Карл Май
Винету I (4)

3.
Диви мустанги

Ние потеглихме и въпреки че трябваше да вървим пеша, пристигнахме след половин час в лагера, защото той не беше много далеч от долината, където убих първите два бизона в живота си.

Тъй като се появихме пеша и без коня на Сам, предизвикахме в лагера учудване. Попитаха ни за причините.

— Бяхме на лов за бизони и един от тях разпра корема на коня ми — отговори Сам Хокинс.

— Бизони са ловували, бизони, бизони! — чуваше се отвсякъде. — Но къде, къде?

— На почти половин час път оттука. Донесохме си филето. Можете да вземете останалото месо.

— Ще го вземем, да, ще го вземем! — извика Ратлър, който се държеше така, сякаш между него и мене не беше се случило нищо. — Къде се намира мястото?

— Тръгнете по следите ни и ще го намерите! Имате очи, ако не се лъжа!

— Колко глави беше стадото?

— Двадесет.

— А колко убихте?

— Една женска.

— Само толкова? А къде отидоха другите?

— Избягаха. Можете да ги потърсите. Не ме интересуваше накъде искат да се разходят, затова не ги и попитах, хи-хи-хи-хи!

— Но само една женска! Двама ловци да застрелят от двадесет бизона само един! — обади се някой презрително.

— Е, ако можеш, ще се проявиш по-добре, сър! На наше място вероятно щеше да убиеш и двадесетте бизона, а може би и още няколко. Впрочем, ако отидеш там, ще намериш още два стари, около двадесетгодишни бизона, които бяха застреляни от този млад джентълмен.

— Стари бизони! — извикаха наоколо. — Да стреляш по двадесетгодишни мъжкари! Трябва да си страшен грийнхорн, за да извършиш подобна глупост!

— Смейте му се, мешърс^[1], нямам нищо против, но разгледайте двата мъжкаря добре! Мога да ви кажа, че той ми спаси живота.

— Живота ли? Как така?

Всички бяха нетърпеливи да чуят приключенията ни. Но Сам отказа да разказва.

— Сега не ми се ще да говоря за това. Нека той сам ви разкаже случилото се, ако смятате, че е много умно да прибирате месото по тъмно!

Той имаше право. Слънцето беше слязло ниско над хоризонта и скоро щеше да се свечери. Тъй като другите можеха лесно да си представят, че едва ли ще имам желание да разказвам нашите приключения, всички се качиха на конете си и препуснаха. Казвам „всички“, защото никой не искаше да остане. Помежду им нямаше никакво доверие. При почтени ловци, между които царят приятелски отношения, застреляният от някого дивеч принадлежи на всички. Но при тези хора тук липсваше всякакъв дух на солидарност. Когато се върнаха, разбрах, че са се нахвърлили върху бизона като диваци и с разправии и псувни всеки от тях се е стремил да докопа с ножа си някое по-хубаво и по-голямо парче месо.

Докато ги нямаше, ние свалихме от коня ми филето и седлото, а аз отведох животното настрани, за да го освободя от оглавника и да го завържа. Извърших тези неща бавно и междувременно Сам получи възможност да разкаже на Стоун и Паркър нашето приключение. Между тях и мене се намираше палатката и те не можаха да ме видят, когато отново се приближих към тях. Вече бях почти достигнал палатката, когато чух гласа на Сам:

— Можете да ми вярвате; беше така, както ви казвам: този юнак се залови с най-едрия и най-силен бизон и го застреля като някой стар и опитен ловец на бизони! Наистина аз се престорих, че взимам всичко това за лекомислие и му се накарах здравата. Но знам що за човек е всъщност той.

— И аз знам — обади се Стоун, по-възрастният и по-улегнал от другите двама ловци. — От него ще стане славен уестман.

— И то много скоро — чух да казва Паркър, който винаги обичаше да се намесва.

— Yes — потвърди Хокинс. — Знаете ли, джентс^[2], той е роден за това, наистина е роден за уестман. А и физическата му сила! Не изтегли ли вчера съвсем сам нашата тежка волска кола? Камък да стисне, вода ще пусне! Но ще ми обещаете ли едно нещо?

— Какво? — попита Паркър.

— Не му казвайте нашето мнение за него!

— Защо?

— Защото може да му се завърти главата.

— О, не!

— О, да! Той наистина е скромен човек и не е проявявал признаци на високомерие, но може да се промени. Винаги ще сбъркате, щом започнете да хвалите някого. Така е възможно да поразите и най-добрите му заложби. Можете спокойно да си го наричате грийнхорн. И той си е такъв, защото дори и да притежава всички необходими качества за един добър уестман, то те още не са усъвършенствани; трябва още много да се учи и упражнява.

— А ти поне благодари ли му, че ти е спасил живота?

— И през ум не ми е минало!

— Така ли? Но какво ще си помисли за теб?

— Все ми е едно какво мисли за мене, хич не ме интересува, ако не се лъжа. Естествено, че ще ме помисли за някои неблагодарник. Но това е второстепенна работа. Важното е да не се възгордее, ами да си остане такъв, какъвто си е. А, разбира се, че най-много ми се искаше да го прегърна и разцелувам.

— Пфу! — извика Стоун, който прекъсна Сам нарочно тъкмо на това място. — Ти и целуване! Човек би могъл да рискува все пак и да те прегърне, но да те целува, не!

— Така ли? Нима не може? Защо? — попита дребосъкът Сам.

— Защо ли? — обади се Уил Паркър вместо Дик Стоун. — Ами ти, старий Сам, държал ли си някога в ръката си огледало или поне оглеждал ли си в някои тихи води чаровния си образ? Това лице, тази брада и този нос! Човече, онзи, на когото би могла да хрумне налудничавата мисъл да приближи устните си към мястото, където би трябвало да се намират твоите устни, трябва да е слънчасал или пък да е откачил.

— Тъй! Аха! Хмм! Това звучи много дружелюбно от твоя страна — изръмжа Сам. — Значи съм грозен! А ти? За какво се мислиш? Да не би да си красавец? Хич не се залъгвай! Давам ти честната си дума, че ако двамата се явим на конкурс по красота, аз ще спечеля първата награда, а ти ще останеш с пръст в устата, хи-хи-хи-хи! Но не за това беше думата. Говорехме за нашия грийнхорн. Не съм му благодарил, няма и да го направя. Но след като опечем филето, той ще получи най-хубавото и сочно парче. Сам ще му го отрежа. Заслужил си го е. А знаете ли какво ще правя утре?

— Какво? — попита Стоун.

— Ще го зарадвам много. Ще му разреша да хване мустанг.

— Ще ходиш на лов за мустанги?

— Да. Нали ми трябва нов кон. За утрешния лов ще ми дадеш назаем твоя кон, драги Дик. Тъй като днес се появиха бизоните, ще дойдат и мустангите. Мисля, че ще е необходимо само да отида до прерията, която измервахме онзи ден и където отбелязахме пътя на линията. Там сигурно ще има мустанги, щом животните достигнат изобщо тукашната географска ширина.

Не слушах по-нататък, а се върнах малко назад и прекосих едни храсталаци, за да се приближа към ловците от другата страна. Не биваше да разберат, че съм научил онова, което не трябваше да знам.

Беше запален огън, край който бяха забити в земята два чаталести клона. Те образуваха подпорите за шиша, издялан от дебел и прав клон. Тримата ловци закрепиха на него цялото филе, след което Сам Хокинс се залови да обръща шиша, нещо, което той вършеше с бавни движения и голямо умение. Тайно се наслаждавах на блаженството, изписало се по лицето му.

Когато другите се върнаха с останалото месо, последваха нашия пример, като запалиха още няколко огъня. Естествено, не всичко премина при тях спокойно и мирно както при нас. Тъй като всеки от тях искаше отделно да си опече месото, оказа се, че няма да има място за всички; ето защо те трябваше да изядат месото полусурово.

Действително, аз получих най-хубавото парче. То тежеше може би около три пфунда^[3] и го изядох цялото. Нека не бъда смятан за някоя лакомия. Напротив, винаги съм ял по-малко от другите при дадени обстоятелства. Но човек, който не знае или сам не е преживял това, никога няма да повярва какви огромни количества месо трябва да погълне един уестман и може да погълне, ако иска да издържи на онзи живот.

Добре е известно, че човек се нуждае за изхранването си както от неорганични вещества, така и от определено количество белтъчини и въглехидрати, които успява да си набави доволно в необходимото съотношение, когато живее в населени места. Но уестманът, който месеци наред не вижда никакво населено място, живее само от месо, а то съдържа малко въглехидрати. Следователно той трябва да яде големи количества от него, за да набави на тялото си необходимите въглехидрати. Обилното количество белтъчини, които поглъща, се изразходват от организма му много лесно при постоянните физически напрежения. Виждал съм как един стар трапер поглъща наведнъж осем пфунда месо и след като го попитах дали се е наситил, той ми отговори с усмивка:

— Сигурно съм се наситил, защото нямам нищо повече за ядене. Но ако искаш да ми дадеш парче от твоето месо, няма да има нужда да чакаш дълго, за да видиш как ще изчезне.

Докато ядяха, „уестманите“ разговаряха за нашия лов. Успях да дочуя, че те имаха вече съвсем друга представа за „глупостта“, която бях извършил.

На сутринта започнах да се приготвям за работа. Тогава Сам се приближи към мене и ми каза:

— Я си остави инструментите на спокойствие, сър! Ще правим нещо друго, по-приятно.

— Какво имаш предвид?

— Ще разбереш. Приготви си коня! Тръгваме!

— Ще се разхождаме ли? Тогава работата има предимство!

— Pshaw! И без това се мъчиш достатъчно. Впрочем струва ми се, че ще можем да се върнем до обед. Тогава нямам нищо против да измерваш и изчисляваш колкото си искаш.

Обадих се на Банкрофт и после потеглихме. Докато яздехме, Сам държеше в тайна нашата цел, а и аз се правех, че не зная намеренията му. Движехме се по вече измереното разстояние назад, докато стигнахме до прерията, за която вчера Сам беше споменал в разговора си със Стоун и Паркър.

Тя беше широка може би около две английски мили^[4], а дължината й бе двойно по-голяма; наоколо беше обградена с гористи възвишения. Пресичаше я поток, чиято влага беше достатъчна да осигури растежа на сочна трева. Откъм север пътят към прерията водеше между две планини, а на юг тя завършваше в долина, която продължаваше по-нататък в южна посока. След като излязохме от прерията, Сам се спря и я огледа изпитателно. После продължихме да яздим на север, покрай потока. Изведнъж Сам извика и дръпна юздите на коня си, който беше заел от Дик Стоун, слезе на земята, прескочи потока и се отправи към едно място, където тревата беше изпомачкана. Огледа земята наоколо, върна се, качи се пак на седлото и подкара отново коня си, но не както досега в северна посока, а зави под прав ъгъл, така че след кратко време стигнахме до западния край на прерията. Тук той отново слезе от коня и го остави да пасе, но преди това грижливо му спъна краката. Откакто беше видял следите, сам не беше проронил нито дума, но брадатото му лице беше огряно от доволна усмивка, също както слънцето огрява някоя гориста местност. Сега той ме подкани:

— Сър, слизай от седлото и връзвай краката на коня си! Ще чакаме тук.

— Защо да го връзвам? — попитах аз, въпреки че много добре знаех причината.

— Защото иначе лесно можеш да го загубиш. Много пъти съм виждал как при подобни случаи конете избягват и не се връщат.

— При какви случаи?

— Не се ли досещаш?

— Хмм!

— Хайде, отгатни!

— Мустанги?

— Откъде се сети? — попита ме той, като ми отправи бърз и учуден поглед.

— Чел съм, че питомните коне често побягват заедно с дивите мустанги, ако не са вързани здраво.

— Да те вземат дяволите! Всичко си чел и човек едва ли може някога да те изненада с нещо. Хвала на хората, които изобщо не могат да четат!

— Ти си искал да ме изненадаш?

— Разбира се.

— С лов на мустанги?

— Да! А ти позна вече с твоите глупави книги. И така слушай: мустангите са били вече тук!

— Това там техните следи ли бяха?

— Да. Вчера са минали оттук. Но е бил само авангардът, разбираш ли, нещо като разузнавачи. Трябва да ти кажа, че тези животни са извънредно умни. Винаги изпращат малки групи напред и настрани. Имат си офицери, също както във войската, а главният им предводител е винаги някой опитен, силен и храбър жребец. И когато пасат или се придвижват, стадото винаги е заобиколено от жребците. След тях следват кобилите, а в средата на стадото се намират жребчетата. Много пъти съм ти описвал как се лови мустанг с ласо. Запомнил ли си всичко?

— Разбира се.

— Искаш ли да хванеш някой мустанг?

— Да.

— Тогава ще имаш тази възможност до обяд, сър.

— Благодаря! Не мисля да се възползвам от нея.

— Така ли? Behold!^[5] Защо не?

— Защото нямам нужда от кон.

— Но един уестман никога не пита дали има нужда от кон, или не!

— Тогава той съвсем не прилича на добрия уестман, какъвто си го представям аз. Нали вчера ти разказваше за „ловците на мърша“ — бели ловци, които масово избиват бизоните, без да използват месото им. Нарече го голям грях спрямо животните и индианците, защото последните остават така без препитание. Нали сам каза, че същото ставало и с конете. Аз ти давам право и ето защо не трябва да се чудиш, че постъпвам сега така. Не искам да отнема свободата на никой от тези прекрасни мустанги, без да имам извинението, че се нуждая от кон.

— Добре го рече, много добре — кимна Сам. — Но кой е казал, че трябва да отнемеш свободата на мустанга? Упражнявал си се в хвърляне на ласо и сега само ще се опиташ. Искам да видя дали ще издържиш изпита. Ясно ли е?

— Това е нещо друго. Е, тогава ще участвам.

— Добре. Аз, разбира се, ще се заловя напълно сериозно с тази работа. Нуждая се от кон и ще си го набавя. Често съм ти казвал и пак ти повтарям: дръж се здраво в седлото и накарай коня да се запъне с предните си крака в онзи миг, когато ласото се изпъне и последва силното дръпване. Ако не сториш това навреме, ще се намериш на земята, а мустангът ще ти отвлече коня заедно с ласото. Тогава ще останеш без кон и ще преминеш като мене в пехотата, хи-хи-хи-хи!

Той се канеше да продължи да говори, но замлъкна и посочи с ръка към двете планини на север от прерията, за които споменах вече. Там се появи един-единствен кон без ездач. Той се движеше бавно напред, без да пасе, като обръщаше рязко главата си ту на една, ту на друга страна и поемаше дълбоко въздух през ноздрите си.

— Виждаш ли го? — прошепна Сам. От възбуждение той заговори съвсем тихо, въпреки че беше невъзможно животното да ни чуе. — Не ти ли казах, че ще дойдат? Това е разузнавач, който е избързал напред, за да провери дали е безопасно наоколо. Хитър жребец! Как само се оглежда и души на всички посоки! Но няма да ни усети, защото вятърът духа срещу нас. Затова избрах това място.

Сега мустангът се затича в тръс. Първо се насочи право напред, след това надясно, после наляво и най-накрая се обърна и изчезна в посоката, откъдето се беше появил.

— Видя ли какво направи? — попита Сам. — Колко умно се държеше и как използваше всеки храст като прикритие, за да не бъде забелязан! Едва ли някой индиански съгледвач би се справил по-добре със задачата си.

— Прав си. Направо съм учуден.

— Сега се върна, за да съобщи на четирикракия си генерал, че въздухът е чист. Само че се е излъгал, хи-хи-хи-хи! Обзалагам се, че най-много след десетина минути ще се появят. Внимавай! Знаеш ли какво ще направим?

— Какво?

— Веднага ще препуснеш към мястото, откъдето те ще излязат от прерията — на юг, — и там ще чакаш! Аз обаче ще се промъкна близо до мястото, откъдето ще се появят в прерията, и ще се скрия в гората. Когато стадото се зададе, ще го пропусна да мине покрай мене и след това ще го погна. Мустангите ще се втурнат към тебе. Тогава ще им се покажеш! Те ще се върнат обратно. Така ще ги гоним насам-натам между нас, докато си изберем два от най-хубавите коне. Тях ще уловим. После ще си запазя по-добрия, а другия ще пуснем на свобода. Съгласен ли си?

— Как може да ме питаш? Аз не разбирам нищо от лов на мустанги, а ти си майстор в тази работа, следователно трябва само да изпълнявам указанията ти.

— Well, имаш право. Обяздвал съм много диви мустанги, на които съм прекършвал волята, и с право мога да кажа, че с думата „майстор“ ти не каза нищо глупаво. Тръгвай, защото времето минава, а ние още не сме по местата си!

Отново се метнахме на конете и потеглихме в различни посоки — той на север, а аз на юг — докато стигнах до мястото, откъдето бяхме навлезли в прерията. Имах голямо желание да се освободя временно от тежкия мечкоубиец, защото само щеше да затруднява движенията ми. Обаче бях чел и чувал, че предпазливият уестман се разделя с пушката си само тогава, когато е съвсем сигурен, че нищо не го застрашава и тя няма да му потрябва. Но сега не беше така. Всеки момент бе възможно да се появи някой индианец или някакво хищно животно. Затова се погрижих само да стегна по-добре ремъка, на който висеше „старото оръдие“, за да не може да ме удари.

Зачаках появяването на конете с нетърпение. Бях се спрял между първите дървета на гората, където свършваше прерията. Завързах единия край на ласото за специалния издатък на седлото, след което го навих цялото и го поставих готово пред мен — необходимо беше само да си протегна ръката.

Противоположният край на прерията беше толкова далече, че не можех да видя мустангите веднага при тяхното появяване. Щях да ги забележа едва тогава, когато Сам ги подгонеше към мен. Нямаше и четвърт час, откакто бях зачакал на това място, и ето че забелязах как в долната част на прерията се появиха множество тъмни точки, които започнаха да нарастват бързо, като се приближаваха към мене. Отначало бяха големи колкото врабчета, после като котки, като кучета, телета, докато най-после се приближиха дотолкова, че ги видях в естествената им големина. Бяха мустангите, които препускаха към мене в див галоп.

Каква гледка представляваха тези великолепни животни! Гривите им се вееха около вратовете, а опашките им се развяваха като рицарски пера на силен вятър. Най-много да бяха триста глави, но цялата земя трепереше под ударите на копитата им. Пред всички летеше бял жребец, едно великолепно създание, което всеки би имал желание да улови. Но на никой прериен ловец не би му хрумнало да язди бял кон. Едно животно с толкова светъл цвят би го издавало на всичките му неприятели още отдалече.

Сега вече беше време да им се покажа. Излязох изпод дърветата на открито и резултатът се забеляза веднага: белият водач рязко се спря, като че ли беше улучен от куршум. Стадото се стъписа. Разнесе се силно, страхливо пръхтене; след това бе издадена заповед: целият ескадрон обратно! Белият жребец бързо се озова откъм другата страна и поведе животните с шеметна бързина натам, откъдето бяха дошли.

Последвах ги бавно. Нямаше защо да бързам, защото бях сигурен, че Сам Хокинс отново ще ги подгони към мене. При това се опитвах да си разясня едно обстоятелство, което ми беше направило впечатление. Макар конете да бяха спрели пред мене само за миг, все пак ми се беше сторило, че между тях има и едно муле. Може би се заблуждавах, но ми се струваше, че го видях доста добре. Втория път трябваше да внимавам повече. Мулето препускаше в първата редица, непосредствено след водача. Следователно конете не само че го признаваха за равностойно на тях, но то се ползваше и с особен авторитет.

След известно време стадото отново се появи пред мене, но като ме забеляза, свърна пак обратно. Това се повтори още веднъж и аз забелязах, че не се бях излъгал. Между конете имаше едно муле, светлокафяво муле с две малко по-тъмни ивици на гърба. То ми направи особено добро впечатление и въпреки голямата си глава и дълги уши беше красиво животно. Мулетата са по-непретенциозни от конете, имат по-сигурна походка и когато минават покрай пропасти, не им се завива свят. Това са преимущества, които накланят везните в тяхна полза. Вярно е, че се инатят понякога. Виждал съм мулета, които предпочитат да ги пребият от бой, отколкото да направят една крачка напред, въпреки че на гърба си нямат никакъв товар и пътят пред тях е чудесен. Те просто не желаят да вървят. Моите макар и кратки наблюдения ми показаха, че това муле има горещ темперамент и ми се стори, че погледът му беше по-ясен и по-умен, отколкото на останалите коне. Реших да го хвана. Можеше да се предположи, че при преминаването на дивото стадо то беше избягало от собственика си и останало при мустангите.

Ето че Сам отново подгони стадото към мене. Толкова се бяхме приближили вече един към друг, че го виждах съвсем ясно. Сега мустангите не можеха да избягат нито напред, нито назад. Те се втурнаха настрани. Последвахме ги. Стадото се раздели и аз забелязах, че мулето остана в главното ядро. Галопираше редом с белия жребец. Препуснах подир тази част от стадото и, изглежда, че и Сам беше взел същото решение.

— Да ги обградим, аз отляво, ти отдясно! — извика ми той.

Пришпорихме конете си и не само че не изостанахме от мустангите, но започнахме и да ги наближаваме толкова бързо, че ги застигнахме, преди да се доберат до гората. Но те не навлязоха в нея. Обърнаха се назад и се опитаха да минат между нас. За да им попречим, ние препуснахме бързо един срещу друг. Тогава те се разпръснаха на всички страни като кокошки, над които се е спуснал ястреб. Белият жребец и мулето префучаха сами между нас. Ние ги подгонихме. Сам, който вече размахваше ласото над главата си, ми извика:

— Пак се прояви като грийнхорн! Ще си останеш вечно такъв!

— Защо?

— Защото си решил да уловиш белия мустанг. А това може да направи само един грийнхорн, хи-хи-хи-хи!

Отговорих му, но не можа да ме чуе, защото тропотът на конските копита заглуши думите ми. Значи той си мислеше, че имам намерение да хвана белия мустанг. Е, нека бъде така! Оставих му мулето и свих настрани, където мустангите препускаха един през друг най-безразборно и пръхтяха уплашено. Сам се беше приближил вече доста до мулето и хвърли ласото. Клупът не пропусна целта и обхвана врата му. Сега Сам трябваше да спре и да обърне рязко коня си назад, както преди това толкова грижливо ми беше обяснил, за да може да устои на рязкото дръпване, което щеше да последва след разгъването и изпъването на ласото. И той извърши всичко това, само че с една секунда закъснение. Конят му още не се беше обърнал напълно и не беше запънал предните си крака, когато последва силното дръпване. Сам Хокинс полетя във въздуха и като направи едно великолепно салто, падна далече на земята. Конят му, който също беше паднал на земята, се изправи бързо и препусна. Така ласото се разхлаби и мулето, което беше останало на краката си, успя да си поеме дъх и да се съвземе. То също препусна, като повлече след себе си и коня на Сам, защото ласото беше вързано за седлото му.

Веднага се отправих към Сам, за да видя дали не се беше наранил. Той обаче скочи на крака и извика уплашено:

— Zounds! Мулето ще ми избяга заедно с крантата на Дик Стоун, без дори да ми кажат „сбогом“, ако не се лъжа!

— Нарани ли се?

— Не. Слизай бързо от коня и ми го дай! Трябва да догоня двамата бегълци. Бързо!

— Нямам такова намерение! — отказах му аз. — Може пак да направиш някое салто, а тогава и двата коня ще отидат по дяволите.

При тези думи аз подкарах моя жребец и препуснах след мулето. То се беше отдалечило вече значително, но в този момент между двете животни възникна разногласие: едното искаше да продължи в една посока, а другото в друга. Така те се забавиха на едно място, понеже бяха свързани с ласото. Ето защо ги настигнах скоро. Нямах никакво намерение да използвам моето ласо, а като сграбчих здраво ласото, което свързваше двете животни, започнах да го увивам около ръката си; сега бях вече сигурен, че ще успея да укротя мулето. Отначало не му попречих да препуска по-нататък, като самият го следвах с двата коня по петите. Но постепенно започнах да придърпвам ласото все повече и повече, при което клупът около врата на животното започна да се стяга все по-силно. Вече можех горе-долу да го направлявам. Чрез привидно отпускане на ласото успях да го накарам да опише дъга и да се върне към мястото, където стоеше Сам Хокинс. Но там изведнъж затегнах клупа толкова силно, че мулето не можеше да си поеме дъх и падна на земята.

— Дръж здраво ласото, докато пипна този дявол, а после го пусни! — извика ми Сам.

С няколко скока той се озова до самото животно, въпреки че то, лежейки на земята, риташе с краката си на всички посоки.

— Хайде! — извика той.

Отвързах най-напред ласото от коня на Дик Стоун, а после пуснах ремъка на земята. Сега мулето успя да си поеме дъх и скочи на крака. Но Сам бързо се беше озовал на гърба му. То остана няколко секунди неподвижно, като че ли се беше вкаменило от страх. Изведнъж започна да се изправя на задните си крака и да хвърля къч. След това направи страничен скок във въздуха едновременно с четирите си крака и се изгърби като котка, ала малкият Сам седеше здраво на гърба му.

— Няма да ме свали! — извика ми той. — Сега ще опита последното средство и ще ме отнесе нанякъде в бесен галоп. Чакай ме тука! Ще го върна опитомено, ако не се лъжа.

Но Сам се беше излъгал. Животното изобщо не побягна с него, а се хвърли изненадващо на земята и започна да се търкаля. Така можеше да счупи всички ребра на дребния ловец. Той трябваше да слезе от седлото. Скочих на земята, сграбчих влачещото се ласо и бързо го преметнах два пъти около дебелите корени на близките храсти. Мулето се беше освободило вече от ездача си и скочи на крака. Понечи да се втурне напред, но корените се оказаха достатъчно здрави. Ласото се изпъна и примката се стегна силно. Животното се строполи отново на земята.

Сам Хокинс беше отстъпил настрани и опипваше ребрата и бедрата си с една такава физиономия, сякаш беше ял мармалад с кисело зеле. Той изруга:

— Пусни го този звяр да си върви! Никой не може да го обуздае, ако не се лъжа.

— Хайде де! Не ми се иска да ме засрами някакво си муле, чийто баща е бил магаре. Ще трябва да се научи на подчинение. Внимавай!

Размотах ласото от корените и застанах над животното с широко разтворени крака. Щом почувства разхлабването на примката, то скочи на краката си. Сега всичко зависеше от силата на бедрата, а в това бях положително по-як от дребния Сам. Конското ребро трябва да се огъне под натиска на бедрата на ездача. По такъв начин вътрешните органи се притискат, а това всява смъртен страх у коня. Докато мулето се опитваше да се отърве от мене със същите средства, които приложи и срещу Сам, аз събрах ласото, което висеше на врата му и се влачеше по земята, навих го и го хванах здраво в ръката си малко зад примката. Щом забележех, че животното се кани да се хвърли на земята, за да се отъркаля, аз веднага стягах примката. По този начин, както и с притискането на бедрата, успявах да го задържа на крака. Борбата беше много ожесточена — физическа сила срещу физическа сила. Започнах да се потя с всички пори, но мулето се изпоти още повече. Потта се стичаше по тялото му, а от муцуната му падаха големи парцали пяна. Движенията му ставаха все по-слаби и неконтролирани. Неговото бясно пръхтене премина постепенно в късо кашляне. Най-сетне то се строполи под мен на земята, не нарочно, а защото бе напуснато и от последните си сили. Остана да лежи неподвижно и с изцъклени очи. Поех си дълбоко въздух. Имах чувството, че всичките ми стави и сухожилия са разкъсани.

— Heavens^[6], ама що за човек си ти бе! — извика Сам. — Имаш повече сили от животното! Ако можеше да си видиш физиономията, щеше да се уплашиш!

— Вярвам ти.

— Очите ти са изскочили навън. Устните ти са се подули, а страните ти са буквално сини!

— Това е така, понеже съм грийнхорн и не позволих да ме хвърлят на земята. А пък други, майстори в лова на мустанги, се оставят да ги смъкнат на тревата, като преди туй закачат собствения си кон за подгоненото муле и го изпратят на разходка.

Сам направи още по-печална физиономия и се замоли с плачевен глас:

— Не говори за това, сър! Аз ти казвам, че такова нещо може да се случи и на най-добрия ловец. Ти имаше вчера и днес два добри дни.

— Надявам се да преживея още много такива дни. Но затова пък те бяха толкова по-лоши за тебе. В какво положение са ребрата и другите ти кокалчета?

— Не знам. После ще гледам да си ги събера и преброя, нека само се почувствам по-добре. Сега костите по цялото ми тяло са се раздрънкали. Такъв звяр не съм имал още между краката си! Надявам се да му дойде акълът в главата.

— Дошъл му е вече. Виж колко е изтощен, просто да го съжалиш! Нека му поставим седлото и юздите. Ще го яздиш на връщане.

— Пак ще започне да се инати.

— И през ум няма да му мине. Беше му предостатъчно. То е умно добиче и ще бъдеш щастлив, че си хванал тъкмо него.

— Да, и аз мисля така. От самото начало си бях избрал мулето. Но ти беше хвърлил око на белия жребец, което беше много голяма глупост.

— А откъде си толкова сигурен?

— Разбира се, че беше глупост!

— Нямам предвид това, а те питам, откъде си толкова сигурен, че исках да хвана белия мустанг?

— Ами че какво друго искаше да хванеш?

— Също мулето.

— Така ли?

— Да. Въпреки че съм грийнхорн, все пак знам, че белият кон не върши никаква работа на уестмана. А мулето ми хареса веднага щом го видях.

— Да, не може да се отрече, че разбираш от коне.

— Бих искал и от хора да разбирам също така добре, скъпи Сам! Но хайде, ела ми помогни да изправим животното на крака!

Помогнахме на мулето да се изправи. То застана неподвижно, а краката му силно трепереха. Когато му сложихме седлото и юздите, не оказа никаква съпротива. А щом Сам го яхна, то се подчини на юздите с готовност, като показа тънко развитото чувство на обязден кон.

— Имало си е вече господар — обади се малкият Сам — и той трябва да е бил добър ездач. Сигурно му е избягало. Знаеш ли как ще го нарека?

— Как?

— Мери. Веднъж преди години имах муле, което се казваше Мери, и сега няма защо да се измъчвам да измислям друго име.

— И така, мулето Мери и пушката Лиди!

— Да. Две прекрасни имена. Нали? А сега искам да те помоля за една голяма услуга.

— С удоволствие. Каква е тя?

— Не приказвай за това, което стана тук! Ще ти се отплатя някога щедро.

— Глупости. Не е необходимо отплащане за нещо, което се разбира от само себе си.

— В този случай е необходимо. Не ми се ще да чуя кикота на онази банда в лагера, когато разберат по какъв начин Сам Хокинс се е сдобил с новата си прекрасна Мери! Това би било върховно удоволствие за тях. Ако си държиш устата, аз ще…

— Моля те, млъкни! — прекъснах го аз. — Няма смисъл повече да приказваме за това, излишно е. Ти си мой учител и приятел. Струва ми се, че не е необходимо да казвам нещо повече.

При тези думи малките му хитри очички се навлажниха и той извика въодушевено:

— Да, аз съм твой приятел и само ако знаех, че ще ме дариш поне с малко благосклонност, това би доставило на старото ми сърце голяма, искрена радост и блаженство.

Аз му подадох ръката си.

— Мога да ти доставя тази радост, скъпи Сам. Можеш да бъдеш сигурен, че те обичам, обичам те като… като… е, така, почти като някой много добър чичо. Това достатъчно ли ти е?

— Напълно, сър, напълно! Толкова съм възхитен от чутото, че ми се иска веднага да ти създам и аз една радост. Кажи ми, какво трябва да направя! Трябва ли… трябва ли… да речем например да изям новата Мери пред очите ти с копитата и опашката? Или да…

— Спри! — изсмях се аз. — Достатъчно услуги си ми направил вече, а се надявам, че в бъдеще мога да очаквам други от тебе. Затова остави на първо време Мери жива и давай да се връщаме по-скоро в лагера! Искам да поработя.

— Да работиш ли? Но ти и тука поработи, защото ако и това не беше работа, тогава не знам на кое викаш работа.

Завързах коня на Дик Стоун с ласото зад моя кон и потеглихме. Мустангите бяха изчезнали отдавна. Мулето се подчиняваше охотно на ездача си и Сам извика радостно:

— Тя има школовка тази Мери, има много добра школовка! С всяка измината крачка чувствам, че от днес нататък ще имам вече чудесен кон. Тя си спомня сега всичко онова, което е знаела някога и което после е забравила при мустангите. Дано освен темперамента си да умее и да се привързва към господаря си.

— Ако й липсва това качество, тя може да го придобие. Все още е достатъчно млада.

— На колко ли години може да е, как мислиш?

— Не повече от пет.

— И аз съм на това мнение. После ще я разгледам по-подробно и ще видя дали имаме право. Мулето го дължа само на тебе. Това бяха два лоши дни за мене, много лоши, но за тебе бяха славни дни. Беше ли си представял, че ще се запознаеш така бързо едно след друго и с лова на бизони, и с лова на мустанги?

— Защо не? Тук, на Запад, човек трябва да е готов на всичко. Надявам се, че ще се запозная и с друг вид лов.

— Хмм, да. Пожелавам ти да приключваш лова си винаги като вчера и днес. Но особено вчера животът ти висеше на косъм. Реши да рискуваш твърде много. Не трябва никога да забравяш, че си грийнхорн. За в бъдеще внимавай повече и не поемай излишни рискове. Ловът на бизони е извънредно опасен. Само ловът на едно-единствено друго животно е по-опасен от него.

— Кое е то?

— Мечката.

— Сигурно нямаш предвид черната мечка с жълтата муцуна.

— Барибала ли? Не. Тя е добродушно и миролюбиво създание, което може да се научи да глади пране и да плете. Не, имам предвид мечката гризли, сивата мечка на Скалистите планини. Нали всичко си чел, чел ли си и за нея?

— Да.

— Тогава трябва да се радваш, ако не я видиш никога! Когато се изправи, тя е далеч по-висока от два метра. Само с едно-единствено стискане на челюстите си може да превърне главата ти на каша, а когато някой я нападне и раздразни, тя не мирясва, докато не разкъса и не унищожи противника си.

— Или противникът й нея!

— Охо! Ето, виждаш ли, отново се проявява голямото ти лекомислие! Говориш за страшната и непобедима сива мечка с такова пренебрежение, като че ли става въпрос за малката безобидна миеща мечка.

— Не е така. Дори и не мисля да я подценявам; но във всеки случай не е непобедима, както казваш ти. Никой хищник не е непобедим — и гризли не е.

— Сигурно и това си го чел някъде, а?

— Да.

— Хмм! Мисля, че книгите, които си чел, са виновни за лекомислието ти. А иначе си съвсем разумен човек, ако не се лъжа. Струва ми се, че си в състояние да тръгнеш срещу някоя сива мечка също както вчера срещу бизоните.

— Ако нямам друг изход — да.

— Нямам друг изход! Глупости! Какво искаш да кажеш с тези думи? Всеки човек намира някакъв изход, стига да иска!

— Искаш да кажеш, че може да избяга, ако е страхлив. Нали това искаше да кажеш?

— Да, но тук не може да става въпрос за страх. Ако избягаш от гризли, не значи, че си страхлив. Напротив, нападнеш ли я, това е направо самоубийство.

— Тук се различават схващанията ни. Ако мечката ме изненада и не ми остави време да избягам, тогава ще трябва да се защитавам. А ако се нахвърли върху някой от моите другари, съм длъжен да му се притека на помощ. Това са двата случая, при които не бива да бягам. Но си мисля, че един смел уестман и без такава нужда ще се изправи пред сивата мечка, за да докаже смелостта си, да обезвреди едно толкова опасно животно и после между другото да си хапне от неговите вкусни бутове и лапи.

Добрият Сам беше направо ужасен от тези думи.

— Ти си абсолютно непоправим човек — извика той — и ме обзема голям страх заради тебе. По-добре благодари на Бога, ако никога не се запознаеш с тези бутове и лапи! При това, разбира се, няма да скрия, че по цялата земя няма по-голямо лакомство от тях; те надминават дори и най-крехкото бизонско филе.

— Вероятно засега няма защо да се тревожиш за мене — успокоих го аз. — Или и по тези места се срещат сиви мечки?

— А защо да не се срещат? Мечката гризли се среща навсякъде из планината. Спуска се по течението на реките, а понякога навлиза дори и в прериите. Тежко на онзи, който я срещне! Да не говорим повече за това!

Сам дори и не подозираше, че по този въпрос ще се заговори още на следващия ден, и то по съвсем друг начин. Засега ние нямахме възможност да продължим разговора си, защото бяхме стигнали лагера. Той беше изместен на значително разстояние, понеже по време на отсъствието ни земемерската работа бе доста напреднала. Банкрофт и тримата земемери си бяха плюли здравата на ръцете, за да покажат най-сетне и те на какво са способни. Нашето появяване предизвика лесно обясним интерес.

— Муле, муле! — разнесоха се наоколо викове. — Откъде сте го взели, Хокинс?

— Току-що ми го изпратиха — отговори той сериозно.

— Не може да бъде! Как ти го изпратиха?

— С бърза поща, завързано с панделка за два цента. Искате ли да видите и опаковката?

Едни се разсмяха, други започнаха да ругаят. Но Сам си беше постигнал целта — повече никой не го разпитва. Не можах да разбера дали веднага съобщи нещо на Дик Стоун и Уил Паркър, защото се залових незабавно с измервателните работи, които продължаваха. Работата ни спореше и до вечерта достигнахме долината, където вчера се състоя срещата ни с бизоните. Когато вечерта стана въпрос, че на другия ден ще измерваме долината, попитах Сам дали е възможно да бъдем смущавани от бизоните, които очевидно бяха избрали пътя си през долината. Ние се бяхме сблъскали само с авангарда им и можеше да очакваме появяването на основното стадо. Но Сам поклати глава отрицателно.

— Не си мисли такова нещо! Бизоните са не по-малко умни от мустангите. Предните им постове, които ние прогонихме, са се върнали обратно и са предупредили стадото. Сега то положително ще избере друг път и няма да мине през тази долина.