказаха да се придвижат по-близо до ужасяващия, мрачен люк. Очите му бяха заковани към прохода отвъд стъклото — наредени край стените на помещението контейнери с човешки размери, всеки пълен със синьо-зелена течност.

— Мелников, какво по дяволите…?

Щяха да го набутат в някой от тези контейнери и щом го направеха, кошмарът щеше да започне…

— Мелников!

Беше като ковчег… кошмар в ковчег…

Не можеше да помръдне. Двамата стражи бяха виждали подобен страх много пъти преди това. Тръгнаха към него и небрежно и максимално грубо му помогнаха да се спусне в мрака…

 

 

Падаше и падането нямаше край. Не знаеше как се е озовал тук. А наистина ли бе тук или се намираше някъде другаде?… Или той беше някой друг?

Бореше се да се концентрира върху някой от образите и спомените, носещи се покрай ума му, но не можеше да се захване за никой от тях. Протягаше се, отчаяно искаше да ги види и разбере, но те се разпадаха като въздушни мехури под вода, когато се опиташе да ги докосне.

Въздушни мехури…

Можеше да вдиша водата. Дългият, прозрачен контейнер бе пълен с вода, която можеше да се диша. Беше се опитал да бъде смел, наистина бе опитал, но накрая се беше паникьосал, бе крещял и отново се беше унижил пред всички. На тях не им пукаше, бяха виждали подобни изпълнения стотици хиляди пъти. Грубите им ръце бяха затегнали шлема на главата му и го бяха натикали в контейнера, заключвайки капака отгоре.

— Ще се наложи да направим малка регулация на този — бе чул да казва единият от тях.

Беше се опитал да задържи въздуха си, докато може…

Докато може… какво?

Какво си мислеше? Защо мислеше?

Коса с цвета на житни поля, танцуваща под лятното слънце. Беше имало един златен ден…

Ръцете му заудряха по стените на контейнера, когато и последната глътка въздух излезе от дробовете му. Имплантантите моментално се включиха в шлема и мозъкът му експлодира на милиони парченца.

Парченцата се носеха около него. Мехури и парченца…

Курса за употреба на боен костюм… Как би могъл да забрави? Инструктор му беше стар пехотинец на име Карлайл. Бяха прекарали седмици в усъвършенстване на техниката му. А не бяха ли месеци? Бойният костюм му бе като стар приятел. Имаше чувството, че винаги е живял в него…

Бойният костюм… Къде се случваше това? Кога? В семинарията?…

… Брат Габитас разказва за падението на древните и грехът на гордостта. Учи ги, че мирът идва отвътре, че той е прекрасното знание за чистия глас на Бога, говорещ на всеки човек. „Не убивай!“, поучава братът, издигайки в същото време пред класа гаусова пушка С–14. „Ето, Ардо“, казва той, отивайки почти в дъното на класната стая до мястото, където седи момчето и подава 8-милиметровото автоматично оръжие на младежа, който не внимава в час. „Направи го на ближния си“ — заповядва, докато Ардо поема оръжието…

Момчето се отдалечава в мехура, но оръжието остава — гладко и изкушаващо. Магнитно ускорение на куршума до свръхзвукова скорост с невероятно силен кинетичен заряд. Пригодено да стреля с различни амуниции, вариращи между обеднен уран и патрони със стоманени върхове. Още един стар приятел… Пушката се обръща отвътре навън, взривява се и на нейно място се появява лицето на баща му.

„Ти винаги ще бъдеш мой син — казва старият човек и една-единствена сълза се спуска по бузата му. Семейният чифлик се простира чак до залеза зад гърба му. — Независимо къде отиваш и какво правиш… ти винаги ще бъдеш мой син.“

Наистина ли?… Ще бъда ли?…

 

 

Ардо вече се чувстваше по-добре. Усещаше се малко неориентиран, когато излезе от ресоциализиращите контейнери, но сега умът му беше ясен и бистър.

Винаги се бе чувствал по-добре, след като облече бойния си костюм — по-стар модел СМС–300, но на него не му пукаше. Беше го използвал години наред и с него се чувстваше чудесно.

Стоеше неподвижен, наблъскан рамо до рамо с останалите пехотинци. Имаше няколко файърбата, както и обикновени редници. В малкото място, с което разполагаше, той успя да провери енергозахранването между гаусовата пушка и костюма си. Обожаваше пушкалото си; това беше любимото му оръжие. Беше стрелял с гаусова пушка почти толкова дълго, колкото бе използвал и бойния костюм.

Ардо погледна нагоре. Надписът „Тръгни“ тъкмо бе светнал от червено в зелено. Пехотинците изреваха дружно и вратата се отвори на секундата.

Въпреки всичко, беше му кофти, че излиза — толкова обичаше казармите!