Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Винету (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winnetou I, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 109 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2011)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Карл Май. Винету I

Немска, I издание

 

© Веселин Радков, преводач, 1981

© Любен Зидаров, художник, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

KARL MAY’S GESAMMELTE WERKE — Band 7

Winnetou I

Karl-May-Verlag, Bamberg

Herausgegeben von Dr. E. A. Schmid, 1951

 

Редактор Федя Филкова

Редактор на издателството Жела Георгиева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Антоанета Петрова

Библиотечно оформление Стефан Груев

 

Код № 11 65376 21532 6126-1-81

Издателски № 542.

Дадена за набор 25. XII. 1980 г.

Подписана за печат 27. V. 1980 г.

Излязла от печат 18. VII. 1980 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 28.50 Издателски коли 28.50 УИК 28.26

Цена 2,43 лв.

 

Издателство „Отечество“, Том 1, София, 1981

Печатница „Тодор Трайков“, София, 1981

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция от Светослав Иванов

4.
Клеки-петра

Щом се съмна, ние преместихме лагера си в горния край на долината. Хокинс, Стоун и Паркър не участваха в работите по преместването, защото Сам беше решил да обяздва своята нова Мери и двамата му другари го придружиха, когато той се отправи към прерията, където бяхме хванали мулето. Там имаше достатъчно място за намеренията на Сам.

Ние, земемерите, започнахме най-напред да забиваме жалоните, при което ни помагаха неколцина от подчинените на Ратлър. Той самият се мотаеше с останалите си хора из околността, без да подозира никаква опасност. Постепенно се приближихме до мястото, където бях убил двата бизона. За мое учудване забелязах, че старият мъжкар беше изчезнал. Приближихме се и видяхме, че от мястото, където беше лежал трупът, към храстите водеше широка диря. Тревата беше изпомачкана на една ширина от около метър и половина.

— Zounds! Нима е възможно? — извика Ратлър учудено. — Когато бяхме тук, за да вземем месото, разгледах двата бизона най-внимателно. Бяха мъртви. И все пак този тук е имал някаква искрица живот.

— Така ли мислите? — попитах го аз.

— Разбира се. Вие да не смятате, че някой умрял бизон може сам да се отдалечи?

— Нима е необходимо сам да се отдалечи? Може и да бъде отдалечен.

— Така ли? А от кого?

— Например от индианци. По-нагоре открихме следа от индиански крак.

— Ах! Колко умно може да говори един грийнхорн! Ако е отмъкнат от индианци, тогава откъде са дошли те?

— Отнякъде.

— Това е много правилно. Може би дори са паднали от небето! Само оттам остава да са дошли, защото иначе щяхме да видим следите им. Не, сигурно в бизона е имало някаква искрица живот и когато се е съвзел, той се е завлякъл оттук до храстите. И там си е умрял. Да го потърсим!

Той тръгна с хората си по следата. Може би си мислеше, че и аз ще тръгна с тях. Но аз останах, защото не ми хареса подигравателния начин, по който беше говорил, а и имах още работа. Впрочем беше ми съвсем безразлично къде се бе дянал трупът на стария бизон. Затова започнах отново да работя, но още не бях успял да хвана жалона, когато откъм храстите се разнесе многогласен вик на ужас. Изтрещяха два, три изстрела, след което чух гласа на Ратлър:

— На дърветата, бързо на дърветата, иначе сте загубени! Тя не може да се катери по тях.

Кой ли не можеше да се катери по дърветата?

В този момент от храстите излетя един от хората на Ратлър, като правеше такива скокове, на каквито човек е способен само в смъртен страх.

— Какво има, кой е там? — извиках му аз.

— Мечка, огромна мечка гризли! — изпъхтя той, като профуча покрай мене.

В същия миг креслив глас завика:

— Помощ! Помощ! Хвана ме! О-о, о-о!

Така може да реве някой само тогава, когато вижда пред себе си зейналата паст на смъртта. Човекът сигурно бе изпаднал в най-голяма опасност. Трябваше да му се помогне. Но как? Бях оставил пушката си при палатката, защото ми пречеше да работя. Това не можеше да се нарече непредпазливост от моя страна, тъй като ние, земемерите, разчитахме на закрилата на уестманите. Ако тепърва исках да изтичам до палатката, човекът щеше да бъде разкъсан от мечката, още преди да съм се върнал. Следователно трябваше да му се притека на помощ, както си бях, а имах в пояса си само нож и два револвера. Но какви оръжия са това срещу сивата мечка! Гризли е роднина на измрялата пещерна мечка и всъщност мястото й е в праисторическата епоха. Изправена на задните си крака, тя достига до три метра височина, а аз съм убивал сиви мечки, достигащи на тежина до пет центнера. Гризли има такава огромна сила, че може да тича с лекота, държейки в устата си някой елен, жребец или юница. Един конник може да й избяга само ако има здрав и издръжлив кон. В противен случай тя го настига. Ето защо, като се има предвид тази огромна сила, безстрашие и неизчерпаема издръжливост на гризли, индианците считат убиването й за невероятно смела постъпка.

И така аз се втурнах към храстите. Следата водеше още по-надалече — чак до мястото, където започваше гората. Мечката бе завлякла стария бизон при дърветата. Тя беше дошла откъм гората и не бяхме забелязали следите й, защото беше влачила бизона обратно по тях и ги беше заличила.

Наоколо обстановката беше ужасна. Зад мене крещяха земемерите, които тичаха към палатката за оръжията си, пред мене викаха уестманите и сред тези крясъци се разнасяше неописуемият рев на човека, когото мечката беше докопала в лапите си.

Приближавах се до мястото с големи скокове. Сега можех да чуя и страшното ръмжене на мечката. В следващия миг се озовах при мястото на нещастието. На земята лежеше напълно разкъсаното туловище на бизона. Отляво и отдясно ми завикаха уестманите, които бяха избягали бързо по дърветата, където се чувстваха доста сигурни, защото много рядко се е случвало гризли да се катери по дърветата. Право пред мене, от другата страна на разкъсания бизон, един от уестманите се беше опитал да се покатери на едно дърво, но е бил застигнат от мечката. Горната част на тялото му лежеше върху най-долния клон, ръцете му бяха вкопчени в стеблото на дървото, а гризли, която се беше изправила, разкъсваше с предните си лапи бедрата и корема му.

Човекът беше осъден на смърт, никой не можеше да го спаси. Не бях в състояние да му помогна и никой не би имал правото да ме упрекне, ако сега решех да избягам. Но гледката, която се разкри пред очите ми, оказа непреодолимо въздействие върху мене. Грабнах една от захвърлените пушки. За съжаление тя не беше заредена отново. Хванах я за цевта и като прескочих бизона, нанесох с всичка сила по главата на мечката удар с приклада. Смешна работа! Пушката се строши в ръцете ми, като че ли беше от стъкло. На такъв череп не можеш да сториш нищо дори и със секира. Но аз все пак успях да отклоня вниманието на гризли от жертвата й. Мечката обърна глава към мене, не бързо, както би сторило животно от рода на кучетата или котките, а бавно, като че ли беше учудена от глупавата ми постъпка. Като ме измери с малките си очи, тя, изглежда, премисляше дали да остане при първата си жертва, или да сграбчи мене. Тези няколко секунди ми спасиха живота, защото през това време в главата ми дойде една мисъл, зароди се един план, който след всичко чуто от Сам Хокинс беше сигурно единственият, който можеше да ми помогне в моето положение, въпреки че противоречеше на ловните правила. Измъкнах един от револверите, приближих се с няколко скока до мечката, която беше с гръб към мен, но беше извила главата си, за да ме наблюдава, и стрелях три, четири пъти в очите й. Всичко това извърших колкото се можеше по-бързо. После отскочих далече настрани и се спрях да видя какво ще стане, като изтеглих закривения си ловджийски нож.

Ако бях останал неподвижен, щях да заплатя с живота си, защото ослепеният хищник веднага остави дървото и се хвърли към мястото, където се намирах само секунда преди това. Но вече не бях там и мечката започна да ме търси, като раздаваше страшни удари с лапите си по всички посоки и злобно фучеше. Държеше се направо като обезумяла, въртеше се около оста си, къртеше цели чимове, протягаше надалече предните си лапи и правеше скокове на всички страни, за да ме докопа, но не можеше да ме открие, защото за щастие изстрелите ми я бяха улучили добре. Може би обонянието й щеше да изиграе нелошо ролята на водач, но мечката беше побесняла от ярост и това й пречеше да се възползва спокойно от сетивата си.

Най-после тя съсредоточи вниманието си повече върху своите рани, отколкото върху онзи, който беше виновен за тях. Седна на земята, вдигна предните лапи и ги прекара върху очите си, като сумтеше и скърцаше със зъби. В този момент се озовах бързо до нея, замахнах и забих ножа си два пъти между ребрата й. Тя посегна светкавично към мен, но аз бях вече отскочил. Не бях успял да улуча сърцето й и гризли поднови търсенето с удвоена ярост. То продължи може би десетина минути. През това време тя загуби много кръв и очевидно отпадна. После отново седна, за да потърка очите си. Това ми даде възможност да й нанеса още два светкавични удара с ножа и този път улучих по-добре. Тя залитна напред, докато отскачах настрани, направи няколко крачки, като се олюляваше и фучеше, сви встрани, пак се върна обратно, опита се да се изправи, но не й достигнаха силите, падна, претърколи се няколко пъти насам-натам, като се мъчеше напразно да се изправи на крака, след което се изпъна и замря. Знам, че тази победа не беше извоювана по начин, достоен за един ловец, но тогава бях новак, а и освен това ставаше въпрос за живота ми.

— Слава богу! — извика Ратлър от дървото, на което седеше. — Звярът е мъртъв. Той беше страшна опасност за нас.

— Не виждам къде е страшното за вас — отвърнах му аз. — Вие се погрижихте добре за вашата безопасност. Сега можете да слезете от дървото.

— Не, не, все още не. Разгледайте преди това гризли добре и вижте дали наистина е умряла!

— Мъртва е.

— Не може да се твърди току-така. Нямате представа колко жилав живот има този звяр. Разгледайте го първо.

— Заради вас ли? Ако искате да знаете дали е умряла, вижте сам! Нали сте прочут уестман, а пък аз съм само един грийнхорн.

След тези думи се отправих към неговия другар, който все още висеше на дървото във вече описаното положение. Той беше престанал да реве и не се помръдваше. Лицето му беше разкривено и широко отворените му очи ме гледаха втренчено със стъклен поглед. Месото на бедрата му беше свлечено до костите, а вътрешностите му висяха навън. Успях да потисна ужаса, който ме обзе, и му викнах:

— Пуснете се, сър. Ще ви сваля долу.

Той не отговори и с нищо не издаде, че ме е чул. Помолих другарите му да слязат от дърветата и да ми помогнат. Но „прочутите“ уестмани не се помръднаха, докато не разтърсих няколко пъти мечката, за да им докажа, че наистина е мъртва. Едва тогава те се осмелиха да се смъкнат на земята и ми помогнаха да свалим страшно обезобразения им другар. Това не беше никак лесно, защото ръцете му стискаха ствола на дървото толкова силно, че ние трябваше да употребим големи усилия, за да освободим ръцете му. Беше мъртъв.

Неговият ужасен край, изглежда, не трогна много другарите му, защото те му обърнаха гръб с безразличие, а предводителят им каза:

— Сега ще обърнем листа — до преди малко мечката искаше да ни изяде, а сега ние ще я изядем. Бързо, момчета, да й свалим кожата и да се доберем до бутовете и лапите й!

Ратлър извади ножа си и коленичи, за да превърне думите си в дела. Тогава аз се намесих.

— Щеше да бъде по-славно, ако й бяхте показали ножа си, докато беше жива. А сега е много късно. Не си правете труда!

— Какво? — подскочи той. — Да не би да искате да ми попречите да си опека едно парче от нея?

— Точно това искам, мистър Ратлър.

— А с какво право?

— С най-неоспоримото право на света. Аз убих мечката.

— Не е вярно! Да не би да твърдите, че един грийнхорн може да убие с ножа си гризли?! Като я видяхме, ние стреляхме по нея.

— След което избягахте бързо по дърветата.

— Но куршумите ни я улучиха. В края на краищата тя умря от тях, а не от няколкото бодвания, които й нанесохте с ножа си, когато беше вече полумъртва. Мечката е наша и ще правим с нея, каквото си искаме. Ясно ли ви е?

Той действително искаше да се залови с мечката, но аз го предупредих.

— Мистър Ратлър, оставете веднага мечката на мира; иначе ще ви науча да уважавате думите ми! Ясно ли ви е?

Тъй като въпреки думите ми той заби ножа си в мечката, аз го хванах, тъй както беше клекнал пред мене, с двете си ръце през кръста, вдигнах го и го хвърлих срещу най-близкото дърво, където той се удари и се свлече шумно на земята. В този момент ми беше съвсем безразлично дали ще си счупи нещо, или не. Още докато летеше във въздуха, аз измъкнах втория си револвер, който беше още зареден, за да мога да посрещна всяко враждебно действие. Той се изправи на крака, хвърли ми един мълниеносен поглед и стисна здраво ножа си.

— Ще ми платиш за това! Вече ме удари веднъж, но сега ще се погрижа подобно нещо да не се случи и трети път.

Той се опита да се приближи към мене. Тогава вдигнах револвера си срещу него и го заплаших:

— Още една крачка и ще получиш куршум в главата си! Хвърли ножа! При „три“ ще стрелям, ако още не си го хвърлил. И така: едно… две…

Той държеше здраво ножа си и аз наистина щях да стрелям не в главата му, а само щях да го раня в ръката, тъй като трябваше на всяка цена да го респектирам. Но за щастие не се наложи да стрелям, защото в този опасен момент се разнесе силен глас:

— Джентс, да не сте полудели? Каква толкова важна причина може да има, че белите са решили да си извият взаимно вратовете? Спрете!

Погледнахме в посоката, откъдето се бяха разнесли тези думи, и видяхме някакъв мъж да излиза иззад едно дърво. Имаше дребна фигура, беше слаб, гърбав и облечен почти като индианец. Не можеше веднага да се разбере дали беше бял, или червенокож. Острите черти на лицето му сочеха по всяка вероятност индиански произход, докато цветът на обгорялото му от слънцето лице, изглежда, е бил някога бял. На главата си нямаше шапка. Сивата му коса се спускаше до раменете. Беше облечен в индиански кожени панталони, ловджийска риза от същата материя, а краката му бяха обути в обикновени мокасини. Беше въоръжен само с пушка и нож. Погледът му беше жив и буден и въпреки своята уродливост, човекът не правеше някакво смешно впечатление. Изобщо само грубите и тъпи хора могат да се мръщят, че някой имал телесен недъг, за който не е виновен. Към този вид хора спадаше обаче и Ратлър, който се изсмя подигравателно, щом забеляза новодошлия.

— Halloo, какъв е този нещастник, който се задава? Нима може да има подобни люде в хубавия Запад?

Непознатият го измери от главата до петите и отговори спокойно и разумно:

— Благодарете на Бога, ако тялото ви е здраво! Впрочем, когато оценявате някой човек, не бива да гледате само тялото му, но и неговия дух, и сърце, а в това отношение аз положително няма защо да се страхувам от вас.

При тези думи той направи пренебрежително движение с ръка и се обърна към мене.

— Яки мишци имате, сър! Едва ли някой ще може така лесно да повтори вашия номер; голямо удоволствие беше да гледам как един толкова тежък човек лети във въздуха.

След тези думи той подритна гризли с крака си и продължи със съжаление в гласа:

— Значи този юначага преследвахме. Обаче закъсняхме. Жалко!

— Вие ли искахте да я убиете? — попитах аз.

— Да. Вчера открихме следите й и тръгнахме по тях, като минахме през какви ли не места, но когато най-сетне я настигнахме, виждаме за съжаление, че цялата работа вече е свършена.

— Но, сър, вие говорите в множествено число. Не сте ли сам?

— Не. Още двама джентълмени са с мене.

— Кои са те?

— Ще ви кажа веднага, щом разбера кои сте вие. Знаете, че по тези места човек трябва да бъде изключително предпазлив. Тук се срещат по-често лоши хора, отколкото добри.

При тези думи той отправи поглед към Ратлър и хората му, след което продължи с дружелюбен глас:

— Впрочем като погледнеш човека, веднага си личи дали можеш да му се довериш, или не. Чух последната част от разговора ви и горе-долу съм наясно.

— Ние сме земемери, сър — обясних му аз. — Един главен инженер, четирима земемери, трима скаути и дванадесет уестмани, които имат задачата да ни защитават при евентуални нападения.

— Хмм, що се касае до това, вие не ми изглеждате като човек, който се нуждае от закрила. Значи сте земемери? И тук ли работите?

— Да.

— А защо правите измерванията?

— За строежа на железопътна линия.

— Която ще минава оттук?

— Да.

— Тогава сте купили тази местност, нали?

При тези думи погледът му беше станал остър, а лицето му сериозно. Изглежда, че имаше основание да задава подобни въпроси. Затова му отговорих:

— Аз имам задачата да участвам само в геодезични измервания и си върша работата, без да се интересувам за нищо друго.

— Хмм, да. Но все пак ми се струва, че вие сте запознат доста добре с положението. Земята, на която се намирате, принадлежи на индианците, на апачите от племето мескалеро[1]. Мога да твърдя с увереност, че те нито са продали тази земя, нито пък са я отстъпвали някому под каквато и да било форма.

— А това тебе какво те засяга? — викна му Ратлър. — Не се бъркай в чужди работи, а си гледай твоята!

— Гледам си точно моята работа, сър, защото аз принадлежа към племето на апачите мескалеро.

— Ти ли? Не ме карай да се смея! Само слепец може да не забележи, че си бял.

— Въпреки това се лъжете! Не би трябвало да си вадите заключенията от цвета на кожата ми, а от моето име. Наричат ме Клеки-петра.

Това име означава на езика на апачите, чиито диалекти по онова време не познавах, „Белия баща“. Изглежда, че Ратлър го беше чувал вече, защото отстъпи крачка назад и каза с престорено учудване и подигравка в гласа:

— А, а, Клеки-петра, прочутият даскал на апачите! Жалко, че си гърбав! Сигурно не ти е леко да ти се присмиват червенокожите хлапаци.

— О, о, не ми прави впечатление, сър! Вече съм свикнал на подигравките на хлапаците, но затова пък разумните хора не ми се подиграват. Сега вече зная кои сте вие и какво правите тук и затова мога да ви кажа кои са хората, които ме придружават. Но най-добре ще бъде да ви ги покажа.

Той извика някаква неразбираема за мен индианска дума към гората, откъдето беше дошъл, след което се появиха две фигури, които не можеше да не направят впечатление; те се отправиха към нас бавно и гордо. Бяха индианци и както се виждаше от пръв поглед — баща и син.

По-възрастният от тях надминаваше малко средния ръст, а конструкцията на тялото му издаваше голяма физическа сила. От държането му лъхаше нещо благородно, а от движенията му можеше да се заключи, че е много ловък и подвижен. Сериозното му лице имаше типично индиански черти, които все пак не бяха така остри и груби, както при повечето червенокожи. Погледът му излъчваше благост и спокойствие и в него се четеше вътрешна вглъбеност, която положително го издигаше сред неговите съплеменници. На главата си не носеше шапка. Черната му коса беше събрана в шлемовидна прическа, в която беше забодено едно орлово перо — символът и достойнството на вожда. Облеклото му се състоеше от мокасини, индиански кожени панталони, украсени с ресни, и кожена къса дреха; всичко беше изработено семпло и трайно. В пояса му се виждаше дръжка на нож, а освен него там бяха закрепени няколко торбички, които съдържаха различни дреболии, необходими на всеки, който живее на Запад. На шнурче на врата му висеше окачен неговият амулет, а до него се намираше и лулата на мира, чиято глава беше изработена от свещена глина. В ръката си той държеше двуцевна пушка, чиито дървени части бяха обковани нагъсто със сребърни гвоздеи. Това беше пушката, която придоби по-късно в ръцете на сина му такава голяма известност под името „Сребърната карабина“.

По-младият индианец беше облечен също като баща си, само с тази разлика, че неговите дрехи бяха изработени по-изящно. Мокасините му бяха украсени с бодлите на бодливото свинче, а ръбовете на кожените му панталони и ризата бяха красиво извезани с червен конец. И той носеше около врата си амулет и лула на мира. Беше въоръжен също като баща си — с двуцевна пушка и нож. И той нямаше шапка на главата си, а косата му бе прибрана в шлемовидна прическа и беше преплетена с кожата на гърмяща змия; в косата му липсваше орловото перо на бащата. Тя беше толкова дълга, че се спускаше по плещите му — гъста и тежка — въпреки че бе сплетена отгоре в споменатата прическа. Положително много жени биха му завидели заради това великолепно, лъскаво черно-синкаво украшение. Лицето му излъчваше още по-голямо благородство от това на баща му, а цветът на кожата му беше една смесица от матово светлокафяво с лек бронзов примес. Той беше приблизително на моята възраст; разбира се, в момента можех само да предполагам това, което по-късно успях да науча със сигурност. Днес го виждах за първи път, но той ми направи дълбоко впечатление. Почувствах, че е човек с добро сърце и изключителни дарования. Ние се гледахме един друг с продължителен и изпитателен поглед и след известно време ми се стори, че забелязвам в сериозните му тъмни очи с необикновен кадифен оттенък краткото проблясване на дружелюбност, прилично на поздрава на слънцето, който то изпраща на земята през някоя пролука между облаците.

— Това са мои приятели и спътници — каза Клеки-петра, като посочи най-напред бащата, а после и сина. — Този се казва Инчу-чуна[2], той е великият вожд на апачите мескалеро, но всички други племена на апачите го признават и за техен вожд. А тук стои неговият син Винету, който въпреки младостта си вече е извършил повече смели дела, отколкото петима стари воини през целия си живот. Името му ще стане прочуто и ще се носи от уста на уста по цялата земя, където се стелят саваните и се простират Скалистите планини.

Звучеше твърде патетично, но никак не беше преувеличено, както успях да разбера по-късно. Ратлър обаче се изсмя подигравателно:

— Такъв младок да е извършил вече велики дела? Ако е извършил нещо, то сигурно само кражби, разбойничества и подобни работи. Нищо ново. Всички червенокожи крадат и грабят.

Това беше тежка обида. Тримата обаче се престориха, че не са я чули. Те се приближиха към гризли, за да я разгледат. Клеки-петра се наведе и огледа трупа й.

— Мечката е умряла от нанесените й удари с нож, а не от куршум — каза той, като се обърна към мене.

Той беше подслушал спора ми с Ратлър и сега искаше само да потвърди, че имам право.

— Ще видим — упорстваше Ратлър. — Какво ли разбира един гърбав даскал от лов на мечки! След като одерем кожата на животното, ще се види ясно коя рана е била смъртоносна. Няма да се оставя да бъда ощетен от един грийнхорн.

Ето че и Винету се наведе над мечката, опипа местата, откъдето кървеше, и ме попита, като се изправи:

— Кой е нападнал това животно с нож?

Той говореше чист английски.

— Аз — гласеше отговорът ми.

— Защо младият бледолик не е стрелял?

— Защото нямах пушка в момента.

— Но тук наоколо има няколко пушки!

— Не са мои. Мъжете, на които принадлежат, ги изпразниха напосоки, захвърлиха ги и се покатериха по дърветата.

— Докато вървяхме по следите на мечката, чухме отдалече викове на страх и ужас. Къде беше това?

— Тук.

— Уф! Само катеричката и скунксът[3] бягат по дърветата, когато се приближи някой неприятел. Мъжът обаче трябва да се бори. Смелият може да победи и най-силното животно. Младият бледолик е имал тази смелост. Защо го наричат грийнхорн?

— Защото съм отскоро и за първи път в Запада.

— Бледоликите са странни хора. Те наричат с подигравателното име „грийнхорн“ един младеж, който се е осмелил да нападне страшната гризли само с ножа си. А онези, които са се покатерили от страх по дърветата и отгоре са надавали панически викове, се считат за добри уестмани. Червените мъже са по-справедливи. При тях смелите никога не се считат за страхливци и страхливците никога не минават за смелчаци.

— Моят син има право — съгласи се бащата. — Този млад и смел бледолик не е вече грийнхорн. Онзи, който убие по такъв начин гризли, е безспорно герой. А който направи това, за да спаси другите, които са избягали на дърветата, той може да очаква от тях благодарност, но не и обиди. Да отидем на открито място и да се огледаме, за да видим защо бледоликите се намират в тази местност!

Каква разлика между моите бели придружители и тези презирани от тях индианци! Чувството за справедливост у червенокожите ги беше подтикнало да се изкажат в моя полза без никаква нужда. А това беше доста рисковано от тяхна страна. Бяха само трима и не знаеха колко души сме ние. Нямаше и съмнение, че те се излагаха на опасност, ако си спечелеха врагове в лицето на нашите уестмани. Но, изглежда, че изобщо не мислеха за това. Те минаха бавно и гордо покрай нас и излязоха от храстите на открито. Ние ги последвахме. Тогава Инчу-чуна видя побитите жалони, спря се и се обърна към мен:

— С какво се занимавате тук? Да не би бледоликите да искат да измерват тази земя?

— Да.

— Ас каква цел?

— За да построят път за Огнения кон[4].

Очите му загубиха спокойния си, вглъбен израз. В тях проблесна гняв и той попита бързо:

— Ти заедно с тези хора ли си?

— Да.

— И ти плащат за това?

— Да.

Той ме стрелна бегло с поглед, изразяващ презрение, след което се обърна към Клеки-петра, като и в гласа му си личеше презрението:

— Твоите думи звучат много красиво, но често не са верни. Ето тук срещаш най-сетне един млад бледолик с храбро сърце, но още щом го попиташ какво прави по тези места, разбираш, че е дошъл да краде земята ни срещу заплащане. Лицата на бледоликите може да са добри или лоши, но вътрешно всички си приличат!

Ако искам да бъда откровен, трябва да кажа, че не бих могъл да намеря думи, с които да се оправдая. Вътрешно се чувствах засрамен. Вождът имаше право. Това, което каза, беше истина. Нима можех да се гордея с професията си?

Главният инженер и тримата земемери се бяха скрили в палатката. През една дупка наблюдаваха дали отнякъде няма да се появи страшната мечка. Когато видяха, че се показахме от храстите, те се осмелиха да излязат и бяха немалко учудени, та дори и смаяни, че между нас имаше индианци. Посрещнаха ни с въпроса как сме се справили с гризли. Ратлър се намеси бързо:

— Застреляхме я и на обяд ще ядем мечи лапи, а за вечеря ще има мечи бут.

Червенокожите ме погледнаха, за да видят как ще реагирам на тези думи. Очевидно очакваха някаква забележка от моя страна.

Затова се обадих:

— А аз твърдя, че я убих с ножа си. Тук има трима души, които са компетентни в тези работи и те вече ми дадоха право. Добре, това може би още не решава въпроса, но нека спорът ни бъде решен от Хокинс, Стоун и Паркър веднага щом се завърнат. Ще постъпим, както те решат. Дотогава никой няма да се докосва до мечката.

— По дяволите тяхното решение! — измърмори Ратлър. — Отивам с моите хора да изчистим мечката от вътрешностите й, а ако някой иска да ни попречи, ще го надупчим с половин дузина куршуми!

— Не се надувай толкова, за да не те спукам, Ратлър! — предупредих го аз. — Не се страхувам от куршумите ти толкова, колкото те беше страх от мечката. Ти не можеш да ме накараш да се катеря по дърветата. Запомни това! Нямам нищо против да отидете при мечката, но се надявам, че ще бъде само заради вашия мъртъв другар, когото трябва да погребете. Не бива да го оставяте да лежи така.

— Някой е умрял? — попита Банкрофт уплашено.

— Да, Хауърд — потвърди Ратлър. — Този нещастник трябваше да умре само заради глупостта на друг, а иначе можеше да се спаси.

— Как така? Заради чия глупост?

— Ами той последва нашия пример и се хвърли към едно дърво. И щеше да се покатери по него, но в този момент дотича този грийнхорн и по най-глупашки начин раздразни мечката, която се нахвърли побесняла върху Хауърд и го разкъса.

Подлостта на този човек надмина вече всякакви граници. Аз стоях почти онемял от смайване. Да се извъртат така нещата, и то в мое присъствие! Не, не биваше в никой случай да търпя това. Ето защо зададох бързо на Ратлър въпроса:

— Убеден ли си в това, което казваш?

— Yes — кимна той решително. При тези думи извади револвера си, защото очакваше да го нападна.

— Твърдиш ли, че Хауърд можеше да се спаси и че само аз съм му попречил?

— Yes.

— Но аз казвам, че мечката го беше вече сграбчила преди да се появя.

— Това е лъжа!

— Well, тогава сега ще чуеш или почувстваш истината.

При тези думи изтръгнах револвера му с лявата си ръка, а с дясната го зашлевих толкова силно, че отлетя на шест-седем крачки и падна на земята. Той скочи веднага, измъкна ножа си и се нахвърли върху мене, като ревеше като побесняло животно. Парирах удара му с нож с лявата си ръка, а с десния си юмрук го ударих така, че той рухна в безсъзнание на земята.

— Уф! Уф! — извика Инчу-чуна, смаян от учудване пред такъв юмручен удар, като забрави обичайната индианска сдържаност. Но още в следващия миг по лицето му се видя, че съжаляваше за това признание.

— Поразяващата ръка се прояви отново — обади се земемерът Белинг.

Не обърнах внимание на думите му, а наблюдавах внимателно другарите на Ратлър. Те кипяха от гняв, но никой от тях не смееше да се нахвърли върху мене. Само мърмореха и ругаеха помежду си. Но само толкоз.

— Трябва веднъж сериозно да си поговорите с Ратлър, мистър Банкрофт! — обърнах се към главния инженер. — Не съм му направил нищо, а той постоянно се опитва да предизвика разправии с мене. Страхувам се, че в лагера може да се стигне до насилие и убийство. Изплатете му заплатата и нека се маха, а ако не желаете — е, тогава ще си ида аз!

— О-о, сър, работата сигурно не е толкова сериозна!

— Сериозна е, много е сериозна. Ето, вземете неговия нож и револвер. Не му връщайте оръжията, преди да се е успокоил! Защото, предупреждавам ви, аз си пазя кожата и ако той пак ме заплаши с оръжие, ще го застрелям. Наричате ме грийнхорн, но аз познавам законите на прерията. Ако някой ме заплашва с нож или куршум, имам правото да го застрелям моментално.

Това предупреждение се отнасяше не само до Ратлър, но и до неговите „уестмани“, от които никой не пророни нито дума. Сега вождът Инчу-чуна се обърна към главния инженер с думите:

— Моето ухо току-що чу, че ти си предводителят на тези бледолики. Вярно ли е това?

— Да — отвърна Банкрофт.

— Тогава Инчу-чуна трябва да поговори с тебе.

— За какво?

— Ще научиш. Но сега стоиш прав, а мъжете трябва да седят, когато се съвещават.

— Искаш да бъдеш наш гост?

— Не, това е невъзможно. Как може Инчу-чуна да бъде твой гост, когато ти се намираш при него, на неговата земя, в неговата гора, в неговата долина и в неговата прерия? Нека белите мъже седнат! Какви са тези бледолики, които идват сега?

— Скаути са. От нашия лагер.

— Тогава нека и те седнат при нас!

Сам, Дик и Уил се завръщаха току-що от ездата. Като опитни уестмани те не се учудиха от присъствието на индианците, но лицата им добиха веднага загрижен вид, щом разбраха кои бяха двамата от тях.

— А кой е третият? — ме попита Сам.

— Казва се Клеки-петра и Ратлър го нарече „даскал“.

— Клеки-петра, учителят? Слушал съм за него, ако не се лъжа. Той е тайнствена личност, един бял, който живее от дълго време при апачите и е нещо като мисионер, въпреки че не е духовно лице. Радвам се да се запозная с него. Тъкмо ще го поизпитам, хи-хи-хи-хи!

— Ако се остави да го поизпиташ!

— Е, няма да ме изяде я, искам само да разбера що за човек е — изсмя се Сам, но веднага след това продължи сериозно: — Нещо друго случи ли се тук?

— Да. Направих това, което вчера ме предупреди да не правя.

— Не знам какво искаш да кажеш. Предупреждавал съм те за много неща.

— Имам предвид мечката гризли.

— Ка-а-а-ак… ка-ак-во? Да не е минала оттук сива мечка?

— И то каква!

— Но къде? Шегуваш се!

— Как ще се шегувам! Там долу, зад храстите в гората. Беше завлякла натам стария бизон.

— Завлякла го дотам? O, God[5], нима трябваше да се случи тъкмо тогава, когато ни нямаше? Има ли убити?

— Един… Хауърд.

— А ти? Ти какво направи? Стоя настрана, нали?

— Да. Бях толкова настрани от животното, че не можа да ми стори нищо, но аз пък успях да забия ножа си четири пъти между ребрата му.

— Ти с всичкия ли си? Нападна я с ножа си?

— Да. Пушката ми не беше у мен.

— Истински, стопроцентов грийнхорн! Мъкне със себе си специално за тази цел тежкия мечкоубиец, а когато мечката се появява, той я напада с ножа си, наместо да стреля с пушката. Нима е възможно подобно нещо?! А как се случи всичко това?

— Ами така, че сега Ратлър твърди, че не аз, а той бил убил мечката. — Разказах на Сам как се бяха развили събитията и как отново се бяхме счепкали с Ратлър.

— Ти си наистина невероятно лекомислен човек! — извика той. — Никога през живота си не си виждал гризли, а се втурваш към нея, като че ли е някой пудел! Трябва да видя животното, веднага! Дик и Уил, елате! И вие трябва да видите какви щуротии е извършил пак тук този грийнхорн! — Той понечи да тръгне, но в този момент Ратлър се съвзе и Сам се обърна към него:

— Слушай, мистър Ратлър, искам да ти кажа нещо! Пак си се заяждал с моя приятел. Ако още веднъж се осмелиш да направиш това, ще се погрижа тези неща да станат занапред невъзможни. Търпението ми се изчерпа! Отбележи си го!

Той се отдалечи със Стоун и Паркър. Лицето на Ратлър беше разкривено от гняв; той ми хвърляше погледи, изпълнени с омраза, ала мълчеше. Приличаше на мина, която е готова да експлодира всеки момент.

Двамата индианци и Клеки-петра се бяха настанили в тревата. Главният инженер седеше срещу тях, но разговорът им все още не беше започнал. Изчакваха завръщането на Сам, за да чуят неговото мнение. Той се зададе след кратко време и още отдалече се провикна:

— Каква страшна глупост — първо да стреляш по гризли, а после да избягаш! Ако човек няма намерение да се пребори с нея, изобщо не бива да стреля, за да я дразни излишно, а трябва да я остави на спокойствие. Този Хауърд изглежда ужасно! А кой казва, че е убил мечката?

— Аз — извика Ратлър бързо.

— Така ли? А с какво?

— С моя куршум.

— Well, правилно — вярно е.

— Така си и знаех!

— Да, мечката е умряла от куршум.

— Значи е моят. Чухте ли, хора? Сам Хокинс се обявява на моя страна! — извика Ратлър триумфиращо.

— Да, на твоя страна. Куршумът ти е минал покрай главата й и е отнесъл връхчето на ухото й. А откъснеш ли връхчето от ухото на мечката гризли, тя умира на място, хи-хи-хи-хи! Ако е вярно, че неколцина са стреляли по нея, тогава те не са я уцелили от страх. Само един куршум е закачил ухото й, иначе няма и следа от куршум. Искам да кажа, от куршум на пушка! В двете й очи са попаднали револверни куршуми, които са ослепили животното. Но те не са й отнели живота. Ала мечката е получила четири силни удара с нож — два са минали покрай сърцето, а другите два са го улучили. И сега ще питам отново: кой й нанесе тези удари?

Аз се обадих.

— Ти самичък ли?

— Нямаше друг.

— Тогава мечката е твоя. Но тъй като ние сме заедно тук, кожата й е твоя собственост, а месото принадлежи на всички. Можеш само да наредиш как да бъде разпределено. Такъв е обичаят в Дивия Запад. Какво ще кажеш сега, мистър Ратлър?

— Да те вземат дяволите!

Ратлър изрече още няколко гневни ругатни и се отправи към колата, в която беше бурето с бренди. Видях, че си напълни чашата и вече знаех, че ще пие, докато може да се държи на краката си. Въпросът за правото над ловния трофей беше решен и сега Банкрофт подкани вожда на апачите да изкаже желанието си.

— Това, което иска да изкаже Инчу-чуна, не е желание, а заповед — отвърна индианецът гордо.

— Не приемаме заповеди — увери го главният инженер също така гордо.

По лицето на вожда премина гневна сянка; той обаче се овладя и продължи:

— Нека моят бял брат отговори на няколко мои въпроса и нека каже истината. Той има ли си къща там, където живее?

— Да.

— И парче земя край нея?

— Да.

— Ако неговият съсед реши да прекара път през имението на моя бял брат, той би ли понесъл това спокойно?

— Не.

— Земите отвъд Скалистите планини и на изток от Мисисипи принадлежат сега на белите. Какво биха направили те, ако там се появят индианци и заявят, че искат да строят железни пътища?

— Те биха ги изгонили.

— Моят брат каза истината. Нека и по-нататък той бъде честен и откровен. Бледоликите идват при нас в тези земи, които са наши. Ловят нашите мустанги, убиват нашите бизони и търсят при нас злато и скъпоценни камъни. Сега искат дори да построят дълъг път, по който ще препуска техният Огнен кон. По този път ще заприиждат все повече бледолики, които ще ни нападнат и ще ни вземат и малкото, което са ни оставили. Какво да кажем ние?

Банкрофт мълчеше.

— Да не би да имате по-големи права от нас? — продължи Инчу-чуна. — Вие се наричате християни и постоянно приказвате за любов между хората. Но същевременно искате да ни оберете и ограбите. А ние трябвало да останем честни спрямо вас. Това ли е любов? Казвате, че вашият бог бил добрият баща на всички червени и бели хора. Да не би ние да сме неговите доведени деца, а вие да сте му истинските деца? Не принадлежеше ли преди години цялата тази земя на червените мъже?

Отнеха ни я. Какво получихме в замяна? Мизерия, мизерия и пак мизерия! Прогонвате ни все по-надалеч и ни притискате от всички страни, така че не след дълго време ще бъдем задушени. Защо постъпвате така? Да не би да е от необходимост, защото нямате вече пространство? Не, а само от алчност, тъй като във вашите земи има място още за милиони хора. Но всеки от вас би желал да притежава цяла държава, цяла страна. А индианецът, истинският собственик, няма право да притежава нищо, където да се подслони. Клеки-петра, който седи тук до мене, ми е разказвал за вашата свещена книга. В нея пишело, че първият човек имал двама синове, единият от които убил другия и кръвта на убития викала от земята към бога. А как се отнасят двамата братя помежду си, червеният и белият брат? Не сте ли вие Кайн, а ние Авел, чиято кръв вика от земята към небето? На всичко отгоре искате да се оставим да ни изгоните без да се браним? Не, ние ще се браним! Гонят ни от едно място на друго, все по-надалече. Сега живеем тук. Мислехме си, че ще можем да си починем, да си отдъхнем спокойно. Но вие идвате пак, за да правите железен път. Нима ние нямаме същото право, което имаш и ти в твоята къща, на твоята земя? Ако искахме да приложим нашите закони спрямо вас, трябваше да ви избием всички. Но ние само искаме вашите закони да важат и за вас. А нима важат? Не! Вашите закони имат две лица и вие обръщате към нас винаги онова лице, от което имате изгода. Ти искаш да строиш тук път. Попита ли ни за разрешение?

— Не ми е необходимо.

— Защо? Тази земя ваша собственост ли е?

— Мисля, че да.

— Не. Тя е наша. Купил ли си я от нас?

— Не.

— Да сме ти я подарили?

— На мене не.

— Нито на някой друг. Ако си честен човек и те изпратят тук, за да строиш път за Огнения кон, ти трябва да попиташ най-напред онзи, който те изпраща, дали има правото да строи там, и ако той ти отговори с „да“, да му поискаш доказателства. Но ти не си постъпил така. Инчу-чуна ви забранява да продължите измерването тук.

Вождът изговори тази забрана така твърдо и с такъв тон, че не можеше да има никакво съмнение в нейната сериозност! Бях учуден от този индианец. Бях чел много книги за червената раса, както и много речи, произнесени от индианци; но такава реч още не бях нито чувал, нито чел. Инчу-чуна говореше свободно на чист английски език. Последователността на мислите му и начинът на изразяване не се различаваха от тези на образованите бели. Дали беше усвоил тези свои качества благодарение на Клеки-петра, „учителят“?

Главният инженер беше поставен натясно. Ако искаше да бъде честен, той не можеше да отговори почти нищо на обвиненията на вожда. Наистина, спомена някои неща, но това бяха извъртания и софизми. След като апачът му отвърна отново и пак го постави натясно, той се обърна към мене:

— Но, сър, не чувате ли за какво става дума? Вземете някакво участие и вие, кажете нещо!

— Благодаря, мистър Банкрофт! Аз съм тук като земемер, но не и като правист. Постъпете, както искате! Аз се занимавам с измервания, а не с държане на речи.

Тогава вождът се обади с твърд глас:

— Не е необходимо да се държат и други речи. Инчу-чуна каза вече, че не може да търпи присъствието ви тук. Това е достатъчно. Инчу-чуна настоява да си отидете оттук още днес, да си отидете, откъдето сте дошли. Помислете си дали ще се подчините, или не! Сега вождът и синът му Винету ще се отдалечат, но ще се върнат след време, което бледоликите наричат един час. Тогава трябва да отговорите на вожда. Ако след това си отидете, ние оставаме братя. Но ако не си отидете, между нас ще бъде изровена секирата на войната. Аз съм Инчу-чуна, вождът на всички апачи. Аз казах. Хау!

Думата „хау“ е индианска и служи за подсилване и потвърждаване на казаното; означава нещо като амин, баста, така ще бъде, така ще стане, това е. Той стана, стана и Винету. Те се спуснаха бавно по долината, след което изчезнаха зад един завой. Клеки-петра остана да седи. Главният инженер се обърна към него с молба да го посъветва какво да прави. Но той направи отрицателно движение с ръка и отговори:

— Постъпете както искате, сър! Аз споделям напълно възгледите на вожда. Спрямо червенокожата раса се извършва от дълги години едно огромно престъпление. Но като бял същевременно знам, че тяхната съпротива е безполезна. Ако днес вие си отидете оттук, то утре ще дойдат други, които ще довършат работата ви. И все пак искам да ви предупредя. Вождът говори напълно сериозно.

— Къде отиде той?

— Ще доведе конете ни. Ние ги скрихме, щом забелязахме, че мечката е нейде наблизо.

Той също стана и бавно започна да се разхожда, сигурно за да не бъде повече разпитван. Аз тръгнах подир него.

— Сър — заговорих го аз, — ще ми разрешите ли да повървя с вас? Обещавам ви да не казвам и да не върша нищо, което би ви било досадно. Просто така, защото чувствам симпатия към Инчу-чуна и Винету.

Не исках да му казвам, че и към него изпитвах симпатия и уважение.

— Добре, сър, да повървим заедно! — кимна ми той. — Аз се отдръпнах от белите и от техния начин на живот и не искам нито да ги видя, нито да ги чуя, но вие ми харесахте — нека се поразходим заедно! Струва ми се, че вие сте най-разбраният измежду тези хора. Прав ли съм?

— Аз съм най-младият и още не съм станал „smart“[6], вероятно никога няма и да стана. Може би това ми придава вид на един горе-долу добросърдечен човек.

— Не сте smart? — попита той. — Но янките всички се смятат за такива, кой повече, кой по-малко.

— Не съм янки.

— А какъв сте, ако въпросът ми не ви е неприятен?

— Съвсем не. Нямам причина да премълчавам родината си, която обичам много. Немец съм.

— Немец ли? — учуди се той, като изведнъж започна да говори на немски. — Тогава да ви кажа добре дошъл, сънароднико! Изглежда, поради тази причина почувствах веднага симпатии към вас. Ние, немците, сме особени хора. Сърцата ни усещат сродството си, още преди да сме си казали, че принадлежим на един и същ народ — дано само най-после този народ веднъж завинаги се обедини![7] Аз съм немец, който е станал апач! Не ви ли се струва странно?

— Не е странно. Божиите пътища са неведоми, но винаги са съвсем естествени.

— Да, прав сте. И най-големите чудеса са следствия от природни закони, а най-обикновените, ежедневни природни явления са големи чудеса. Един немец, завършил университет, именит учен, сега е истински апач. Това изглежда като чудо, но пътят, който ме доведе дотук, е съвсем естествен.

Ако този бял ме беше взел със себе си отначало повече от учтивост, сега той се радваше, че може поне да се наговори. Скоро забелязах, че беше изключително надарен човек, но избягвах да му задавам какъвто и да било въпрос, свързан с неговото минало. Той обаче не обърна особено внимание на моята тактичност и започна да ме разпитва подробно за моя живот. Отговарях му толкова подробно, колкото това можеше да го задоволи. Не се бяхме отдалечили много от лагера и сега лежахме под едно дърво. Можех много добре да наблюдавам израза на лицето му. Животът беше оставил по него дълбоки следи: виждаха се дългите основни бръчки на мъката, пресечени от по-късите бръчки на съмненията, оплетени със зигзагообразните линии на лишенията, грижите и неволята. Колко ли често погледът му е бил мрачен, заплашителен, гневен, страхлив, а може би и отчаян, но сега той беше бистър и спокоен като вода в горско езеро, чиято повърхност не потрепва от полъха на вятъра, но пък е толкова дълбоко, че никой не може да разбере какво се крие на неговото дъно. Когато научи за мене всичко, което смяташе за важно, той кимна леко с глава, като че ли на себе си.

— Сега се намирате в началото на борбите, които аз вече приключвам; за вас тези борби ще бъдат само външни, но не и вътрешни. Вие имате у себе си вярата в бога и той няма да ви изостави. Но при мене беше иначе.

При тези думи той ме погледна изпитателно. Щом видя, че лицето ми запази спокойния си израз, продължи:

— Преподавах във висше учебно заведение, къде, не е необходимо да знаете. У мен се бяха вкоренили здраво идеите на свободомислието. Когато дойде времето на бунтовете, аз влязох открито в ролята си на водач на недоволните хора. Те се обединиха в отряди и грабнаха оръжието. Колко много от тях загинаха в борбата! Други умряха зад стените на затворите. Мене ме търсеше полицията, разбира се, най-усърдно. Успях да й се изплъзна и напуснах отечеството си. Нито една душа не остана там да тъгува за мене. Нямах нито майка и баща, нито брат и сестра, нито някакви други роднини. Започнах да пътувам от една държава в друга най-безцелно, изоставях една работа, за да се заловя с друга, но никъде не намерих спокойствие. След дълги години на напразни лутания съдбата ме отведе при един немски мисионер в Канзас, който разбра душевното ми състояние. Благодарение на него, макар и след дълги колебания и съмнения, намерих най-после утеха, вяра и вътрешен мир.

Той млъкна, сключи неволно ръце за молитва и дълго време мълча. След това продължи:

— За да укрепя намерения мир и спокойствие, избягах от света и от хората. Отидох в нецивилизованите райони. Само вярата сама по себе си не прави човека щастлив. Дървото на вярата трябва да носи плодовете на съзидателния труд. Исках да направя нещо полезно. И ето че видях червените хора да се борят отчаяно срещу гибелта си. Видях убийците да разкъсват телата им и в сърцето ми се разпалиха гняв, съчувствие и състрадание. Съдбата им беше предрешена, не можех да ги спася. Но поне едно нещо можех да направя: можех да облекча гибелта им, можех да озаря последния им час със силата на любовта. Отидох при апачите и успях да пригодя дейността си към тяхната самобитност. Спечелих доверието им и постигнах някои успехи. Бих искал да опознаете Винету по-отблизо. Може да се каже, че той донякъде въплъщава резултата от работата ми. Този юноша е надарен богато. Ако беше син на някой европейски владетел, щеше да стане прочут пълководец или някой още по-велик властелин на мира[8]. Но като син на индиански вожд, той ще загине, както ще загине и цялата негова раса. Как искам да бъда винаги до него в опасности и лишения, до последния си час. Аз съм неговият духовен баща. Обичам го повече от себе си. И ако някога ми бъде отредено щастието да спра с гърдите си смъртоносния куршум, отправен към него, аз ще умра с радост за Винету като същевременно приема тази смърт като изкупление за моите грехове!

Клеки-петра замълча и наведе глава. Аз бях дълбоко развълнуван и стоях безмълвно, защото имах чувството, че след такава изповед всяка забележка би прозвучала нелепо. Но аз поех дланта му в моята ръка и я стиснах сърдечно. Той ме разбра, кимна ми леко с глава и също така стисна ръката ми. Измина доста време, докато той попита:

— Как стана тъй, че ви разказах всичко това? Днес ви видях за първи път и едва ли ще се видим отново. Дали и срещата ни не е работа на Провидението? Но както и да е, аз изведнъж се почувствах толкова особено, сърцето ми изпитва някакво нежно и тъжно чувство, ала то в никакъв случай не е болезнено. Подобни чувства обхващат човек през есента, когато капят листата на дърветата. Как ли ще падне и моето листо от дървото на живота? Тихо, кротко и мирно? Или ще бъде откъснато насила, преди да му е дошло времето да падне по естествен път?

Той отправи надолу по долината поглед, изпълнен с някакъв тих, неясен копнеж. Видях, че от тази посока се задават Инчу-чуна и Винету. Сега те бяха яхнали конете си, а отстрани водеха за поводите коня на Клеки-петра. Ние станахме, за да се приберем в лагера; пристигнахме едновременно с тях. На колата се беше облегнал Ратлър; лицето му беше огненочервено и подпухнало. Той ни гледаше с поглед на бик. През това кратко време беше изпил толкова много бренди, че вече не можеше да поеме нито глътка. Ужасен човек! В очите му гореше злоба на разярен бик, който се кани да нападне някого. Реших непрекъснато да го наблюдавам.

Вождът и Винету бяха слезли от конете си и се приближиха към нас. Ние стояхме наоколо в един доста широк кръг.

— Размислиха ли моите бели братя дали ще останат тук, или ще си отидат? — попита Инчу-чуна.

На главния инженер му беше дошла една помирителна мисъл:

— И да искаме да си отидем, не можем, защото трябва да се подчиняваме на заповедта, която имаме — обясни той. — Още днес ще наредя да замине пратеник за Санта Фе, за да попита какво да направим. След това ще ти отговоря.

Не беше съвсем лошо измислено, защото докато пратеникът се върнеше, ние положително щяхме да приключим с работата си. Вождът обаче каза настоятелно:

— Инчу-чуна не може да чака толкова дълго. Моите бели братя трябва да кажат веднага какво мислят да правят.

Междувременно Ратлър си беше напълнил чашата с бренди и се беше присъединил към нас. Помислих си, че пак ще се заяде с мене, но той се обърна към двамата индианци и като пелтечеше, им каза:

— Ако индианците пият с мене, ще направим каквото искат и ще се махнем оттук; иначе оставаме. Нека започне по-младият. Ето ти огнена вода, Винету!

Той му подаде чашата. Винету отстъпи крачка назад, като направи отрицателно движение.

— Какво, ти отказваш да пиеш с мене? — избухна Ратлър. — Това е дяволска обида. Тогава ето ти брендито в лицето, проклет червенокож! Изближи го, щом не искаш да го изпиеш!

Преди някой от нас да може да му попречи, той запрати чашата и съдържанието й в лицето на младия апач. Според схващанията на индианците това беше кръвна обида, за която Ратлър веднага си получи наказанието. Винету го удари с юмрук в лицето и той се строполи на земята. Успя да се изправи с голяма мъка. Бях вече готов да се намеся, защото мислех, че ще прибегне до оръжието си. Това обаче не се случи. Той втренчи заплашително погледа си в младия апач, след което се заклатушка отново към колата, като изригваше проклятия.

Винету изтри лицето си, придобило също както и лицето на баща му каменно изражение, така че беше невъзможно да се разбере какви чувства ги вълнуваха.

— Инчу-чуна пита още веднъж — обади се пак вождът. — Пита за последен път. Ще напуснат ли бледоликите още днес долината?

— Не можем — гласеше отговорът.

— Тогава ние ще я напуснем. Между нас няма да има вече мир.

Направих опит да посреднича, но без успех. Тримата се отправиха към конете си. В този момент откъм колата се разнесе гласът на Ратлър:

— Изчезвайте червени кучета! Но преди това този хлапак трябва да ми плати удара в лицето!

Той грабна една пушка от колата и я насочи срещу Винету десетократно по-бързо, отколкото можеше да се очаква при това негово състояние. В този момент младият апач стоеше без всякакво прикритие. Куршумът сигурно щеше да го улучи, защото всичко се беше разиграло твърде бързо и той не можеше да се спаси с никакво движение. Клеки-петра извика:

— Бягай, Винету, бягай бързо!

В същото време той се озова с няколко светкавични скока пред Винету. Изстрелът изтрещя. Клеки-петра се извъртя малко настрани от удара на куршума, дясната му ръка се вкопчи в гърдите, той се олюля няколко пъти и падна на земята. Но в същия миг и Ратлър рухна на земята, ударен от юмрука ми. Бях се затичал към него веднага, за да предотвратя изстрела, но въпреки всичко закъснях. Наоколо всички извикаха от ужас. Само двамата апачи останаха безмълвни. Те коленичиха при своя приятел, който беше жертвал живота си за своя любимец, и прегледаха раната му мълчаливо. Куршумът беше минал близо до сърцето. От раната бликаше силна струя кръв. Аз също се приближих до него. Очите на Клеки-петра бяха затворени. Лицето му бледнееше и отпадаше с ужасяваща бързина.

— Вземи главата му в скута си! — помолих Винету. — Ако отвори очи и те види, смъртта му ще бъде по-лека.

Винету изпълни молбата ми, без да каже нещо. Погледът му беше впит в лицето на умиращия; гледаше го, без да мигне. Ето че Клеки-петра повдигна бавно клепачите си. Видя над себе си надвесения Винету и по хлътналите му страни пробягна слаба усмивка.

— Винету, ши иа, Винету — Винету, сине мой, Винету! — прошепна той.

После гаснещият му поглед като че ли затърси още някого, спря се на мене и Клеки-петра ме помоли на немски език:

— Останете при него… бъдете му верен… продължете делото ми…!

Той направи с ръка умолителен жест. Улових ръката му с десницата си и го уверих:

— Ще го направя; да, непременно ще го направя!

Тогава лицето му се проясни. Той заговори с все повече отпадащ глас.

— Моето листо пада… насила откъснато… не тихо… и не спокойно… това е… последното изкупление… както… както… си го бях… пожелал… Господи, прости ми… милост… милост! Аз идвам… идвам… милост…!

Той сключи ръцете си… от раната му избликна конвулсивно за последен път силна струя кръв, главата му се отпусна назад… той беше мъртъв!

Сега вече знаех какво го беше накарало да ми се изповяда — Провидението, както беше казал той. Беше пожелал да умре за Винету и колко бързо се беше сбъднало желанието му! Това беше последното изкупление за греховете му, на което той беше отдавна готов.

Винету сложи внимателно главата на мъртвеца в тревата, стана бавно от земята и погледна баща си въпросително.

— Ето там лежи убиецът. Повалих го на земята — казах аз. — Той е ваш.

— Огнена вода!…

От устата на вожда излезе само този кратък отговор, но с какъв яростен и презрителен тон произнесе той тези думи!

— Искам да бъда ваш приятел и брат. Ще дойда с вас! — това бяха думите, които неволно се изтръгнаха от устата ми.

Тогава той ме заплю в лицето.

— Краставо куче! Платен крадец на земя! Смърдящ койот! Само да се осмелиш да ни последваш, Инчу-чуна ще те смачка!

Ако тези думи ми бяха казани от някой друг, щях да му отговоря с юмрука си. А сега защо си премълчах? Дали чувствах това отношение като заслужено, защото бях неканен гост на чужда земя? По всяка вероятност тогава подобно нещо не ми беше минало през ума. Аз се подчиних по-скоро на едно внушение. Но във всеки случай не можех отново да направя опит да тръгна с тях въпреки обещанието, което бях дал на Клеки-петра.

Белите стояха наоколо мълчаливо и очакваха да видят какво ще предприемат двамата апачи.

Те не ни удостоиха повече с нито един поглед. Сложиха трупа върху един кон и го завързаха здраво. После се метнаха на седлата си, изправиха прегънатото тяло на Клеки-петра, който беше вързан за коня в седнало положение, и потеглиха бавно, като го подкрепяха от двете му страни. Не пророниха нито дума за заплаха или за отмъщение. Не се обърнаха нито веднъж назад. Но това беше още по-лошо, отколкото ако открито ни бяха заплашили с най-ужасни мъчения и смърт.

— Това е ужасно, а може да стане и много по-ужасно! — обади се Сам Хокинс. — А там на земята все още лежи поразен от ръката ти и от брендито онзи подлец! Какво ще го правим?

Не му отговорих. Оседлах коня си и тръгнах без посока. Трябваше да остана сам, за да мога поне външно да превъзмогна случилото се през този страшен половин час. Беше късна вечер, когато се върнах в лагера уморен и изтощен; чувствах се разбит физически и душевно.

Бележки

[1] Малобройно индианско племе, живяло в щата Аризона. Името му идва от подобното на алое растение мескал, от което мескалеро приготвяли каша за ядене. — Б.пр.

[2] Инчу-чуна (ап.) — Доброто Слънце. — Б.пр.

[3] Скункс (англ.) — малък бозайник от рода на поровете със силна неприятна миризма. — Б.пр.

[4] Огнения кон — така повечето индиански племена наричали железницата. — Б.пр.

[5] O, God — ей богу! — Б.пр.

[6] Smart (англ.) — изискан, фин, шик. — Б.пр.

[7] Действието на романа се развива в началото на 60-те години от 19 век, а обединението на Германия последвало през 1871 г. след победата на Прусия над Франция. — Б.пр.

[8] Превеждаме почти дословно създадения от Карл Май термин „Friedensfürst“, защото е тясно свързан с неговите крайно пацифистични позиции. — Б.пр.