Карл Май
Винету I (7)

6.
Разчитане на следи…

Аз спах наистина здраво, докато Сам ме събуди. Паркър и Стоун също бяха вече станали. Другите все още спяха дълбоко, Ратлър също. Хапнахме по едно парче месо, пихме вода, погрижихме се и за животните си и ги яхнахме, след като Сам беше дал кратки указания на двамата си другари, как да се държат при всички възможни случаи. Слънцето още не беше изгряло, когато започнахме нашия разузнавателен поход, който криеше толкова неизвестни опасности. Моето първо разузнаване! Любопитен бях как ли щеше да завърши. А колко много пъти съм ходил по-късно на разузнаване!

Веднага се отправихме в посоката, в която си бяха отишли двамата апачи — спуснахме се надолу по долината и заобиколихме врязаната в прерията гора. Следите се виждаха все още в тревата. Дори и аз, грийнхорнът, ги забелязах. Те водеха на север, докато апачите би трябвало да се намират някъде на юг от нас. Когато се озовахме зад завоя, който правеше долината, видяхме, че една голяма част от полегато изкачващата се нагоре гора е оголена — вероятно вследствие пагубната лакомия на вредни насекоми. Следите водеха през това място нагоре. Оголената гора продължаваше още доста, след което ние достигнахме една прерия, която, издигайки се леко нагоре, отиваше после на юг, като приличаше на доста сплескан зелен покрив. И тук можехме да следваме дирята лесно. Както забелязахме сега, апачите бяха заобиколили лагера ни. Щом се озовахме горе, на най-високата точка на този „покрив“, пред нас се разкри обширна тревиста равнина, която се сливаше с южния хоризонт! Въпреки че откакто апачите си бяха тръгнали, бяха изминали почти осемнадесет часа, ние видяхме, че следите им минават през равнината като права линия. Сам, който до този момент не беше продумал, поклати глава и изръмжа:

— Не ми харесва тази следа, никак не ми харесва!

— Но затова пък на мен ми харесва толкова повече — обадих се аз.

— Защото си грийнхорн, нещо, което вчера вечерта се опита отново да оспориш, сър. Въобразил си младият му господинчо, че вчера съм искал да го похваля и дори да го сравня с някой прериен ловец! Как е възможно подобно нещо! Необходимо е човек да чуе само сегашните ти думи и веднага ще разбере що за личност има пред себе си. Харесва ти следата, а? Е да, вярвам ти. Защото е толкова ясна, че и някои слепец би могъл да я напипа с ръцете си. Но за мене, стария ловец от саваните, тя е подозрителна.

— А за мене не е.

— Затваряй си човката, уважаеми сър! Не съм те взел със себе си само за да слушам твоите глупости. Когато двама индианци оставят толкова ясна следа, това поражда винаги опасения, а още повече при дадените обстоятелства, понеже те напуснаха лагера ни като врагове. Много вероятно е да искат да ни примамят в някоя клопка, защото са убедени, че ще ги проследим.

— Каква ли ще да е тази клопка?

— Не може да се каже отсега.

— А къде ще ни я поставят?

— Там на юг. Много са ни улеснили при преследването им в тази посока. Ако с това не се стремяха към някоя определена цел, те щяха да се помъчат да заличат следите си.

— Хмм! — изръмжах аз.

— Какво? — попита дребосъкът.

— Нищо.

— Ами! Струва ми се, че искаше да кажеш нещо.

— Нямам такова намерение!

— Защо?

— Имам всички основания да си държа човката затворена, иначе ще си помислиш, че искам да те накарам да слушаш моите глупости. А, откровено казано, нито умея, нито имам желание да говоря глупости.

— Я не приказвай такива работи! Между приятели не бива да се мерят думите на кантар. Нали трябва да понаучиш нещо. А как ще научиш, ако не говориш? И така — какво означаваше това „хмм“, което изпусна преди малко?

— Не споделях мнението ти. Не вярвам, че ни кроят клопка.

— Аха! А защо?

— Двамата апачи се стремят да се върнат при племето си. Искат да поведат хората си колкото се може по-бързо към нашия лагер, а освен това имат при себе си в тази горещина и един труп. Това са две много важни причини, поради което те яздят с най-голямата възможна бързина, иначе трупът ще започне да се разлага, а и ще ни изпуснат, ако се забавят. Следователно не са имали време да заличат дирите си. Според мен това е единствената причина, на която дължим тази ясна следа.

— Хмм — изръмжа Сам на свой ред.

— А дори и да греша — продължих аз, — пак можем да ги следваме спокойно. Докато се намираме из тази обширна равнина, няма от какво да се страхуваме, защото ще можем да забележим всеки неприятел отдалече и да се оттеглим навреме.

— Хмм! — изръмжа той отново, като ме погледна отстрани. — Спомена за трупа. Мислиш ли, че двамата ще вземат трупа със себе си при тази топлина?

— Да.

— И няма да го погребат някъде по пътя?

— Няма. Мъртвецът е бил почитан от тях извънредно много. Техните обичаи изискват погребението да се извърши с необходимата индианска тържественост. Тази церемония би била още по-величествена, ако се окаже възможно увенчаването й със смъртта на убиеца. Затова те ще запазят трупа и ще побързат да пипнат Ратлър и всички нас. Това може да се очаква със сигурност от тях, доколкото ги познавам.

— Доколкото ги познаваш ли? Ах, значи си роден в земите на апачите?

— Глупости! Кой е казал подобно нещо?

— Ами че откъде ги познаваш?

— От книгите, за които не искаш и да чуеш.

— Well — кимна той. — Да яздим по-нататък!

Не ми каза дали споделя мнението ми. Но когато от време на време ми хвърляше някой скрит поглед отстрани, по гъстата растителност, обрасла лицето му, преминаваше лека тръпка. Познавах това потръпване, то бе винаги сигурен признак, че мозъкът му се опитва да смели нещо с големи усилия.

Понесохме се в галоп през равнината. Тя беше от онези савани, обрасли с ниска трева, които се намират високо горе между изворите на Канейдиън и Ред Ривър. Следата беше триредна, като че ли някой я бе направил с огромна тризъба вилица. Индианците бяха водили конете си все още един до друг, така, както бяха напуснали лагера ни. Положително им беше струвало големи усилия да придържат трупа изправен толкова продължително време, защото досега не бяхме открили никакви признаци, които можеха да докажат, че бяха взели някакви мерки, за да облекчат положението си. Но тайно в себе си си казвах, че едва ли биха издържали така още дълго време.

Сега вече Сам Хокинс сметна, че е настъпил моментът да започне обучението ми. Обясни ми как по външния вид на дирята може да се направи заключение, дали конникът е яздил ходом, в тръс или в галоп. Това можеше да се различи и запомни лесно.

След около половин час пред нас се показа гора, при която като че ли равнината свършваше, но всъщност саваната само правеше завой. Докато продължавахме да яздим по равнината, гората остана от лявата ни страна. Нейните дървета не растяха нагъсто, така че през нея спокойно можеха да преминат конници един подир друг. Трите коня на апачите се движеха обаче един до друг и следователно не са могли да минат през гората. Беше ясно, че поради тази причина са били принудени да заобикалят; ние последвахме със задоволство този път, защото той беше открит. Предполагам, че след години, когато вече не бях „грийнхорн“, едва ли щеше да ми мине през ум мисълта да заобикалям гората, а щях да мина през нея. При сегашното положение на нещата ние непременно щяхме пак да се натъкнем на дирята от другата страна на гората.

Постепенно прерията ставаше все по-тясна и по-тясна, докато се превърна в тревиста ивица и погледът не можеше да достигне вече надалеч, защото по нея растяха отделни храсти. Скоро стигнахме до едно място, където апачите бяха спирали, това беше при едни гъсти храсталаци, от които стърчаха няколко високи и стройни букови и дъбови дървета. Обиколихме най-напред предпазливо това място няколко пъти на конете си, докато се убедихме, че червенокожите са го напуснали отдавна. На едно място тревата между храстите беше съвършено изпотъпкана. Грижливото изследване на дирите ни показа, че тук апачите са слезли от конете си и са сложили трупа на земята. После са навлезли навътре в храсталака, за да отрежат дъбови клони и да ги окастрят. По земята се виждаха малки клончета и шума.

— За какво ли са им били тези клони? — попита Сам, като ме погледна наставнически.

— Направили са носилка за трупа — отвърнах аз невъзмутимо.

— Откъде го разбра?

— От мене си.

— Как така?

— Отдавна очаквах подобно нещо. Не е било лесна работа да се прикрепя трупът изправен толкова дълго време. Затова предположих, че апачите ще потърсят начин да си помогнат още при първата си почивка.

— Тази мисъл не е лоша. И такива работи ли има в твоите книги, сър?

— Дословно същия случай не съм чел. Но много зависи от начина, по който се чете една такава книга. Човек наистина може да научи много неща от тях и да приложи наученото на практика и при други подобни случаи.

— Хмм, странно! И все пак струва ми се, че тези, които пишат подобни работи, са били в Запада. Впрочем предположението ти съвпада с моето. Нека въпреки това се убедим дали е вярно!

— Струва ми се, че те не са направили носилка, каквато се поставя между два коня, а носилка, която може да се влачи след коня.

— Защо мислиш така?

— Защото апачите разполагат само с един свободен кон. В такъв случай могат да се спрат само на втория вид носилка.

— Правилно. Но този вид носилка оставя ужасна следа, която може да се окаже гибелна за ездачите. Впрочем струва ми се, че апачите са били тук вчера привечер. Следователно скоро можем да разберем дали са почивали през нощта, или са продължили пътя си.

— Мисля, че трябва да очакваме второто, защото те имат двойно основание да бързат.

— Съвършено правилно. Но да видим!

Бяхме слезли от конете си и вървяхме бавно по следата, като водехме животните за поводите след себе си. Дирята изглеждаше сега съвсем друга. Тя пак беше тройна, само че имаше друг вид. Средната следа беше образувана от конските копита, а двете крайни бяха издълбани от носилката. Тя беше направена, изглежда, от два здрави клона отстрани, между които бяха поставени напречни пръти, а трупът беше вързан просто отгоре.

— Оттук нататък са яздили един зад друг — каза Сам. — Трябва да са имали някаква причина, защото мястото е достатъчно, за да яздят един до друг. Да проследим дирята!

Отново яхнахме конете и потеглихме в тръс. През това време непрекъснато ме занимаваше мисълта, защо апачите са продължили пътя си един зад друг. Усилено си блъсках главата и скоро ми се стори, че намерих разрешението. Затова посъветвах моя спътник:

— Сам, понапрегни зрението си! Може би скоро следата ще се поизмени и точно тази промяна апачите не са искали да забележим.

— Как така ще се измени? — озадачи се той.

— Те са направили носилката не само за да улеснят придвижването си, а и за да могат да се разделят незабелязано.

— Ама че мисъл! Да се разделят! И насън няма да им дойде тази мисъл, хи-хи-хи-хи! — изсмя се той.

— Насън — не, но в действителност.

— Тогава я ми кажи откъде имаш това хрумване! В този случай книгите не са ти добър съветник.

— Такова нещо не съм чел в тях, сам си го измислих, но, разбира се, само благодарение на това, че съм чел много внимателно тези книги и съм се вживявал в съдържанието им.

— Е, и?

— Досега ти игра ролята на учител: сега пък аз ще ти задам един въпрос.

— Сигурно ще е много умен. Любопитен съм да го чуя!

— Защо изобщо индианците яздят почти винаги един зад друг? Все пак това не е свързано с удобството или общителността?

— Не, а за да не може никой, който открие следите им да разбере броя на конниците.

— Видя ли! Струва ми се, че и сега причината е тази.

— Дрън-дрън!

— Така е, така е. Защо иначе двамата ще яздят един зад друг, след като има място за повече от три коня?

— Изглежда, несъзнателно или, и това може би е истинската причина, заради мъртвия. Първият от тях избира пътя. След това идва конят с трупа, а след него следва другият, който внимава да не би носилката да се разглоби или пък трупът да се развърже.

— Възможно е. Но от главата ми не излиза мисълта, че те бързат страшно много, за да ни пипнат. Пренасянето на застреляния става бавно. Следователно много вероятно е един от тях да избърза напред, за да събере войните на апачите колкото се може по-бързо.

— Това са фантазии. Аз казвам, че и през ум няма да им мине да се разделят.

Защо ли трябваше да споря със Сам? Можеше и да греша. Да, вероятно бърках, защото той беше опитен скаут, а аз си бях грийнхорн. Затова замълчах, но наблюдавах зорко следите.

Не след дълго стигнахме до коритото на широк, но плитък поток, който сега беше напълно пресъхнал. Това беше едно от онези речни корита, които се изпълват през пролетта с вода от планините, но остават сухи през останалото време. Дъното между двата ниски бряга беше покрито с огладени дребни камъчета, между които тук-там се виждаха наноси от фин пясък. Следата пресичаше речното корито.

Докато прекосявахме бавно дъното на протока, аз оглеждах внимателно камъните и пясъка отляво и отдясно. В случай че бях отгатнал намеренията на апачите, тук мястото беше подходящо да се разделят. Ако някой от тях продължеше пътя си на известно разстояние нагоре или надолу по речното корито, като направляваше коня си да стъпва само по твърдите камъчета, по които не се отпечатваха следи, той щеше да успее да изчезне, без да остави никаква диря. Ако другият продължеше пътя си с коня и носилката зад себе си, тогава следата от тези два коня можеше да бъде взета за старата диря от трите коня.

Яздех непосредствено зад Сам Хокинс. Почти бях стигнал до отвъдния бряг, когато забелязах върху наслоения пясък, достигащ тъкмо на това място до речните камъни, малка кръгла вдлъбнатинка, чиито ръбове се бяха разрушили. Тя имаше приблизително размерите на голяма чаша за кафе. По онова време нямах още сигурния поглед, проницателността и опита от по-късните години. Но това, което бих твърдял и доказал след години, сега поне го подозирах, а именно, че тази малка вдлъбнатина произхожда от конско копито, което се беше подхлъзнало от камъните в по-ниско наслоения пясък. Когато достигнахме отвъдния бряг, Сам се накани да продължи по дирите. Аз обаче го задържах.

— Сам, ела с мене наляво!

— Защо? — попита той.

— Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Веднага ще разбереш. Ела само с мене!

Подкарах коня си надолу по брега на изсъхналото корито. Той беше обрасъл с трева. Не бяхме изминали повече от двеста конски крачки, когато откъм песъчливото корито изскочи следата на един конник, която съвсем ясно продължаваше из тревата в южна посока.

— Какво е това тука, Сам? — попитах аз, много горд, че се оказах прав, макар да бях новак.

Очичките на Сам се смалиха още повече, като че ли искаха да се скрият в очните си кухини, а хитрото му лице се удължи.

— Конски стъпки! — отговори той учудено.

— А откъде са се появили?

Той погледна над изсъхналото корито и като не забеляза по него отпечатъци, каза:

— Във всеки случай идват от леглото на пролетния поток.

— Разбира се. А кой ли може да е ездачът?

— Откъде мога да зная.

— Е, тогава ще ти кажа аз: един от двамата апачи!

Лицето му се удължи още повече — една способност, която още не бях наблюдавал у него.

— От тези двамата? Невъзможно!

— Възможно е! Разделили са се, както предположих, неотдавна. Ела да се върнем към нашата следа! Ако я огледаме внимателно, ще открием, че нататък е оставена само от два коня.

— Би било учудващо. Да я разгледаме. Много съм любопитен.

Върнахме се обратно и огледахме следите по-внимателно, нещо, което едва ли бихме направили, ако не беше моето откритие. И наистина, установихме, че оттук нататък бяха вървели само два коня. Сам се покашля няколко пъти и няколко пъти ме огледа недоверчиво от глава до пети.

— Как стигна до извода, че отделящата се следа трябва да излезе на брега на онова място?

— Забелязах следа от копито долу в пясъка, а останалото беше лесно да се заключи по нея.

— Странно! Покажи ми следата!

Заведох го при споменатото място. Тогава той ме огледа отново, но този път с още по-голямо недоверие и ме попита:

— Сър, ще ми кажеш ли истината?

— Разбира се. Или мислиш, че някога съм те лъгал?

— Хмм, изглеждаш ми искрен и честен човек, но в този случай все пак ти нямам доверие. Никога ли не си бил в прерията?

— Никога.

— А изобщо в Дивия Запад?

— Никога.

— А в Съединените щати?

— Не.

— А може би си бил в някоя друга страна, където също има прерии и савани или нещо подобно на тукашния Запад?

— Не. Не съм бил!

— Тогава да те вземат дяволите; човек изобщо не може да те разбере!

— Охо, Сам Хокинс, нима това е благословията на приятел, за какъвто ми се пишеш?

— Е, не ми се сърди, когато ми кипне при подобни случаи! Но идва някакъв си грийнхорн в Запада съвършено бос по всички въпроси, и още при първия разузнавателен поход кара стария Сам Хокинс да се черви. За да останеш хладнокръвен в такъв случай, трябва да си ескимос или гренландец, ако не се лъжа. Когато бях младеж на твоите години, бях десет пъти по-умен от тебе, а сега на тази възраст изглеждам десет пъти по-глупав. Не е ли тъжно за един уестман, който си има своето чувство за чест?

— Не го взимай толкова присърце.

— Охо, но това ме засяга! Трябва да си призная, че ти имаше право. Как стана тави работа!

— Стана, защото аз мислих последователно и си направих вярно заключение, което е много важно.

— Заключение ли? Това пък как го правиш, с ключ ли?

— Не. Имам предвид „да си извадиш заключение“.

— Не го разбирам. Много ми е сложно.

— Е, направих си следния извод: когато индианците яздят един зад друг, те се стремят да направят дирите си по-незабележими: Двамата апачи са яздили един зад друг, следователно са искали да прикрият следите си. Това ти е ясно, нали?

— Разбира се.

— Чрез този правилен извод аз достигнах до правилното решение. Ще ти кажа още един извод или заключение. Искаш ли да го чуеш?

— Защо не?

— Ти се казваш Хокинс. Това означава „сокол“, нали?

— Точно така.

— Тогава Слушай! Соколът яде полски мишки. Вярно ли е?

— Да. Като ги хване, ги изяжда.

— Тогава ето как гласи заключението: соколът яде полски мишки, ти се казваш Хокинс, следователно ядеш полски мишки.

Сам отвори уста, отправи ми един смаян поглед, след което избухна:

— Сър, подиграваш ли ми се? Няма да позволя такова нещо! Съвсем не съм някой палячо, на когото можеш да се подиграваш заради гърбицата му. Това дяволско твърдение, че ям мишки, и то мизерни полски мишки, е тежка обида за мене. Искам удовлетворение. Какво ще кажеш за един дуел?

— Великолепно!

— Да, великолепно! Ти си следвал, нали?

— Да.

— Тогава имаш право да се дуелираш.^[1] Ще ти изпратя моите секунданери.^[2] Ясно ли е?

— Да. Но ти следвал ли си?

— Не.

— Тогава нямаш право да се дуелираш и в такъв случай ще ти изпратя моите терцианери или квартанери.^[3] Ясно ли е?

— Не, не разбирам тези думи — каза той, лицето му придоби смутен израз.

— Е, след като не разбираш правилата на дуелирането и като не знаеш дори значението на твоите секунданери и моите терцианери и квартанери, тогава не можеш и да искаш от мене удовлетворение. Но аз ще ти дам доброволно удовлетворение.

— Какво удовлетворение?

— Подарявам ти моята кожа от сивата мечка.

Очичките на Сам веднага придобиха блясъка си.

— Но тя ще ти трябва!

— Не. Давам ти я.

— Наистина ли?

— Да.

— Heigh-day, приемам! Благодаря, сър, много благодаря! Halloo, ех, че ще се ядосват другите! Знаеш ли какво ще си направя от нея?

— Кажи!

— Нова ловна дреха, дреха от кожата на гризли. Какъв триумф! Сам ще си я направя. За такива дрехи съм отличен шивач. Я виж старата ми дреха, виж колко майсторски съм я поправял и кърпил!

Той посочи праисторическия чувал, в който бе облечен. По него кожените кръпки бяха една върху друга, така че дрехата беше придобила дебелината на дъска.

— Но — прибави той в голямата си радост — ушите, ноктите и кучешките й зъби ще останат за тебе. Не ми трябват за дрехата, а и ти си се сдобил с тези символи на победата в борба, в която животът ти е бил в опасност. Ще ти направя от тях огърлица. Разбирам от такива неща. Съгласен ли си?

— Разбира се.

— И постъпваш правилно, защото така всеки от нас ще има на какво да се радва. Ти си наистина човек на място. Подаряваш кожата от гризли на твоя Сам Хокинс. А сега можеш да разправяш, че ям не само полски мишки, но и плъхове; няма да смутиш душевния ми мир ни най-малко. Що се отнася до книгите — все пак виждам, че те не са чак толкова лоши, както си мислех отначало. Човек наистина може да научи много неща от тях. Действително ли ще напишеш някоя книга?

— Може би няколко.

— За твоите преживявания?

— Да.

— А ще пишеш ли и за мене в тях?

— Само за моите най-близки приятели — кимнах аз, — така да се каже, за да им издигна писмен паметник.

— Хмм, хмм! Забележително! Издигане на паметник! Това звучи съвсем иначе, не е като вчера. Вчера трябва нещо слухът ми да ме е заблудил. И ще ме има ли и мене в книгите?

— Само ако желаеш, иначе не.

— Слушай, сър, желая! Дори те моля да пишеш за мене.

— Добре, така да бъде.

— Чудесно! Но ще трябва да ми направиш една услуга.

— С удоволствие. Каква е тя?

— За всичко ли ще разказваш в книгите, което сме преживели заедно?

— Да.

— Тогава не споменавай, че не съм намерил следата, която се отделя тук! Сам Хокинс да не може да намери такова нещо! Ще се срамувам от всички читатели. Ако бъдеш така добър да го премълчиш, тогава можеш спокойно да пишеш за мишките и плъховете. Все ми е едно какво ще мислят хората за моето ядене. Но ако те ме вземат за уестман, който не може да намери следата на един индианец, това би ме измъчвало вътрешно страшно много.

— Тази работа няма да стане, скъпи Сам — възразих аз.

— Няма ли? А защо?

— Защото всеки от моите герои трябва да бъде описан такъв, какъвто си е в действителност. В противен случай ще бъде по-добре, ако изобщо не пиша за тебе.

— Не, не, аз искам да ме има непременно в книгата! А и във всеки случай по-добре е да кажеш истината. Ако разкриеш грешките ми, това ще бъде един поучителен пример за читателите ти, които са глупави като мене, хи-хи-хи-хи! Но аз, след като знам, че моите приключения ще бъдат печатани, ще направя всичко възможно да избягна в бъдеще подобни грешки. И така, разбрахме ли се?

— Напълно — потвърдих аз.

— Тогава да продължим напред.

— Но по коя следа? По единичната ли?

— Не, по тази тук.

— Да, тя, изглежда, е на Винету.

— Защо мислиш така?

— Един от тях е останал с трупа и се придвижва бавно — обясних аз, — а другият е избързал напред, за да събере бързо воините. Сигурно това ще стори вождът.

— Yes, вярно е. И аз съм на същото мнение. Засега вождът не ни интересува. Ще последваме сина му.

— Защо?

— Защото искам да разбера дали пак е лагерувал. Това е причината. И така, напред, сър!

Продължихме в тръс, без да ни се случи нищо особено. И местността, през която яздехме, не заслужава особено описание. Сам спря коня си едва когато до обед оставаше само един час.

— Стига ни толкова — каза той, — да се връщаме. И Винету е яздил цялата нощ, без да спира. Много бързат и ние можем скоро да очакваме нападението им, може би преди да са изминали и петте дни, през които мислите още да работите.

— Това би било лошо!

— Лошо ще е. Ако спрете да работите и си оберем крушите, работата ще остане незавършена. Ако останем, ще бъдем нападнати и работата пак няма да бъде довършена. Трябва да поговорим по този въпрос с Банкрофт сериозно.

— Може би ще се намери някакъв изход.

— Не виждам какъв.

— Мисля, че трябва на първо време да помислим за нашата сигурност, а после, след като апачите се оттеглят, да довършим работата.

— Да, може би това ще реши въпроса — каза Сам замислено. — Да видим какво ще кажат другите. Трябва да побързаме, за да стигнем в нашия лагер, преди да е настъпила нощта.