Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (18)

Глава 17
Нестабилна връзка

Ардо се прикри на върха на стълбата към командния мостик. Пространството вече беше доста претъпкано от големи контейнери с екипировка, които почти барикадираха масата в центъра. Бойният костюм не допринасяше за подобряване на ситуацията. Въпреки това конзолите бяха направени така, че да могат да бъдат управлявани от пехотинци и бе предвидено да са почти толкова издържливи, колкото и функционални. Младежът се чудеше защо просто не бяха избягали в дълбините на командния център, вместо да се бутат по ъглите на залата, която беше нагъчкана като консерва от сардини.

Брийн бе приклекнала зад масата. Не за първи път Ардо се впечатляваше от котешката й грация, но това не намали удивлението му. Тя изключи картата, след което внимателно взе един бинокъл и се загледа през прозорците.

— Да, виждам шест… Не, всъщност седем. Група муталиски, около миля на юг, предназначена за покритие на… да видим… между петнайсет и двайсет хидралиска. — Лейтенантът клекна обратно до масата, за да не се вижда отвън. — Може би има и още на около миля или две отвъд тях. Не мога да преценя. Основната сила явно ще ни подмине. Всички стойте неподвижно. Нека хвъркатите си се забавляват, докато оглеждат „изоставената човешка база“. Веднъж да се отдалечат поне на няколко клика оттук, ще се обадим за помощ и ще се махнем.

Ардо седеше на пода, опрял гръб в някаква конзола, точно срещу Янс. Инженерът сякаш попиваше всяка дума, излизаща от устата на Брийн. Изглеждаше блед дори на неясното осветление на командната зала и според пехотинеца кимаше малко по-енергично, отколкото беше нормално. Янс преглътна, после бавно погледна към стълбата, водеща извън мостика. Ардо проследи погледа му — гледаше към тактическия комуникационен панел. Все още включен, от него се изливаше тихият шепот на командния канал:

— Транзит алфа четири-нула-девет, излитате от платформа седем. Транзит алфа нула-шет-пет, задръжте на платформа четиринайсет. Транзит гама осем-нула-нула, излитате от платформа дванайсет. Транзит делта две-две-нула, задръжте на Лима за обмяна на пътници…

Очите на Янс се разшириха още повече, когато за втори път на запад проблесна светлина и поредният конфедерационен кораб напусна планетата.

— Още един си отиде… — прошепна той.

— Не си губят времето, бързат да се измъкнат оттук — промърмори Литълфийлд. Сержантът изглеждаше разсеян и отнесен далеч от тях, явно мислеше за нещо съвсем различно.

Ардо си каза, че си го въобразява, но кой знае защо, при тази мисъл не изпита никакво облекчение. Глъчката от високоговорителите продължаваше да му се натрапва прекалено силно.

— Не трябва ли да изключим това?

Брийн поклати глава и вдигна поглед нагоре, ослушвайки се.

— Твърде късно е, те вече са тук.

Тогава той осъзна, че също ги чува: гадният звук на крещящите едно на друго създания, подобен на дращене по черна дъска. Приближаваха до човешката база. Звукът пробиваше през прозорците и пищеше в ушите им, сливайки се с бърборенето от колоните:

— Транзит алфа нула — шест-пет, излитате незабавно от платформа четиринайсет…

— Контрол, тук „Виксен“. Моля за позволение да излетя…

Янс не смееше да диша.

— „Виксен“, задръжте на навигационен маркер Та-шуа и изчакайте. Пистите са задръстени.

— Разбрано, контрол, изчаквам на Та-шуа.

Още една колона от пламък и дим се изстреля в небето и пое към чернотата на космоса.

Мердит допълзя до Ардо и придърпа колене до гърдите си.

— Изглежда вие, войници, ще си изпуснете кораба, а?

Очите на Брийн издаваха абсолютна незаинтересованост от думите на колонистката.

— Не сме свършили с вас, госпожо Йерник.

— Не, разбира се, че не сме — отговори жената с равен глас. — Всичко, което казвам, е, че ако си изпуснете лодката, ще се наложи да обмислите други средства за отплаване.

— А — усмихна се лейтенантът и оголи прекрасните си бели зъби в хищна усмивка. — Имате предвид да се хвърлим на произвола на съдбата, следвайки шпионин, а вероятно и предател?

— Съжалявам, ако ви разочаровам, лейтенант — сви рамене Мердит, — но аз не съм шпионин.

— Но разбира се, че не сте. — Брийн спокойно погледна към прозореца. — Никакъв шпионин, никакъв сътрудник и със сигурност не и конструктор на оръжия за „Синовете на Корал“. Вие сте просто невинен цивилен инженер, хванат по случайност с невероятно мощна и опасна конфедерационна екипировка. — Лейтенантът спря, обърна се към Мердит и се усмихна ледено. — Вижте, госпожо Йерник, реших да ви повярвам. Избирам да ви вярвам, защото ако не го направя, ще се наложи да изпратя господин Мелников, онзи там, да ви изкара извън командния център и да ви разстреля колкото пъти се наложи, докато е сигурно, че сте мъртва за постоянно. Не бихте искали да предпочета да не ви вярвам, сигурна съм.

Мердит внимателно изучаваше строгото лице срещу себе си.

— Не, лейтенант, с абсолютна сигурност бих казала, че не искам.

— Тогава, госпожо Йерник — изсумтя лейтенантът предизвикателно, — засега просто се дръжте добре и аз ще продължа да ви вярвам.

— Както кажете, лейтенант — отвърна Мердит с безразличие. — Мога ли обаче да посоча, че приятелите ви много бързо напускат планетата, очевидно, без да си правят труда да проверяват за изостанали. И дори да стигнете живи до старпорта, колко точно щастливи ще са вашите командири да ви видят? Никой не обича мъртъвци, които му чукат на вратата… особено когато е в интерес на всички просто да си останат мъртви. Скоро моите приятели ще останат единствените, които предлагат билет за измъкване оттук.

Ужасяващ скърцащ звук нахлу през покрива на залата. Ардо примижа от болката в главата и напрегнато придърпа пушката по-близо до себе си.

— Никой да не мърда! — Брийн изсъска думите с възможно най-тихия глас, на който беше способна. — Те са тук.

Всички погледнаха нагоре. Зловещото пляскане от размахващи се във въздуха люспести опашки безпроблемно пробиваше през изолацията на стаята и заглушаваше дори непрестанното бърборене на комуникационния панел.

— Транзит гама осем-нула-нула, веднага излетете от платформа дванайсет. Транзит епсилон четири — три — три, задръжте на пресечен курс ро-бета!

Изведнъж се разнесе шум от тела, кацащи тежко на покрива. Ардо ясно чуваше пищенето на чудовищата, докато се влачеха над него — бяха две. Погледна към седналия насреща Янс. Човечецът се потеше обилно, а очите му бяха все така впити в приемника, сякаш искаше да изпълзи и по някакъв начин да се включи и понесе по потока на съобщенията.

— Транзит епсилон четири — три — три, можете да продължите към платформа десет…

— Контрол, тук „Виксен“, задържан на Та-шуа. Защо ме забавяте? Трябва да се видя с командващия базата и…

— „Виксен“, можете да кацнете. Обадете се на външния маркер. Край.

— Ами брат ми? Не знам дали…

Янс стисна зъби. По канала прозвуча друг глас, този път не толкова спокоен:

— Марз, за последен път ти казвам, той вероятно вече е извън планетата на неустановен транспортен кораб. Веднага си сваляй задника от небето!

— Да, сър, веднага, сър! „Виксен“ се при… докла… външ… марк…

Ардо погледна към Литълфийлд и прошепна:

— Защо се губи връзката?

— Муталиските — промърмори сержантът. — Играят си с антените.

— … послед… стоя на…

— …збрано …анзит епсилон четири — три… готов за …абавно излитане на платформа седем — ляво. „Виксен“, наляво към платформа седем — три за изключване!

— Разбрано, контрол. Тук „Виксен“, кацам на платформа седем — три.

Брийн посочи към ухото си, а после и към тавана. Ардо се напрегна да чуе по-добре.

Драскането беше спряло. Литълфийлд долепи палците си и раздвижи длани в имитация на полет. Лейтенантът сви рамене и поклати глава, а присвитите й вежди изразяваха съмнение.

Младежът несъзнателно затаи дъх. Толкова силно се беше съсредоточил в ставащото на покрива, че не забеляза първото побутване на Мердит. Чак втория път я усети и се обърна към посоката, в която сочеше тя.

Точно в Маркъс Янс.

Веднага си личеше, че човекът не беше добре. Бе блед и по цялото му тяло се стичаше пот. Трепереше видимо, а устните му се движеха, докато си говореше сам. Очите му не помръдваха от комуникационната конзола, която се намираше само на няколко крачки от основата на командния мостик.

— Транзит капа нула-седем-пет, готов за незабавно излитане. „Виксен“, какво е положението ти?

— Разкараха ли се? — изсъска Литълфийлд.

Брийн поклати глава. Не знаеше.

— Разтоварен съм, контрол. Чист съм.

— Разбрано, „Виксен“. Изключи и продължи към платформа пет — дясно. Докладвай на командващия секция три за зареждане и излитане.

— Не! — изхленчи Янс. — Не ме оставяй тук!

„Не ме изоставяй!“ — проплака Мелани…

Ардо замръзна.

— Тук „Виксен“, разбрах. Изключвам…

— Не!

С рязко движение Янс се хвърли към конзолата. Ардо се втурна след него, но закъсня. Инженерът се промъкна между две закрити командни табла и затича към ръба на мостика.

— Бързо! Спри го! — извика Брийн.

Ардо скочи след техника, но не успя да го настигне.

Янс се пребори с контролите на пулта и натисна бутона на предавателя.

— Теджис! Маркъс е! Тук съм! Не ме изоставяй! Намирам се в Сценик! Те ме изоставиха, изоставиха ме…

Ардо нямаше време да мисли, докато се хвърляше върху човека. Просто замахна с бронирания си юмрук и го стовари върху главата на Янс. Бойният костюм си свърши работата и техникът падна на земята в безсъзнание.

— Янс! Янс! Идвам за теб! Само стой там и чакай… Хей! Пуснете ме! Това е брат ми! Не можете да…

Трясък на счупени стъкла заглуши говора. Парчетата се посипаха в стаята и всички залегнаха. Ардо инстинктивно се хвърли на земята, встрани от пътя на кристалните отломъци. Чу над главата си трещенето на стрелящи импейлъри.

И сред целия шум успя да чуе гласа на Брийн, ясен и решителен, изпълващ комуникационния канал:

— Открийте огън! Открийте огън и ги избийте всичките!