Карл Май
Винету I (21)

20.
Една следа ни сочи пътя

Малко по-късно моите десет апачи също тръгнаха. Те се отправиха наляво, за да опишат дъга около планините в западна посока, докато нашият път водеше на изток около планините. Когато най-сетне и ние четиримата се озовахме на седлата, аз се отправих най-напред към нощния лагер на Сантър и намерих място, където имаше останали ясни следи от копитата на коня, който бях яздил. След точно измерване на този отпечатък аз го прерисувах на къс хартия. Сам Хокинс поклати глава и се усмихна.

— Нима земемерите трябва да умеят да рисуват и конски копита?

— Земемерите не, но уестманите трябва да умеят.

— Защо пък те?

— Защото при дадени обстоятелства може да им бъде от голяма полза.

— По какъв начин?

— Сигурно скоро ще видиш. Ако открия някаква следа от кон, ще я сравня с тази рисунка.

— Аха! Хмм! Вярно! Не е чак толкова глупаво! И това ли си научил от твоите книги?

— Не.

— А откъде?

— Тази мисъл ми дойде сега.

— Значи наистина има мисли, които си правят удоволствието да идват при тебе? Хич нямаше и да се сетя, хи-хи-хи-хи!

— Pshaw! Във всеки случай те се чувстват при мене по-добре, отколкото под твоята перука, Сам!

— Само така, само така! — извика Уил Паркър. — Повече няма да му мълчиш! По всичко личи, че си надминал учителя си, сър.

— Я млък! — скара му се Сам с престорен гняв. — Какво ли разбираш от минаване и надминаване! Обиждам се, когато все се подиграват с перуката ми. Не мога да търпя това.

— А какво друго ти остава да правиш?

— Ще ти я подаря; тогава ще се отърва от нея, а ти ще разбереш какви мисли се пораждат под нея. Впрочем аз признах, че намеренията на нашия грийнхорн съвсем не са толкова лоши. Само че трябваше да направи една също така красива рисунка на конското копито и за десетте индианци, които ще заобиколят планината от другата страна.

— Не го направих, защото мисля, че е излишно — казах аз.

— Излишно? Защо?

— Защото не ми се вярва да могат да сравнят както трябва отпечатъка с тази скица. Нямат опит в такива неща и по всяка вероятност ще е напълно безпредметно да им даваме подобна рисунка. А, от друга страна, съм убеден, че те няма да се натъкнат на следите на Сантър.

— А аз твърдя обратното. Не ние, а те ще намерят следите, защото Сантър сигурно ще се отправи на запад.

— Не мисля, че е толкова сигурно.

— Така ли? Когато го срещнахме, той пътуваше на запад. И сега ще е така.

— Едва ли. Този подлец е хитър; разбрах го от безследното му изчезване. Той ще си каже, че ние сигурно ще стигнем до заключението, което ти изказа преди малко. По тази причина ще се отправи в друга посока — вероятно на изток. Не е толкова трудно да се разбере.

— Така, както го обясняваш, е лесно да се проумее. Да се надяваме, че си прав.

Пришпорихме конете си и се понесохме през прерията, заобикаляйки отдясно съдбоносните за нас планини. Стремяхме се винаги да яздим по мека почва, където Сантър положително щеше да остави ясни следи, ако минеше в тази посока. При това погледите на всички бяха отправени към земята, защото колкото по-бързо препускахме, толкова повече трябваше да внимаваме да не ни се изплъзне дирята.

Така изтече един час, а след него и още половин; бяхме почти изминали нашия полукръг около планините, когато най-сетне забелязахме тъмна черта, която минаваше през тревата пред нас. Това беше следата на самотен ездач и вероятно беше търсената от нас диря. Слязохме от конете и аз потърсих място, където отпечатъците да са особено ясни. Когато намерих такъв отпечатък, аз го сравних със скицата и те съвпаднаха дотолкова, че със сигурност следите бяха оставени от Сантър.

— Една такава рисунка може наистина да бъде много полезна — обади се Сам. — Ще го запомня.

— Да, запомни го! — каза Паркър. — Но запомни и още нещо!

— Какво?

— Че вече учителят, за какъвто се смяташ, е започнал да се учи от ученика си!

— Искаш да ме ядосаш ли, драги Уил? Няма да успееш, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! — изсмя се Сам. — Ако ученикът надмине учителя си, това прави чест на учителя, защото е постигнал такива резултати. Вярно, че при тебе човек би трябвало да се откаже от постигането на добри резултати още от самото начало. Колко години се мъчих напразно да направя от тебе уестман! На старини няма да има какво да забравяш, защото на младини не си научил нищо!

— Знам, знам! Много ти се иска да ме наречеш грийнхорн, защото не можеш да живееш без тази дума, а пък не бива повече да я прикачаш на нашия Олд Шетърхенд.

— Грийнхорн си, и то какъв! Стар грийнхорн, който трябва да се срамува от този младеж, защото той го е надминал отдавна, ако не се лъжа.

Въпреки тези препирни всички бяхме единодушни, че следите на Сантър бяха оставени преди малко повече от два часа. Имахме голямото желание да започнем преследването веднага, но трябваше да изчакаме десетте апачи. За съжаление това ни отне три четвърти час. Изпратих един от апачите при Винету, за да му съобщи, че сме открили следата. Казах му, че после може да остане при младия си вожд. След това продължихме да яздим на изток.

Трябваше да бързаме колкото се може повече, защото денят беше вече силно намалял и едва ли имаше още два часа до здрачаване. На всяка цена искахме да изминем по-голямо разстояние до настъпването на вечерта, защото след това щяхме да бъдем принудени да чакаме до сутринта. Не можехме да продължим пътя си, без да виждаме дирята.

Освен това беше сигурно, че Сантър ще използва вечерта, а също и нощта, за да се отдалечи, колкото се можеше повече. Защото едва ли се съмняваше, че ще бъде преследван. В такъв случай на следващия ден ни очакваше напрегната езда, а придвижването ни се забавяше и утежняваше и от обстоятелството, че трябваше внимателно да следим дирята. Бягството на Сантър не се усложняваше от подобни затруднения. Наистина, ако той яздеше през цялата нощ, щеше да бъде изморен на следващото утро. Щеше да се види принуден да си даде почивка, от която конят му щеше да има още по-голяма нужда. Надявах се това обстоятелство донякъде да намали преднината му.

Планините, наречени от Винету и баща му Нъгит Тсил, изчезнаха бързо зад нас и докъдето ни стигаше погледът, сега се разпростря равна прерия, осеяна тук-там с храсти, която обаче се превърна по-късно изцяло в тревиста прерия. Отначало тревата бе зелена и сочна, но постепенно стана жълта и суха. Следата се виждаше ясно, защото Сантър беше препускал, а в такъв случай конските копита оставят дълбоки отпечатъци.

Щом започна да се здрачава, слязохме от конете и продължихме да вървим по дирята, защото така я забелязвахме по-добре. За щастие на това място се намираше малко по-свежа трева и конете ни можеха да пасат. Завихме се в одеялата и легнахме веднага да спим, както си бяхме с дрехите.

Нощта беше доста студена и спътниците ми често се събуждаха. Но аз и без това не можех да заспя. Насилствената смърт на Инчу-чуна и дъщеря му не ми даваше покой и когато затворех очи, виждах пред себе си телата им в локвата кръв и чувах последните думи на Ншо-чи. Започнах да се упреквам, че не се бях държал по-дружелюбно към нея и че не бях доизказал по-ясно нещата при онзи разговор с баща й. Имах чувството, че с това носех известна вина за смъртта й.

Преди разсъмване стана още по-студено и аз станах, за да се постопля, като ходех насам-натам. Сам Хокинс ме видя и каза:

— Сигурно мръзнеш, уважаеми сър? Трябваше да си вземеш някоя грейка, като си решил да идваш в Запада. Грийнхорните обикновено много обичат да мъкнат такива нещица със себе си. Хвала на старото ми палто. През него не прониква нито индианска стрела, нито пък студ. Да ти го дам ли назаем, хи-хи-хи-хи?

Неприятният студ беше накарал всички да станат още преди разсъмване. Веднага щом можехме да различаваме следата, се метнахме на седлата и потеглихме. Конете ни си бяха отпочинали, а сигурно и те бяха мръзнали през нощта. Ето защо препускаха бързо, без да ги пришпорваме.

Все още се движехме през прерията. Но постепенно тя стана вълниста. По височините тревата бе суха и твърда, но в падините тя беше по-мека и сочна. Дори тук-там се натъквахме и на някоя локва и спирахме, за да могат животните да пият вода.

Следата ни водеше досега почти в права линия на изток, но около обед тя направи завой в южна посока. Щом Сам забеляза тази промяна, лицето му придоби загрижен вид. Когато го попитах за причината на безпокойството му, той ми отвърна:

— Ако предположенията ми са верни, вероятно нашите усилия са били напразни.

— Защо?

— Този вагабонтин е хитър. Изглежда, че иска да избяга при кайовите:

— Няма защо да направи подобно нещо!

— А защо не? Да не би заради тебе да остане посред прерията, за да го пипнем? Какво си мислиш. Той прави всичко възможно, за да се спаси. Сигурно си е отварял очите и е видял, че конете ни са по-добри от неговия. Затова, след като е предположил, че скоро ще го настигнем, той е дошъл до хитрата мисъл да потърси закрила при кайовите.

— Но дали те ще го посрещнат приятелски?

— В това не бива да се съмняваме нито за миг. Трябва само да разкаже, че е застрелял Инчу-чуна и Ншо-чи и кайовите ще го приемат възторжено. Нека се помъчим, ако е възможно, да го пипнем, преди да е настъпила нощта.

— Откога е дирята според тебе?

— Това в момента не ни интересува. Тук той е яздил все още през нощта. Трябва да потърпим, докато стигнем мястото, където е спирал да почива. Там ще видим колко е стара следата, оставена от него днес. Колкото по-дълго време е почивал, толкова по-скоро ще го настигнем.

Към обяд видяхме къде беше спирал Сантър. Ясно си личеше, че конят му беше лягал. Бил е много уморен; това бяхме разбрали вече и по следите му. Вероятно и ездачът е бил не по-малко изморен, защото новата диря беше оставена преди по-малко от два часа. Изглежда, той бе спал по-дълго време, отколкото е искал първоначално. И така преднината, която бе спечелил с нощната си езда, беше стопена. Дори сега бяхме с половин час по-близо до него, отколкото в началото на преследването през вчерашния ден.

Дирята на Сантър се насочи още по-силно на юг, като следваше голямата дъга, описана от северния ръкав на Ред Ривър. Само от време на време давахме възможност на конете да си поемат дъх, защото бяхме решили, ако е възможно, да заловим Сантър още преди настъпването на вечерта.

Следобед отново навлязохме в зелена прерия, а по-късно срещнахме дори и храсталаци. След грижливо разглеждане на следата установихме, че преднината на Сантър не беше повече от половин час. Скоро пред нас се появи тъмна ивица на хоризонта.

— Това е гора — обясни Сам. — Предполагам, че ще се натъкнем на някой малък приток на северния ръкав на Ред Ривър. Как ми се искаше прерията да продължи още нататък. Щеше да е по-добре за нас.

Наистина прерията беше по-удобна за нас, защото в нея виждаш всичко пред себе си, докато в гората човек лесно може да попадне на засада. А при бързината, с която яздехме, нямаше никаква възможност да претърсим и огледаме околността, преди да навлезем в гората.

Сам се оказа прав. Скоро се натъкнахме на една рекичка, която в момента обаче нямаше вода, а само тук-там бяха останали локви. По бреговете й растяха храсти и дървета, но не можеше да става и дума за гора. На по-малки или по-големи разстояния растяха отделни групи дървета.

Малко преди свечеряване бяхме толкова близо до преследвания Сантър, че очаквахме да го видим всеки момент пред нас. Това ни накара да увеличим до максимум усилията си. Аз яздех сам начело на групата, защото моят Хататитла беше в най-добро състояние и бе запазил силите си. Яздех пред всички и по друга причина. Чувствах, че напред ме тласка някакъв вътрешен импулс; бях видял убитите в краката си и исках да пипна убиеца. Бях изпълнен не от гняв или жажда за отмъщение, но все пак от силното желание да видя престъпника наказан.

Отново прекосихме една от онези групи дървета, които растяха пръснати по левия бряг на рекичката. Когато достигнах последните дървета, забелязах, че следите завиваха надясно и продължаваха надолу към безводното речно корито. Спрях коня си за момент, за да споделя това с другарите си, и тази постъпка се оказа цяло щастие за нас. Докато ги очаквах и оглеждах речното корито, аз забелязах нещо, което ме накара светкавично да изоставя края на малката горичка и да се скрия.

На около петстотин крачки от мястото, където бях застанал, се намираше друга подобна горичка, само че тя беше на отвъдния бряг на реката. Пред нея се виждаха индианци, които разхождаха конете си. Забелязах и набити в земята колове с опънати между тях кожени ремъци, по които висяха късове месо. Ако бях продължил пътя си само с една конска дължина, червенокожите щяха да ме забележат. Слязох от коня и показах на спътниците си индианците.

— Кайови! — каза един от апачите.

— Да, кайови са — съгласи се Сам. — Дяволът сигурно обича много този Сантър, та му се притичва на помощ в последния момент. Бях протегнал вече и двете си ръце, за да го пипна. Но въпреки всичко той няма да ни избяга.

— Този отряд на кайовите не е особено многоброен — забелязах аз.

— Хмм. Ние можем да видим само онези, които са отсам гората. А от другата страна на дърветата има сигурно и други. Ходили са на лов и сега си сушат тук месото.

— Какво ще правим, Сам? Ще се оттеглим ли на сигурно разстояние?

— И през ум не ми минава! Оставаме тук.

— Но това е опасно!

— Хич не е опасно.

— Много лесно може да дойде някой индианец насам.

— Нямат такива намерения. Първо, намират се на другия бряг и, второ, ей сега ще се стъмни. А тогава те не се отдалечават от лагера си.

— Но колкото сме по-предпазливи, толкова по-добре!

— А колкото сме по-страхливи, ще постъпим толкова по грийнхорнски. Казвам ти, че тук можем да се чувстваме така сигурни, като че ли се намираме в Ню Йорк. Кайовите нямат никакво намерение да идват насам. Но ние ще отидем при тях. Трябва да пипна този Сантър, пък ако ще да го измъкна и измежду хиляда кайови!

— Драги Сам, днес постъпваш непредпазливо, нещо, в което винаги си ме упреквал!

— Как? Какво? Непредпазливо ли? Сам Хокинс и непредпазливост? Не мога да не се разсмея, хи-хи-хи-хи! Никой не ме е упреквал досега в непредпазливост. Сър, обикновено не се страхуваш, дори нападаш гризли с нож. Защо е днес тази боязливост от тебе?

— Това не е боязливост, а предпазливост. Намираме се твърде близо до неприятелите си.

— Твърде близо! Смешно! Мисля дори, че трябва да се приближим още повече. Почакай само докато се стъмни!

Сам не приличаше днес на себе си. Смъртта на „милата, хубава мис“ го беше възмутила толкова много, че той просто жадуваше за отмъщение. Апачите бяха на негова страна. Паркър и Стоун също го подкрепяха, така че аз нищо не можех да сторя. Вързахме поводите на конете си и насядахме, за да изчакаме настъпването на тъмнината.

Трябва да призная, че кайовите наистина се държаха така, сякаш се чувстваха в абсолютна безопасност. Яздеха или тичаха по открития терен пред горичката, викаха един през друг, накратко, поведението им беше толкова непринудено, като че ли се намираха на сигурност в родното си, добре охранявано село.

— Виждаш ли колко са безгрижни? — каза Сам. — Днес нямат никакви лоши помисли.

— Дано не се лъжеш!

— Сам Хокинс никога не се лъже!

— Pshaw! Бих могъл да ти докажа тъкмо противното. Имам някакво предчувствие, че се преструват.

— „Предчувствие!“ — измърмори Сам. — Само старите баби имат предчувствия, никой друг. Не забравяй това, драги сър! Каква полза могат да имат червенокожите от подобно преструване?

— Да ни подмамят — обясних му аз.

— Съвсем излишно, защото ще отидем сами без подмамване.

След този отговор го попитах: — Нали допускаш, че Сантър е при тях?

— Дори е сигурно! Щом е стигнал дотук, той ги е забелязал и е отишъл при тях, като е прекосил сухото речно корито.

— И не ти ли минава през ума, че им е разказал какво се е случило и защо търси тяхната закрила?

— Ама че въпрос! Та това е съвсем ясно.

— Значи им е казал също, че преследвачите са вероятно по петите му.

— Да речем, че им е казал и това.

— Тогава много ме учудва фактът, че кайовите не са взели никакви мерки за сигурност.

— Не е толкова чудно. Просто смятат за невъзможно да се появим толкова рано. Сигурно ни очакват едва утре. Щом стане достатъчно тъмно, ще се промъкна отвъд реката и ще видя как стоят нещата. После ще решим какво да правим. Трябва да пипна този Сантър!

— Е добре, тогава ще дойда с тебе!

— Не е нужно.

— Аз обаче го смятам за твърде нужно.

— Когато Сам Хокинс отива на разузнаване, няма нужда от помощници. Няма да те взема с мене. Познавам те добре, познавам и така наречената ти човечност. Вероятно ще искаш да оставиш този убиец жив.

— Дори не съм и сънувал такова нещо!

— Не се преструвай!

— Казвам каквото мисля — уверих го аз. — И аз искам да заловим Сантър, и то го искам жив, за да го заведем при Винету. Но щом разбера, че е невъзможно да го заловим жив, ще му тегля куршум в главата. Не се съмнявай в това.

— Ето на: куршум в главата! Ти просто не искаш Сантър да бъде измъчван. И аз не съм привърженик на такива екзекуции, но от цялото си сърце и душа пожелавам на този подлец мъчителна смърт. Ще го хванем и ще го заведем при Винету. Трябва обаче най-напред да разберем колко кайови има тук.

Предпочетох да замълча, защото думите на Сам бяха събудили подозрението на апачите. Те знаеха, че се бях застъпвал за Ратлър, и ето защо не беше трудно да предположат, че и сега бих могъл да имам подобни намерения. Престорих се, че съм съгласен напълно с волята на Сам, и легнах до коня си.

Слънцето се беше скрило отдавна и ето че настъпи тъмнината. На отвъдния бряг кайовите разпалиха няколко огъня. Пламъците им лумнаха нависоко. Поддържането на такива силни огньове съвсем не е по обичаите на предпазливите червенокожи и това само засили предположението ми, че имат за цел да ни подмамят. Искаха да ни накарат да повярваме, че не подозират нищо за нашето идване, и да ни предизвикат да ги нападнем. Ако ни хрумнеше подобна мисъл, щяхме направо да се натикаме сами в ръцете им.

Докато размишлявах по този начин, ми се стори, че се разнесе някакъв шум, който не идваше от нашите хора. Долових го зад гърба си, където не се намираше никой от нас. Вслушах се напрегнато и шумът се повтори. Бе някакво тихо шумолене в храсталака, но то явно беше предизвикано от раздвижването на вейка, по която растяха шипове или трънчета, защото шумът се долавяше с ритмични прекъсвания.

По този начин можах веднага да разбера къде трябваше да търся причинителя на шума. Зад гърба ми растяха три дървета близо едно до друго, а между тях имаше къпинак. Положително е било раздвижено някое от неговите клончета. Може би бе някакво малко животинче, тогава работата не беше опасна. Но нашето положение ни повеляваше да бъдем предпазливи. Там можеше да се крие и човек. Ето защо реших да проверя каква е причината за шума.

Както вече споменах, кайовите бяха запалили на отвъдния бряг силни огньове. Наистина светлината им не успяваше да достигне лагера ни, но човек можеше да различи всеки предмет, който попаднеше на една линия между него и огньовете. Ако исках да поставя къпиновите храсти между мене и огньовете, трябваше да заобиколя храсталака и тайно да се озова точно откъм противоположната страна. Станах и тръгнах бавно, като че ли безцелно, в посока съвсем различна от тази, която си бях набелязал. След като се отдалечих на достатъчно разстояние от лагера ни, описах дъга и се отправих към горичката откъм противоположната й страна. Когато я наближих, аз легнах на земята и запълзях тихо към къпинака; успях да го достигна незабелязано дори за моите хора. Сега храстите се намираха точно пред мене, и то толкова близо, че можех да ги докосна с ръка. Пак пред мен, но на другия бряг на реката, горяха огньовете. Храстите бяха много гъсти, само на няколко места можеше да се забележи светлината от огньовете. Но ето на, отново се разнесе споменатото шумолене, и то не в центъра на храсталака, а встрани. Плъзнах се като сянка в тази посока и видях, че опасенията ми се потвърждават.

В храстите се беше скрил човек, индианец, който, точно в този момент се канеше да се оттегли. Това неизбежно предизвикваше шум. Индианецът се стремеше да прави от време на време паузи, за да накъса звука. Той се справяше със задачата си толкова майсторски, че вместо едно непрекъснато силно шумолене се долавяше от време на време само тихо изшумоляване като от суха слама, единствено доловено от мен, защото бях лежал съвсем близо до храстите. Индианецът за малко щеше да доведе трудната си задача до успешен край. Тялото му се намираше вече извън храстите. Оставаше му само да освободи едното си рамо с ръката, врата и главата си.

Запълзях към червенокожия и зачаках зад него. Той почти напълно се беше измъкнал, когато аз се изправих на колене, хванах го за врата с лявата си ръка, а с десния си юмрук го ударих в главата. Той остана да лежи неподвижно на земята.

— Какво беше това? — попита Сам в лагера ни. — Нищо ли не чухте?

— Конят на Олд Шетърхенд удари с копито в земята — обади се Дик.

— Но Олд Шетърхенд го няма. Къде ли е отишъл? Дано не направи някоя глупост! — промърмори Сам.

— Той да направи глупост? — попита Уил Паркър. — Още не е правил и едва ли ще направи някога.

— Хайде бе! Напълно е способен на това и сега сигурно тайно се промъква към кайовите, за да запази някак си живота на този Сантър!

— Не, няма да стори такова нещо. По-скоро ще удуши убиеца, отколкото да го остави да избяга. Участта на двамата убити го засегна страшно много. Не може да не си го забелязал.

— И така да е. Въпреки това няма да го взема с мене, когато тръгна към кайовите. С нищо не може да ми бъде полезен. Искам да преброя онези юнаци и да разузная околността; едва след това ще видим как да ги нападнем. Той често се справя с различни неща твърде добре за един грийнхорн, но няма да може да се приближи до лагера на кайовите при тези огромни огньове. Червенокожите знаят, че ще дойдем. Следователно са нащрек и така са наострили уши, че само един опитен уестман би могъл да се приближи до тях.

Тогава аз се изправих, пристъпих бързо до него и казах:

— Лъжеш се, драги Сам. Мислиш, че съм се отдалечил, а аз съм тук. Е, умея ли да се промъквам незабелязано?

— Брей, да се не види! — учуди се той. — Наистина си тук. Но никой не те е забелязал!

— Това е доказателство, че ти липсват онези качества, които според тебе аз не притежавам. Но впрочем тук има и други хора, които пак не си ни видял, ни чул.

— Кой? Кого имаш предвид?

— Приближи се към къпинака. Там ще го видиш, Сам!

Той стана и изпълни подканата ми. Другите последваха примера му.

— Ха! — извика той. — Индианец! Как ли е попаднал тук?

— Попитай го!

— Но той е мъртъв!

— Не е. Само го зашеметих.

— Къде го срещна? Надявам се, че не тук, а?

— Разбира се, че тук! Беше се скрил в къпинака, но го забелязах. Когато поиска да се измъкне, аз го ударих. Ти чу шума от удара, защото после попита какво е това. Всички помислихте, че шумът е причинен от копитата на моя кон.

— Behold, така беше. Значи червенокожият наистина е бил тук, крил се е в храстите и е чул всичко, каквото говорехме. Колко хубаво стана, че го обезвреди! Вържете го и му запушете устата, ако не се лъжа! Но защо не е оттатък при хората си? Какво търси тука? Дали не е бил тук още преди да дойдем ние?

— Сам, как може да задаваш такива въпроси, а да наричаш другите хора с прякора „грийнхорн“? Разбира се, че е бил тук преди нас. Кайовите са знаели, че ще дойдем. Предположили са, че ще следваме дирята на Сантър и ще се появим на това място. Решили са да ни посрещнат както подобава, и за да не пропуснат подходящия момент, са поставили пост, който е трябвало да ги уведоми за появяването ни. Но дали защото сме яздили бързо или защото е пристигнал едновременно с нашето появяване, постът е бил изненадан от нас и е бил принуден да се скрие в къпинака.

— Могъл е да избяга отвъд, при своите!

— Вероятно не е имал вече време за това, защото сме щели да забележим и да разберем, че кайовите знаят за идването ни. Бягството му е щяло да ни предупреди. А възможно е той поначало да е имал намерението да се скрие тук и да ни подслуша.

— Всичко това наистина е твърде възможно — каза Сам. — Но както и да е, за нас е цяло щастие, че го спипа, уважаеми сър. Сега той ще ни разкаже и признае всичко.

— Сигурно нищо няма да ни каже. От него няма да изтръгнеш ни дума.

— И така да е. Не ни и трябва да се измъчваме с него. И без това знаем как стоят нещата, а и онова, което не знам, ще науча скоро, защото отивам отсреща.

— За да не се върнеш може би изобщо!

— Защо?

— Защото кайовите ще те задържат. Ти сам каза, че при тези многобройни и ярки огньове е много трудно да се промъкнеш до лагера им.

— Да, трудно е, но за тебе, за мен не е. Затова ще стане така, както вече казах: отивам отвъд реката и ти оставаш тук!

Тонът му беше толкова твърд и заповеднически, че аз не можех да не го попитам сериозно:

— Сам, днес си неузнаваем, да не би да мислиш, че можеш да ми заповядваш?

— Разбира се, че мога!

— Слушай, Сам — започнах да му обяснявам делово, — това е голяма заблуда! Не съм забравил, че ти беше първият ми учител във всички умения, необходими в Дивия Запад. Но аз вече не съм онзи човек, който бях тогава, да не говорим че още при първото ни разузнаване ти показах как и един новак умее да използва разума си. А сега Винету натовари само мене с преследването на Сантър, а не тебе. Аз ще бъда отговорен, ако се обърка нещо, и аз ще получа упреците. Ето защо всички трябва да се подчиняват на моята воля, на моята дума!

— Я не ставай смешен! — присмя ми се той. — Ти си и ще си останеш грийнхорн, а аз съм опитен уестман. Трябва да го разбереш и признаеш, ако не искаш да бъдеш неблагодарник. Можеш да си приказваш, каквото си щеш, нищо няма да промени решението ми: аз тръгвам, а ти оставаш тук!

И той наистина тръгна. Апачите започнаха да мърморят, а Стоун се обади ядосано:

— Днес не прилича на себе си. Да ти говори за неблагодарност! А точно ние трябва да сме ти благодарни, защото ако не беше ти, сега нямаше да сме живи. Той спасил ли ти е поне веднъж живота?

— Оставете го! — отвърнах аз. — Той е чудесен човек и тъкмо днешното му поведение говори в негова полза. След смъртта на Инчу-чуна и Ншо-чи е обхванат от силен гняв, който го кара да действа прибързано. Възбуденото състояние, в което се намира, може лесно да го подведе да извърши неща, необичайни за него в нормално състояние. Останете тук, докато се върна. Не напускайте това място дори и ако чуете изстрели! Ще ми се притечете на помощ само ако ме чуете да викам.

Не взех със себе си мечкоубиеца също както и Сам не беше взел своята стара Лиди, и се отдалечих. Бях забелязал, че Хокинс беше тръгнал направо през речното корито. Следователно имаше намерение да се промъкне към индианския лагер по насрещния бряг, без да заобикаля. Това ми се струваше погрешно и реших да постъпя иначе. Кайовите знаеха, че ще се приближим откъм посоката на течението на реката и затова сигурно бяха насочили вниманието си натам. Ето защо Хокинс не постъпваше умно, като се опитваше да се приближи към лагера им от тази страна. Аз реших да се промъкна откъм обратната страна.

Най-напред продължих да слизам по течението на реката откъм нашата страна, докато видях, че гората на отвъдния бряг свърши. При това се придържах на такова разстояние от брега, че светлината от огньовете не достигаше до мен. В края на гората на срещуположния бряг не беше запален нито един огън и дърветата спираха светлината от останалите огньове. На това място цареше тъмнина, така че успях незабелязано да сляза до реката и да се изкача на отсрещния й бряг. Щом се озовах сред дърветата, легнах на земята и запълзях напред. Бяха запалени осем огъня. Нямаше нужда от толкова огньове, защото успях да преброя едва около четиридесет индианци. Значи огньовете имаха за цел само да ни покажат къде е лагерът на кайовите.

Червенокожите седяха под дърветата на отделни групи, като всеки един от тях беше поставил пушката до себе си готова за стрелба. Тежко ни, ако бяхме толкова непредпазливи да влезем в тази клопка! Впрочем тя беше поставена толкова явно, че само много лекомислени хора биха попаднали в нея. Забелязах, че конете на червенокожите бяха оставени да пасат в откритата прерия.

Имах голямо желание да подслушам някоя от групите, и то по възможност онази, където се намираше предводителят им. Сигурно там щях да науча онова, което ме интересуваше. Но къде ли се намираше предводителят им? Положително там, където беше и Сантър. С тази мисъл аз се запромъквах от дърво на дърво, за да открия беглеца.

След известно време го забелязах. Седеше заедно с четирима индианци, от които обаче никой не носеше отличителните почетни знаци на вожд. Но това в случая не беше необходимо, защото според обичаите на червенокожите, предводител трябваше да бъде най-възрастният от тях. За съжаление не можех да рискувам да се приближа толкова, колкото ми се искаше, защото наоколо нямаше храсти, където бих могъл да се прикрия. Тук растяха само няколко дървета, чиято обща сянка ми предлагаше съмнителна сигурност. Тъй като бяха запалени осем огъня, всяко дърво хвърляше няколко сенки и полусенки, които трептяха насам-натам и придаваха на горичката призрачен вид.

За моя радост индианците говореха на висок глас, защото и намеренията им не изискваха предпазливост и пазене на тишина. Достигнах споменатата сянка и останах да лежа там, може би на дванадесет крачки от групата на Сантър. Рискувах немалко, защото останалите индианци можеха да ме забележат дори още по-лесно от петимата пред мен. Дочух, че говореше Сантър. Разказваше за Нъгит Тсил и подканваше червенокожите да го придружат и да изровят съкровищата на апачите.

— Знае ли моят бял брат къде точно се намира това място? — попита най-старият от четиримата индианци.

— Не. Искахме да видим къде е, но апачите се върнаха много бързо. Надявахме се, че ще се забавят при скривалището, където ще можем да ги подслушаме.

— Тогава всяко търсене е напразно. Могат да отидат и да търсят десет пъти по десет воини и пак няма да намерят нищо. Но тъй като моят брат е застрелял най-големия ни враг заедно с дъщеря му, ние ще дойдем по-късно с него да му помогнем при търсенето. Преди това обаче трябва да заловим твоите преследвачи, а после да убием и Винету.

— Винету ли? Ами той сигурно е заедно с тях!

— Не, защото сега той е длъжен да остане при мъртвите и ще задържи при себе си по-голямата част от воините си. По-малката част е тръгнала след тебе, сигурно я предвожда Олд Шетърхенд, бялото куче, което строши колената на нашия вожд. Точно тази група ще ни падне днес в ръцете!

— После ще тръгнем към Нъгит Тсил, за да очистим Винету и да потърсим златото!

— Това няма да стане толкова бързо, както си мисли моят брат. Винету ще трябва да погребе баща си и сестра си и никой не бива да го смущава; Великия дух никога няма да ни прости подобно нещо. Но когато свърши погребението, ние ще го нападнем. Сега той няма да иска да отиде в градовете на бледоликите, а ще се върне у дома си. Ще му направим засада или ще го подмамим така, както правим днес с Олд Шетърхенд. Сега само изчаквам да се завърне моят съгледвач, който се е скрил на отсрещния бряг. Постовете, които изпратихме още по-надалеч, досега също не са ми съобщили нищо.

Уплаших се, като чух тези думи. Значи и извън горичката имаше поставени постове. Ами ако Сам Хокинс не ги забележеше и попаднеше в ръцете им! Едва ми беше минала тази мисъл през главата и се разнесоха викове от няколко гърла, които бързо заглъхнаха. Предводителят скочи и се заслуша напрегнато. Всички кайови замлъкнаха и наостриха уши.

Ето че към горичката се приближи група от няколко души. Това бяха четирима индианци, които мъкнеха един бял. Той се съпротивляваше, но без успех. Не беше вързан, но ножовете на индианците го държаха на мушката. Този бял, беше… моят непредпазлив Сам! Веднага реших: не биваше да го оставям тук в това положение, въпреки че рискувах живота си.

— Сам Хокинс! — извика Сантър, който позна веднага дребния трапер. — Good evening, сър! Сигурно не си се надявал да ме видиш тук?

— Подлец, разбойник, убиец! — извика безстрашно Сам в лицето му и сграбчи врага си за гърлото. — Добре, че те пипнах. Сега ще си получиш наградата, ако не се лъжа!

Сантър се бранеше. Червенокожите наскачаха и го изтръгнаха от ръцете на Сам. Това предизвика кратка бъркотия, която бързо използувах. Измъкнах двата си револвера и с един скок се озовах сред индианците.

— Олд Шетърхенд! — извика Сантър и побягна уплашен.

Изпратих два куршума след него, които, изглежда, не го улучиха, после стрелях няколко пъти срещу индианците и те се отдръпнаха слисани. Извиках на Сам:

— Бягай, след мене, придържай се точно зад мене!

Като че ли в уплахата си червенокожите не бяха способни да се помръднат. Стояха като вцепенени, въпреки че бях стрелял по тях. Нарочно се бях стремил да не нанасям никому опасна рана. Сграбчих Сам за ръката и го дръпнах силно след себе си към горичката. Прекосихме я и се спуснахме към речното корито. Всичко това се разигра толкова бързо, че от времето на моето нападение не беше изминала повече от една минута.

— По дяволите, навреме се появи! — обади се Сам, когато се добрахме успешно до реката. — Тези подлеци ме…

— По-късно ще разказваш, а сега ме следвай! — прекъснах го аз. Пуснах ръката му и се отправих надясно, като се затичах надолу по речното корито. Преди всичко трябваше да излезем извън обсега на куршумите на червенокожите.

Напълно изненаданите и смаяни кайови се окопитиха едва сега. Зад нас се разнесоха крясъците им, така че вече не можех да чувам стъпките на Сам зад гърба си. Ечаха пронизителни викове, трещяха изстрели. Шумът беше направо адски.

Защо не бягах нагоре по реката, към лагера ни, а тъкмо в обратната посока? Поради една много важна причина. На първо време индианците не можеха да ни видят, защото долу, в коритото на реката, беше тъмно. Във всеки случай те щяха да се затичат нагоре срещу течението, защото щяха да са сигурни, че сме избягали в тази посока. Следователно, ако се насочехме по течението, щяхме да сме в относителна сигурност. После можехме да опишем дъга и да се върнем в нашия лагер.

Когато вече ми се стори, че сме се отдалечили достатъчно, аз спрях. В далечината все още се чуваха виковете на червенокожите. Тук, където бях застанал неподвижно, не се помръдваше нищо.

— Сам! — извиках аз с приглушен глас.

Не последва отговор.

— Сам, чуваш ли ме? — обадих се по-силно.

И сега не получих отговор. Къде ли беше той? Нали тичаше след мен! Дали беше паднал? Може би се беше наранил? Бях минал през места, където изсъхналата тиня бе осеяна с широки пукнатини и нерядко бях прегазвал дълбоки локви вода. Извадих няколко патрона от колана си, заредих револверите и бавно тръгнах обратно, за да търся Сам.

Шумът, вдиган от кайовите, все още не стихваше. Въпреки това реших да рискувам и продължих да се приближавам все повече и повече, докато достигнах под горичката на онова място, където бях подканил Сам да ме следва. Никъде не го видях. Сигурно му беше хрумнало да се изкачи веднага по отвъдния бряг и не беше обърнал внимание на думите ми. Но там са го осветили отблясъците от огньовете и кайовите положително са забелязали беглеца. Възможно беше дори да са го заловили отново. Каква несъобразителност от това човече, което днес беше толкова своенравно! Отново бях обхванат от страх за живота му. Пак се отдалечих от горичката, докато оттам вече никой не можеше да ме забележи, и се затичах към лагера ни, като описах широка дъга.

Заварих всички силно развълнувани. Моите червенокожи и бели спътници се струпаха около мене, а Дик Стоун извика с упрек в гласа си:

— Защо ни забрани да те последваме, дори и когато се разнесат изстрели! С такова нетърпение чакахме да ни извикаш! Слава богу, че поне ти се върна, и то здрав и читав, както виждам!

— Къде е Сам? Не е ли тук? — осведомих се аз.

— Тук ли? Ама че въпрос! Не видя ли какво му се случи?

— Какво?

— След като тръгна и ти, ние зачакахме. След известно време чухме, че няколко червенокожи се развикаха. После отново стана тихо. Но ето че изведнъж доловихме револверни изстрели и малко по-късно се разнесе страхотен рев. После затрещяха карабини и ние видяхме Сам.

— Къде?

— Долу при горичката откъм нашата страна.

— Така си и мислех! Днес Сам е толкова непредпазлив, както никога досега! А после, после!

— Затича се към нас, но по петите му имаше неколцина кайови, които го настигнаха и плениха. Всичко се виждаше много ясно, защото огньовете горяха буйно. Искахме да му се притечем на помощ, но преди да успеем да достигнем мястото, те бяха вече прекосили с него речното корито и изчезнаха между дърветата. Имахме голямо желание да ги последваме, за да освободим Сам, но се сетихме за нареждането ти и се отказахме.

— Постъпили сте много умно, защото сте едва единадесет души и нямаше да постигнете нищо. Само щяха да пречукат всички ви.

— Но сега какво ще правим, сър? Сам е пленен!

— Да, за съжаление, и то за втори път!

— За втори…

— Да! Веднъж успях вече да го освободя. Необходимо беше само да ме следва и сега щеше да седи тук при нас. Но той си е инат и толкова!

Разказах случилото се. Като свърших, Уил Паркър се обади:

— В случая нямаш никаква вина, сър. Напротив, поел си по-голям риск, отколкото който и да било друг от нас. Сам се е оплел самичък в тези кълчища. Но само заради това не бива да го изоставяме в беда!

— Няма да го изоставим. Ще го измъкнем на всяка цена. Но сега ще ни е далеч по-трудно, отколкото първия път. Размислете малко: ние сме дванадесет души срещу четиридесет, които чакат само едно: да бъдат нападнати! А тъй като сега и Сам е в ръцете им, няма да ги изненада никакво нападение. Но пък иначе не виждам никакъв друг изход, защото през деня всяка атака срещу горичката е далеч по-опасна и рискована.

— Well, тогава да нападнем още тази нощ!

— Полека, полека! Нека обмислим първо нещата!

— Обмисли ги, сър! Но ми дай междувременно разрешение да се промъкна отсреща и да разбера какво става!

— Можеш да се промъкнеш, но по-късно, когато бдителността на кайовите поотслабне. Обаче тогава няма да тръгнеш сам, защото ще те придружа, а вероятно е да тръгнем и всички заедно.

— Добре, много добре, сър! Така ми харесва. Ако тръгнат и всички останали, това вече ми прилича на нападение. Ще изпълним дълга си. Аз самият ще се заема с шест, седем кайови, а и Дик Стоун едва ли ще се задоволи с по-малко. Нали, стари Дик?

— Yes, позна, стари Уил — потвърди запитаният. — За мен няма значение дали са няколко повече, или по-малко, щом става въпрос за освобождаването на Сам. Иначе е голям хитрец, но днес е лош ден за него.

Да, наистина, днес Сам се беше представил много зле. Мълчаливо се питах по какъв ли начин можехме да го освободим. Имах правото да рискувам заради него собствения си живот, но можех ли да поставям на карта и живота на апачите? Може би с помощта на някаква хитрост щяхме да постигнем целта си по-лесно и по-безопасно. Това щяхме да разберем едва когато се промъкнем на отвъдния бряг. Имах намерение да вземем с нас и апачите, за да бъдем готови на всичко. Може би внезапното нападение щеше да се окаже с известни предимства, които можехме да използваме без големи рискове.

Засега се налагаше да изчакваме, защото на отвъдния бряг все още бе твърде оживено и шумно. Постепенно обаче индианците се поуспокоиха и тишината бе нарушавана само от силни удари на томахоки, които се разнасяха надалече. Червенокожите сечаха дърва. Вероятно имаха намерение да поддържат до сутринта необичайно силните огньове.

Скоро престанаха и тези удари. Звездите показваха, че бе настъпило полунощ и аз счетох, че времето за действие бе вече дошло. Най-напред се погрижихме за конете, които щяха да останат тук — вързахме ги добре, за да не могат да се разпръснат. След това проверих още веднъж дали плененият индианец бе завързан сигурно и дали устата му е запушена добре. После изоставихме лагера си и тръгнахме по пътя покрай речното корито, използван от мен неотдавна.

Щом достигнахме първите дървета на горичката, наредих на апачите да останат на това място под ръководството на Дик Стоун и да избягват всякакъв шум. После продължих да се изкачвам нагоре заедно с Уил Паркър. След като бяхме вече високо горе на брега, легнахме на земята и се ослушахме. Около нас цареше най-дълбока тишина. Запълзяхме бавно напред. Осемте огъня продължаваха да горят с неотслабваща сила. Забелязах, че в огньовете бяха нахвърляни цели купища дебели клони. Това ме озадачи. Продължихме да се промъкваме напред, но не забелязахме никакъв човек. Като се държахме най-предпазливо, ние се убедихме в крайна сметка, че горичката беше съвършено празна. В нея не се намираше нито един кайова.

— Измъкнали са се, тайно са се измъкнали! — чудеше се Паркър. — Въпреки това обаче са наклали такива огньове!

— За да замаскират оттеглянето си. Докато горят огньовете да си мислим, че са още тук.

— Но къде са отишли? Окончателно ли са се махнали?

— Предполагам, че да, защото Сам е добра плячка за тях и те искат да го откарат на сигурно място. Но също така е възможно да замислят и някой пъклен план.

— Какъв пъклен план?

— Да атакуват лагера ни, също както ние искахме да ги нападнем тук.

— Behold, наистина е възможно! Трябва по най-бърз начин да го предотвратим, сър!

— Да. Трябва да се върнем и да отведем конете си на безопасно място, дори и да се окаже излишно. Сигурното си е сигурно.

Слязохме долу при апачите и заедно забързахме към нашия лагер, където заварихме всичко непроменено. Но тъй като съществуваше възможността от появяване на кайовите, ние яхнахме конете и навлязохме навътре в откритата прерия, където спряхме да лагеруваме. Ако кайовите все пак дойдеха, нямаше да ни намерят на старото място и щеше да им се наложи да изчакат настъпването на деня, за да ни търсят. Взехме пленения индианец с нас.

Сега и на нас не ни оставаше нищо друго, освен търпеливо да изчакаме утрото. Щом се зазори, отново възседнахме конете и най-напред се върнахме към предишния си лагер. Никой не беше идвал там. После прекосихме речното корито и се намерихме в горичката. Огньовете бяха угаснали. Бяха останали само големи купчини пепел — единственият признак за голямото оживление на това място през изминалия ден.

Заловихме се с разчитането на следите. От мястото, където бях забелязал конете им, водеше голяма обща диря на югоизток. Беше ясно, че са се отказали от мисълта да се счепкат с нас; не можеха да очакват някаква полза от това, защото вече не им беше възможно да ни изненадат.

Бяха отвлекли Сам със себе си. Това възбуди особено много Дик Стоун и Уил Паркър. И на мене ми беше жал за това мило човече и бях готов да предприема всичко за освобождаването му, всичко, което изглеждаше поне горе-долу разумно.

— Ако не го измъкнем, ще го измъчват на кола — вайкаше се Дик Стоун.

— Няма — успокоих го аз. — И ние имаме пленник, можем да ги разменим.

— Но дали те знаят това?

— Положително. Сам е достатъчно умен, за да им го каже. Както те се отнесат с него, така ще се отнесем и ние с нашия пленник.

— Но ние трябва да последваме индианците веднага с най-голяма бързина.

— Не. Няма да се оставя на тези червенокожи да ме водят за носа.

— Да те водят за носа ли? Не те разбирам.

— Е, а накъде са се отправили според тебе?

— Към селото си.

— Не позна! Искат да отидат към Нъгит Тсил.

— Към… behold! Мислиш ли, че е така, сър?

— Така е. Вчера чух разговора между Сантър и червенокожите. Ще се отправят към Нъгит Тсил. Сантър отива заради златото, а кайовите, за да заловят Винету.

— Но нали обичаите им не им позволяват да пречат на погребението!

— Те нямат такова намерение. Ще изчакат да свърши. Но най-напред ще се престорят, че искат да се върнат в селото си. Според тях това ще ни накара да се откажем от преследване то. Следователно ще предположат, че ще се върнем при Винету. Щом изминат известно разстояние в югоизточна посока и съберат колкото могат повече воини със себе си, те ще направят завой и ще се насочат към Нъгит Тсил. Мислят си, че там ще ни нападнат изневиделица и ще ни изколят.

— Чиста работа, няма що! Ще се погрижим обаче нещата да се развият иначе.

— Да, разбира се. Все още ли искаш да тръгнем след кайовите?

— И през ум не ми минава. Напротив, трябва да потеглим веднага обратно, за да предупредим Винету навреме. Съгласен ли си?

— Да.

— А пленника ще вземем с нас, нали?

— Естествено. Ще го вържем върху Мери. Щом свършите с Уил Паркър тази работа, ще тръгнем на път. Но преди това ще е необходимо да се спуснем до някоя локва вода в речното корито, за да напоим конете.

След половин час бяхме вече на път, като естествено никак не бяхме доволни от резултата на нашето пътуване. При преследването на Сантър бяхме принудени да се придържаме към неговите следи, вследствие на което се беше наложило да заобикаляме излишно, понеже той се беше отклонил от първоначалната си посока и бе продължил да язди, образувайки тъп ъгъл с предишната си диря. Сега реших да пресечем този ъгъл и в резултат на това още по обед на следващия ден спряхме пред клисурата, която водеше нагоре към горската поляна, станала арена на нападението и двойното убийство.

Оставихме конете и пленника под надзора на един апач в долината и се заизкачвахме нагоре. В края на поляната беше поставен съгледвач, който ни поздрави само с мълчаливо движение на ръката си. Веднага забелязахме, че двадесетте апачи бяха работили здравата, за да подготвят погребението на своя вожд и неговата дъщеря. Видях доста млади дръвчета, повалени от томахока на индианците. Те бяха предназначени за строежа на скеле. Освен това бяха натрупани няколко големи купчини от камъни, довлечени от индианците до това място, които продължаваха да растат. Апачите, които бяха участвали в преследването, се присъединиха веднага към работещата група. Научих, че погребението щеше да се състои на следващия ден.

Настрани беше построена обикновена колиба, където бяха поставени двата трупа. Винету беше при тях. Съобщиха му, че сме се завърнали, и той излезе. Неговият вид ме изплаши.

Обикновено Винету беше винаги сериозен, само понякога по лицето му се появяваше усмивка. Никога не съм го чувал да се смее на висок глас. Но въпреки сериозността му, мъжествено красивите черти на лицето му винаги излъчваха доброта, а изразът на сърдечност съвсем не беше чужд на тъмните му очи. Колко често ми е отправял поглед, изпълнен с голяма топлота! Но днес не можех да открия у него ни следа от този израз. Лицето му бе застинало като каменна маска, а погледът му беше мрачен. Движенията му бяха бавни и тежки. Той се приближи към мен, хвърли наоколо изпитателен и скръбен поглед, стисна ми слабо ръката и ме попита с израз, който ми разкъса сърцето:

— Кога се върна моят брат?

— Току-що.

— Къде е убиецът?

— Изплъзна ни се.

Трябва да си призная, че при този отговор сведох погледа си към земята. И Винету гледаше надолу. Как бих желал да мога да надникна в душата му! Едва след по-продължително мълчание той се осведоми:

— Загуби ли моят брат следите му?

— Не. Все още не съм. Той ще дойде насам.

— Нека Олд Шетърхенд ми разкаже всичко!

Той седна на един камък. Последвах неговия пример и му разказах точно и вярно случилото се. Той не ме прекъсна до края и след като помълча още известно време, ме попита:

— Значи моят бял брат не знае точно дали убиецът е бил улучен от неговия револвер?

— Не. Но ми се струва, че не успях да го раня.

Той кимна леко с глава и ми хвана ръката.

— Нека моят брат ми прости въпроса, който зададох преди малко, попитах го дали е загубил следата! Олд Шетърхенд е направил всичко възможно. Сам Хокинс ще съжалява, че е бил толкова непредпазлив. Ще го освободим колкото се може по-бързо. И Винету мисли като своя брат: кайовите ще дойдат. Само че ще ни заварят не така, както се надяват. Утре гробниците ще бъдат издигнати над Инчу-чуна и Ншо-чи. Ще присъства ли моят брат?

— Ако Винету не ми разреши да бъда тук, ще ми причини голяма болка.

— Не само че ти разрешавам, но те моля да бъдеш тук. Може би присъствието ти ще спаси живота на много бледолики. Законът за кръвта изисква смъртта на не един бял. Но твоето око е като слънцето, чиято топлина топи твърдия лед и го превръща в живителна вода. Ти знаеш кого загубих. Бъди ми едновременно баща и сестра, моля те, Шарли!

В очите му забелязах сълзи. Той се засрами заради тях, защото бе недопустимо да показва такава слабост пред някой друг, отдалечи се бързо и изчезна в колибата. Днес той за първи път ме нарече с моето малко име Карл, което той и по-късно винаги изговаряше по един и същ начин — „Шарли“.

Сега всъщност би трябвало да разкажа нещо за погребението, което бе извършено с всички индиански церемонии. Знам твърде добре, че едно подробно описание би било съвсем на място, но когато си спомня за онези тъжни часове, и до ден-днешен изпитвам толкова силна болка, като че ли всичко е било вчера. Ето защо моля да бъда извинен за не дотам подробното описание.

Трупът на Инчу-чуна беше вързан за неговия кон, след което наоколо започнаха да трупат пръст, докато конят не можеше вече да се движи. После животното получи куршум в главата. Височината на натрупваната пръст продължи да се издига и най-сетне покри ездача. Най-накрая пръстта бе покрита от всички страни и догоре с няколко реда камъни.

Заедно с мъртвеца останаха заровени неговият амулет и оръжия, с изключение на Сребърната карабина, която премина в ръцете на Винету като наследство.

По моя молба за Ншо-чи бе направен друг гроб. Не исках да бъде затрупана направо с пръст. Поставихме я до дънера на едно дърво в седнало положение и след това издигнахме около нея от камъни здрава куха пирамида, от чийто връх останаха да стърчат най-горните клони на дървото.

По-късно сме били няколко пъти заедно с Винету на Нъгит Тсил, за да посетим гробовете. Винаги сме ги намирали непокътнати.