Карл Май
Винету I (14)

13.
На кола на мъчението

Какво трябваше да правя? Във всеки случай най-добре беше да изчакам спокойно събитията и да опитам в подходящия момент въздействието на кичура коса. Погледът, който бях хвърлил навън, беше напълно достатъчен да ме убеди, че всяка мисъл за бягство би била безумие. Бях разбрал какъв сигурен затвор може да бъде едно пуебло. Досега бях само чел за индианските пуебло, но не бях виждал нито едно. Те са създадени, за да служат за защита и начинът, по който са построени, отговаря прекрасно на това предназначение, колкото и да е особен.

Най-често пуеблото се строи пред широки скални пукнатини, състои се изцяло от здрави каменни зидове и има няколко етажа, броят на които се определя от околността и положението на пуеблото. Всеки етаж е разположен малко по-навътре в сравнение с по-долния етаж, така че пред него се образува платформа, която представлява тавана на по-долния етаж. Цялото пуебло има вида на стъпаловидна пирамида, чиито етажи, колкото повече се издигат нагоре, толкова по-навътре се намират и прилепват към скалната стена. Следователно приземният етаж е най-издаден и най-широк, докато следващите етажи се стесняват все повече и повече. Те не са свързани помежду си със стълбища, както нашите къщи, и то отвътре, а преминаването от един етаж на друг става с помощта на подвижни дървени стълби, които се поставят от външната страна до стената. Ако се приближи някой неприятел, тези стълби се прибират вътре и той не може да се изкачи нагоре, освен ако сам не си донесе стълба. Но и в този случай би трябвало да атакува всеки етаж поотделно и да се излага на изстрелите на защитниците от по-горните платформи, които имат при това сигурно прикритие срещу оръжията му.

Аз се намирах точно в такова пирамидообразно пуебло, и то, както бях успял да установя сега, бях на осмия или деветия етаж. Как би могъл човек да слезе незабелязано, като на всички платформи се намират индианци! Не, трябваше да остана. Хвърлих се на леглото си и зачаках.

Изминаха трудни, почти непоносими часове. Времето напредваше наистина с бързината на охлюв, а вече бе станало почти обяд, без да се случи нещо, което да потвърди казаното от индианката. Най-сетне чух отвън приближаващите стъпки на няколко души. Винету влезе при мен, последван от петима апачи. Престорих се, че нищо не подозирам, и продължих да лежа. Той ме погледна продължително и изпитателно, след което каза:

— Нека Олд Шетърхенд ми каже дали е вече здрав!

— Още не съвсем — отвърнах аз.

— Но можеш да говориш, както чувам?

— Да.

— А да ходиш?

— Струва ми се, да.

— Учил ли си се да плуваш?

— Малко.

— Това е добре, защото ще се наложи да плуваш. Спомняш ли си още в кой ден щеше да ме видиш?

— В деня, в който ще умра.

— Запомнил си го. Този ден настъпи. Стани, ще трябва да те вържат!

Би било лудост да не се подчиня на заповедта му. Станах от постелята и протегнах ръцете си към индианците. Завързаха ги отпред, а освен това ми бяха поставени ремъци и на краката, и то така, че да мога да се придвижвам бавно, но да не мога да избягам с големи крачки. След това ме изведоха вън на платформата.

Оттук до по-долния етаж водеше подвижна стълба, но тя всъщност не беше като нашите стълби, а представляваше дебела дървена греда, в която бяха изсечени дълбоки вдлъбнатини, служещи за стъпала. Трима червенокожи слязоха преди мене. После трябваше да сляза и аз, което не беше особено трудно въпреки ремъците ми; последваха ме другите двама с Винету. По този начин слизахме от един етаж до друг, все по-надолу и по-надолу. По всички платформи стояха жени и деца, които ме оглеждаха любопитно, но без да вдигат шум, след което тръгваха подир нас. Като слязохме от пуеблото, те наброяваха вече неколкостотин и продължиха да ни следват подобно на свита зрители, които щяха да се наслаждават на зрелището на нашата смърт.

Беше така, както си го бях представял. Пуеблото беше разположено в тясна странична долина, която недалеч излизаше при обширната долина на Пекос. Поведоха ме натам. Рио Пекос не е някоя пълноводна река, а през лятото и есента е още по-плитка, отколкото през зимата и пролетта. Но се намират и дълбоки места, където дори и през горещите годишни времена почти не се забелязва спадане на нивото на водата. Край такива места тогава има тучни пасища и хубави гори, което привлича индианците, защото конете им винаги намират паша. Пред мен се разстилаше сега едно такова място. Долината на реката се простираше може би на половин час път, а двата й бряга вляво и вдясно бяха обрасли с храсталаци и гора, край които се простираха зелени тревни ивици. Недалеч пред нас обаче гората беше пресечена и по двата бряга; нямах време сега да се замислям за причините, породили това явление. Точно на мястото, където страничната долина пресичаше главната, имаше пясъчна ивица, която беше широка може би петстотин крачки, водеше в права посока към водата и продължаваше от другата страна на отвъдния бряг. Приличаше на светла черта, теглена напреко през зелената долина на Рио Пекос. Върху тази широка пясъчна ивица не се виждаха нито трева, нито храсти, нито дървета; изключение правеше само едно огромно кедрово дърво, което бе забило корени отвъд реката по средата на тази неплодородна ивица земя. Благодарение на здравината си то, изглежда, бе устояло на природното явление, предизвикало появата на пясъчната ивица през речния бряг и Инчу-чуна му беше отредил известна роля в събитията през този ден.

На отсамния бряг на реката кипеше трескава дейност. Най-напред забелязах нашата волска кола, която апачите бяха плячкосали и взели със себе си. Там, където прекъсваше неплодородната пясъчна ивица, пасяха конете, доведени от кайовите, които щяха да бъдат разменени срещу пленниците. Наблизо бяха опънати шатрите и събрани оръжията, които също така щяха да послужат като откуп. Между тях се движеше Инчу-чуна с неколцина от хората си, които трябваше да оценят размера на откупа. Тангуа беше заедно с тях, защото пленниците бяха вече пуснати на свобода. Един бърз поглед към това гъмжило от червенокожи, фантастично облечени фигури ми показа, че тук имаше поне шестстотин апачи.

Апачите съзряха, че идваме, те се събраха бързо и образуваха широк полукръг от множество редици около волската кола. Кайовите се присъединиха към тях.

Когато достигнахме колата, забелязах Хокинс, Стоун и Паркър, вързани на три кола, които бяха забити дълбоко в земята. Имаше и четвърти празен кол. Завързаха ме на него. Значи, това бяха коловете на мъчението, на които щяхме да приключим нашия живот по един мизерен, болезнен и мъчителен начин! Те бяха забити един до друг в една редица, и то по такъв начин, че ние оставахме отдалечени един от друг на неголямо разстояние и можехме да разговаряме помежду си. Сам се намираше до мен. После следваха Стоун и Паркър. Наблизо бяха натрупани голямо количество сухи дърва и съчки, които очевидно после щяха да бъдат поставени близо около нас, за да бъдем изгорени след многообразните мъчения.

Изглежда, че и моите трима другари не бяха търпели лишения през време на пленничеството си, защото изглеждаха добре охранени, но затова пък физиономиите им бяха толкова по-опечалени.

— Ах, сър, и ти пристигаш! — каза Сам. — Това е една мизерна, много мизерна манипулация, която смятат да предприемат с нас, и на мене не ми се вярва да я преживеем. Умирането и пребиването вреди в такава голяма степен на тялото, че то много рядко ги издържа. А след това трябва да бъдем дори и изгорени, ако не се лъжа. Какво ще кажеш за това, сър?

— Имаш ли някаква надежда за спасение. Сам? — попитах го аз.

— Нямам представа кой би могъл да дойде, за да ни измъкне оттук. Вече няколко седмици напрягам целия си мозък, но не ми идва никаква идея. Наистина ние си живяхме доста изискано на петия или шестия етаж в отсрещната странноприемница, която наричат тук пуебло, ако не се лъжа. Но и отгоре, и отдолу бяхме обградени от червенокожи, а освен това имахме и няколко пазачи. Как можеш да избягаш! А как беше ти?

— Много добре!

— Вярвам ти: просто ти личи. Угоили са те като гъсок, който ще бъде опечен за Свети Мартин^[1]! Как е раната ти?

— Горе-долу. Мога да говоря, както чуваш, а остатъкът от отока сигурно скоро ще се разнесе.

— Убеден съм! Този мил оток днес ще бъде лекуван така основно, че нищо няма да остане от него, само че и от тебе ще остане само купчинка пепел. Не виждам никакво спасение за нас и въпреки това имам чувството, че няма да умра. Може да ми вярваш, може и да не ми вярваш, но не ме е страх и не ме е грижа. Изпитвам някаква увереност, като че ли червенокожите не могат да ни сторят нищо, като че ли изведнъж отнякъде положително ще се появи някой освободител.

— Възможно е! И аз не съм изгубил още всяка надежда. Дори бих искал да се обзаложа, че в края на този пълен с опасности ден ще се чувстваме много добре.

— Такова нещо можеш да кажеш само ти, защото си абсолютен грийнхорн. Ще се чувстваме много добре! За „много добре“ и дума не може да става. Бих благодарил на Бога, ако тази вечер изобщо бъда в състояние да чувствам нещо.

Но нали вече няколко пъти ти доказах, че немските грийнхорни никак не приличат на тукашните.

— Така ли? И какво искаш да речеш с това? Казваш го с един такъв тон. Да не би да ти е хрумнала някоя хубава мисъл?

— Да.

— А каква? Кога?

— През онази вечер, когато Винету и баща му успяха да избягат.

— Тогава ли ти дойде тази мисъл? Странно! Но няма да имаме никаква полза от нея, защото тогава още не си знаел, че тук при апачите ще ни дадат такова хубаво бекярско общежитие. А какво е съдържанието на тази мисъл?

— Кичур коса.

— Кичур коса ли? — повтори той смаяно. — Я ми кажи сър, да не би нещо да ти хлопа! Да нямаш бръмбари в главата?

— Не ми се вярва.

— А какво бръщолевиш за разни кичури? Да не би някоя стара изгора да ти е подарила някога някоя плитка, която сега искаш да подариш на апачите?

— Не, имам коса от мъж.

Той ме погледна така, като че ли наистина се съмнява в здравината на разсъдъка ми и поклати глава.

— Скъпи сър, наистина нещо не е в ред с главата ти! Изглежда, че от нараняването ти там е останало нещо излишно. Може би този кичур се намира в главата ти, но не и в джоба ти. Понеже не мога да си представя как един кичур коса ще ни отвърже от кола на мъчението.

— Хмм. Да, е, това си остава едно грийнхорнско хрумване и нищо повече; ще трябва да изчакаме и да видим дали ще свърши работа, или не. Що се отнася до отвързването от кола на мъчението, аз съм сигурен, че най-малкото няма да остана вързан за него.

— А, разбира се! След като те изгорят, вече няма да бъдеш вързан за кола.

— Ха! Няма да бъда на кола още когато започне измъчването.

— Така ли? А защо мислиш така?

— Ще се наложи да плувам.

— Да плуваш ли? — учуди се той, като отново отправи към мене поглед, с какъвто лекарят от лудницата оглежда пациента си.

— Да, ще плувам. А това не може да стане, ако вися на кола. Ще трябва да ме отвържат.

— Behold! Но кой ти каза, че ще плуваш?

— Винету.

— А кога ще плуваш?

— Днес, сега.

— Good luck! Щом Винету го е казал, това наистина е като слънчев лъч, пробил облаците. Изглежда, че ще трябва да се бориш за живота си.

— И аз мисля така.

— Сигурно и нас ни чака нещо подобно, защото не ми се вярва да постъпят с тебе по-иначе, отколкото с нас. В такъв случай положението ни не е толкова отчайващо, колкото ми се струваше досега.

— И аз съм на това мнение. Вероятно ще можем да се спасим.

— Охо! Не започвай веднага да си въобразяваш много!?

Ако ни накарат да се борим за живота си, ще ни поставят по възможност най-тежки условия. Вярно е, че има случаи, когато бели пленници са се спасявали по този начин. Но знаеш ли да плуваш?

— Да.

— Но как?

— Така, че ми се струва излишно да се страхувам от състезание с някой индианец.

— Слушай, не бъди толкова сигурен в победата си! Тези червенокожи плуват като водни плъхове, като риби.

— А аз плувам като видра, която лови рибите и ги яде.

— Хайде бе!

— Така е. Още от малък обичам плуването най-много от всички видове спорт; мога да се гмуркам, да плувам кучешката, да стоя неподвижно във водата и какво ли не. Ако наистина искат да ми дадат възможност да си спася живота чрез плуване, тогава съм сигурен, че ще преживея този ден.

— И аз ти пожелавам същото, сър! Дано и на нас ни дадат подобна възможност. Все е по-добре, отколкото да останеш увиснал на кола на мъчението. По-добре да паднеш мъртъв в борба, отколкото да умреш от изтезания.

Никой не ни попречи да разговаряме помежду си, защото отначало Винету не ни обръщаше внимание, а стоеше до баща си и Тангуа и разговаряше с тях; апачите, които ме бяха довели, се бяха заели да въведат ред в полукръга, образуван около нас.

Вътре в този полукръг седяха няколко момчета, а зад тях бяха момичетата и жените, между които се намираше и Ншо-чи, която, както забелязах, рядко отвръщаше погледа си от мене. По-нататък следваха юношите, а зад тях бяха застанали воините. Това подреждане привърши тъкмо когато Сам произнесе последните си думи. В този момент Инчу-чуна, който стоеше с Винету и Тангуа между нас и зрителите, започна да говори високо на онова наречие, което се използва по граничните райони между бели и червенокожи; гласът му се чуваше ясно от всички.

— Нека чуят моите червенокожи братя и сестри какво има да им каже Инчу-чуна! Нека слушат и мъжете от племето кайови!

Той направи известна пауза и като забеляза, че вниманието на всички се насочи към него, продължи:

— Бледоликите са врагове на червенокожите мъже; много рядко между тях се намира някой, чийто поглед е насочен към нас приятелски. Най-благородният измежду тези малцина бели дойде при народа на апачите, за да бъде негов приятел и баща. Затова ние му дадохме името „Клеки-петра“ — Белия баща. Всички мои братя и сестри го познаваха и обичаха. Нека те потвърдят думите ми!

— Хау! — проехтя наоколо в знак на уверение. Вождът продължи:

— Клеки-петра беше наш учител във всички неща, които не познавахме, но които са добри и полезни. Той ни говореше и за вярата на белите, и за Великия дух, който е творец и опора на всички хора. Великия дух е заповядал червенокожите и белите да живеят като братя и да се обичат. Но изпълниха ли белите неговата воля, донесоха ли ни любов? Не! Нека моите братя и сестри потвърдят това!

— Хау! — прозвуча в хор.

— Те дойдоха по-скоро, за да заграбят имуществото ни и да ни унищожат. Това им се удава, защото са по-силни от нас. Там, където някога пасяха бизоните и мустангите, те построиха огромни къщи за живеене; от тези места идват всички злини, които ни сполетяват. Там, където по-рано червенокожият ловец бродеше през вековната гора или през саваната, сега препуска димящият Огнен кон с големите коли, в които прииждат нашите врагове. И когато червенокожият човек избяга от тях в онези земи, които все още са му останали и където той иска да умре в мир и спокойствие, не минава много време и той отново среща бледолики. Те пак са го последвали, за да строят нови пътища за Огнения кон из земите на червенокожия човек, които са негова законна собственост. Ние срещнахме такива бели и разговаряхме с тях миролюбиво. Казахме им, че тази земя ни принадлежи. Те не можаха да възразят нищо на това и трябваше да го признаят. Но когато ги подканихме да си отидат и да се откажат да докарат Огнения кон чак до нашите пасбища, те не се вслушаха в думите ни, а застреляха Клеки-петра, когото ние всички обичахме и уважавахме. Нека моите братя и сестри потвърдят, че Инчу-чуна каза истината!

— Хау! — извикаха червенокожите силно и единодушно.

— Донесохме трупа на убития дотук и го запазихме за деня на отмъщението. Този ден настъпи. Клеки-петра трябва да бъде погребан днес, а с него и онзи, който го уби. Освен това заловихме мъжете, които бяха с него по време на убийството. Те са негови приятели и се бяха сдружили с кайовите, на които ни предадоха. Но те отричат това дело. За всички други червенокожи мъже би било достатъчно онова, което са направили те, за да ги вържат за кола на мъчението. Ние обаче искаме да се подчиним на думите на нашия добър бял баща и да ги осъдим справедливо. Понеже те не признават, че са действали като наши врагове, ще ги разпитаме и съдбата им ще бъде решена от този разпит. Нека моите братя и сестри дадат израз на съгласието си!

— Хау! — прозвучаха наоколо одобрителни възгласи.

— Сър, това звучи благоприятно за нас — обърна се Сам към мене. — Ако искат да ни разпитат, работата не е чак толкова лоша, както си мислехме: Надявам се, че ще успеем да докажем невинността си. Ще разясним всичко на тези хора и така ще ги убедим, че да ни пуснат да си ходим.

— Сам, ти няма да се справиш с тази работа — възразих му аз.

— Защо пък не? Да не би да мислиш, че не мога да говоря?

— О-о, сигурно са те научили да говориш лека-полека още като дете! Но ние сме пленени тук вече шест седмици и през това дълго време не си успял да накараш апачите да си подобрят мнението за нас.

— Но и ти не успя, сър!

— Наистина, Сам, но защото отначало не можех да говоря, а после, когато отново ми беше възможно да движа езика си, при мене не се мярна вече нито един червенокож воин. Ще трябва, значи, да признаеш, че не съм бил в състояние да направя някакъв опит за защита.

— Тогава и сега няма да го направиш!

— Защо не?

— Защото опитът ти ще пропадне. Като грийнхорн си твърде неопитен в такива неща и не само че няма да ни измъкнеш от тука, ами ще затънем още по-надълбоко. Имаш голяма физическа сила, но тя няма да ни помогне тук с нищо, защото сега всичко зависи предимно от истинския опит, от острия ум и от хитростта. А те ти липсват. Не си виновен, че просто си се родил без тези хубави качества, но именно заради това трябва да стоиш настрани от играта и да ми разрешиш да поема нашата защита.

— Тогава ти пожелавам по-голям успех, отколкото имаше досега, скъпи Сам!

— Успехът няма да се забави. Сега ще чуеш колко добре ще си свърша работата.

И този разговор можахме да проведем необезпокоявани, защото разпитът ни не започна веднага, Инчу-чуна и Винету отново разговаряха с Тангуа, като поглеждаха често към нас. Погледите на двамата апачи ставаха все по-мрачни и по-сурови, а движенията и гримасите на Тангуа бяха като на човек, който разгорещено се опитва да събуди нечие подозрение срещу някой друг. Кой знае какви ли лъжи разправяше, за да ни погуби! После те се приближиха към нас. Двамата апачи застанаха вдясно от нас, а Тангуа пристъпи вляво до мене. Инчу-чуна отново ни заговори с висок глас, така че всички можеха да го разберат:

— Вече чухте какво ви каза Инчу-чуна, сега ще ви разрешим да се защитите. Отговорете съгласно истината на въпросите, които той ще ви зададе! Вие бяхте заедно с онези бели, които измерваха новия път за Огнения кон, нали?

— Да. Но трябва да ти кажа, че ние тримата не сме мерили земята, ние трябваше да охраняваме групата — отговори Сам. — А що се отнася до този четвъртия, наричан Олд Шетърхенд, то…

— Мълчи! — прекъсна го вождът. — Трябва да отговаряш на въпросите ми без излишни думи. И така, били сте заедно с онези бледолики, нали? Отговаряй кратко, с „да“ или „не“!

— Да — каза Сам Хокинс.

— Олд Шетърхенд измерва ли заедно с тях?

— Да.

— А вие тримата пазехте тези хора?

— Да.

— Тогава сте още по-лоши и от тях, защото който закриля крадци и разбойници, заслужава двойно наказание. Беше ли, Ратлър, убиецът, ваш спътник?

— Да, но ние не бяхме приятели, а…

— Мълчи, куче! — кресна му Инчу-чуна. — Ти можеш да говориш само онова, което вождът иска да знае, ни дума повече! Познаваш ли законите на Дивия Запад?

— Да.

— Как се наказват крадците на коне?

— Със смърт.

— А кое е по-ценно — един кон или голямата необятна земя, която принадлежи на апачите?

Сам замълча, за да не си изрече сам смъртната присъда.

— Отвори си устата, иначе Инчу-чуна ще заповяда да ти я отворят с нож!

— Заповядай! — изръмжа дребният храбър трапер. Сам Хокинс не е човекът, който може насила да бъде заставен да говори!

Тогава аз обърнах глава към него и го помолих:

— Сам, говори, по-добре е за нас!

— Well — отвърна той, — щом ти искаш, тогава ще се съглася да говоря, когато всъщност би трябвало да мълча.

— И така, кое е по-ценно, един кон или тази земя? — повтори Инчу-чуна.

— Земята.

— Тогава крадецът на земя е заслужил много повече смъртта от конекрадеца, а вие искахте да ни отнемете земята. Освен това бяхте спътници на онзи човек, който уби Клеки-петра. Това утежнява наказанието. Като крадци на земя щяхме да ви застреляме, без да изпитвате преди това мъки. Но понеже сте и убийци, преди смъртта си ще бъдете вързани на кола на мъчението. Ала ние още не сме свършили с изброяването на злодеянията ви. Вие ни предадохте на кайовите, които бяха наши врагове, нали?

— Не.

— Лъжеш!

— Това е истината.

— Не тръгна ли ти след нас с Олд Шетърхенд, когато напуснахме лагера ви?

— Да.

— Това е сигурен признак на враждебност!

— Не е. Вие ни бяхте заплашили и по правилата на Дивия Запад трябваше да разузнаем дали наистина ще се отдалечите, или не. Можеше да искате да се скриете и да стреляте по нас из засада. Затова яздихме известно време след вас.

— Защо не тръгна ти сам? Защо взе и този Олд Шетърхенд?

— За да го науча да разчита следи, тъй като е още новак.

— Ако намеренията ви са били толкова миролюбиви и сте ни следвали само от предпазливост, защо тогава извикахте кайовите на помощ?

— Защото разбрахме, че си избързал напред. Искаше да доведеш бързо твоите воини, за да ни нападнеш.

— Толкова ли беше необходимо да се обърнете към кайовите?

— Да.

— Нямаше ли някакъв друг изход?

— Не.

— Пак лъжеш. За да ни се изплъзнете, бе необходимо да направите само онова, което ви бях заповядал, а именно — да напуснете земите ни. Защо не го сторихте?

— Защото не можехме да си тръгнем, преди да сме си свършили работата.

— Значи сте искали да довършите грабежа, който ви бяхме забранили, и затова извикахте кайовите на помощ. Но онзи, който насъсква срещу нас враговете си, е също наш враг и трябва да бъде убит. Ето още една причина, за да ви отнемем живота. Но това не е всичко! После не оставихте кайовите сами да ни посрещнат, сами да ни нападнат и победят, ами им помагахте. Признаваш ли това?

— Постъпихме така само за да избегнем кръвопролитие.

— Да не искаш да ти се изсмеем? Нима ти не тръгна срещу нас, когато наближавахме лагера ви? Нима не ни подслуша?

— Така е.

— Не прекара ли цяла нощ близо до нас? Вярно ли е, или не?

— Вярно е.

— Не отведе ли бледоликите до водата, за да ни подмамите натам, а след това не скри ли кайовите в гората, за да ни нападнат?

— Това е така, но трябва да…

— Мълчи! Инчу-чуна иска само кратки отговори, а не дълги речи! Беше ни поставена клопка. Кой я скрой?

— Аз.

— Този път казваш истината. Мнозина от нас бяха ранени, неколцина убити, а останалите пленени. За това сте виновни вие. Ще отговаряте за пролятата кръв, която е още една причина да бъдете убити.

— Моят план беше…

— Мълчи! Сега вождът нищо не те е попитал. Великия дух ни изпрати непознат, невидим спасител. Инчу-чуна и Винету успяха да избягат. Промъкнахме се до нашите коне, но взехме само онези, които ни трябваха, за да могат пленниците да яхнат собствените си коне веднага след като ги освободим. Препуснахме, за да доведем нашите воини, които бяха потеглили срещу кайовите. Те бяха попаднали бързо на следите на враговете ни и ги бяха последвали. Ето защо се срещнахме с тях толкова скоро, че още на следващия ден можахме да се върнем при вас. Много кръв се проля. Ние дадохме общо шестнадесет убити, без да се броят кръвта и страданията на ранените. Още една причина, поради която трябва да умрете. Не бива да очаквате нито милост, нито снизхождение и…

— Изобщо не искаме милост, а само справедливост — прекъсна го Сам. — Мога да…

— Ще млъкнеш ли, куче! — прекъсна го гневно Инчу-чуна. — Ще говориш само когато те питат. Инчу-чуна няма повече какво да ти каже, няма какво да каже на никого от вас. Но понеже говориш за справедливост, то ще бъдете осъдени не само според собствените ти признания, но и според това, което каже свидетелят, когото Инчу-чуна ще ви представи. Тангуа, вождът на кайовите, ще бъде така снизходителен да каже думата си за вашия случай. Наши приятели ли са тези бледолики?

— Не — отговори кайовът, по чийто израз можеше да се забележи нескрито задоволство, че работата взима такъв опасен обрат за нас. — Не. Напротив, те ме насъскваха срещу вас и дори ме молеха да не проявявам никаква милост, а да ви избия всички.

Тази лъжа ме възмути толкова много, че наруших досегашното си мълчание.

— Това е толкова огромна и безсрамна лъжа, че щях да те просна на земята, ако имах поне една свободна ръка! — извиках аз високо.

— Вонящо куче! — изфуча той. — Искаш ли Тангуа да бъде онзи, който ще те убие?

Той вдигна свития си юмрук. Аз обаче го гледах спокойно.

— Удряй, ако не те е срам да посягаш на беззащитен човек! А вие си приказвате за разпит и справедливост. Но разпит ли е това, справедливост ли е, щом не разрешавате да кажем каквото искаме? Разрешихте ни да се защитаваме. Но можем ли да се защитим, когато ни прекъсвате веднага, щом пожелаем да кажем някоя дума повече от това, което искате да чуете? Инчу-чуна постъпва като несправедлив съдия. Поставя въпросите така, че отговорите, които той ни разреши, неминуемо да ни доведат до гибел. Не ни е разрешено да даваме други отговори. А когато искаме да кажем истината, която би ни спасила, той ни заплашва с насилствени действия. Не се нуждаем от такъв разпит и такава справедливост. По-добре започвайте веднага мъченията, които сте предвидили! Няма да чуете нито един стон от нас.

— Уф, уф! — дочу се учуден женски глас. Беше сестрата на Винету.

— Уф, уф, уф! — извикаха след нея много апачи.

Смелостта е качество, което индианецът винаги уважава и което извиква неговото признание, дори когато е проявено и от враговете му. Затова се чуха и тези одобрителни възгласи.

— Когато видях Инчу-чуна и Винету за първи път — продължих аз, — моето сърце ми каза, че те са храбри и справедливи мъже, които бих могъл да обичам и уважавам. Заблудил съм се. Те не са по-добри от всички други, защото се вслушват в гласа на един лъжец, а потискат истината. Надсмивам се над заплашванията им и презирам всеки, който унижава пленниците само защото те не могат да се бранят. Ако бях свободен, щях да разговарям съвсем иначе с вас!

— Куче, ти наричаш Тангуа лъжец! — изкрещя кайовът. — Той ще ти строши кокалите!

При тези думи той обърна пушката, която държеше в ръцете си, и се накани да ме удари с приклада. Но ето че Винету се приближи с два скока и го спря.

— Нека вождът на кайовите стои спокойно! Този Олд Шетърхенд говори много смело, но Винету е съгласен с някои негови думи. Баща ми, Инчу-чуна, върховният вожд на апачите, ще му разреши да каже каквото иска!

Тангуа трябваше да се умири, а Инчу-чуна реши да изпълни желанието на сина си. Той се приближи до мене.

— Олд Шетърхенд е като граблива птица, която кълве и тогава, когато вече е хваната. Ти не свали ли Винету два пъти с удари! Не ме ли зашемети и мене с юмрука си?

— Доброволно ли го сторих? Не ме ли принуди?

— Принудих ли те? — зачуди се той.

— Да. Искахме да се предадем без съпротива, но воините ви не се вслушаха в думите ни. Нахвърлиха се с такава злоба върху нас, че бяхме принудени да се защитаваме. Но я попитай хората си дали изобщо сме ги ранили, когато можехме и да ги убием! Напротив, избягахме, за да не ни се наложи да раним някой от тях. Тогава се появи ти и ме нападна, без да обръщаш внимание на думите ми. Трябваше да се отбранявам и бих могъл да те убия с ножа си или да те застрелям, но аз само те зашеметих с юмрук, защото исках да те пощадя. В онзи момент дойде вождът на кайовите и искаше да ти вземе скалпа. Понеже не му разреших, той се счепка с мене, но аз го победих. И така ти запазих не само живота, но и скалпа. После, когато…

— Този проклет койот лъже така, като че ли има хиляда различни езика! — изкрещя Тангуа побеснял.

— Наистина ли това е лъжа? — попита го Винету.

— Да. Надявам се, че моят червенокож брат Винету не се съмнява в истинността на думите ми — продължи да се горещи Тангуа.

— Когато аз се приближих, ти лежеше неподвижен на земята, а също и баща ми. Това е вярно. Олд Шетърхенд беше коленичил до вас. Нека продължи да говори!

— И така, победих Тангуа, за да спася Инчу-чуна. Тогава се приближи Винету. Но не го бях забелязал и получих удар с приклад, който обаче не улучи главата ми. Винету прониза с ножа си езика ми. След това не можех вече да говоря, иначе щях да му кажа, че го обичам и че бих искал да стана негов приятел и брат. Бях ранен, а ръката ми беше парализирана. Въпреки това успях да сломя съпротивата му. Той лежеше пред мен в безсъзнание също като Инчу-чуна. Можех да убия и двамата. Убих ли ги?

— Щеше да го направиш — подхвърли Инчу-чуна, — но един от моите воини се намеси и те простря с приклада си.

— Не, нямаше да го направя — настоях аз. — Не дойдоха ли при вас тези трима бледолики, които са вързани до мене, доброволно, за да се предадат? Щяха ли да постъпят така, ако ви считаха за неприятели?

Те се предадоха, понеже разбраха, че не могат да избягат. Сметнаха за по-умно да се предадат доброволно. Инчу-чуна признава, че в думите ти има нещо, което почти би могло да ни накара да ти повярваме. Но не всичко е вярно. Когато повали сина ми за първи път на земята, тогава не беше принуден да го сториш.

— Бях принуден.

— От кого?

— От предвидливостта. Искахме да ви спасим, тебе и него. И двамата сте много смели воини. Сигурно щяхте да се защитавате и щяхте да бъдете ранени или може би убити. Искахме да предотвратим това. Затова повалих Винету, а ти беше победен от моите трима бели приятели. Надявам се, че сега ще повярваш на думите ми.

— Лъжи, нищо друго освен лъжи! — извика Тангуа. — Вождът на кайовите тъкмо се беше приближил, когато той те беше изпратил на земята. Не Тангуа, а той се канеше да ти вземе скалпа. Тангуа поиска да му попречи и тогава беше ударен от юмрука му, където, изглежда, се е заселил Злия дух, защото никой, дори и най-силният мъж, не може да му противостои.

Тогава аз се обърнах отново към него и казах заплашително:

— Да, никой не може да му противостои. Употребявам го само тогава, когато не искам да проливам кръвта на някого. Но ако се бия пак с тебе, няма да го използвам, а ще употребя оръжие и тогава няма да се отървеш само с едно зашеметяване. Запомни това.

— Ти ли ще се биеш с Тангуа? — изсмя се той злорадо. Няма да имаш вече такава възможност. Ще те изгорим и ще пръснем пепелта ти по всички посоки на света!

— Така си мислиш ти! Ще бъда свободен по-скоро, отколкото можеш да си представиш, но тогава ще потърся сметка от тебе!

— Ще ти я дам. Ще я получиш от Тангуа. Той иска думите ти да се превърнат в действителност. Тогава той с удоволствие би премерил сили с тебе, защото знае, че ще те смачка.

Инчу-чуна прекрати тази интермедия:

— Олд Шетърхенд е много смел, щом вярва, че ще бъде пак свободен — каза ми той. — Нека премисли колко обвинения има само срещу него. Ако някое от тях отпадне, това с нищо не би могло да промени съдбата му. Той твърди някои неща, ала не ни е дал никакви доказателства.

— Не повалих ли Ратлър на земята, когато стреля по Винету и улучи Клеки-петра? И това ли не е доказателство?

— Не. Може да си го направил и от други съображения, тъй като ни е известно, че си се карал с него. Имаш ли да кажеш още нещо?

— Сега не; може би по-късно.

— Кажи го сега, защото по-късно няма да можеш да кажеш нищо!

— Не, не сега! Ако го кажа по-късно, има по-голяма възможност да се вслушате в него. Олд Шетърхенд не е човек, чиито думи могат да не бъдат уважавани. Сега ще мълча, защото съм любопитен да чуя присъдата ви.

Инчу-чуна ми обърна гръб и направи знак с ръка. Неколцина по-възрастни воини се отделиха от полукръга и седнаха заедно с тримата вождове, за да се съвещават, при което Тангуа полагаше всички усилия да постигне колкото се може по-тежка присъда за нас. Това можах ясно да разбера от възбудените му движения.