Карл Май
Винету I (15)

14.
На живот и смърт

Междувременно ние можехме да си разменим някои забележки.

— Любопитен съм да чуя каква ще я надробят — обади се Дик Стоун. — Няма да бъде нещо много умно във всеки случай.

— Боя се, че животът ни е в опасност — каза Уил Паркър.

— И аз мисля така — съгласи се с него Сам Хокинс. — Червенокожите не ни вярват нито дума. Можем да им разправяме, каквото си искаме. Впрочем ти се справи не чак толкова лошо, сър! Просто се чудих на Инчу-чуна.

— Защо?

— Защото те остави да дрънкаш толкова много. А на мене винаги ми затваряше устата, само щом я отворех.

— Нима дрънках, Сам? Сериозно ли мислиш така?

— Разбира се.

— Благодаря ти за учтивостта!

— „Дрънкане“ наричам всеки вид говорене, което не води до някакви резултати, ако не се лъжа. А ти има толкова успех, колкото и аз, хи-хи-хи-хи!

— Аз съм на друго мнение!

— Но без всяко основание.

— Не, имам си основание. Винету спомена нещо за плуване. Това е било предварително решено. Затова мисля, че проведоха разпита така строго само за да ни сплашат. Присъдата ще бъде вероятно по-благоприятна.

— Сър, не си въобразявай много! Да не би да мислиш, че ще ти дадат възможност да се спасиш с плуване?

— Наистина мисля така.

— Глупости, глупости! Е да, ако е било уговорено, ще те накарат да плуваш. Но знаеш ли къде? Право в устата на смъртта! После, когато бъдеш мъртъв, спомни си, че съм бил прав — хи-хи-хи-хи!

Този дребничък странен чудак можеше дори и в нашето тежко положение да се киска тихичко и доволно на съмнителните си остроумия. Наистина, веселието му трая само няколко секунди, защото в този момент съвещанието завърши. Воините, които бяха участвали в него, се върнаха в полукръга и Инчу-чуна заяви с висок глас:

— Чуйте, воини на апачите и кайовите, какво решихме за тези четирима пленени бледолики! В съвета на старейшините беше предварително уговорено да ги гоним във водата, после да се бием с тях и най-сетне да ги изгорим. Но Олд Шетърхенд, най-младият измежду тях, каза думи, в които се намират частици мъдрост и истина. Четиримата бледолики са заслужили смъртта, но въпреки това, изглежда, не са имали толкова лоши намерения, колкото смятахме ние. Ето защо, нашето първоначално решение отпадна и ние решихме да оставим Великия дух да реши спора между нас и тях.

Той замълча за малко, с което целеше положително да засили напрежението сред слушателите. Сам използва паузата за следната забележка:

— Behold, би било много мило! Знаеш ли какво иска да каже?

— Подозирам.

— Е, какво?

— Двубой, всичко се оставя в ръцете на провидението.

— Да, вероятно ще се състои двубой. Но между кого? Много съм любопитен да узная.

Сега вождът продължи:

— Бледоликият, когото наричат Олд Шетърхенд, изглежда, е най-знатният от тях. Следователно решението трябва да се остави в неговите ръце. То трябва да зависи и от онзи, който е най-високопоставен измежду нас. Това съм аз, Инчу-чуна, вождът на апачите.

— Zounds! Ти и той! — прошепна Сам с голямо възбуждение в гласа.

— Уф, уф, уф! — разнесоха се викове на почуда от редиците на червенокожите.

Във всеки случай бяха удивени от факта, че техният предводител искаше сам да мери сили с мене. Той би могъл да не се излага на опасността, която все пак съществуваше за него в този случай, и да възложи тази задача на някой друг. В същия миг той продължи да говори и даде обяснение на своето решение:

— Инчу-чуна и Винету чувстват честта си засегната, защото само юмрукът на един бледолик беше достатъчен, за да бъдат повалени на земята в безсъзнание. Трябва да измият позорното петно, като един от тях се бие с този бледолик. Винету отстъпва това право на Инчу-чуна, защото Инчу-чуна е по-възрастен от него, а той е и първият вожд на апачите. Винету е съгласен с това решение, защото Инчу-чуна заедно със своята чест ще спаси и честта на сина си, като убие Олд Шетърхенд.

Той направи отново пауза.

— Можеш да бъдеш радостен, сър! — окуражи ме Сам. — Във всеки случай ще умреш по-бързо, отколкото ние. Нали искаше да пощадиш този неблагодарник, е, сега ще бъдеш очистен от него!

— Нека изчакаме!

— Няма какво да изчаквам, всичко ми е известно предварително. Да не си въобразяваш, че ще имате еднакви оръжия?

— Не, не си въобразявам.

— Well! При тези случаи се поставят такива условия, че белият е загубен. Ако някога някой е отървавал живота си, това е било само изключение, което потвърждава правилото. Слушай!

Инчу-чуна продължи да говори:

— Ще махнем ремъците на Олд Шетърхенд и ще го оставим да влезе във водите на реката, която ще трябва да преплува. Но той няма да получи никакво оръжие. Инчу-чуна ще го последва, като вземе със себе си само томахок. Ако Олд Шетърхенд успее да достигне жив отвъдния бряг, до онзи кедър, който расте на откритото място, ще бъде спасен, а също и неговите другари ще бъдат свободни. Могат да отидат, накъдето си искат. Но, ако вождът го убие, преди да е достигнал кедровото дърво, тогава ще умрат и те. Няма да бъдат измъчвани и изгорени, а ще бъдат застреляни. Нека всички присъстващи воини потвърдят, че са чули думите ми, че са ги разбрали и че са съгласни с мене!

— Хау! — гласеше единодушният отговор.

Всеки може да си представи, че ние се намирахме в голямо напрежение, макар че може би Сам, Дик и Уил бяха по-възбудени от мене.

— Хитро са го измислили тези негодници — изръмжа Хокинс. — Трябва да плуваш ти, защото си бил най-знатният. Глупости. Причината е друга — защото си грийнхорн! Мене, мене трябваше да ме накарат да плувам! Щях да им покажа как Сам Хокинс пори вълните като пъстърва! Но ти! Слушай, сър! Помисли си, животът ни зависи от тебе! Ако загубиш и ние умрем, няма повече изобщо да ти говоря, можеш да бъдеш сигурен в това, ако не се лъжа!

— Не се тревожи, старий Сам! — утеших го аз. — Ще направя, каквото мога. Противно на тебе мисля, че червенокожите съвсем не са направили толкова лош избор. Можеш да бъдеш убеден, че ще ви спася!

— Да се надяваме. И така, борба на живот и смърт! Не трябва да щадиш Инчу-чуна. И през ум да не ти минава това!

— Ще видим.

— Няма какво да се гледа! Ако го пощадиш, ще бъдеш загубен, а заедно с тебе и ние. Сигурно разчиташ на юмрука си?

— Да.

— Недей разчита! Изобщо няма да се стигне до ръкопашен бой.

— А аз мисля, че ще се стигне.

— Не — никога!

— Но как смята да ме убие?

— Разбира се, че с томахока си. Нали знаеш, че той не се използва само в близък бой, а е страшно оръжие и от разстояние. Може да се хвърля и индианците са толкова изкусни в боя с него, че ще успеят да ти отсекат върха на вдигнатия пръст от стотина крачки разстояние. Инчу-чуна сигурно няма да реши да те сече с томахока като някое дърво, а ще го хвърли подир тебе още докато бягаш и така ще те убие с един-единствен удар. Повярвай ми, може да плуваш, колкото си искаш добре, но въпреки това няма да се добереш до другия бряг. Още докато плувате, ще хвърли томахока по главата ти или по-скоро в тила ти, което убива най-сигурно. Тогава няма да ти помогне нито ловкостта, нито силата ти.

— Това ми е известно, скъпи Сам! А също така ми е известно, че при някои обстоятелства един напръстник хитрост върши повече работа, отколкото цяла бъчва със сила.

— Хитрост ли? Откъде ли пък ще я вземеш тази хитрост?! Казвам ти, че старият Сам Хокинс е известен като голям хитрец, но въпреки това не разбирам по какъв начин мислиш да се справиш чрез хитрост с вожда. Какво ли може да стори някоя хитрост срещу добре хвърлен томахок!

— Може да стори, Сам, може!

— Какво?

— Ще видиш, или по-точно отначало няма да видиш. Но ще ти кажа, че съм почти сигурен в успеха си.

— Хвалиш се само, за да ни вдъхнеш смелост.

— Не.

— Да, да, за да ни успокоиш! — упорстваше Сам. — Но за какво ни е такава утеха, която още в следващите минути ще стане на пух и прах!

— Успокой се де! — помолих го аз. — Имам чудесен план.

— План ли? АХ, значи и план! Тук няма друг план, освен този да стигнеш до отсрещния бряг, а опиташ ли се, ще те догони томахокът.

— Не. Внимавай! Ако се удавя, ще бъдем спасени.

— Ако се удавиш — спасени? Сър, ти си започнал вече да мреш, та затова приказваш несвързани неща.

— Знам какво приказвам. Запомни: удавя ли се, няма от какво да се страхуваме повече.

Изговорих последните изречения бързо и припряно, понеже в този момент двамата вождове и Винету се приближиха към нас.

— Сега ще развържем Олд Шетърхенд — каза Инчу-чуна. — Но нека не си мисли, че ще може да избяга! В такъв случай подир него ще се спуснат неколкостотин преследвачи.

— И през ум не ми минава! — отвърнах аз. — Дори и да имах възможност да избягам, би било много подло от моя страна да изоставя приятелите си.

Бях развързан и раздвижих ръцете си, за да проверя дали не се бяха схванали. После започнах да подготвям изпълнението на плана си.

— За мене е голяма чест да се състезавам по плуване с най-прочутия вожд на апачите, или по-скоро да плувам с него на живот и смърт — заявих аз. — Но за него това не е никаква чест.

— Защо да не е?

— Защото не съм достоен противник. Понякога съм се къпал в някой поток, като съм полагал големи усилия да не потъна. Но ми се струва, че едва ли ще мога да прекося една толкова широка и дълбока река.

— Уф, уф! — извика той изненадан, защото досега бе имал друго мнение за мен. — Това никак не радва вожда. Винету и Инчу-чуна са най-добрите плувци на племето си. Какво значение ще има тогава победата над един толкова лош плувец!

— А при това ти си въоръжен, а аз не съм! — продължих да се преструвам аз. — Отивам право в ръцете на смъртта, а също и моите приятели са се приготвили да умрат. Въпреки това бих искал да знам как по-точно ще се проведе това състезание. Кой ще влезе пръв във водата?

— Ти!

— А ти ще ме последваш, нали?

— Да.

— И кога ще ме нападнеш с томахока?

— Когато пожелае Инчу-чуна — отвърна той с гордата и презрителна усмивка на майстор, който говори с нескопосан човек.

— Това може да стане и във водата, така ли?

— Да.

Престорих се, че ставам все по-неспокоен, загрижен и унил, като продължих да питам:

— Значи, ти имаш право да ме убиеш. А аз имам ли това право?

Той направи гримаса, която ясно изразяваше мислите му: „нещастен червей, това изобщо не може да се случи! Задаваш ми такива въпроси само защото си обхванат от смъртен страх!“

— Това е плуване и двубой на живот и смърт — каза той накрая. — Ти можеш да убиеш Инчу-чуна, защото само ако това ти се удаде, ще бъдеш в състояние да стигнеш до кедъра.

— А твоята смърт няма ли нещо да ми напакости?

— Не. Ако вождът на апачите те убие, тогава няма да достигнеш целта и твоите спътници ще трябва да умрат. Убиеш ли го ти, ще стигнеш до кедъра и от този момент всички ще бъдете свободни. Ела!

Той се обърна, а аз съблякох ловната си дреха и си събух ботушите. При тях оставих и всичко, каквото имах в пояса си и в джобовете. В това време чух Сам да се вайка:

— Няма да успееш, хич няма да успееш! Само да можеше да си видиш лицето! А плачевният тон на последните ти въпроси! Много ме е страх за тебе и за нас!

Не можех да му отговоря нищо, защото тримата червенокожи щяха да чуят, но знаех много добре защо се преструвах на толкова съкрушен. Исках да приспя бдителността на Инчу-чуна, исках, както се казва, да го изпързалям. И този плосък номер подейства!

— Още един въпрос! — помолих аз, преди да тръгна след него. — Ще получим ли имуществото си обратно, ако възвърнем свободата си?

Инчу-чуна се изсмя кратко и нетърпеливо, защото този въпрос му се струваше направо ненормален.

— Да, ще го получите.

— Всичко ли?

— Всичко.

— И конете и пушките ли?

Тогава той ми кресна гневно:

— Всичко, каза Инчу-чуна! Нямаш ли уши? Една жаба поискала да се състезава с орела по летене и го попитала какво щял да й даде, ако тя го победяла! Ако плуваш така глупаво, както глупаво питаш, тогава вождът на апачите се срамува, че не ти е определил за противник някоя стара жена!

Преминахме през полукръга от хора, който се разтвори, и се отправихме към брега на Рио Пекос. Минах близо покрай Ншо-чи и успях да уловя един неин поглед, с който тя завинаги се прощаваше с мене. Индианците ни последваха и се разположиха на най-различни места, за да могат по-удобно да се наслаждават на вълнуващата сцена, която очакваха.

Беше ми ясно, че се намирах в най-голяма опасност. Нямаше значение дали щях да плувам направо през реката, или на зигзаг, във всеки случай щях да бъда загубен. Томахокът на вожда щеше положително да ме улучи. Имаше само един път за спасение: гмуркането и плуването под вода, а за щастие в това не бях толкова неопитен, колкото ме считаше Инчу-чуна.

Но не можех да разчитам само на гмуркането. Нали трябваше пак да изплувам, за да си поема дъх и тогава главата ми щеше да бъде изложена на томахока. Не, аз изобщо не биваше да се появявам на повърхността на водата, поне не пред очите на червенокожия. Но как можеше да се осъществи това? Огледах брега нагоре и надолу и забелязах с голямо задоволство, че местността ми идваше сама на помощ.

Намирахме се върху напълно откритата пясъчна ивица, за която вече споменах, но по-нагоре от средата й. Горният й край, където започваше гората, беше на не повече от стотина крачки отдалечен от мен, а още по-нататък Пекос правеше завой, който скриваше реката от погледа ми. Надолу се простираше останалата част от пясъчната площ на едно разстояние от около четиристотин крачки.

Ако се хвърлех във водата и не се покажех на повърхността й, щяха положително да помислят, че съм се удавил и щяха да започнат да търсят тялото ми. Сигурно щяха да го търсят надолу по течението. Следователно спасението ми беше в обратната посока — нагоре по течението. В тази посока забелязах най-напред едно място, където реката беше подкопала брега. Надвесената му над водата част беше отлично скривалище за по-кратко време. Още по-нагоре беше навлечено от реката голямо количество клони и коренища, които също така можех много добре да използвам като прикритие. Преди това обаче не беше излишно да покажа, че се страхувам.

Инчу-чуна съблече дрехите си с изключение на леките индиански панталони, втикна томахока в тях, след като беше оставил на брега всички други предмети, които носеше в пояса си, и ми махна с ръка: — Можем да почваме. Скачай във водата!

— Не може ли първо да опитам колко е дълбоко тук? — попитах аз унило.

По лицето му премина усмивка на дълбоко презрение. Извика да донесат копие. Подадоха ми го и аз го спуснах във водата. Не достигнах дъното. Точно това ми трябваше. Зад мене се дочу мърморене, изразяващо презрение, сигурен признак, че бях постигнал целта си. Разнесе се и гласът на Сам:

— За бога, по-добре се върни! Не мога да гледам това зрелище. Нека ни одерат кожите. По-добре ще бъде да ги одерат, отколкото да гледам такава плачевна картина!

Неволно ми мина през ума какво ли си мисли сега Ншо-чи за мене. Обърнах се. Лицето на Тангуа представляваше самото олицетворение на презрението и подигравката. Винету беше повдигнал горната си устна, така че можеха да се видят зъбите му. Беше просто побеснял, че някога е могъл да изпитва симпатия и съчувствие към мен. А сестра му бе свела очи. Вече изобщо не ме поглеждаше.

— Вождът на апачите е готов! — кресна ми Инчу-чуна. — Какво чакаш още?

Тангуа смяташе обаче, че трябва да каже нещо по-силно от гневните думи на вожда, и извика подигравателно:

— Освободете тази жаба! Подарете й живота! Никой воин не бива да докосва с ръката си такъв страхливец!

Сигурно за всички присъстващи бях страхливец; в този момент Инчу-чуна изрева като разгневен тигър:

— Влизай, иначе ще ти забия томахока веднага в главата!

Тогава аз се престорих на изплашен, седнах на края на брега, потопих във водата първо стъпалата, а после и прасците на краката си, като си давах вид, че се каня да се спусна бавничко във водата.

— Влизай! — извика отново Инчу-чуна и ми тегли един ритник в гърба. Точно това бях очаквал. Разперих безпомощно ръце, нададох вик на уплаха и пльоснах във водата. В следния миг обаче театърът свърши. Почувствах дъното и заплувах под вода нагоре срещу течението, като се придържах близо до брега. Веднага след това чух зад себе си шум. Инчу-чуна беше скочил в реката. Както разбрах по-късно, отначало той имал намерение да ми даде известна преднина, след което да ме подгони към отсрещния бряг и там да ме ликвидира с томахока си. Но поради показаната от мен страхливост той се отказал от първоначалния си план и скочил непосредствено след мене, за да ме убие веднага, щом се появя на повърхността. С такава страхлива баба нямало какво да се церемони много.

Скоро достигнах подкопаното място от брега и се показах на повърхността, но така, че само устата ми и част от главата излязоха над водата. Никой не можеше да ме види, освен вожда, защото той се намираше в реката. За моя радост обаче лицето му беше обърнато надолу по реката. Поех отново бързо и дълбоко въздух и се гмурнах към дъното на реката, за да продължа плуването си. След това стигнах до навлечените от реката клони, подадох глава под тях и отново поех въздух. Те така добре скриваха главата ми, че можех да рискувам да я подържа известно време над повърхността. Видях как вождът се държеше над водата като хищник, готов светкавично да се нахвърли върху жертвата си. Сега пред мене оставаше последният участък, който беше обаче и най-дълъг и се простираше до началото на гората, където храстите се бяха надвесили над водата. И дотам успях да стигна щастливо; прикриван от храсталака, аз се изкачих на брега.

Сега трябваше да достигна споменатия вече завой на реката, за да я преплувам зад него, а това можеше да стане най-бързо, като тичам по брега до завоя. Преди това обаче се озърнах през храстите да видя онези, които бях успял да заблудя. Те стояха на брега, викаха, размахваха ръце, докато вождът все още ме очакваше, като плуваше насам-натам, въпреки че не бе възможно да съм останал жив толкова дълго време под водата. Дали сега Сам Хокинс се бе сетил за моите думи: „Когато се удавя, ще бъдем спасени“?

Продължих да тичам през гората, колкото можех по-бързо, докато завоят на Рио Пекос остана зад гърба ми, тогава отново влязох във водата и достигнах необезпокояван отвъдния бряг. Във всеки случай това се дължеше само на преструването ми, на обстоятелството, че индианците ме мислеха за лош плувец, за човек, който има страх от водата. Както вече казах, хитростта ми беше твърде плоска, въпреки че те се подведоха по нея, защото така, както ме познаваха досега, нямаха никакъв повод да ме мислят за страхливец.

На другия бряг отново поех през гората надолу, докато тя свърши. Оттам, скрит зад храстите, видях за мое най-голямо удоволствие, че неколцина червенокожи бяха наскачали във водата и се опитваха с копията си да открият удавения Олд Шетърхенд. Сега можех най-спокойно да се отправя към кедъра и щях да спечеля, но не го направих, защото не исках да извоювам победата си единствено чрез хитрост. Искаше ми се също така да дам на Инчу-чуна един урок, като същевременно го накарам да се чувства задължен към мене, и то този път не тайно, а пред очите на всички.

Той все още плуваше насам-натам и ме търсеше. Изобщо не му идваше наум да погледне и към отсрещния бряг. Отново се спуснах във водата, обърнах се по гръб така, че на повърхността останаха само носът и устата ми и се предоставих на течението да ме носи бавно надолу, като си помагах само с леки движения на ръцете. Никой не ме забелязваше. Когато се озовах срещу хората, които ме търсеха, аз се изправих във водата и като се задържах на едно място с движения на краката, извиках силно:

— Сам Хокинс, Сам Хокинс, спечелихме, спечелихме!

Изглеждаше, като че бях застанал прав на някое плитко място. Червенокожите ме чуха, погледнаха към мене и нададоха гневни крясъци. Сякаш хиляди дяволи бяха напуснали пъкъла и ревяха, та се късаха. Който е чул подобно нещо само веднъж, не може да го забрави през целия си живот. Щом Инчу-чуна ме зърна, веднага започна да гребе с голям и мощен замах на ръцете си и заплува към мен, или по-точно казано — понесе се към мене като изстрелян от пружина. Не биваше да го допускам твърде наблизо и ето защо и аз се устремих бързо към другия бряг. Изкачих се на него и се спрях.

— Бягай, бягай нататък! — извика ми Сам. — Стигни кедъра!

Да, сега никой не можеше да ми попречи да достигна кедъра. И Инчу-чуна беше безпомощен. Но аз преследвах моя особен план и не се помръднах от мястото си, докато той не се приближи на около четиридесет крачки от мене. След това се затичах към дървото. Ако се намирах все още във водата, вождът щеше вероятно да ме улучи с томахока си, но сега бях убеден, че нямаше да се опита да хвърли по мене оръжието, преди да стъпи на брега.

Дървото беше отдалечено на триста крачки от реката. След като изминах половината от това разстояние с бързи скокове, аз се спрях отново и погледнах назад. Вождът тъкмо излизаше от водата. Той се хвана в клопката, която му поставих. Вече не можеше да ме стигне. Най-много да успееше да ме достигне томахокът му. Той бързо го измъкна от пояса си и се затича напред. Все още стоях на мястото си. Когато ме наближи застрашително, отново побягнах, но само привидно. Разсъждавах така: докато стоя на едно място, той сигурно нямаше да хвърли томахока, тъй като, застанал неподвижно, аз щях да забележа посоката на хвърлянето и можех да избягна оръжието, а ако го задържеше в ръка, вождът все още имаше изгледи да ме настигне и убие. Възможността да хвърли томахока съществуваше само когато побегнех и му обърнех гръб и нямаше как да забележа връхлитащото ме оръжие. И така престорих се, че го удрям на бяг, но след като направих най-много двайсетина скока, отново спрях и бързо се обърнах.

Наистина! За да хвърли по-сигурно оръжието си, той беше застанал на едно място и беше завъртял томахока около главата си. Точно в момента, когато се обърнах с лице към него, той го хвърли след мене. Направих два, три бързи скока настрани и… оръжието прелетя покрай мене и се зарови в пясъка.

Точно това бях преследвал. Изтичах до томахока, вдигнах го и вместо да се затичам към дървото, аз се отправих спокойно към вожда. Той изрева от яд и се втурна към мене като побеснял. Тогава размахах томахока и го предупредих:

— Спри, Инчу-чуна! Ти пак се излъга в Олд Шетърхенд. Искаш ли собствената си секира да се забие в главата ти?

Той се спря.

— Куче, как ми се изплъзна във водата? Злия дух ти помогна!

— Не си мисли такива неща! Ако може да се говори за някакъв дух, това е добрият Маниту, който ми помогна.

При тези думи забелязах, че в очите му проблеснаха пламъчета, както при взимането на тайно решение, и го предупредих отново:

— Виждам, че искаш да ме нападнеш. Откажи се, защото е опасно! Няма да ти сторя нищо, защото наистина ви обичам с Винету. Но ако…

Не можах да продължа. Гневът му беше отнел способността да разсъждава спокойно. Нахвърли се върху мене с протегнати ръце и пръсти, изкривени като ноктите на някой хищник. Сигурно вече вярваше, че ще ме сграбчи, когато се наведох бързо и се изплъзнах встрани. Силата на скока му, с която смяташе да ме повали на земята, го изпрати самия него на пясъка. Веднага се озовах при него, притиснах с лявото си коляно едната му ръка, а с дясното — другата, стиснах го за гърлото с лявата си ръка, размахах томахока и извиках:

— Инчу-чуна, молиш ли за милост?

— Не.

— Тогава ще ти разцепя главата.

— Убий ме, куче! — изпъшка той, като направи напразен опит да се освободи.

— Не, ти си баща на Винету и ще живееш; но временно ще трябва да те обезвредя. Принуждаваш ме.

Ударих го с плоската страна на секирата по слепоочието — последва хъхрещ звук, крайниците му потръпнаха конвулсивно и после се отпуснаха безжизнено. Червенокожите, които стояха отвъд реката, помислиха, че съм го убил. Сега те нададоха още по-ужасен рев от предишния. Завързах ръцете на победения вожд с колана за тялото му, отнесох го до кедъра и там го сложих на земята. Трябваше да измина и този ненужен път, защото нашата уговорка гласеше, че съм длъжен да достигна кедъра. След като го оставих, аз се затичах обратно към реката, защото видях, че много червенокожи наскачаха във водата, за да преплуват реката; начело беше Винету. Това можеше да стане опасно за мен и за другарите ми, в случай че апачите не си удържат думата. Затова им извиках от брега:

— Назад! Вождът е жив; само е зашеметен. Но ако се приближите, ще трябва да го убия. Нека дойде само Винету! Искам да говоря с него.

Никой не обърна внимание на предупреждението ми. Тогава Винету изскочи високо над водата, за да бъде видян от всички, и им извика няколко думи, които не можах да разбера. Те му се подчиниха и се върнаха, а той се приближи сам към брега. Аз го очаквах край водата и го оставих да излезе на сушата.

— Хубаво направи, че изпрати воините си обратно — казах аз, — иначе щяха да поставят живота на баща ти в опасност.

— Наистина ли не си го убил с томахока?

— Не. Той ме принуди да го зашеметя, защото не искаше да се предаде.

— А ти можеше да го убиеш! В ръцете ти беше.

— Не обичам да убивам дори неприятели, а камо ли един човек, който е баща на Винету, за което го уважавам. Ето ти оръжието му! Ти ще кажеш кой е победителят!

Той взе томахока, който му подадох, и ме гледа дълго време. Погледът му ставаше все по-мек и по-приятелски. Този израз се замени най-сетне от възхищение и той извика:

— Но какъв човек е Олд Шетърхенд! Кой може да го разбере?

— Ти ще се научиш да ме разбираш.

— Даваш ми томахока, без да знаеш дали ще удържим на думата си! Ти би могъл да се защитаваш с него. Знаеш ли, че по този начин попадаш беззащитен в ръцете ми?

— Pshaw! Не се страхувам, защото имам за всеки случай крака и ръце, но Винету не е лъжец, а доблестен воин, който никога няма да наруши думата си.

Тогава той ми подаде ръката си. Очите му блестяха.

— Прав си. Ти си свободен, както и другите бледолики, с изключение на онзи човек, който се казва Ратлър. Ти имаш доверие във Винету и той би могъл да има доверие в тебе!

— Ти ще имаш същото доверие в мене, каквото и аз имам в тебе; почакай само още малко! Ела сега да отидем при баща ти!

— Да, ела! Винету трябва да види как е той, защото там, където удари Олд Шетърхенд, смъртта може да настъпи лесно, дори и да не я е желал.

Отправихме се към кедъра и развързахме ръцете на вожда. Винету го прегледа и каза:

— Жив е, но ще се събуди късно, а главата ще го боли дълго време след това. Не бива да оставам повече тук, а ще трябва да изпратя няколко мъже да го вземат. Нека моят брат Олд Шетърхенд дойде с мене!

Сега той за пръв път ме наричаше „моя брат“. Колко често съм чувал по-късно тези думи от устата му и колко много сериозност, вярност и истина е влагал винаги в тях!

Отново се отправихме към реката и я преплувахме. Червенокожите стояха на отвъдния бряг и ни очакваха с нетърпение. Сега, когато двамата плувахме така миролюбиво един до друг, те забелязаха, че вече няма разногласия помежду ни и сигурно разбраха колко погрешно ме бяха преценили, когато ме бяха направили прицел на подигравките и присмеха си. След като се изкачихме на брега, Винету ме хвана за ръката и извика силно:

— Олд Шетърхенд победи. Той е свободен заедно с тримата си спътници!

— Уф, уф, уф! — завикаха индианците.

Винету изпрати двама апачи на другия бряг при баща си. Тангуа стоеше мълчаливо и гледаше мрачно пред себе си. С него имах още сметки за уреждане, защото лъжите му и всичките му усилия да ни изпрати на смърт трябваше да бъдат наказани, и то не само заради нас, но и в интерес на всички бели, които би срещнал по-късно, в бъдеще.

Винету премина покрай него заедно с мене, без да го удостои дори и с поглед. Той ме отведе до коловете, на които висяха вързани моите приятели.

— Алилуя! — извика Сам. — Спасени сме, няма да ни пречукат! Човече, юначе, приятелю, младежо и грийнхорне, как я свърши тази работа?

— Спасени! Спасени! — ликуваха Дик и Уил, а Паркър не се сдържа да добави: — Друг на твое място нямаше да се справи, дори и нашият Сам, който иначе знае и може всичко по-добре от другите.

Винету ми подаде ножа си.

— Разрежи ремъците им! — каза той. — Ти заслужи сам да извършиш тази работа.

Разрязах ремъците. Още щом се почувстваха свободни и тримата се нахвърлиха върху мен, сграбчиха ме в обятията си и започнаха така да ме стискат и мачкат, че ме хвана страх. Сам дори ми целуна ръката и докато от очичките му капеха сълзи по гъстата растителност на лицето му, той ме увери:

— Сър, ако забравя някога това, което направи за мене, нека ме изяде първата срещната мечка цял-целеничък! Но как стана всичко това, ти изведнъж изчезна. Толкова те беше страх от водата, че всички те помислиха за удавен.

— Не ти ли казах: „Когато се удавя, ще бъдем спасени“, а?

— Олд Шетърхенд е казал предварително тези думи? — учуди се Винету. — Значи всичко е било само преструвка?

— Да — кимнах аз.

— Моят брат знаеше точно какво искаше да направи. Оттук е плувал под водата срещу течението, прескочил е регата и отвъд се е спуснал надолу по течението, както предполагам. Моят брат е не само силен като мечка, но е и хитър като прерийната лисица. Който е негов враг, трябва много да внимава.

— Винету беше негов враг.

— Винету беше, но вече не е.

— Тогава ти не вярваш повече на Тангуа, лъжеца, а на мен?

Той пак ме загледа продължително с изпитателния си поглед, както на отвъдния бряг на реката, и отново ми подаде ръка.

— Очите ти са добри, а в чертите на лицето ти не се спотайва притворство. Винету ти вярва.

Отново бях облякъл дрехите си и сега извадих тенекиената кутийка от джоба на ловната си дреха.

— Моят брат Винету каза истината. И аз ще му докажа, че е прав. Може би ще познае това, което ще му покажа сега.

При тези думи измъкнах навития кичур отрязана коса, развих го и му го подадох. Той протегна ръка, но не взе кичура, а отстъпи изненадан крачка назад.

— Това е коса от моята глава! Кой ти я даде?

— Инчу-чуна разказваше преди, че Великия дух ви бил изпратил невидим спасител, когато бяхте вързани за дърветата. Да, наистина беше невидим, защото кайовите не биваше да го забележат. Но сега не е необходимо да се крие повече от тях. Сега вероятно ще повярваш, че не съм бил твой враг, а съм бил винаги твой приятел.

— Ти… ти… ти си ни освободил? Значи на тебе дължим свободата си, а може би и живота си! — промълви той смаяно, той, който обикновено не можеше да бъде изненадан от нищо. После ме хвана за ръката и ме повлече към мястото, където стоеше неговата сестра, която непрекъснато ни наблюдаваше. Той ме побутна към нея и каза:

— Ншо-чи вижда пред себе си храбрия воин, който тайно освободи баща ми и мене, когато кайовите ни бяха вързали за дърветата. Нека тя му благодари!

След тези думи той ме притисна до гърдите си, Ншо-чи обаче ми подаде само ръката си и промълви едва доловимо:

— Прости ми!

Тя трябваше да ми благодари, а вместо това ме молеше за извинение! Защо? Добре я разбирах. Тайно в себе си тя ме е обвинявала несправедливо. Понеже се бе грижила за мене, би трябвало да ме познава по-добре от другите и все пак, когато бях започнал да се преструвам, тя също бе повярвала, че наистина съм страхливец. Беше ме смятала за нескопосан страхопъзльо и сега й се струваше по-важно да поиска прошка, отколкото да ми благодари, както Винету бе поискал от нея. Аз й стиснах сърдечно ръката.

— Ншо-чи ще си спомни всичко, каквото съм й казал. Ето че то се сбъдна. Сега ще ми вярва ли вече моята сестра?

— Ншо-чи вярва на белия си брат!

Тангуа стоеше наблизо. Просто му личеше, че беше побеснял. Приближих се до него и го погледнах твърдо в лицето.

— Лъжец ли е вождът на кайовите, или обича истината?

— Искаш да обидиш Тангуа? — сопна се той.

— Не, само искам да знам какво да мисля за тебе. Отговаряй!

— Нека Олд Шетърхенд знае, че вождът на кайовите обича истината!

— Ще видим! Спомняш ли си още какво ми каза?

— Кога?

— Преди, когато бях вързан за кола.

— Тогава се казаха много неща.

— Вярно. Но ти сигурно се сещаш кои твои думи имам предвид. Ти беше готов да отговаряш за тях.

— Нима Тангуа е казал такова нещо? — попита той, като повдигна вежди.

— Да. Освен това каза, че си щял да се биеш с мене с удоволствие, защото си бил сигурен, че ще ме смачкаш.

Изглежда, че от думите ми му стана не особено приятно, защото той продума предпазливо:

— Тангуа не си спомня тези думи. Сигурно Олд Шетърхенд не го е разбрал правилно.

— Добре те разбрах. Винету беше там. Той ще потвърди това.

— Да — обади се Винету с готовност. — Тангуа беше готов да отговаря пред Олд Шетърхенд и се похвали, че щял да се бие с него с удоволствие и да го смачка.

— Сега виждаш, че наистина това са твоите думи. Ще ги удържиш ли?

— А ти искаш ли да ги удържа?

— Да. Ти ме нарече жаба, която нямала никаква смелост. Ти ме оклевети и положи всички усилия да ни изпратиш на смърт. Който се осмелява да направи това, трябва да има и куража да се защитава срещу мене.

— Хоани — не! Вождът на кайовите се бие само с вождове!

— Аз съм вожд!

— Докажи го!

— Добре! Ще ти го докажа, като те окача на въже ей там на първото дърво, ако откажеш да ми дадеш сметка.

Да се заплаши индианец с обесване — това е нечувано оскърбление. Тангуа веднага измъкна ножа от пояса си и извика:

— Куче, искаш Тангуа да те убие ли?

— Да, но не така, както искаш ти, а в честна борба, мъж срещу мъж и нож срещу нож.

— Вождът на кайовите няма такива намерения. Той си няма работа с Олд Шетърхенд!

— Но преди си имаше работа с мене, страхливецо, когато бях вързан и не можех да се защитавам!

Той понечи да се нахвърли върху мен, но Винету Пристъпи между двама ни.

— Моят брат Олд Шетърхенд има право — каза той. — Тангуа го оклевети и каза, че ще отговаря пред него. Ако той не удържи думата си, значи е страхливец и заслужава да бъде изгонен от племето си. Това трябва да се реши веднага, защото никой не бива да говори зад гърба на апачите, че някога са дали гостоприемство на страхливци. Какво мисли да прави вождът на кайовите?

Преди да отговори, Тангуа хвърли поглед наоколо. На това място имаше три пъти повече апачи от кайовите, а освен това неговите хора се намираха сред земите на апачите. Беше невъзможно да се започнат враждебни действия, поне засега, когато Тангуа бе принуден да заплати толкова голям откуп и, строго погледнато, беше все още почти пленник.

— Тангуа ще размисли — отвърна той уклончиво.

— За един храбър воин в случая всичко би било съвсем ясно — заяви Винету. — Или ще се съгласиш да се биеш, или ще се отнасяме към тебе като със страхливец.

При тези думи Тангуа трепна и изкрещя:

— Тангуа ли е страхливец? Който твърди това, ще почувства неговия нож в гърдите си!

— Винету го твърди — отговори апачът гордо и спокойно, — ако ти не удържиш на думата, която си дал на Олд Шетърхенд.

— Тангуа ще я удържи.

— Значи си готов да се биеш с него?

— Да.

— Веднага ли?

— Веднага! Нямам търпение да видя кръвта му колкото се може по-скоро.

— Добре, нека тогава бъде определено с какво оръжие ще се проведе двубоят.

— Кой трябва да го определи?

— Олд Шетърхенд.

— Защо?

— Защото ти си го обидил.

— Не, Тангуа трябва да определи оръжието — изпъчи се кайовът, — защото Олд Шетърхенд го е обидил, него, вожда, докато той е само един обикновен бял. Тангуа е нещо много повече от него.

— Олд Шетърхенд е нещо повече от някои червенокожи вождове.

— И той твърди така, но не може да го докаже. Заплахата не е доказателство.

Тогава аз реших въпроса:

— Нека Тангуа избере. Безразлично ми е с какво оръжие ще го победя.

— Няма да ме победиш! — изрева той насреща ми побеснял. — Да не мислиш, че Тангуа ще избере юмручния бой, в който поваляш всеки, или ножа, с който уби Бързия нож, или пък томахока, който се оказа фатален дори за Инчу-чуна?

— Ами какво друго?

— Пушката. Ще стреляме един срещу друг и моят куршум ще улучи сърцето ти!

— Хубаво. Съгласен съм. Но чу ли моят брат Винету какво призна Тангуа току-що?

— Какво?

— Че съм се бил с Бързия нож и съм го убил. Направих това, за да спася пленените апачи от кола на мъчението. Тангуа отричаше до този момент, докато признанието му се изплъзна неволно от устата. Сега всеки вижда колко съм бил прав, като го нарекох лъжец.

— Тангуа ли е лъжец? — изкрещя ми кайовът. — За това ще заплатиш с живота си. Дайте бързо пушките! Двубоят ще започне веднага, за да може вождът на кайовите да накара това джафкащо куче да млъкне!

Той държеше пушката си в ръка. Винету изпрати един апач в пуеблото, за да донесе моята карабина и патроните, които ми бяха взети. Всички мои вещи бяха грижливо запазени, защото Винету беше изпитвал живо съчувствие към участта ми, въпреки че ме бе смятал за свой враг. Сега той ме подкани:

— Нека моят бял брат каже от какво разстояние и колко пъти ще се стреля!

— Все ми е едно — отвърнах аз. — Нека реши онзи, който е избрал оръжията!

— Да, Тангуа ще реши — обади се кайовът. — Двеста крачки и толкова изстрели, докато някой от нас падне на земята и не може да се изправи вече на краката си.

— Добре — кимна Винету. — Апачът ще внимава. Първо ще стреля един от вас, а после другият и така ще се редувате. Винету ще застане там с пушката си и ще изпрати куршум в главата на онзи, който стреля, без да е на ред. Кой ще започне пръв?

— Тангуа! — извика кайовът.

Винету поклати неодобрително глава.

— Тангуа иска за себе си всички предимства. Нека Олд Шетърхенд стреля пръв!

— Не, не — махнах аз с ръка, — нека бъде така, както иска. Да стреля пръв той, а след това аз, после всичко ще свърши.

— Не! — отвърна Тангуа. — Ще стреляме, докато един от нас падне!

— Разбира се, защото още първият ми куршум ще те повали.

— Самохвалство!

— Pshaw! Всъщност би трябвало да те убия, но няма да го направя. Най-малкото наказание за онова, което направи, е да те осакатя. Ще ти строша дясното коляно. Запомни го!

— Чухте ли? — изсмя се той. — Този бледолик, който е наричан грийнхорн от собствените си приятели, мисли, че при разстояние от двеста метра може предварително да каже, че куршумът му ще улучи коляното ми! Присмейте му се, воини, присмейте му се!

Кайовът се огледа наоколо подканящо, ала никой не се изсмя. Тогава продължи със злобен глас:

— Страх ли ви е от него? Но Тангуа ще ви покаже как ще му се подиграе. Елате, нека измерим двеста крачки!

Докато ставаше това, ми беше донесен мечкоубиеца. Прегледах го. Беше в добро състояние. И двете цеви бяха заредени. За да бъда по-сигурен, аз ги изстрелях и ги заредих отново толкова грижливо, колкото изискваше даденият случай. В този момент към мен се приближи Сам.

— Сър, имам да ти задавам сто въпроса и все не мога да намеря удобен случай — каза той. — Засега само един въпрос: наистина ли искаш да улучиш този подлец в коляното?

— Да.

— Само?

— Това наказание му е достатъчно.

— Не е, разбира се, че не е. Такива гадини трябва да се унищожават, ако не се лъжа. Помисли си само каква вина има този човек и какво се случи само защото беше решил да открадне конете на апачите!

— За това са виновни поне толкова и белите, които са го подвели.

— Да не се е оставял да го подведат! На твое място аз бих му пратил един куршум в главата. Абсолютно сигурно е, че той ще се прицели в челото ти!

— Или в гърдите; убеден съм в това.

— Но няма да улучи; пушкалата на тези червенокожи не струват пет пари.

Сега разстоянието беше вече измерено и ние заехме местата си в двата края. Аз бях спокоен както обикновено, но Тангуа бълваше всевъзможни обиди по мой адрес. Винету, който бе застанал отстрани точно по средата на разстоянието, го предупреди:

— Вождът на кайовите не трябва да приказва, а да внимава! Винету ще брои до три, след което се стреля!

Можете да си представите, че всички присъстващи бяха обхванати от най-голямо напрежение. Бяха се наредили в две редици отляво и отдясно така, че ние двамата се намирахме сред широк шпалир. Цареше пълна тишина.

— Нека вождът на кайовите започне пръв! — нареди Винету. — Едно… две… три!

Аз не се помръдвах и предлагах на противника си като цел цялата ширина на тялото си. Още при първата дума на Винету той вдигна пушката си, прицели се грижливо и натисна спусъка. Куршумът му мина близо покрай мене. Очевидно Тангуа беше твърде възбуден, за да може да се прицели точно.

— Нека сега стреля Олд Шетърхенд — подкани ме Винету. — Едно… две…

— Чакай! — прекъснах го аз. — Аз стоях честно с лице срещу вожда на кайовите, но той се обръща сега с рамото си към мене.

— Тангуа може да се обръща — измърмори кайовът. — Кой ще му забрани? Не беше уговорено как трябва да стоим.

— Това е вярно — потвърдих аз. — Тангуа може да застане както си иска. Той се обръща с рамо към мене, защото си мисли, че така не бих могъл да го улуча лесно. Но той се мами, защото аз сигурно ще го улуча. Бих могъл да стрелям, без да кажа нито дума, но искам да постъпя честно. Вождът ще бъде ранен в дясното коляно. Но това може да стане само тогава, когато той е обърнат с лице към мене. Ако се извърти настрани, куршумът ми ще строши и двете му колена. Това е разликата. Той може да постъпи както иска. Аз го предупредих.

— Не стреляй с приказки, ас куршуми! — подигра ми се той, като не обърна внимание на предупреждението ми и остана обърнат с рамо към мене.

— Олд Шетърхенд е на ред — повтори Винету, — едно… две… три!

Изстрелът ми проехтя. Тангуа нададе силен вик, изпусна пушката си, разпери ръце, олюля се насам-натам и се строполи на земята.

— Уф, уф, уф! — чуха се викове наоколо и всички се втурнаха към него, за да видят къде съм го улучил.

Аз също се отправих натам и хората се отдръпваха почтително.

— В двете колена, в двете колена! — чувах да казват отвсякъде.

Тангуа лежеше на земята и стенеше. Винету коленичи край него и прегледа раните.

— Куршумът е минал точно така, както моят бял брат беше казал предварително — заяви той. — И двете колена са счупени. Тангуа никога няма да може да препуска на коня си и да хвърля око на конете на другите племена.

Когато раненият ме забеляза, ме обсипа с поток от ругатни. Но аз така го срязах, че той замълча за известно време. Казах му:

— Предупредих те, но ти не ме послуша; сам си си виновен!

Той не смееше да охка, защото това е недопустимо за индианеца дори и при най-страшни болки. Хапеше си устните, гледаше мрачно пред себе си и накрая изскърца със зъби:

— Тангуа е ранен и не може да се върне у дома си. Ще трябва да остане при апачите.

Винету поклати глава и отвърна твърдо:

— Трябва да се върнеш, защото при нас няма място за крадците на конете ни и за убийците на воините ни. Ние не си отмъстихме с кръв, а се задоволихме с животни и предмети. Повече не можеш да искаш. В нашето пуебло няма място за кайовите.

— Но аз не мога да яздя!

— Олд Шетърхенд беше още по-тежко ранен и също не можеше да язди. Въпреки това трябваше да тръгне с нас. Спомняй си често за него! Ще ти бъде от полза. Кайовите искаха да ни напуснат днес. Нека сторят това, защото всеки от тях, когото видим утре все още близо до нашите пасища, го очаква участта, която те искаха да подготвят за Олд Шетърхенд. Аз казах, Хау!

Той ме хвана за ръката и ме отведе настрани. Когато се измъкнахме от човешкото множество, видяхме, че баща му прекосява реката заедно с двамата индианци, които Винету беше изпратил при него. Синът отиде до брега на реката да посрещне баща си, а аз потърсих Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър.

— Най-сетне, най-сетне си на наше разположение — посрещна ме Сам. — Кажи ми преди всичко каква беше тази коса, която показа на Винету?

— Бях я отрязал от него.

— Кога?

— Когато го освободих заедно с баща му.

— Значи ти… за бога!… Ти си ги… ти, грийнхорнът, си ги… освободил?

— Разбира се.

— Zounds! — извика Дик Стоун.

— Великолепно! — каза Уил Паркър възторжено.

Но моят учител набърчи чело.

— И не ни каза нито дума?

— Не беше необходимо, скъпи Сам.

— Но как се справи с тази работа?

— Също както един грийнхорн би се справил.

— Говори разумно, сър! Това беше изключително трудно!

— Да, ти дори се съмняваше дали ще ти се удаде на тебе.

— А на тебе ти се удаде! Или изобщо нямам акъл, или пък не функционира!

— Първото е вярно. Сам, първото!

— Стига плоски вицове! Ама че потаен човек! Освобождава вождовете и носи у себе си кичур, който направо може да свърши чудеса, без да ни каже нито дума! Има такава честна физиономия този човек, а е такъв потаен негодник? Просто не можеш да се довериш вече никому. А какво стана днес? Някой работи ми останаха неясни — отначало се беше удавил, после отново се появи.

Разказах накратко на моите приятели какво се беше случило. Когато свърших, Сам извика:

— Човече, приятелю, грийнхорне, ти си все пак ужасен дявол, ако не се лъжа! Трябва да те попитам отново, както някога: наистина ли не си бил преди това в Дивия Запад?

— Не.

— А изобщо в Съединените щати?

— Не.

— Тогава да те вземат дяволите! Във всяко нещо си начинаещ, но и с всяко нещо се справяш веднага. Не съм виждал още човек като тебе. Трябва да те похваля, наистина трябва да те похваля. Хитро си свърши работата, хи-хи-хи-хи! Животът ни наистина висеше на косъм! Но не си въобразявай много, не си въобразявай. Затова пък друг път сигурно ще направиш още по-големи глупости. Ще бъда наистина страшно учуден, ако някога от тебе излезе годен уестман.

Сигурно щеше да продължи да говори в този дух още дълго, но ето че към нас се приближиха Винету и Инчу-чуна. Вождът ме загледа в очите със сериозен израз, както това беше направил неотдавна и синът му, след което започна:

— Инчу-чуна научи от Винету всичко. Вие сте свободни и ще ни простите. Ти си много смел и хитър воин и ще победиш занапред немалко врагове. Ще постъпи умно онзи, който стане твой приятел. Искаш ли да изпушиш с нас калюмета на мира?

— Да, бих искал да стана ваш приятел и брат!

— Тогава елате заедно с мен и моята дъщеря Ншо-чи горе в пуеблото ни! Вождът на апачите желае да покаже жилището на победителя си, което е достойно за него. Винету ще остане тук, за да няма безредия.

Изкачихме се с Инчу-чуна и Ншо-чи към пирамидалната крепост като свободни хора, а неотдавна я бяхме напуснали като пленници, повлечени към своята гибел.