Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (2)

Глава 1
Крах

Златен…

Това бе думата за ден като този — толкова рядък и съвършен, сгряващ душата с блясъка на щастието. Ден, в който цари покой.

Някои дни бяха сиви, надвиснали над земята с оловните си облаци, раздирани от ослепителни светкавици и грохот на гръмотевици. Други бяха искрящо сини, хвърлящи студени отблясъци върху заледените куполи и хангари на колонията. Някои бяха дори червени — тогава вечерното небе беше оцветено от прахоляка, разнасян от пролетните ветрове, преди да е покълнала първата трева.

А понякога дните продължаваха и през нощта и тогава небето се покриваше с кадифено, кобалтовосиньо одеяло.

Той обичаше тези есенни нощи, когато можеше да остави света зад гърба си и да се взира нагоре към безкрайната тъмнина. Представяше си, че Господ е оставил малки дупчици в нощния купол, за да може светлината Му да прониква вътре и да огрява света отдолу. Като дете се беше опитвал да надзърне през тях, надявайки се да види поне за секунда някаква частица от Създателя. И досега не бе престанал да я търси, макар че беше навършил деветнайсет и вече се смяташе за твърде зрял за подобни неща.

Всеки ден имаше различен цвят за него. Всеки носеше някакъв спомен и имаше място в сърцето му, но нищо не можеше да се сравни със златния ден. Това бе цветът на полетата с жито, покрили като морски вълни ниските хълмове, които се простираха около чифлика на баща му. Топлината на слънцето, галеща лицето му, беше златна. Златен бе и блясъкът, който усещаше в душата си.

Златен беше и цветът на нейната коса, а също и мелодията на гласа й…

— Отново си се размечтал, Ардо — прошепна тя игриво. — Върни се при мен!

— Тук съм, Мелани — отговори той и се усмихна, отваряйки очи.

— Не си — нацупи се Мелани, прибягвайки до едно от най-страшните оръжия в своя арсенал. — Отново се бе отнесъл нанякъде и ме беше зарязал.

Ардо се извърна към нея и подпря глава с лакът, за да я вижда по-добре.

Мелани бе само една година по-млада от него. Семейството й беше пристигнало, когато той бе на девет — поредната група в нескончаемия поток религиозни бежанци, изсипващи се от небето, за да се присъединят към светците в град Хеламан. По онова време при тях се бяха стекли изгнаници от всички краища на Конфедерацията — мъже и жени, прокудени сред космическата пустош против тяхната воля.

Всъщност гоненията не бяха новост за мъчениците. През цялата дълга история на човечеството вярващите често са били прокуждани от домовете им; сега историята просто се беше повторила, но в галактически мащаб. След като Лигата на обединените сили^[1] бе обявила всички религиозни организации за незаконни, цели семейства от правоверни бяха разпръснати по очакващите мрачната си съдба кораби от проекта АТЛАС^[2]. А после беше дошъл катастрофалният провал на мисията…

Когато комуникацията между световете се беше възстановила, Патриарсите бяха избрали за свой нов дом един затънтен свят и го бяха нарекли Баунтифул^[3]. Не след дълго оцелелите бяха започнали да търсят своите близки, а орбиталните совалки бяха започнали да кацат една след друга в старпорт^[4] Зархемла.

Ардо си припомни онзи далечен ден, когато Артър и Кити Брадлоу и тяхната дъщеря, зяпаща всичко наоколо с ококорени очи, бяха слезли от кораба, заедно с още пет семейства. Цялото население на Хеламан беше наизлязло, за да посрещне новодошлите и да им помогне да се настанят.

Тогава Мелани му се бе сторила твърде кльощава, непохватна и срамежлива, за да си струва да й обръща внимание. За първи път я беше забелязал истински, когато четиринайсетата й година бе донесла някои твърде значителни промени. Само за няколко месеца кльощавото момиче беше разцъфнало като пеперуда, излизаща от какавидата си.

А сега душата и сърцето му бяха потънали в големите й светлосини очи. Косата й, дълга и блестяща, се вееше леко, галена от нежния бриз, подухващ откъм житните поля. Чертите й бяха природно красиви (Патриарсите в града не гледаха с добро око, на какъвто и да е грим) и Ардо благославяше късмета си, че се бе оказал първият, сближил се истински с нея.

Златен…

— Може и да съм се отнесъл, но никога няма да те изоставя — отговори той с усмивка. Житните класове шумоляха край одеялото, върху което се бяха излегнали. — Знаеш ли какво… Кажи ми къде искаш да отидеш и аз ще те заведа там!

— Сега? — Смехът й беше като слънчева светлина. — В мечтите ти?

— Точно така! — Ардо се изправи на колене. — Където пожелаеш, навсякъде сред звездите!

— Не мога да тръгна точно сега. — Мелани се усмихна закачливо. — Следобед имам тест по хидропоника. Освен това — продължи тя малко по-сериозно, — защо мислиш, че искам да отида някъде? Всичките ми приятели са тук.

Златен… Кой би пожелал да пътува в такъв златен ден?

— Тогава да не ходим никъде — отвърна той с готовност. — Нека останем тук… и се оженим!

— Да се оженим? — Момичето го погледна развеселено. — Казах ти вече, имам тест по хидропоника следобед…

— Говоря сериозно! — Ардо се беше подготвял за това доста дълго време. — Вече се дипломирах, а и татковите ниви вървят прекрасно. Дори ми каза, че обмислял да ми даде четирийсет акра^[5] от другата страна на чифлика. Не можеш да си представиш колко е красив този участък, точно до основата на каньона. Има едно местенце до реката, където… Мелани?

Ала златокосото момиче бе престанало да го слуша. Беше се изправила, а сините й очи се взираха напрегнато към града.

— Сирената, Ардо!

Тогава той също чу далечния вой, издигащ се и заглъхващ сред полята. Поклати глава:

— Винаги я пускат по обед…

— Да, но сега не е обед!

В този миг нещо огромно затъмни слънцето. Ардо вдигна поглед към помрачнялото небе и зяпна, когато забеляза застрашителната сянка, увиснала над житните поля. От търбуха й се откъснаха пет ослепителни кълба и полетяха право към тях, оставяйки подире си дълги шлейфове от дим.

Очите на младежа се разшириха от страх; адреналинът нахлу във вените му. Протегна се и издърпа Мелани на крака. Мислите му препускаха с бясна скорост. Трябваше да бягат, да намерят убежище… Но къде? Отчаян осъзна, че наоколо няма място, където да се скрият.

Огнените кълба изглеждаха толкова близки, че и двамата залегнаха инстинктивно. Пламъците профучаха над тях, а гръмотевичният тътен на яростта им заглуши далечната сирена. Пет дебели колони прекосиха небето и призрачните им пръсти се протегнаха над Ардо и Мелани по посока на Хеламан. След това кълбата извиха нагоре, издигнаха се над града и изсипаха море от жупел в нивите на Сегард Йохансен, намиращи се на около миля от центъра. Житата бяха изпепелени за секунди.

Ардо се разтрепери — дали от възбуда или от страх, не можеше да каже, но поне вцепенението му изчезна. Сграбчи Мелани за ръката и започна да я дърпа:

— Хайде! Трябва да се приберем, преди да са затворили портите! Бързо!

Нямаше нужда да я убеждава допълнително. Двамата затичаха към града.

 

 

Не помнеше как се добраха до Хеламан. Златният ден беше станал кафяв като тиня, с нюанси на сиво от пушека, който все още покриваше небето над тях. Това бе потискащ цвят, студен и задушаващ. Изглеждаше толкова неуместен тук…

— Трябва да намерим чичо Дез! — чу се да казва. — Магазинът му е в търговския център. Хайде, побързай!

Ардо и Мелани с мъка си пробиваха път през плътната тълпа от хора. Хеламан беше малък аванпост сред далечните краища на Баунтифул. Центърът на селището бе истинска крепост с яки защитни стени около първите постройки, но с времето градът се беше разраснал доста извън заграждението. В момента Хеламан бе дом за повече от десет хиляди души и по-голямата част от тях се бяха събрали в сравнителна безопасност зад стените на старата крепост.

Ардо виждаше надписа „Дез Хардуер“^[6] от другата страна на претъпкания площад.

Изведнъж силен гърмеж от автоматичните оръдия, разположени по стените, огласи мястото. Чуха се две експлозии, а после още картечни изстрели. Сред тълпата се разнесоха писъци. Ардо повече усещаше, отколкото виждаше страха, обхванал хората около него. Последваха още викове — на паника и други, на хора, които се опитваха да успокояват някого. Димът над тях покриваше всички с ужасен, мрачен плащ.

— Моля те, Ардо! — каза Мелани. — Аз… Къде отиваме?… Какво ще правим?

Огледа се наоколо. Почти усещаше вкуса на паниката, обхванала тълпата.

— Трябва само да прекосим площада — задавено промърмори той, но след като забеляза уплахата на лицето й, добави: — Правили сме го стотици пъти.

— Но, Ардо…

— Не е по-далеч, отколкото е било винаги. Само е малко по-претъпкано, това е всичко.

Виждаше сълзите, напиращи в красивите й сини очи. Стисна ръката й здраво.

— Не се страхувай, аз съм с теб.

Някак бяха успели да се доберат до средата на площада, когато поток от пламъци изригна отвъд стените на крепостта. Алената светлина, която хвърляха, озари димната завеса, мрачно надвиснала над града. Кървавочервеното зарево отприщи ужаса в паникьосаната тълпа. Викове, крясъци и плач се смесиха в зловеща какофония от звуци, но няколко гласа успяха да пробият стената, която сякаш беше обградила ума на Ардо:

— Къде са силите на Конфедерацията? Къде са морските пехотинци?

— Не спори с мен! Вземи децата и стойте заедно!

— Не може да са зергите! Не биха могли да проникнат толкова навътре в Конфедерацията!…

Зергите? Беше чувал само слухове за тях. Смяташе ги за кошмарни приказки, измислени, за да плашат децата или да накарат хората, тръгнали да се заселват на Външните колонии, да се откажат. Не си спомняше добре историите, разказвани за тези чудовища, но сега кошмарът беше тук и при това съвсем реален.

Друг глас проби през хаоса в съзнанието му:

— Ардо, страх ме е! — Очите на Мелани бяха широко отворени и замъглени от сълзи. — Какво има? Какво става?

Той отвори уста, но от нея не излязоха думи. Не можеше да отговори на въпроса й. Имаше толкова неща, които в този момент искаше да й каже, толкова много думи, за които безброй години щеше да съжалява, че не е успял да изрече. Но те не излизаха, не желаеха да излязат…

Проблесна светлина. Ардо усети горещина в гърба си и се обърна, избутвайки Мелани зад себе си. Бяха проникнали през източната стена. Старият крепостен вал се огъваше и рухваше пред очите му. И сякаш черна вълна започна да се излива през пролуките в стената. След това един по един детайлите от ужаса започнаха да проникват в ума му: блестящи лилави черупки; набраздени с червено нокти, измъкващи се от увиснало тяло на колонист; извисяващи се, подобни на змии тела, гърчещи се над изпотрошения камънак…

Немислимо… Кошмарът от приказките се беше изсипал над Баунтифул.

Гъстата тълпа нададе групов рев на ужас и се втурна като едно цяло в посока, обратна на пробива. Но нямаше къде да отидат — над ръба на укрепленията от срещуположната страна вече се изсипваха хидралиски, стичащи се по стената като мазни черни капки от някаква отрова. За секунди техните подобни на кобри глави се изправяха над острите им като бръснач нокти, застиваха и после, извивайки опашките си високо нагоре, създанията изстрелваха от набраздените си рамене облаци от бронирани шипове, които се изсипваха като смъртоносен дъжд върху западния край на тълпата.

Тези, които бяха най-отпред, се втурнаха да бягат от новата заплаха и се сблъскаха с напиращите отзад. Ардо чу гласа на Мелани зад себе си:

— Не мога… не мога да дишам!

Тълпата ги притискаше отвсякъде и момчето се оглеждаше отчаяно около себе си, търсейки път за избавление. Изведнъж движение някъде над главите им привлече погледа му: подпухнало, кръгло, подобно на мозък създание се носеше над стените на укреплението. От долната му част висяха като провлачени вътрешности безброй пипала, които трепереха от енергия и се протягаха към центъра на тълпата. Ардо беше чувал истории, в които зергите залавяха хората живи и ги отвеждаха към съдба, по-страшна от смъртта. Очите му се изпълниха със сълзи от безсилие — нямаше къде да избягат и не можеха да направят нищо.

Изведнъж няколко експлозии избухнаха от едната страна на противния звяр. Зергският повелител^[7] се разтресе, наклони се и започна да пада, след което избухна в кълбо от огън. Хидралиските, нахлуващи в укреплението, се разколебаха.

Група от пет райфа на Конфедерацията прелетя над площада, пробивайки дима, и ревът на техните двигатели почти успя да заглуши писъците на тълпата. Двайсет и пет милиметровите им лазери пулсираха в непрекъснат огън, който се изсипваше над зергите в далечния край на стената. Внезапно един от изтребителите се разтресе, ударен от наземния огън на побеснелите създания, и се взриви във въздуха.

Хидралиските се окопитиха и усилиха атаката си над площада, избивайки едни и завличайки назад други, без да подбират жертвите. Държаха хората в капан, оставаше им само да ги покосят от всички страни, стеснявайки кръга.

От небето се появи втора група райфове, следвани от един-единствен десантен кораб. Совалката се спусна, движейки се във все по-малки кръгове. Ударната вълна от двигателите създаде мощен циклон, от който дърветата се огънаха почти на две. Беше невъзможно да се чуе каквото и да било от шума на спускащата се машина. Хората падаха на земята, опитвайки да се прикрият от свирепия вятър. Совалката продължи да се носи над площада, после успя да спусне рампата си достатъчно ниско, за да опре в земята. Ардо премигна, пазейки очите си от праха. Успя да различи силуета на морски пехотинец, правещ подканящи жестове с ръка.

Всички, струпали се в укреплението, видяха войника и се втурнаха като една голяма, безмозъчна вълна към десантния кораб, повличайки и младежа със себе си.

Той изпусна ръката на Мелани.

— Мелани! — изкрещя. Опита да се бори с напиращата тълпа, но не можеше. Виковете му бяха заглушени от рева на двигателите. — Мелани!

Видя я малко по-назад. Зергите, бесни, че десантният кораб ограбваше от наградата им, напираха с още по-голяма ярост. Ардо гледаше ужасен колко бързо огромната тълпа се беше смалила — ожъната като кървавочервена пшеница от полето. Чудовищата вече бяха близо до Мелани.

Ардо се бореше със зъби и нокти. Изкрещя отново.

В този момент три хидралиска едновременно сграбчиха момичето и го повлякоха извън тълпата, към масата зерги отзад.

— Моля те, Ардо! — проплака тя. — Не ме изоставяй!

Безмозъчната тълпа го изтласкваше все по-назад към кораба.

Изведнъж ноктите на зергите заудряха по обвивката на совалката. Пилотът беше изчерпал цялото време, отпуснато му от късмета, и не можеше да си позволи да стои повече. Корабът моментално се отзова на командата му и се издигна над обсега на чудовищата, отвеждайки Ардо далеч от дома, живота и любовта му.

„Не ме изоставяй!“ — Последните й думи се носеха из главата му, звънтяха като камбана все по-силно и по-силно, заплашвайки да взривят черепа му…

В един-единствен миг светът на Ардо стана катраненочерен. И щеше да остане такъв още много дълго време.