Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (10)

Глава 9
Отстъпление

— Мелников!

Чувайки името си по комуникационния канал, Ардо рязко се извъртя.

— Раздвижи се, пехотинецо! По дяволите, Мелников! Отговори ми!

Огненото кълбо се носеше зад него, изсмуквайки въздуха между сградите. Той чувстваше с гърба си силата и глада му. Започна да тича към барикадата в края на потрошената улица, вече огряна от кървавото зарево на пламъците.

Краката на младежа сякаш бяха направени от олово. Движеха се агонизиращо бавно, а времето беше против него. Опита се да извика за помощ, но думите му звучаха деформирано и несвързано в собствените му уши.

Внезапно блясъкът го обгърна. В шлема му се разрази хаотичен кошмар, когато половин дузина различни аларми се включиха едновременно, но той нямаше възможност да обърне внимание на която и да било от тях. Сякаш плуваше сред болезнената светлина и чудовищната жега. Сервомеханизмите на костюма се бореха със силата на експлозията, за да задържат ставите на Ардо там, където им беше мястото. Прелетя през огъня, а убийствената горещина преодоляваше и последните опити на вътрешната охладителна инсталация на бронята да я спре. Чувстваше как материалът започва да се нагорещява нетърпимо, изгаряйки плътта му. Паниката го връхлиташе все по-силно и всякаква ориентация за горе, долу, вътре и вън изчезна.

Изведнъж Ардо се стовари от небето. Земята се втурна срещу него и главата му болезнено се удари във вътрешността на шлема. Зашеметен от удара, той имаше чувството, че не спира да се движи, но едрият чакъл, наполовина покрил визьора, опровергаваше тази мисъл. Полежа неподвижен, смътно отчитайки, че тънка струйка кръв се стича по плексигласовото покритие на шлема. После се изправи с усилие. Движението размаза кръвта и по визьора, и по лицето му. Огледа се. Литълфийлд се движеше рачешката към него, влачейки металната кутия след себе си. Ксианг му беше помагал с нея само преди секунди и Ардо се зачуди какво ли е станало с него. Гаусовата пушка на сержанта трещеше в ръцете му, изливайки поток от смърт. Другите от отряда също отстъпваха от барикадата.

— Движение, движение! Не спирайте да се движите! — крещеше Литълфийлд в уредбата, въпреки че не беше проблем да го чуят, дори ако шепти.

Ардо се заклатушка нестабилно към сержанта. Старият войник рязко се извърна към него, а оръжието му като по инстинкт се насочи към лицето на пехотинеца. За момент младежът видя отчаяние и страх в очите на Литълфийлд. Очакваше едва ли не да бъде поразен на място, но пръстът на спусъка се поколеба достатъчно дълго, за да види сержантът кой е насреща му.

— Дявол да те вземе, Мелников! Труден си за убиване! — каза Литълфийлд с леко истеричен смях. После се обърна към барикадата. — Отстъпление! Чухте ли ме! Отстъпваме! Сега!

Огненият кошмар, причинен от експлозията на генераторите на Уабовски, продължаваше да вилнее ентусиазирано около сградите и по дължината на улицата и не позволяваше на повечето от зергите да ги достигнат. Въпреки това някои от тях успяваха неясно как да преодолеят смъртоносната стена на места. Кътър, извисяващ се много над останалите от отряда в своя файърбатски костюм, продължаваше да изстрелва кратки плазмени залпове към гадините, които упорито се опитваха да пробият барикадата. Ардо зяпна — островитянинът продължаваше да стреля само с една ръка, докато на рамото му все така висеше подобно на парцалена кукла колонистът.

— Става… — прошепна младежът, повече на себе си, отколкото на сержанта, стоящ до него. — Някак успяваме да ги задържим!

— Глупости, успяваме! — рязко каза Литълфийлд. — Гадните, лигави хлебарки са умни. Ще ни занимават тук с минимална част от сплотената си групичка, докато останалите заобиколят и ни излязат в гръб. Свърши нещо полезно, Мелников, и хващай другата страна на кутията!

Сержантът отново се обърна към извисяващия се файърбат:

— Кътър, разкарай тоя цивилен оттук! Седжак! Екарт! Искам покриващ огън, а след това отстъпете на позиции едно — трийсет и седем и едно — трийсет и три. Намерихме си наградата, време е да се омитаме!

Кътър изръмжа по комуникационната система, но се подчини и се отдръпна назад, заедно с останалите от отряда. Черупките на зерглинги-те блестяха ярко на слънчевата светлина, докато създанията скачаха върху барикадата с грация и скорост, за които Ардо не можеше да повярва, че са възможни. Всеки от тях беше посрещнат от концентриран огън, изригващ откъм отстъпващите пехотинци.

— Как се справяме, шефе? — извика Литълфийлд.

— Времето ни изтича. — Това беше Брийн, все още намираща се в централната сграда, която в ума на Ардо се бе оказала по някакъв начин на стотици мили разстояние. — Не мога да ги видя на екрана, но знаеш, че би трябвало да идват за нас. Напускам сградата всеки момент. Координатите са ви известни. Махаме се оттук. Ясно, Пийчес?

— Да, мадам! — Гласът звучеше странно. А щом Пийчес отговаряше по командния канал на ховърциклетите, значи нещата не вървяха добре за вълчърите.

— „Виксен“, имаш ли координатите?

— Просто си докарайте красивия задник дотук, мадам, и оставете останалото на мен. Куриерската служба ще се погрижи за доставката. Пет минути до оттеглянето.

— Да вървим, хора! — извика Литълфийлд. — Нямаме много време!

Кътър изръмжа заплашително през комуникационната система и се обърна. Само един поглед стигаше на Ардо, за да разбере какъв е проблемът. Думите на островитянина бяха предназначени за сержанта, но докато говореше, студените му черни очи бяха впити в младежа:

— Искам да доложа за един изгубен файърбат, сър! Уабовски, сър!

Ардо беше сграбчил дръжката на кутията и сега пръстите му се впиха в нея. Бронята утрояваше физическата му сила, но въпреки това усещаше, че металният контейнер е тежък.

— Да се махаме — каза вместо отговор Литълфийлд.

Движейки се в тандем, двамата се затичаха обратно към площада. Сержантът посочи вляво от комуникационната кула към мястото, където беше зоната за изтегляне, и Ардо видя как всички от отряда се отправят в тази посока, покривайки периметъра в движение.

Младежът тичаше, но не можеше да прогони от ума си една определена мисъл.

— Сержант… сър, относно Уабовски, аз…

— Това бе страхотен ход, хлапе — прекъсна го Литълфийлд, а кутията, тресяща се между тях, издрънча в случаен камък. — Уабовски вече беше мъртъв, ти просто му направи услуга. А сега хабим малкото време, което ни спечели с тази услуга.

— Да… мерси… — прозвуча и гласът на Кътър, тичащ точно зад тях. Шлемът пречеше на Ардо да види лицето на островитянина, ала тонът му беше всичко друго, но не и благодарен.

— Ти си гледай цивилния, Кътър, и остави мисленето на мен. Що се отнася до теб, Мелников… ако още си жив до края на деня, може да станеш и ветеран. — Гласът на сержанта беше накъсан от усилието да тича и говори едновременно.

Гласът на островитянина, изпълнен с отрова, прозвуча точно в ухото на Ардо:

— Ветеран, а, Мелников? При това положение, защо не вървиш най-отпред? Виждал съм какво правиш с пушката и мисля, че е по-добре да те следвам. Бих се притеснявал да си зад мен…

— Остават две минути до кацането. Свалям „Виксен“ сега. Олеле! Гледай какво става долу! Наистина си разритала кошера, а, Брийн!

Те тичаха надолу по улицата, оглеждайки се встрани. Определено имаше нещо… не, имаше много неща, спотайващи се в сенките, но нищо, което Ардо наистина да може да различи. Черни призраци притичваха между сградите. „Не спирай, за да се оглеждаш — каза си той, тичайки ритмично. — Не спирай, защото ще те хванат…“

— Задръжте огъня! Не стреляйте на едно — трийсет и пет! — Гласът беше на Брийн.

Младежът се обърна, за да види какво има на посочените координати. Лейтенантът тичаше към тях с готова за стрелба пушка в ръцете си. Трима войници я следваха, с двама по-малко, отколкото бе видял само преди петнайсет минути.

— Не спирайте, продължавайте да тичате! — Издавайки заповедта, Брийн не спря. — Това ли е кутията, Литълфийлд?

— Да, мадам. — Сержантът ускори малко крачка, за да догони лейтенанта. Ардо, все още висящ на другата дръжка, се видя принуден да направи същото.

— Добра работа, сержант. — Брийн беше впила поглед във все по-близкия край на улицата. — Кое е това парче месо, висящо от Кътър?

— Нямам представа, мадам. Някаква цивилна, която е открил все още жива, когато е отишъл да прибере кутията.

— Е, Кътър, изглежда си спасил истинска, жива принцеса. — На устните на лейтенанта се появи усмивка. — Пази я, редник. Искам да си поговорим, когато се измъкнем оттук. По женски…

Ардо изведнъж чу гърмежа на гаусова пушка през интеркома. Някой наблизо стреляше с къси откоси.

— Ето ги, лейтенант! — Това беше Мелиш. — Вдясно!

— Аз също ги виждам! — извика тичащият отляво Бернели. — Мамка им! Движат се!

Без да спира, Брийн погледна към небето.

— „Виксен“! Къде се намираш?

— Заобикалям базата и пристигам. Само си дръжте полата, лейтенант, идвам след… О, по дяволите! Чакайте!

Отрядът изхвърча от убежището на сградите. Платформата за кацане на Оазис се простираше пред тях. От всяка страна имаше по няколко хангара, както и някакви складове. След клаустрофобичните улички, това място изглеждаше болезнено открито и незащитено. Отвъд платформата имаше широко поле, покрито с хидропонни ферми и пресечено от пътя, по който бяха пристигнали в градчето по-рано през деня. Ардо виждаше вертикалната стена на Басейна, намираща се далеч на юг. Зърното на Моли беше размазано в далечината, а можеше да разпознае и Каменната Стена. Той знаеше, че точно по средата се намира Сценик и тяхната укрепена база.

Изглеждаше му на милиони мили разстояние.

Редник Уилям Пийчес и редник Ейми Уиндъм снижаваха ховърциклетите си в центъра на отвореното пространство. Когато беше започнал денят, вълчърите бяха пет. Сега бяха останали само два.

— Литълфийлд, Мелников! — Лейтенантът се придвижи към паркираните ховърциклети, намиращи се в центъра на платформата за кацане. — Искам тази кутия близо до мен. Кътър! Доведи и цивилната. Всички останали, имам нужда от периметър за оттегляне. Веднага!

Ардо виждаше ветропоказателя до платформата. Не спираше да поглежда на юг, към далечните хълмове, където можеше да получи чист хамак, душ, а може би и относителна сигурност. За един ден беше убил два пъти и бе на ръба на припадък. Ако капитан Марз следваше стандартната процедура, трябваше да дойде от тази посока.

Брийн също следеше небето, търсейки някакво движение.

— „Виксен“! — извика тя. — Докладвай!

Конфедерационните пехотинци оформиха кръг около зоната за приземяване, насочвайки оръжията си навън. Пясъците, носещи се от Басейна, покриваха земята, заличавайки поставените много внимателно някога знаци. Ардо чуваше лекото дращене на пясъка, стържещ по бронята му. Но нищо друго.

— „Виксен“ — прозвуча равно гласът на лейтенанта, — на позиция сме. Каква е твоята?

Комуникационният канал пращеше тихо от статичните звуци по празната честота и всички наостриха слух, за да чуят сигнала от совалката.

— Лейтенант! Движение!

— Къде, Бернели?

— Точно отвъд хангарите, мадам! Настъпват от изток, точно зад…

— Също и от запад, лейтенант! Богове, колко са бързи!

— „Виксен“, по дяволите, обади се! — Брийн се обърна отново на юг. — Литълфийлд, виждаш ли го? Каза, че е само на една минута път. Трябваше да сме го забелязали досега.

— Би трябвало вече да е тук, лейтенант — отговори сержантът. — Нещо не е наред, мадам.

Брийн опита отново:

— „Виксен“, обади се! „Виксен“! Какво е положението ти?!

— Няма го. — Гласът на Литълфийлд беше натежал, когато посочи на юг. — Но виждам нещо друго.

Тъмни фигури бяха започнали да се придвижват по южния край на платформата.

— Зерги! — Брийн рязко си пое дъх. — Отрязват ни пътя за бягство.

Сержантът поклати глава.

— Лейтенант, мисля, че…

— Не ти плащат да мислиш, сержант! — извика Брийн. — Пийчес, Уиндъм! Оседлавайте конете! Всички останали, искам нови пълнители, заредени и готови за стрелба! Дам ли знак, вълчърите отлитат, а вие им проправяте път с всичко, което имате. Искам да пробиете зергската стена на юг. Прокарайте ми път през тия хлебарки. Останалите, тичайте през пробива и не спирайте да стреляте. Право напред и не спирайте по какъвто и да било повод, ясна ли съм?

— А после какво, лейтенант? — прозвуча гласът на Есон, леко треперещ.

— После тичаш, момче. Тичаш към базата и не се обръщаш по никакъв повод.