Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (20)

Глава 19
Дългове

Ардо гледаше шокиран. Умът му не искаше да приеме това, което току-що беше видял. Усещаше, че се задушава — бе спрял да диша. Опита, но се оказа почти непосилно. Отчаяно започна да поема глътки въздух, за да не изпадне в несвяст. Какво им беше останало? Какво още можеха да направят?

Обърна се към лейтенант Брийн. Очите й разфокусирано се взираха в пламъците и купчините разтопен метал, сякаш виждаха през тях.

— Лейтенант? — проговори Ардо тихо, от страх да не я притесни повече. — Какво ще правим сега?

Брийн премигна, но не се обърна. Не можеше да се насили да го направи.

— Ние… аз… Не… нямам представа… Аз…

— Аз какво да правя, лейтенант? — повтори младежът, усещайки, че гневът се надига в него. — Дайте ми заповед, лейтенант! Наредете нещо, лейтенант!

Как да оправя това за вас, лейтенант?!

Накрая Брийн се обърна към него. Погледът й беше невиждащ и мътен.

— Мисля, че… може би Литълфийлд би…

— Литълфийлд е мъртъв, лейтенант! — Гласът на Ардо беше силен и трепереше. Звярът, който сякаш винаги е бил заключен някъде в дъното на разума му, се бе освободил и виеше в лицето на началника му. — Няма го! И не може да ви помогне, не може да ви измъкне от това! Няма да ви спаси. Няма да ви помогне пак да излезете права. И е абсолютно сигурно, че този път няма да ви помогне да оцелеете! Сега вие сте на ред лейтенант, тук и сега! Вие давате заповедите! Вие ще намерите път за избав…

— Бернели до командната зала!

Командният канал още функционираше. През статичния шум се чуваше гласът на Бернели.

Ардо беше впил поглед в Брийн и чакаше.

Лейтенантът преглътна, а по челото и късата й коса течеше пот.

— Бернели до командната зала. Обадете се!

Ардо поклати отвратено глава и включи комуникатора на собствения си боен костюм:

— Бернели — каза спокойно. — Лейтенантът изрично нареди всички да стоим далеч от този канал.

— Няма голям смисъл вече, Ардо. Те си тръгват.

— Моля?

— Зергите. Преместват се на запад. Цялата им редица току-що ни подмина.

— Не виждам смисъл в това — промърмори младежът в комуникатора.

— Смислено или не, това е, което правят.

— Прав е, Мелников. — Този път се обади Мелиш. — Наблюдавам ги от бункера. Преминаха покрай нас като напаст от скакалци и ни подминаха. Оттук ги виждам прекрасно и определено никой не изостава. Явно нямат търпение да изкарат една нощ в града.

Ардо тихичко подсвирна. Град Мар Сара се намираше точно на запад и сега, изоставен от пехотата и защитните машини, беше абсолютно неспособен да спре чудовищата.

— Кътър, тук е Мелников. Намирам се с лейтенанта в командната зала… или поне каквото е останало от нея. Ти къде си?

— В бункер четири на югоизток. Какво, по дяволите, стана там? Къде са Литълфийлд и лейтенантът?

— Ела тук бързо — отсече Ардо, без да обяснява. — Лейтенантът има нужда от теб.

— Така ли? Ами ако толкова се нуждае от мен, може тя да ме повика, а не някакво сополиво, нервозно хлапе, което…

— Стига глупости, Кътър! — излая младежът. — Лейтенантът те иска тук, затова мърдай!

— Вече съм на път — отговори студено островитянинът. — Ако не друго, ще ми е приятно да те видя. Надявам се, че си ми поддържал жената топла, новобранец. Сигурен съм, че ще е щастлива да види истински мъж, след като й се е налагало да търпи теб.

Ардо ядосано изключи комуникатора и се обърна към асансьора.

— Извинявай, Мердит. Ще се погрижа Кътър да не ти създава…

Вратите на асансьора бяха затворени. Индикаторът вдясно показваше, че платформата се спуска надолу. Пехотинецът изтръпна от ужас.

Жената беше изчезнала.

Той бързо се огледа около себе си. Продънената секция от външния корпус на командния център сега стоеше странно извита над пода. Конзолите вляво от мостика бяха смазани почти до земята, но дясната страна все още изглеждаше сравнително непокътната. Ардо бързо започна да си проправя път между изпотрошеното оборудване.

— Мелников? — промърмори Брийн, сякаш току-що се събуждаше. — По дяволите! Какво си мислиш, че правиш?

— Беше тук, на пода, само на няколко метра от мен — промърмори Ардо, докато се навеждаше и повдигаше боклуците около себе си.

Кутията също беше изчезнала.

Ардо изрева, а в гласа му прозвуча животинска ярост. Погледна към асансьора. Твърде късно, осъзна той. Никога нямаше да я хване по този начин. Обърна се и затича по стълбите към останките от командния мостик. Захвана се за острия край на дупката в тавана и се придърпа нагоре. Надникна през разбития прозорец към покрива, а вятърът го блъскаше от всички страни.

Погледна надолу, където тъмната извивка на корпуса се спускаше в нощния мрак. Малки светли петна излизаха от долните етажи на центъра, както и от различните маркери, които скръбно проблясваха от стените. Точно под извивката на корпуса струеше ярка светлина, излъчвана от главната рампа.

Оттам изскочи издължена сянка — приведена женска фигура с метална кутия в ръце се опитваше да тича срещу вятъра.

Ардо погледна към индикаторите на ръба на шлема си. Енергийното ниво все още не беше паднало до аварийната резерва. Би трябвало да му стигне, за да я догони. С едно пестеливо движение скочи през разбития прозорец и затича с всички сили надолу по купола на командния център. Докато лавираше между различните антени и сензори, стоманените му ботуши дрънчаха по металната обвивка на корпуса. Без бронята подобно самоубийствено спускане щеше да е невъзможно, но въпреки воя на амортисьорите, оплакващи се от насилието над костюма, той бързо успя да се свлече по все по-стръмната извивка на сградата. Мердит се беше насочила на запад, по посока на фабриката. Докато тичаше, Ардо я виждаше на картата в шлема. След малко наклонът стана прекалено голям, за да може да се задържи, но вече беше само на двайсетина стъпки от земята. Захвана се за секунда за един от външните сензори, след това скочи във въздуха.

Приземи се тежко, претърколи се няколко пъти и бързо се изправи, както беше обучаван. Костюмът пое по-голямата част от удара с протестиращ рев, но когато отново продължи да тича, вече беше утихнал.

Зави зад ъгъла и видя голямо струпване на всякакви возила пред себе си. Всички машини бяха паркирани пред автоматичната фабрика, която ги бе създала. Сега те бяха изоставени, заедно с останалата част от базата. Вечерният вятър навяваше заслепяващ прахоляк, който се носеше между разнообразните строителни машини, камиони и вълчъри.

Ардо спря. Тя се беше скрила някъде там, бе сигурен в това. Трябваше само да я открие. Вятърът виеше в ушите му, но въпреки това той усили външните сензори. След това изключи комуникационния канал, защото знаеше, че Брийн ще се обади, за да иска доклад, а нямаше желание да се разсейва.

Вървеше бавно сред машините, пристъпвайки тихо и внимателно. Мина му през ума колко невероятно беше, че такова сложно и тежко съоръжение като бойния костюм може да се движи толкова мъртвешки тихо. Вдигна оръжието и го приготви за стрелба. Даваше си сметка колко лесно би могъл да застреля Мердит, ако се наложеше… А може би дори и ако не се наложеше.

Наполовина покритите с пясък строителни машини изглеждаха като безмълвни пазачи, всеки висок над десет стъпки. Ардо се промъкваше сред тях тихо и леко, а оръжието му си търсеше жертва.

Нещо изскърца вдясно от него, а вятърът пое шума. Той се извъртя моментално, а пушката му се насочи в посоката на звука. Сензорите в шлема му веднага показаха ясно и отчетливо каква е ситуацията: отворен капак на крака на една строителна машина потракваше леко на вятъра. Младежът отново се обърна в посоката, в която бе поел.

Шум на включен двигател разцепи нощната тишина само на няколко метра пред него. Звукът стържеше, бавен и агонизиращ, сякаш да запали беше последното желание на машината. Ардо се усмихна с мрачно задоволство и пристъпи напред иззад поредния строител, закриващ гледката. Видя влекач — камион, който беше висок почти колкото строителните машини. Шасито беше разположено между шест огромни, подобни на балони гуми, по три от всяка страна, а контролната кабина се намираше точно отпред. През носения от вятъра прахоляк Ардо едва успяваше да различи мътната светлина, излизаща оттам.

Да се промъкне в кабината, обаче, щеше да се окаже проблем. За да се добере до вратата, трябваше да се изкачи по вертикална стълба. Можеше да го направи дори в бойния костюм, разбира се, но подозираше, че лейтенантът би искала Мердит жива. Директната атака едва ли щеше да е най-добрият подход в такъв случай. Изведнъж му дойде по-добра идея. Усмихвайки се сам на себе си, той отиде до задната страна на камиона, като същевременно внимаваше да остане извън обсега на широките странични огледала, които се протягаха от двете страни на кабината. След това легна на земята и пролази под шасито. Докато беше по средата на пътя, усети повторното задавяне на двигателите. Реши, че не би било зле да побърза малко. Моторът се изкашля два пъти, после отново замря.

Когато стигна под кабината, приклекна точно на мястото, където над главата му трябваше да се намира седалката на шофьора. В светлината, хвърляна от вътрешността на камиона, се виждаше движеща се сянка и се чуваше щракането на различните превключватели, както и тихото псуване на Мердит. Ардо се дръпна леко встрани, отвори отдолу вратата на шофьора и изтегли с една ръка изненаданата колонистка.

Подсилен от бойния костюм, пехотинецът нямаше никакъв проблем да издърпа жената с едно-единствено движение. Колонистката изхвърча навън, дращейки отчаяно по ръкавицата му, а краката й ритаха безпомощно във въздуха и по стъпалата на камиона. Изведнъж тя се оттласна от кабината, повличайки и него към земята.

И двамата се претърколиха. Ардо бързо се изправи на крака и преди още да се е надигнал съвсем, оръжието му вече беше насочено към Мердит. Тя лежеше на земята с болезнено изражение и кашляше.

— Изправи се! — каза той. — Идваш обратно с мен.

Тя погледна към него, опитвайки да възстанови дишането си.

— Ти си моя затворничка — каза младежът с равен тон и отново вдигна оръжието.

— Затворник? — изкашля се тя, но тонът й беше предизвикателен. — Затворник на кого?

— Затворник на Конфедерацията — отвърна той кротко.

Мердит изсумтя презрително.

— Значи ставаме двама.

— Млъквай! — изръмжа Ардо.

— Чуй ме, досега слушах командния канал от камиона — тя посочи кабината зад гърба си. — Конфедерационните сили вече са се оттеглили от планетата, войнико. Вероятно вече дори са извън системата.

— Тогава ще им се обадим! — Беше почнал да се поти обилно. — Ще се свържем с тях и ще ни изпратят подкрепление, и…

— Събуди се, Ардо! — прекъсна го рязко Мердит. — Предполага се, че сме мъртви! Или мислиш, че оная бомба е паднала почти отгоре ни по собствена инициатива?! Очакваше се от нас да си я поемем цялата, войнико! Щабквартирата ви изпрати да откриете мен и кутията, тази проклета отровна кутия, и в момента, когато разбраха, че е у вас, отзоваха екипа за евакуиране и ви бомбардираха! Знаели са прекрасно в какво положение се намирате, защото самите те са подредили нещата така! Единствената причина да ви изпратят тук е била да намерите скапаната кутия и да умрете с нея!

— Ние сме войници, Мердит. — Лицето на Ардо почервеня. — Войниците умират. Нашата работа е да умираме!

— Не. — Гласът на жената се снижи, но остана все така напрегнат. — Работата ви е да се биете. Вие се бихте днес и затова още сме живи. Командването ви изхвърли на боклука като мръсни котета, но вие пак се бихте и пак оживяхте. Не си прави илюзии, Ардо. Що се отнася до тях, смятат ви за мъртви и точно такива ви искат. По дяволите, те са го планирали! Никой не бива да знае за тази кутия. Ако се появите в щаба, помъкнали я като триумфален флаг, ще се постараят да ви направят много по-мъртви, отколкото си мислят, че сте в момента.

— Млъквай! Защо не искаш просто да млъкнеш?!

Тя протегна умолително ръце към него през виещия вятър.

— Не захвърляй живота си в ръцете на призраци, войнико! Конфедерацията те излъга, открадна ти любовта, семейството и цялото ти минало.

Изпратиха те тук, за да им свършиш мръсната работа, след което хладнокръвно се опитаха да те убият. Под цялото това програмиране, промиване на мозъка и „неврално ресоциализиране“ все още се крие един мъж — Ардо Мелников — който заслужава да има собствен живот и да си го живее; както намери за добре. — Мердит въздъхна. — Все нещо трябва да е останало от това свястно момче, отгледано от любещи родители, каквото знам, че си бил.

Ардо премигна. Потеше се силно и охладителите на костюма не променяха с нищо този факт.

— Какво… какво предлагаш? Каква е твоята алтернатива?

Мердит кимна, очите им бяха заключени едни в други.

— Предлагам да изчезнем. Те ви мислят за мъртви. Нека просто оставим нещата така. Нека се махнем оттук, да си намерим тих свят, на който да живеем спокойно, и да оставим умирането на другите.

Ардо се усмихна тъжно.

— И как по-точно предлагаш да напуснем планетата? Пеша? Конфедерацията ни отсвири. Взеха всички космически машини със себе си. Дори и да кажех „да“, дори и да можех да ти повярвам, от тази скала няма измъкване.

Жената пристъпи напред с усмивка на устните.

— О, мисля, че все пак има път извън планетата.

Младежът вдигна оръжието си леко. Тя разбра намека и отстъпи назад.

— „Синовете на Корал“ — каза простичко Мердит.

— „Синовете на Корал“? — изсумтя той. — Онази сбирщина от слепи за реалността фанатици?

— Да — отвърна тя, все така усмихната. — Защото цяла флота транспортни кораби на тези „слепи за реалността фанатици“ се намира само на пет часа път от повърхността на планетата. Скоро ще се приземят, за да евакуират всеки, който иска да се качи — всеки оцелял — и, повярвай ми, ще бъдат повече от щастливи да ни пуснат на борда, особено щом им покажем билета си.

Ардо поклати глава, но не каза нищо.

— Чуй ме, по дяволите! Трябва само да им дадем скапаната кутия и сме качени на първия полет! — Мердит изпъна показалец към него, сякаш за да го поучи. — Трябва само да се измъкнем от тази база, да оцелеем през следващите шест часа. Знам едно място… убежище, последното място, към което зергите биха се побъркали да тръгнат. Те със сигурност първо ще пометат градовете.

— Моля? — Ардо изведнъж осъзна за какво говори тя.

— Убежището би трябвало да издържи, докато пристигне флотилията. Градовете ще забавят рояците достатъчно дълго, за да…

— Градовете? — Той изведнъж беше погълнат от собствените си мисли. — Стотици цивилни, които ще бъдат разкъсани от зергите, може би стотици хиляди, а единственото, за което можеш да мислиш, е времето, което те ще откупят с живота си за твоето бягство?

Мердит преглътна сухо.

— Всички трябва да правим жертви, Ардо. Понякога те са големи, но…

Патриархът Габитае го поучаваше в семинарията:

„Какво би спечелил един човек, ако притежава целия свят, а загуби душата си…?“

Мелани му се усмихваше под златното слънце…

— И смяташ, че тяхната жертва, стотици хиляди живота, е редна, защото ти и жалкото ти въстанийце ще оцелеете? — Той вече се тресеше от ярост. — Литълфийлд даде живота си за теб! Просто пристъпи напред и го захвърли, за да можеш да живееш ти! Не ти ли стига? Колко човешки живота струва твоят, Мердит? Стотици? Хиляди?

Очите на жената блеснаха ядно. Младежът се обърна встрани, вдигайки пушката над главата си. С вик на животинска ярост той заби дулото в стъклото на камиона. Това не му помогна особено. С повторен вик той хвърли оръжието към самата кабина и то издрънча силно, огъвайки ламарината. След това пехотинецът се извърна към Мердит и стисна грубо раменете й с двете си ръце.

— А моят живот, Мердит? Колко души струва моят? За мен колко човека трябва да умрат?

Хватката му се стегна и жената изстена от болка.

— А душата ми, Мердит? Душата ми си е лично моя. На никого няма да я дам. Нито на Конфедерацията, нито на прехваленото ти въстание. Не можеш да ми купиш избавление. Колко струва животът ми, кажи?! Колко… колко хора мога да спася с цената му?

Баща му четеше на семейството:

И не се бойте от тези, що убиват тялото, защото те не могат да сломят духа: страхувайте се само от онези, способни да унищожат душата и тялото, пращайки ги с ада за вечни времена…

Ардо замръзна. Мердит погледна нагоре, все още хваната като в менгеме от бронираните му юмруци.

— Какво има, войнико?

Мелани стоеше сред златната пшеница. Подаваше му кутията и му четеше нещо от Светото писание…

— Моля те — изстена колонистката. — Причиняваш ми болка!

По-добре един човек да умре, отколкото цял народ да изгуби вярата си…

Ардо рязко пусна Мердит.

— Колко кораба пристигат?

— Моля? Не знам, може би стотина… колкото са успели да съберат за краткото време, с което разполагаха, предполагам. Но никога няма да достигнат градовете навреме.

— Да, но ако зергите също не пристигнат там навреме? — Докато говореше, Ардо се обърна към камиона, отвори вратата и се качи в кабината. — Стотици хиляди ще оцелеят, не е ли така?

— Не можеш да спреш сам зергите, войнико!

Той скочи обратно на земята. В ръцете си държеше металната кутия.

— Права си, не мога… Не можем. Но може би, само може би, бихме могли да ги забавим.