Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (22)

Глава 21
Обсада

— Бъдете в готовност, хора! — това бе гласът на Брийн по комуникационния канал. — Първо външния периметър, после отстъпете към командния център. Докладвайте!

Ардо натисна бутона на комуникатора си два пъти.

— Мелников в бункер пет на югозапад.

— Мелиш в бункер четири на северозапад! Изсипват се по много и…

— Зарежи приказките, Мелиш! Докладвайте!

— Ксианг. Тук съм. Бункер три, североизток.

— Бернели в бункер две. Намирам се… ъъ… на югоизток.

— Кътър в бункер едно, на юг, лейтенант.

— Разбрано. Задръжте огъня, докато не стигнат до външните мини. Докладвайте пробива в минното поле и след това открийте огън, разбрано?

Ардо се усмихна. Дори в центъра на най-безнадеждната кампания в историята на човечеството, Брийн искаше всичко да се прави по правилник. Ако имаше някакъв начин и да умре по правилата, знаеше, че тя ще се опита да го постигне.

— Какво има? — попита Мердит, загледана в лицето му.

Той се наведе напред, а очите му се разшириха, когато погледна през процепите на бункера.

— Богове! Какво е това? — Гласът му бе станал писклив и очевидно не вярваше на очите си.

Хоризонтът на югозапад беше размазан, а линията му — зацапана и трудно различима. Можеше и да е пясъчна буря, носеща се към тях, но Ардо знаеше, че е нещо много по-смъртоносно.

Включи се в канала:

— Лейтенант, тук Мелников. От запад приближават зерги. На около три клика разстояние. Не мога да различа края на редицата.

— Тук Мелиш. Мисля, че краят на линията е при мен, на около две — деветнайсет. По дяволите, не подозирах, че на цялата планета има толкова зерги! Да не би…

— Тук Кътър. От моята страна не различавам край на линията.

— Ардо, какво става?

Пехотинецът се обърна към Мердит.

— Моля? О, да му се не види, ти нямаш комуникатор. Ами това там отсреща, което покрива хоризонта и продължава един бог знае колко назад, са нахлуващите зерги. Тази твоя кутийка явно действа доста по-добре, отколкото предполагах.

— Ясно. — Тя преглътна на сухо. Пръстите й бяха толкова силно впити в пушката, че бяха побелели. — И какво правим сега?

— Сега чакаме.

— Чакаме? — Тя премигна. — Чакаме какво?

— Да достигнат външния периметър на минното поле. — Ардо разтърси рамене и глава, за да се отпусне. Усещаше се много напрегнат, а това не беше добър начин човек да влезе в битка. — Мелиш и Бернели заровиха мини около базата. Направиха два пръстена — един на хиляда метра от нас и още един на петстотин. Имат комбинирани заряди с евристична сензорна връзка…

— Опа! По-бавно! Имат евристична какво?

— Сензорна връзка. Минитр комуникират помежду си посредством слаботокова мрежа и научават една от друга как изглежда врагът, преминал през някоя от тях. Колкото повече от тях се взривят, толкова по-умни стават останалите. Могат да различават приятел от враг. Освен това сами се самоусъвършенстват, като коригират областта на взрива. Трябваше малко да променим програмата им, защото…

— Защото не искате само да осакатяват — довърши Мердит вместо него. Обърна се отново, за да погледне през процепа. Мъгливата линия вече беше много по-близо. — Искате да избиват колкото може повече и колкото може по-бързо.

— Така е — отвърна простичко младежът и се наведе по-близо до оръжейната установка. — Невероятно! Чуваш ли това?

Дълбокият тътен можеше да се почувства още преди да бъде чут — тропот на невъобразимо количество крака, който разтърсваше земята и всичко по нея из основи. След малко вече се чуваше ясно — хиляди зерги, носещи се към тях с безмозъчна целенасоченост и безумна ярост. Пронизителните им писъци се забиваха в тъпанчетата на Ардо и смразяваха кръвта във вените му.

— О, богове! Какво направихме? — изкрещя Бернели по канала.

— Не стреляйте! — изпращя гласът на Брийн в отговор. — Трябва да разбера къде ще ударят най-напред.

След секунди се чу един-единствен гръм, който леко разтърси бункера. От горните сандъци с амуниции се посипа прах. Ардо видя как очите на Мердит се разширяват. Последваха още няколко експлозии, бързо една след друга.

— Тук Бернели! Контакт с линията на две — двайсет!

Експлозиите на мините сега трещяха непрекъснато, като звуците почти се застъпваха. Младият пехотинец ги чуваше все по-близо.

— Сменят посоката! — изкрещя Бернели. — Мелников, тръгнаха наляво!

Ардо бързо вдигна полевия си бинокъл. Избута Мердит назад и погледна през най-десния процеп на бункера.

Вече ги виждаше ясно — плътна стена, която се гърчеше и съскаше на около километър разстояние от него. Сякаш всеки гнусен кошмар, който расата на зергите беше създала, присъстваше тук и се носеше към него. И тогава те отново извиха надясно.

Трясъкът на експлодиращите мини ги последва. Стена от пръст, пламъци и разкъсана плът се издигаше във въздуха като безкрайна завеса от смърт. Всеки зерг по ред се опитваше да пробие през периметъра, търсейки слабото звено в мрежата от мини — малката пътечка, която хората винаги оставяха, за да могат да преминават свободно през полето. Ардо се усмихна. Той можеше да надникне в ума на врага си, обаче знаеше нещо, което беше неизвестно на рояка — този път нямаше пътека, оставена за отстъпление, защото нямаха никакво намерение да го правят.

— Тук Мелников! — изкрещя Ардо по канала, надвиквайки гръмотевичния тътен на мините и писъка на зергите. — Хвърлят своите срещу периметъра. Движат се на изток, по ръба на полето. Кътър, виждаш ли ги?

— Да, виждам. Олеле! Само ги погледнете! Искат да обкръжат базата! Никога през живота си не съм срещал толкова много грозни копелета! Елате насам, пържоли! Тук копая гроб специално за вас. Ще ви изпека за вечеря, гадни, грозни… Внимание! Атака!

Завесата от пушека на мините беше толкова плътна, че Ардо не можеше да види нищо. Той панически се заоглежда за някакъв знак за вражеско проникване.

— Кулите ги засякоха! Ракетите са изстреляни!

Чу ги, преди да ги види — ракетите излетяха от защитните установки. Писъкът на Мердит беше заглушен от воя на двигателите, докато те си проправяха път към зергите. Младежът проследи по димните следи полета им до целите: муталиски, които се движеха на ята над периметъра на минното поле — толкова много, че почти скриваха слънцето. По дяволите, почти скриваха небето! Ракетите се взривиха сред тях със смъртоносна точност. Зверовете започнаха да падат върху мините като някакъв чудовищен дъжд. Няколко мини се задействаха, но Ардо с мрачно удовлетворение забеляза, че малките паячета разпознаха новите мишени като вече мъртви и запазиха експлозивите си за по-интересни цели.

Изведнъж настъпи почти оглушителна тишина. Спускайки се на земята, димът и пръстта около базата започнаха да се слягат. Мердит го погледна и той й отвърна с неразбиращ поглед. След какофонията от звуци, която се беше разразила току-що, тишината действаше изнервящо.

— Спря ги. Минното поле ги спря! — Мердит се усмихна почти по детски при тази мисъл. — Ардо! Невероятно е! Ти успя да ги спреш!

Той вдигна бинокъла отново, опитвайки да пробие през спускащия се прах. Искаше да ги види как се движат, как сменят позиции.

— О, по дяволите! — извика с треперещ глас. — Те са го разбрали!

Мердит отчаяно се загледа през процепа, за да види какво го е разтревожило.

— Разбрали са го? Какво са разбрали?

Ардо натисна бутона на комуникатора:

— Тук Мелников! Те се разпръсват! Пригответе се! — после се обърна към нея: — Заредете оръжието си! Това е! Зергите се разпръсват така, че при удар мините да убиват само по един от тях. След това ще нахлуят през полето от всички страни.

Челюстта й увисна.

— Искаш да кажеш… Но това е самоубийство!

— Не — отвърна той бързо, докато проверяваше собствения си импейлър и го насочваше през процепа. — Това просто са зергите. За тях индивидът няма стойност. Затова не се занимават, е ранените. Те са студенокръвни и хитри и ще направят и невъзможното, за да се доберат до нас и тази кутия. Ще изпратят хиляди от своите на гибел и няма да се замислят въобще. Наясно са, че мините ще свършат, преди да са се свършили зергите.

— Пускат зерглингите! — Гласът беше на Кътър. — Явно пазят батковците да тръгнат, след като прочистят минното поле.

— Настройвам мините да не нападат. Ще пуснем малчовците през двата периметъра и ще се разправим с тях тук, а мините ще запазим за големите.

— Ясно, лейтенант. Тук, мац, писи, писи, писи…

Дори без бинокъла Ардо виждаше промените в зергската линия от другата страна на полето. Зерглингите бяха най-малките създания от рояка, които хората познаваха, най-близкото до „деца“ на зергите. Мимолетно го споходи мисълта, че това е още една разлика е хората, но след това се замисли дали наистина е така. Хората явно също бързаха да жертват младите си във войните. Той самият беше нагледен пример за това.

— Ето ги, идват! — съобщи Бернели, а гласът му бе неестествено висок. — Нека си го получат!

Многокраките зерглинги трамбоваха почернялата от пепелта земя на външния периметър. Ардо затвори визьора на шлема си и пред очите му изплува бойният дисплей с мерника. Започна да се прицелва с гаусовата пушка към най-близките създания и откри огън.

Прицелването беше ефективно до нереалност. Лазерният мерник сочеше на всички страни и непрекъснато коригираше посоката му на стрелба. Дулото подскачаше при всеки нов изстрел и Ардо сменяше посоката към следващото чудовище. Новите амуниции си вършеха работата добре. Кухите върхове на куршумите се взривяваха в черупките на зергите със смъртоносен резултат.

— Ихаа…! Това е стрелбище, бе!

— Пехотинци, днес ще грабна златния медал!

„Но как ще свърши играта?“, запита се младежът. Продължи да сменя целите и стреляше все по-бързо и по-бързо, в желанието си да не изостава в изтреблението. Беше като да се опитваш да избуташ прилива. Зергите се носеха напред, вълна след вълна… и наближаваха вътрешното минно поле.

Погледна към Мердит. Нейното оръжие имаше вградена система за насочване. Хватката й над спусъка не беше отслабнала и тя като него стреляше, без да спре, все по-бързо и по-бързо.

Изведнъж от зергите се разнесе оглушителен ултразвуков вой.

Замаян от силата му, Ардо погледна към масата на рояка и очите му се разшириха.

— Атакуват!

Втората вълна от хидралиски се изсипа с гръмотевичен грохот върху минното поле. Периметърът моментално избухна — оглушителна какофония от ярост и смърт. Защитните кули отново се включиха, защото и муталиските бяха нападнали в същото време. Те отново се заизсипваха от небето като демонична градушка, но този път бяха доста по-близо до базата. Ардо не позволяваше гледката да го разсейва. Пълзящият килим от зерглинги вече пресичаше вътрешното минно поле и се намираше на по-малко от петстотин метра от стените на Сценик, скъсявайки разстоянието всяка секунда.

Импейлърът изведнъж замлъкна. Изхвърли пълнителя и грабна нов от отворения сандък с амуниции до него. Зареди и когато отново вдигна оръжието, чудовищата бяха на по-малко от четиристотин метра.

— Лейтенант! Зерглингите ще прекосят вътрешното поле. Не успяваме да ги задържим! — извика той между няколко изстрела.

— Трябва да ги задържите! Мините ни трябват за по-големите!

Тварите бяха на около стотина метра разстояние. Притискани от своите, на тях им се налагаше да се скупчват все по-близо и по-близо един до друг, оформяйки солиден пръстен. Приличаха на бръмбари или някаква друга напаст и в ума на Ардо изплува мисълта, че идваха лично за него. Превключи на автоматична стрелба и започна да полива зергите с дъжд от смърт, без да си прави труда да се прицелва.

Беше толкова зает, че не усети как грохотът на взривяващи се мини секна в далечината. Затова получи истински шок, когато той отново се поднови, но този път само на петстотин метра. Избликващите колони от пръст и огън поглъщаха зергите и разкъсваха редиците им, но външният пръстен беше преодолян. Нападаха от всички страни едновременно и базата беше погълната от оглушителния им рев. Детонациите, неотличими една от друга, се бяха слели в някаква ужасна, демонична симфония.

Изведнъж върху бункера и терена отпред започна да се сипе дъжд от камъни и разкъсани зергски вътрешности. Ардо не спираше да пръска поток от куршуми срещу зерглингите, но те вече бяха само на няколко метра от него. Зад тях чудовищната стена от виеща смърт продължаваше да се носи към бункера, а тътенът от нея тресеше плочите на обшивката, заплашвайки да захвърли пехотинеца на пода. Взривовете избухваха вече само на стотина метра от базата.

Ардо знаеше, че мините свършват на около осемдесет.

— Лейтенант, те пробиват периметъра!

— Отстъпление! Отстъпваме сега!

Нямаше нужда да чува заповедта два пъти.

Сграбчи Мердит за ръката и я издърпа от процепа.

— Трябва да бягаме! — изкрещя в ухото й, за да надвика шума.

Тя бързо се дръпна от оръжейната установка. В същия момент плочите над мястото, където беше седяла, се разкъсаха и през пролуката скочи зерглинг. Още преди да е влязъл напълно, малкият зерг се нахвърли срещу нея.

Ардо стреля, без да се замисля и уцели създанието във въздуха, размазвайки го по предната стена.

— Отстъпвай! — извика той. — Бягай!

Последното, което видя, преди да затвори изолиращата врата на бункера, беше килимът от зергски кореми — създанията пролазваха през процепа.