Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (12)

Глава 11
Завръщане у дома

Някак успяха да се довлекат до ръба на стената на Басейна. Пред очите им се откри гледка, която Ардо искрено се беше съмнявал, че ще види отново. Стените на аванпост Сценик се издигаха от каменистата земя, тъмни на фона на спускащата се нощ. А зад тях имаше хамаци, душове, вечеря и което бе най-важно — някаква сигурност. Командният център^[1] се извисяваше над всичко това, привличайки младежа като сирена^[2]. Прожекторите му, блестящи в мрака, бяха толкова красиви, че Ардо почти се разплака.

Брийн ги спря, преди да са достигнали ръба, за да ги строи в редица. Нямало да направи добро впечатление, изтъкна тя, ако се довлекат в лагера като пребити псета. После заповяда да вървят напред, като преди това ги увери по начин, който не оставяше място за съмнение в думите й, че ако не се движат изпънати и с гордо изправени глави, ще вкара нещо неестествено в анатомията им, което да ги накара да го направят. Накрая застана начело на отряда и със стойка като за парад ги поведе към вратите на бункера. Страхът им от нея беше надвил умората и когато приближиха аванпоста, приличаха на покрит с прах военен парад. Ардо беше сигурен, че ако Брийн имаше знаме под ръка, досега щеше да го е развяла.

Младежът си позволи само един поглед назад. Облакът от атомната бомба се разнасяше по Басейна, а злият му, червен блясък, се простираше вече отвъд планините на изток. Бомбата беше въздушен тип, проектирана да се взриви над повърхността и да се стовари върху земята като стоманен юмрук. Така не само физическото поражение беше много по-голямо, но и радиацията — много по-малка, отколкото би била при детонация на повърхността. И все пак, чудеше се Ардо, дали някой щеше да разясни тези детайли на евентуално оцелелите колонисти, намиращи се на пътя на смъртоносния облак? Вероятно не, реши той. А и зергите май бяха единствените същества, които още обитаваха земите на изток.

Формацията им беше доста по-малка, отколкото по-рано през деня, когато бяха потеглили от Сценик. Ардо броеше главите, докато маршируваха. Отделението пехотинци бе намаляло наполовина. Екарт, вторият файърбат от неговия собствен отряд, липсваше и вероятно беше или разкъсан, или размазан някъде по дъното на Басейна около Оазис. Същата съдба явно бе сполетяла Колинс и Есон.

Поне се надяваше да са мъртви. Осъзнаваше, че беше напълно възможно атомната бомба да е отмела зергите от някои от тях и да е обездвижила броните им, заварявайки закопчалките им, но да не ги е убила. Да си запечатан в собствения си боен костюм, неспособен да мръднеш, сред радиоактивна равнина… Болката в главата му се връщаше, вероятно бе по-добре да не мисли за това.

И така, беше изминал още един славен ден за войните на Конфедерацията. Половината от тях бяха загинали, но Ардо знаеше, че мисията ще бъде записана като успешна. Не, осъзна той, може би жертвите бяха повече от половината. Ховърциклетите клас Вълчър не бяха ги изчакали, след като бяха разбили стената на зергите в Оазис, но Ардо не можеше да е сигурен, че някой от двамата оцелели е стигнал до гарнизона.

Славен ден, наистина. И всичко това заради малката метална кутия, която все по-силно го удряше в крака, и един-единствен цивилен, лашкащ се на рамото на Кътър като счупена играчка.

Брийн и остатъкът от отряда й измаршируваха до източната порта с цялото достойнство, което успяха да съберат. Красивият, ръждивочервен залез озаряваше металните стени на бункера. Имаше нещо нередно, обаче, нещо, което Ардо не можеше да определи точно, но с тяхното приближаване усещането се засилваше. Докато стигнаха до пропускателния шлюз, явно и лейтенант Брийн го бе разбрала. Тя внезапно вдигна левия си юмрук във въздуха и пехотинците се заковаха по местата си.

За момент Брийн остана неподвижна. Ардо не знаеше дали жената е притеснена или просто не може да реши какво да предприеме.

— Брийн до база Сценик — извика тя по комуникационния канал.

Тишина. Да, това беше, схвана изведнъж Ардо. Докато се приближаваха към стената, не бе чул нищо друго, освен тяхното собствено бърборене.

— Брийн до база Сценик. Отговорете, моля.

Вятърът се усилваше с наближаването на нощта, а носещият се с него пясък съскаше около шлемовете им. Ардо погледна към ниските бункери, разположени от всяка страна на шлюза. Тъмните отвори бяха толкова успокоително само преди миг. Беше си ги представял пълни с войници, готови да ги защитят от всякакво нападение. Сега изглеждаха злокобно празни и мрачни. Опита се да види дали има някакво движение вътре, но бе прекалено тъмно, за да успее да различи нещо.

Пехотинците си хвърляха притеснени погледи.

Комуникационният канал изпращя леко.

Брийн сигнализира към отряда да заредят оръжията. Чак тогава Ардо се сети, че импейлърът му вече не е с него. Изведнъж се почувства невероятно уязвим. Впи обвинителен поглед в Литълфийлд, който все още държеше дръжката на металната кутия, висяща между тях. Сержантът не му обърна внимание, а очите му шареха по стените на аванпоста.

— Защо не отговарят?

— Може да е комуникационен проблем?

— Може да е? А ако не е?

Брийн застана пред контролния панел, поставен до масивния метален шлюз. Направи няколко опита, докато уцели подходящата комбинация, която порталът да приеме.

Ардо по-скоро го почувства, отколкото чу — вратата изстена и бавно започна да се издига нагоре. Лейтенантът вдигна оръжието си, но остана на място. Останалите последваха примера й.

— Мелиш, Бернели, движение!

Двамата пехотинци се поколебаха само за момент, след което бързо се придвижиха напред с вдигнати за стрелба гаусови пушки. Застанаха от двете страни на портала, опитвайки се да различат нещо в мрака с помощта на мерниците на оръжията си.

— Чисто е, лейтенант — извика Мелиш с подчертано неубедителен тон.

Вътрешната врата също започна да се отваря.

Масивният метал бавно се вдигаше нагоре, разкривайки окъпания в лъчите на залязващото слънце вътрешен двор на аванпоста.

— Лейтенант? — запита Бернели нервно.

— Стой на позиция, редник! Покривай ни! — Опитвайки се да различи нещо отвъд вратите, Брийн пристъпи напред. — Ксианг, с мен!

Брийн влезе в прохода, последвана от пехотинеца. И двамата бяха погълнати от тъмния коридор, а силуетите им едва се различаваха на светлината, проникваща от откритата площадка далеч отпред. Само след секунди двете фигури излязоха отново на светло.

— Добре, пехотинци, влизайте — извика Брийн. — Движение, хора!

Ардо хвърли още един поглед на Литълфийлд. Старият ветеран кимна и двамата бързо тръгнаха с останалите от отряда.

Празната площадка, на която се озоваха, не беше нищо повече от място за събиране на войската, разположено между твърде натясно застроените сгради на комплекса. Конфедерацията обичаше военните й бази да са стегнати и ефективни — колкото по-малка е площта им, толкова по-лесно се разполагат войските и толкова по-малка територия имаше за отбраняване. Или поне такъв изглеждаше планът, по който действаха командирите на базите. Резултатът обикновено беше сбирщина от постройки, между които имаше разстояние едва колкото да преминават наземните превозни средства. Когато бяха пълни с хора, конфедерационните гарнизони приличаха на мравуняци, чиито тесни проходи се задръстваха с пехотинци, поддържащ персонал и вечно бързащи за някъде офицери.

Предпазливо навлизайки в двора, Ардо видя, че аванпост Сценик е като всеки друг гарнизон, който беше виждал. С една доста очебийна разлика. Нямаше никой вкъщи.

Входът беше разположен на източната страна на стената. Площадката бе служила и като зона за приземяване на десантни кораби. Няколко сгради се бяха скупчили на ръба на откритото пространство. Складовете за припаси^[3] бяха наблъскани по южната и по северната страни на площадката, а до всеки от тях се издигаше и по една ракетна установка. Куполите на върха им все още се въртяха, докато радарите, вградени вътре, търсеха знак за евентуална атака по въздух.

Западно от портала, от другата страна на откритото пространство, бяха разположени трите казарми, които Ардо и другарите му така безгрижно бяха изоставили същата тази сутрин. Широк проход на юг водеше директно към масивния команден център, чийто връх се издигаше над останалите сгради. В далечината можеха да се различат най-горните части на фабриката^[4] и механичната работилница^[5]. Две строителни машини^[6] бяха изоставени до купчина контейнери с провизии в северния край на площадката. Всичко беше точно там, където му бе мястото.

— Мелиш, заключи. — Гласът на Брийн звучеше спокойно и тихо. Ардо беше имал навика да говори по този начин на конете във фермата на баща си, за да ги успокоява, когато се разбеснееха. — Да затворим вратите. Не виждам смисъл да ни изненадат отзад.

— Така де — измърмори някой по комуникационния канал. — Особено след като имаме толкова много, което да ни изненадва отпред.

— Достатъчно, Бернели. — Тонът на Брийн оставаше все така леденоспокоен. — Затвори ли вече, Мелиш?

— Да, мадам. Шлюзът е затворен.

— Все едно просто са си вдигнали парцалите и са напуснали — измърмори Ксианг.

— Да — съгласи се Литълфийлд. — Но все пак… Мога да разбера да оставят складовете и ракетните установки, те всички са застроени тук, но казармите са мобилни. По дяволите, дори командният център може да лети с антигравитационните си плоскости. Всички те са подвижни единици и то в доста добро състояние, ако съдим по външния им вид. Ако са се евакуирали, защо не са взели и тях със себе си?

— Много интересни въпроси, сержант, но на нас ни трябват отговорите — Брийн явно беше решила нещо. — Да претърсим околността. Може наоколо да има хора, които да са хванати в капан или пък да са ранени. А има и други причини, за да не могат да осъществят контакт. И имайте предвид, че тук нещо се е случило и е много вероятно, ако попаднете на някого, той да е леко изнервен.

— Със сигурност!

— Не се заяждай, Бернели! Просто се движете спокойно и отпуснете малко спусъка, ясно? Не искам някой от пехотинците ми да пробива отвори в друг, само защото не знаем какво става. Литълфийлд и Мелников, оставате с мен. Кътър, как е приятелката ти?

— Започва да идва на себе си, сержант — Кътър беше прегърнал жената с две ръце, както майка детето си. На фона на огромния островитянин тя изглеждаше мъничка и крехка, но Ардо виждаше, че наистина е започнала да се свестява. — Да я сваля ли долу?

— Не, има медицински пункт в командния център. — Брийн изглеждаше стресирана. Не беше й останало много, което да командва. — Нека вървим заедно. Ще започнем със западната казарма, а после…

— Лейтенант, засичам движение!

— Къде, Бернели?

— Изглежда, е на около петдесет метра на две — седем-осем градуса.

— Това е командният център! Проследи го, Бернели! Останалите, бъдете нащрек!

Докато говореше, гласът на Бернели беше започнал да става леко писклив:

— Следя го… Придвижва се на юг.

— Тук сме на открито, лейтенант — прошепна Литълфийлд.

Брийн веднага разбра.

— Всички напред, бързо! Заемете позиции под западната казарма. Използвайте краката^[7] й за прикритие. Движение!

Отрядът бързо се затича през площадката. Ардо бягаше непохватно до Литълфийлд. Двамата все още се бореха с металната кутия помежду им. Младежът беше споходен от мимолетната мисъл, че складовете за припаси са само на няколко метра от него. Знаеше, че във всеки от тях го очакваше нова гаусова пушка и повече амуниции, отколкото би могъл да изстреля за цяла година. Вместо това трябваше да заляга зад глупавия подпорен крак на казармата, без каквото и да било средство за защита, освен груб език, плюнка и тежката метална кутия, която, ако питаха него, можеше спокойно да си остане в Оазис и да се превърне в част от онзи прекрасен червен облак, който все така се носеше на изток.

— Бернели? — Брийн говореше тихо, въпреки че костюмът предаваше думите й единствено по комуникационния канал.

— Все още го следя, лейтенант. Движи се бързо. На изток.

— Значи идва по пътя — промърмори Литълфийлд.

— Все още е там, би трябвало да го виждате…

Една самотна фигура, окъпана в умиращата светлина на деня, тичаше през площадката.

— Мамка му! — изплю Брийн. След това се изправи, вдигна визьора си и извика през разделящото я от бягащия човек пространство: — В името на ада, Маркъс, какво правиш?

Фигурата се извърна. Униформата му вече не бе чиста и лъскава. Беше си загубил и шапката, разкривайки по този начин сламеноруса коса, която сякаш имаше собствена концепция за посоката на растежа си. Или по-скоро няколко различни. Въпреки това Ардо разпозна техника, който бе летял с тях към Сценик по-рано през деня.

— Мадам… Ох! — Сержант Маркъс Янс се опита да отдаде чест. — Добре дошли у дома, мадам!

Лейтенант Брийн отвърна на поздрава, без да се замисля, след което попита:

— Искам позволение да влезем в гарнизона.

— Ъъъ… мадам?

— Оставам с впечатлението, че ти командваш тук, иначе досега някой друг вече щеше да ни е поздравил.

— Ох — Янс изглеждаше объркан. — Да, мадам, предполагам, че съм аз… като изключим вас, естествено… вече, искам да кажа…

Ардо отново се досети за котката и мишката.

— Тогава рапортувам, че аз и отрядът ми се връщаме след славна и успешна мисия по заповед на Конфедерацията. — Гласът на Брийн звучеше уморено и личеше, че е започнала да се изнервя.

Янс погледна зад гърба й към мястото, където Ардо и другарите му се бяха прикрили.

— Искате да кажете пехотинците, които се крият под казармата?

— Толкова по въпроса със славното завръщане — измърмори Кътър.

— Да, точно те — изсъска Брийн през зъби. — Пехотинците, които се крият под казармата, искат разрешение да влязат в гарнизона ви, сержант, а после аз искам да знам къде, по дяволите, е изчезнал самият гарнизон!

Янс примигна на парцали при последните думи на лейтенанта, които сякаш му подействаха като гръм от ясно небе.

— Но… Но, лейтенант… Аз си мислех, че вие ще ми кажете!