Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (5)

Глава 4
Литълфийлд

Ардо се носеше над свят, обхванат от ръжда. Голите склонове на планините, които се издигаха в далечината, изглеждаха ръждиви. Скалите и сухата земя между тях бяха ръждиви. Дори покрайнините на колониалното селище бяха покрити с ръждив слой. Само преди няколко дни тези сгради са били обитавани и финият прах, който ветровете непрекъснато носеха, е бил държан на разстояние от тях. Сега пустошта не си губеше времето и правеше всичко възможно да си върне отнетите територии.

Ардо виждаше всичко това косвено, чрез електрониката в бойния си костюм, включен към главното захранване на десантния кораб. Наред с всичко останало, той получаваше и непрекъснат поток от данни, които можеше да пренастройва, както му хрумне. Беше включил сензорите си на външно наблюдение и корабът бе спрял да съществува за него. Летеше над безрадостния пейзаж сам, тъй като вградената система за наблюдение маскираше совалката и всичко на борда й. Чувстваше се като птица, понесена от плазмената вълна, която блестеше отзад.

Покрайнините на столицата бързо останаха зад гърба му. Сега под него имаше само пустош, набраздена от кратери и черни петна, отбелязващи местата на боевете, водени преди пристигането на отряда му. В далечината все още можеха да се забележат разпръснати битки, прерастващи в изтребление. Ховърциклетите клас Вълчър и стотиците цивилни возила изглеждаха от горе като малки, изкривени венчелистчета от черен метал, които разнообразяваха монотонната ръждивост.

Ардо се носеше в небесата над всичко това и се чудеше къде бяха обсадните танкове, подвижната артилерия и канонерките Голиат. Всичко, което се виждаше долу, беше леко въоръжение и части от местната боклучава съпротива.

Защо ги бяха докарали тук, ако битката вече е била загубена?

Младежът погледна напред — скоростта на кораба намаляваше и той се снижаваше към малката зона за приземяване в комплекса от бункери, охраняващи външния периметър на колонията.

— Извади си главата от щепсела, пехотинецо! — прозвуча острият глас на лейтенант Брийн в комуникационната му система. — Време е да слизаме.

— Да, мадам! — отвърна той бързо. — Веднага, мадам!

Лейтенантът му отправи само още един поглед, след което се обърна към целия отряд. Гласът й надвиваше воя на двигателите:

— За пристигането ни тук си има причина, момчета и момичета! Искам да си свършим работата и да се махаме бързо, ясно ли е?

— Мадам! Да, мадам! — излаяха всички в един глас.

— Смятани от кацането, имате десет минути да си намерите хамак и да оправите екипировката. След това ви искам при мен в командния бункер и потегляме незабавно.

Лейтенантът протегна ръка, сочейки пехотинците от двете й страни:

— Кътър, Уабовски, Екарт, искам готовност категория пет за файърбатите. Останалите се пригответе за разузнаване във вражески условия категория три.

Ардо прегледа набързо списъка за категория три: боен костюм, гаусова пушка „Импейлър“ с противопехотни куршуми, без раница… бързи, подвижни и подготвени за всичко. Това означаваше, че няма да се отдалечават много от лагера. Започваше да му се струва, че следобедът все пак няма да е чак толкова лош.

Лейтенант Брийн спря за момент, гледайки към отделението, пълно с насядали пехотинци. Младежът се чудеше за какво ли мисли в момента.

— Ако закъснеете и с минута, няма да дишате след две, ясно ли е?

— Мадам! Да, мадам!

Изведнъж десантният кораб се разтресе и кацна тежко на платформата.

Лейтенантът сграбчи една от висящите от тавана дръжки, след което рязко затвори визьора на шлема си. Беше слязла от рампата, преди още да са стигнали земята.

Ардо се опитваше да влезе в казармата през вратата на общото помещение, но се чувстваше странно объркан. Не успяваше да се концентрира дори върху най-дребните неща. Брезентовата му чанта се закачи някъде от външната страна на рамката на вратата, когато се опита да мине през нея. Лицето му веднага почервеня от избухналия сред редиците от хамаци смях. Това го предизвика да дръпне торбата си още по-силно, за да я изтегли, но ядът и смущението му сякаш успяваха много точно да му помогнат да не уцели правилната посока. Умът му беше зациклил и се въртеше на празни обороти — виждаше какво не е наред, но не бе в състояние да направи нищо по въпроса.

— По-леко, войнико — обади се един възрастен пехотинец, надвесил се от ръба на хамака си. — Нека да ти помогна.

— Не си прави труда! — изръмжа Ардо. Някаква част от него беше сигурна, че другият просто се опитва да го изложи още повече.

По-възрастният войник изсумтя, след което се претърколи от леглото.

— Виж какво, хлапе, това не е проблем. Понякога просто трябва да се отпуснеш, да охлабиш хватката на нещата и те ще се оправят сами. Напъваш се прекалено много.

Пехотинецът постави внимателно ръка върху рамото на младежа. Ардо ядосано я отметна встрани, при което лакътят му се заби в стената, оставяйки дълбока бразда. Бойният костюм предпази ръката му от счупване, но тя изтръпна цялата до лакътя. Чантата му падна на земята.

Възрастният мъж поклати глава и се усмихна. Ардо едва го виждаше през мъглата от замаяност и притеснение, която беше обхванала мозъка му. Пехотинецът имаше проскубана брадичка и стоманеносива коса, спускаща се около лицето му на дълги, несресани кичури. Пронизващи тъмни очи наблюдаваха младежа от несиметрично и нашарено с белези лице. Ардо предположи, че мъжът е към края на трийсетте си години, но пораженията по лицето му правеха всяка догадка несигурна. Изкривените му черти обаче продължаваха да се усмихват и пехотинецът беше вдигнал ръце напред, с дланите навън, в знак, че се предава. След това мъжът бавно ги протегна през вратата и вкара брезентовата чанта вътре, поставяйки я в краката на Ардо.

— Спокойно, братко — каза той. — Изглеждаш така, сякаш тъкмо излизаш от ресоциализиращите контейнери. Те могат доста успешно да ти разбъркат главата за известно време.

Младежът успя само да кимне мрачно. Изтръпването в лакътя му започваше да отслабва.

— Джон Литълфийлд — каза пехотинецът и протегна голямата си, облечена в метална ръкавица длан. — Приятно ми е да се запознаем, братко.

Ардо премигна. Нещо в дъното на съзнанието му крещеше от далечината, но той не можеше да разбере какво му казва. Мисълта, че го наричат „братко“, го караше да се чувства замаян.

Спомените се въртяха и проблясваха за секунди в съзнанието му в непрестанен вихър от форми и цветове.

„Брат Мелников!“ — Учителят му се усмихваше мило, а лицето му беше огряно от светлината на изгряващото слънце…

Гласът на баща му: „Всички са братя в божиите очи, синко. А братята не убиват братя…“

— Брат? — Докато задаваше въпроса, младежът мигаше на парцали, опитвайки да се успокои.

— Естествено! — отговори Джон. — Всички тук сме братя. Братя по оръжие, братя в битката. Погледни истината в очите, новобранецо. Навън, в това забравено от бога място, не можем да разчитаме на никого, освен един на друг.

Лицето на Мелани, изкривено от ужас, докато зергите завличаха окървавеното й тяло извън площада…

— Да… естествено… — отговори Ардо, а очите му бяха забити в пода. — Имаме само себе си.

Джон Литълфийлд вдигна с лекота чантата и я метна върху хамака отдолу под неговия.

— Не се тревожи, синко. През по-голямата част от живота ми като пехотинец съм се бил. Стой плътно зад мен, момче, и ще оцелееш. Ще ти оправим главата и ще се почувстваш по-добре, преди да си разбрал, че ти има нещо.

Ардо го гледаше с празен поглед. Ако Литълфийлд беше в края на трийсетте, значи човекът наистина беше стар… по-стар от всички пехотинци, които младежът си спомняше да е виждал. Естествено, бе познавал възрастни мъже и докато живееше на Баунтифул. Патриарсите до един бяха старци с посивели коси. Спомняше си, че всички му бяха изглеждали невероятно мъдри. По това време се беше чувствал на сигурно място, с водачи, които бяха оцелели толкова дълго. Те притежаваха собствена мъдрост, а не взета назаем от някой друг. Сега, след като се замисли, си даде сметка, че Литълфийлд е най-възрастният мъж в пехотата с чин по-нисък от полковник, когото беше виждал.

„Стар на трийсет“ не беше нещо, което човек можеше да прочете на някой от плакатите, които пропагандираха записване в пехотата.

„Какво ми пука? — помисли Ардо. — Не съм се записал заради пенсионния си план. Дължа на зергите отплата за това, което ми причиниха, а ако успея да им го върна с лихвите, преди да са ме пречукали, още по-добре.“

Кътър се промъкна ловко през тясната рамка на вратата. Туловището му почти запълваше цялото пространство между стария войник и Ардо.

— О-о, сержант Литълфийлд! — Сарказмът на островитянина, както и презрението в тона му, бяха очевидни, когато свали погледа си по посока на пехотинеца. — Или май беше капитан Литълфийлд последния път, когато служихме заедно, а сър?

Ардо беше шокиран от това как редникът си позволява да се държи толкова непочтително с офицер, пък бил той и само сержант.

Джон явно предпочете да не забележи наглата обида и се усмихна в отговор:

— Радвам се да ви видя в отряда си, редник. А сега всички се пригответе! Лейтенант Брийн има тръни в задника и няма да миряса, докато не е проляла малко кръв, независимо от коя страна. Всички знаете задачите си, затова нека се стегнем и да излизаме!