Карл Май
Винету I (18)

17.
Тайната на едно сърце

Сега последва период на спокойствие и почивка, като всъщност за мене това време бе изпълнено с напрегната дейност. Сам, Дик и Уил се наслаждаваха на гостоприемството на апачите; бяха го ударили само на почивка. Единственото занимание, на което Хокинс се отдаваше, бяха ежедневните разходки с Мери, за да може тя, както се изразяваше Сам, „да се научи да се възхищава от неговия финес“; това ще рече, че животното трябваше да свикне с начина му на езда.

Аз обаче не мързелувах. Винету имаше намерението да ме запознае с „индианската школа“. Често ни нямаше по цели дни, предприемахме далечни пътувания, при което трябваше да се упражнявам във всичко, което бе свързано с лова и битките. Пълзяхме из горите наоколо, където можех да получа великолепни уроци как да се приближавам незабелязано към неприятел. Винету провеждаше с мене буквално „полеви учения“. Често се отделяше от мене и ми поставяше задачата да го търся. Полагаше всички усилия да заличи следите си, а пък аз се стараех също така усилено да ги открия. Колко често се е крил в някой гъст храсталак или е стоял във водите на Пекос зад стена от гъсто надвиснали растения и е наблюдавал как го търся. После ми посочваше грешките и ми показваше как трябва да се държа, какво би трябвало да направя и какво да не върша. Това беше незаменимо обучение, в което Винету участваше с такова удоволствие, с каквато радост и възхищение и аз играех ролята на негов ученик. При това той никога не ме хвалеше, но не ме и укоряваше. Майстор във всички умения и ловкости, които изискваше индианският начин на живот. Винету беше и майстор в предаването на тези умения.

Колко често се прибирах капнал от умора! Но въпреки това за мене все още нямаше почивка, защото исках да изуча езика на апачите, а тези занимания продължаваха в пуеблото. Имах трима учители — двама учители и една учителка: Ншо-чи ме запознаваше с диалекта на мескалеросите, Инчу-чуна ме учеше на диалекта на лянеросите, а с Винету изучавах диалекта на навахите. Тъй като тези диалекти са твърде близки и нямат голямо словно богатство, успях бързо да напредна.

Понякога, когато с Винету оставахме в околностите на пуеблото, се случваше Ншо-чи да се присъедини към нас. Тя не скриваше радостта си, когато се справех успешно с моите задачи.

Веднъж се намирахме в гората и Винету ме подкани да се отдалеча и да се върна на същото място едва след четвърт час. Двамата щяха да се скрият и аз трябваше да намеря Ншо-чи. Отдалечих се доста, почаках, докато изтекат петнадесет минути, и се върнах обратно. Отначало следите на двамата бяха твърде ясни, но после отпечатъците от индианката внезапно изчезваха. Наистина знаех, че тя има извънредно лека походка, но тук почвата беше мека, така че обезателно трябваше да са останали някакви макар и слаби белези от стъпките й. Но не намерих нищо, нито едно смачкано или пречупено стъбълце, въпреки че точно на това място имаше много гъст и чувствителен мъх. Само дирята на Винету беше ясно отпечатана. Но тя не ме интересуваше, защото трябваше да намеря сестра му. Той положително се намираше нейде наблизо, за да може да наблюдава тайно дали щях да направя някоя грешка.

Няколко пъти претърсих всичко наоколо в един определен радиус, но не намерих и най-малката опорна точка. Това ме озадачи. Започнах да размислям. Ншо-чи трябваше непременно да остави някаква следа, защото тук не бе възможно нечий крак да докосне земята, без да се отпечата в мекия мъх. Кракът да докосне земята ли? Аха! Ами ако Ншо-чи не я беше докосвала изобщо?

Заразглеждах внимателно следите от краката на Винету. Бяха се отпечатали дълбоко, по-дълбоко, отколкото преди. Дали беше взел сестра си на ръце и я беше носил? В такъв случай според него поставената ми задача беше доста трудна, но според мене тя беше лесна за разрешаване, от момента, когато бях отгатнал, че той бе носил Ншо-чи.

Поради тежестта на товара следите от стъпките на Винету бяха по-дълбоки. Сега важното беше да открия следи от индианката. Разбира се, че не трябваше да ги търся долу по земята, а по-нависоко.

Ако Винету беше минал през гората сам, тогава ръцете му са били свободни и той се е движил с лекота между храсталаците. Но ако беше носил сестра си, тогава можеше да се очаква, че ще има прекършени клонки. Тръгнах по дирите му, като насочих вниманието си не към земята, а главно към храстите. И наистина! Когато е минавал между тях с товара си, той не е могъл да ги разгръща внимателно настрани. Ншо-чи не се беше сетила тя да стори това и така успях да забележа на няколко места пречупени клончета и повредени листа, а това бяха следи, които нямаше да останат, ако Винету беше минал сам оттук.

Следата водеше в права посока към една горска поляна и после продължаваше през нея пак в права посока. Положително двамата се бяха скрили в гората откъм другия край на поляната, като си мислеха със задоволство, че ще ми бъде невъзможно да се справя със задачата си.

Можех направо да се запътя към тях, но ми се искаше да направя нещо повече и да ги изненадам. Ето защо започнах да се промъквам около поляната, като се прикривах старателно. Щом стигнах отсрещната страна, най-напред потърсих пак следата на Винету. Ако беше продължил нататък, щях да я забележа. Ако не я намерех, тогава той се беше скрил с Ншо-чи. Легнах на земята и се запромъквах безшумно, описвайки полукръг, като се стараех да оставам винаги прикрит зад дървета или храсти. Не се виждаше никакъв отпечатък от крак. Следователно, както бях предположил, те стояха скрити някъде близо край поляната около мястото, накъдето водеше тяхната следа.

Тихо, съвсем тихо се запромъквах натам. По всяка вероятност и те седяха безмълвно и всеки шум щеше да бъде доловен от острия им слух. Трябваше да бъда безкрайно предпазлив. Имах по-голям успех, отколкото можех да предположа. Скоро ги забелязах. Седяха близо един до друг скрити в храсталака, с гръб към мене, тъй като очакваха евентуалното ми появяване точно от обратната посока. Разговаряха шепнешком, така че не можех да разбера думите им.

Изненадата, която им бях подготвил ме радваше страшно много и аз продължих да се промъквам към тях. Скоро ги приближих дотолкова, че можех да ги докосна с ръка. Тъкмо се канех да протегна ръка и да хвана Винету, когато думите му ме задържаха.

— Да го доведа ли? — попита той шепнешком.

— Не — обади се Ншо-чи. — Той ще дойде сам.

— Няма да дойде.

— Олд Шетърхенд ще дойде.

— Моята сестра се лъже. Той научи всичко бързо, но твоята следа изчезва във въздуха. Как ще я намери?

— Ще я намери. Моят брат ми каза, че от известно време Олд Шетърхенд не може вече да бъде заблуден. Защо сега Винету говори обратното?

— Защото днес му поставих възможно най-трудната задача. Окото му ще съумее да открие всяка следа, но твоята диря може да се разчете само с мисълта, а той не е научил още това.

— Въпреки това ще дойде, защото може да направи всичко, каквото пожелае.

Тези думи бяха произнесени шепнешком, но от тях лъхаше такова доверие и увереност, че можех да се гордея.

— Наистина, не познавам още друг човек, който така лесно да се справя с всичко — кимна Винету. — Само едно нещо няма да може да направи и Винету съжалява много за това.

— Какво е то?

— Да изпълни нашето желание.

Тъкмо се бях наканил да им се обадя и ето че Винету заговори за някакво желание. Това ме накара да изчакам още малко. Та кое ли желание не бих изпълнил на тези мили хора? Значи те таяха в себе си някакво желание и не ми го казваха, защото смятаха, че няма да го изпълня. Може би сега щях да чуя за какво става въпрос и бих могъл най-неочаквано да им помогна. Ето защо продължих да мълча и да слушам.

— Говори ли вече с него моят брат Винету? — попита Ншо-чи.

— Не.

— А нашият баща говорил ли е?

— Не. Той искаше да му каже, но не му разреших.

— Не му разреши? Защо? Ншо-чи обича много този бледолик. Тя е дъщеря на върховния вожд на всички апачи!

— Да, тя е негова дъщеря, а е и нещо много повече. Всеки червенокож воин и всеки бледолик биха били щастливи, ако моята сестра пожелаеше да бъде тяхна скуоу^[1], само Олд Шетърхенд не.

— Откъде моят брат Винету знае това, след като още не е говорил с него?

— Въпреки това го знам, защото го познавам. Той не е като другите бели; той се стреми към по-висши неща от тях. Няма да вземе за жена една индианка.

— Той ли ти каза това?

— Не.

— Може би сърцето му принадлежи на някоя бяла жена?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да. Говорихме за белите жени. От думите му разбрах, че сърцето му още не е проговорило.

— Тогава ще проговори към мене!

— Нека сестра ми не се заблуждава! Олд Шетърхенд мисли и чувства по-иначе, не както си представя моята сестра. Ако той си избере жена, тогава тя трябва да е между жените такава, какъвто е той между мъжете.

— Не съм ли аз такава?

— Между червенокожите момичета — да. Моята хубава сестра ги превъзхожда всичките. Но в случая става въпрос за сравнение с дъщерите на бялата раса. Ти какво си видяла и чула? Какво си научила? Познаваш живота на жените на червенокожите народи, но не знаеш нищо от онова, което трябва да научи и познава една бяла жена. Блясъкът на златото и красотата на фигурата не привличат Олд Шетърхенд. Той се стреми към други неща, а тях няма да може да намери у едно червенокожо момиче.

Тя сведе глава й замълча. Тогава той я погали с ръка по бузата и се опита да я утеши.

— Мъчно ми е, че трябва да причиня болка на сърцето на моята добра сестра, но Винету е свикнал да казва винаги истината, дори и когато тя не е приятна. А може би той знае един път, който може да изведе Ншо-чи до нейната цел.

Тогава тя вдигна бързо глава и попита:

— Кой е този път?

— Пътят към градовете на бледоликите.

— Ти мислиш, че би трябвало да отида там?

— Да.

— Защо?

— За да научиш каквото е необходимо да знаеш и да можеш, ако искаш Олд Шетърхенд да те обикне.

— Тогава искам да замина, колкото се може по-бързо! Ще изпълни ли брат ми Винету едно мое желание? Поговори с Инчу-чуна, нашия баща! Помоли го да ме пусне да отида в големите градове на бледоликите! Няма да ми откаже, защото…

Не можах да чуя повече, тъй като тихо се запромъквах обратно. Имах чувството, че бях извършил нещо нечестно, като бях подслушал разговора между брата и сестрата. Дано само не забележеха нищо! В какво изключително неудобно положение щях да изпадна! Сега при моето оттегляне трябваше да бъда още по-предпазлив отпреди. И най-малкият шум, и най-незначителното обстоятелство можеха да издадат, че бях научил тайната на хубавата индианка. А в такъв случай щях да бъда принуден да напусна моите червенокожи приятели още на същия ден.

За щастие успях да се оттегля незабелязано. Когато вече не можеха да ме чуят, аз се изправих и заобиколих бързо поляната до мястото, където се виждаше следата. След това пристъпих няколко крачки и извиках:

— Нека моят брат Винету дойде при мене!

Нищо не се помръдна; затова продължих:

— Нека моят брат се приближи, защото го виждам!

Нищо не се помръдна; извиках още веднъж:

— Винету седи в храстите до дивата слива. Трябва ли да дойда до него?

Тогава клонките се размърдаха и Винету се показа, но беше сам. Беше разбрал, че не можеше да се крие повече, обаче все още не искаше да издаде сестра си и затова ме попита:

— Намери ли моят брат Олд Шетърхенд Ншо-чи?

— Да.

— Къде?

— В храстите, където ме водят нейните следи.

— Нима си видял следите й?

Въпросът му звучеше учудено. Той не знаеше какво да мисли. Според него аз сигурно се бях заблудил по някакъв начин.

— Да — отвърнах аз, — видях ги.

— Но сестра ми внимаваше толкова много, че положително не е оставила никакви следи.

— Лъжеш се. Следите й могат да се видят макар и да са по клоните на храстите, а не по земята. Ншо-чи не е докосвала земята с краката си, но докато си я носил, сте пречупвали клонки и сте наранявали някои листа.

— Уф! Носил ли съм я? Кой ти каза това?

— Твоите стъпки. Те стават изведнъж по-дълбоки, защото си станал по-тежък. Но тъй като не си могъл да промениш собственото си тегло, следователно си носил някакъв товар. И този товар е била сестра ти, чийто крак, както забелязах, не се бе докосвал повече до мъха.

— Уф! Заблуждаваш се. Върни се пак и потърси!

— Би било напразно и излишно, тъй като Ншо-чи седи там, където беше и ти. Ще я доведа.

Прекосих цялата поляна. Но ето че Ншо-чи се показа вече от храсталака и каза на брат си със задоволство:

— Нали ти казах, че ще ме намери. Ето че бях права.

— Да, моята сестра беше права, а аз се заблуждавах. Моят брат Олд Шетърхенд може да разчита следите не само с очите си, а и с мислите си. Вече няма почти нищо, което да не е научил.

— О, още много неща имам да уча — махнах аз с ръка. — Моят брат Винету ми изказва похвала, която още не съм заслужил. Но което още не мога, ще го науча с негова помощ.

Това беше първата похвала, която чувах от устата му, и си признавам, че се почувствах така горд, както някога ме караха да се гордея от време на време похвалите на учителите ми.

Вечерта на същия ден Винету ми донесе фино изработени ловни дрехи от щавена кожа, които бяха украсени с червени индиански везани фигури.

— Ншо-чи, сестра ми, те моли да носиш тези дрехи — ми каза той. — Олд Шетърхенд трябва да има по-хубави дрехи.

Наистина имаше право. Облеклото ми изглеждаше дори за индианците твърде мизерно. Ако ме пипнеха в някой европейски град със сегашните ми дрехи, сигурно щях да бъда арестуван като скитник. Но имах ли правото да приемам такъв подарък от Ншо-чи? Изглежда, че Винету отгатна мислите ми.

— Можеш спокойно да вземеш тези дрехи — ми каза той, — защото аз съм ги поръчал. Те са подарък от Винету, когото ти спаси от смърт, а не са подарък от сестра му. Изглежда, че на бледоликите не се разрешава да приемат подаръци от жени?

— Могат да приемат подаръци от собствените си жени или пък ако жените са техни роднини.

— Ти си мой брат; тогава Ншо-чи е твоя роднина. Но и без това подаръкът е от мен, а не от нея. Тя само го е изработила.

Когато на следното утро облякох дрехите, те ми стояха като шити по поръчка. Дори някой шивач от Ню Йорк не би могъл да ги ушие по-добре. Представих се в новите си дрехи на моята хубава приятелка и похвалата ми очевидно я зарадва. След малко при мен дойдоха Дик Стоун и Уил Паркър, за да ми съобщят, че и те със Сам са получили подаръци — нови, красиво изработени индиански лули, излезли изпод ръцете на жените от племето. И пак не беше изминало много време, когато намирайки се вече в долината на реката, за да се упражнявам в хвърляне на томахок, към мене се приближи дребна, странна фигурка, чиято походка бе изпълнена с достойнство. Тя бе облечена в нов кожен индиански костюм, който завършваше долу с чифт стари необикновено грамадни високи ботуши. Над костюма се забелязваше филцова шапка с плачевно провиснала периферия, която беше по-стара и от ботушите; под тази периферия се показваше сплъстена растителност, прилична на брада, един огромен нос и две лукави очички. По тях разпознах моя малък Сам Хокинс. Той се изтъпанчи пред мене, разкрачи широко тънките си криви крачета и ме попита надуто:

— Сър, да познаваш случайно човека, който е застанал пред тебе?

— Хмм! — обадих се аз. — Я да видя!

Хванах го за ръцете, завъртях го три пъти около собствената му ос, огледах го от всички страни и казах:

— Изглежда, че това наистина е Сам Хокинс, ако не се лъжа!

— Yes, милорд! Не се лъжеш! Самият аз съм, цял-целеничък. Забелязваш ли нещо?

— Чисто новички дрехи!

— И аз мисля така.

— Откъде са?

— От мечата кожа, която ми подари.

— Виждам това. Сам. Но като питам „откъде?“, искам да разбера кое лице ги е ушило.

— Лицето ли? Ах, да! Значи лицето, сър! Тази работа е малко особена. Всъщност това съвсем не е лице.

— Ами какво е?

— Личице.

— Как да го разбирам?

— Е-е, не познаваш ли хубавата Клиуна-ай?

— Не. Клиуна-ай означава „луна“. Това някоя девойка ли е, или някоя скуоу?

— Тя е и двете, или по-скоро нито едното, нито другото.

— Значи някоя баба?

— Глупости! Щом не е нито скуоу, нито девойка, тогава трябва да е вдовица. Тя е жена на един от апачите, които бяха убити при последната схватка с кайовите.

— И ти искаш сега да я утешиш?

— Yes, сър! — кимна той. — Никак не съм против. Хвърлил съм й око или по-скоро съм й хвърлил и двете си очи.

— Но, Сам, тя е индианка!

— И какво от това? Бих се оженил и за негърка, само ако не е черна. Впрочем Клиуна-ай е отлична партия.

— Защо?

— Защото тя умее най-добре да щави кожите от всички други.

— Да не би да искаш да те ощави?

— Стига вицове, сър! Говоря сериозно. Семеен уют… разбираш ли ме? Тя има такова кръгло, пълничко лице, също като луната.

— В първа или последна четвърт?

— Моля те още веднъж да не се подиграваш с Луната! Тя е пълнолуние и аз ще се оженя за нея, ако не се лъжа!

— Дано не се превърне в новолуние. Как се запознахте?

— Именно чрез щавенето. Заради мечата кожа попитах коя жена щави най-добре кожите. Тогава ми я препоръчаха. Занесох й кожата и веднага забелязах, че не остана безразлична.

— Към кожата ли?

— Глупости! Към мене, разбира се!

— Това показва, че има вкус, скъпи Сам!

— Да, има вкус! О, и съвсем не е необразована! Тя го доказа не само като ощави кожата, но и като направи от нея веднага нови дрехи за мене. Харесвам ли ти?

— Цяло конте!

— Джентълмен, нали? Да, джентълмен! Взех й ума, когато й се появих в тези дрехи. Ще се оженя за нея, сър, можеш да бъдеш сигурен!

— Къде ти е старата дреха?

— Захвърлих я.

— Тъй, тъй! А по-рано казваше, че никога не би я продал!

— Това беше по-рано. Тогава нямаше още никаква Клиуна-ай. Времената се менят. Това е то!

Дребното женихче в меча кожа се обърна и гордо закрачи. Приятелското чувство, което хранеше към индианската вдовица, не ми създаваше особени душевни терзания или грижи. Достатъчно беше човек само да погледне Сам, за да се почувства напълно спокоен. Необичайно големите стъпала, тънките криви крачета, а после и това лице, олеле! Приличаше на някоя мъжка Пастрана^[2] с орлова човка на лицето си. Това беше твърде много дори и за една индианка.

Не се беше отдалечил още много, когато се обърна и ми извика:

— Съвсем друго нещо е да имаш нова кожа, сър! Чувствам се възроден. Не ща и да видя вече старата си дреха. Сам отива да се сватосва, хи-хи-хи-хи!

На следващия ден го срещнах край пуеблото. Имаше замислен вид.

— Какви астрономически мисли се въртят из главата ти, скъпи Сам? — попитах го аз.

— Защо пък астрономически?

— Защото физиономията ти изглежда така, като че ли искаш да откриеш някоя мъглявина.

— И почти е така. Мислех си, че е комета, но май че ще излезе мъглявина.

— Кое?

— Тя, Клиуна-ай.

— Аха! Пълнолунието е вече мъглявина! Защо?

— Попитах я дали иска да си има пак мъж. Отвърна ми „не“.

— Това не бива да ти пречи да гледаш на бъдещето с упование. И Рим не е бил съграден за един ден.

— И новите ми дрехи не са били ушити за един час. Имаш право, сър; още не съм се отказал от жененето.

Той се заизкачва по стълбата, за да посети своята Клиуна-ай.

Един ден по-късно оседлавах жребеца си, за да отида с Винету на лов за бизони. Ето че Сам се приближи до мене и ме попита:

— Може ли да дойда и аз, сър?

— За бизони ли? Не! Сега си подгонил по-добър дивеч.

— Да, но този дивеч не се поддава на атаките ми.

— Така ли?

— Да. И предявява претенции.

— Как така?

— Пак бях при нея. Тогава ми каза, че ушила дрехите по нареждане на Винету.

— Значи не от любов?

— Изглежда, че не. После ми каза, че аз съм поискал от нея да ощави кожата, и ме попита какво ще й дам за това.

— Като заплащане ли?

— Yes! Това присъщо ли е на любовта?

— Не знам. Нямам опит в тези неща. Децата обичат родителите си и въпреки това родителите трябва всичко да плащат за тях. Може би именно това е доказателство за взаимната ви любов с твоето Пълнолуние.

— Пълнолуние ли? Хмм! Възможно е и да е последната четвърт. И така, няма ли да ме вземете?

— Винету иска да бъде само с мене.

— Тогава нищо не може да се направи.

— И освен това, скъпи Сам, само ще си съсипеш новите дрехи.

— Наистина е така. Кървавите петна никак не отиват на такива фини дрехи.

Той си тръгна, но се обърна и ме попита:

— Не ти ли се струва, сър, че старата ми дреха беше много по-удобна?

— Възможно е.

— Не само е възможно, ами е и много вероятно.

С това въпросът беше приключен за този ден. Но през следващите дни Сам ставаше все по-замислен и мълчалив. Изглежда, че неговата Луна продължаваше да намалява. И ето на, една сутрин го видях да излиза от жилището си в старите дрехи!

— Какво е това, Сам? — попитах го аз. — Струва ми се, че беше свалил вече тази дреха, дори я беше „захвърлил“, както сам се изрази.

— Така беше.

— И въпреки това си я намъкнал отново?

— Yes.

— От яд ли?

— Сигурно! Направо съм побеснял.

— Заради последната четвърт ли?

— Сега е станала новолуние. Повече не мога и не ща да виждам тази Клиуна-ай!

— Тогава предсказанието ми излезе вярно!

— Да. Стана точно така, както мислеше ти. Но се случи и още нещо, което направо ме подлуди.

— Мога ли да науча какво е то?

— Да, на тебе ще ти кажа. И така вчера пак бях при нея. През последните дни се държеше много лошо с мене, почти не ме поглеждаше и едва ми отговаряше. И така седя си вчера при нея и съм си облегнал главата на някакъв кол. Този кол, изглежда, е имал някоя изскочила треска, в която се е била оплела косата ми. Когато станах, за да си тръгна, усетих силно дръпване по достопочтения си череп. Обърнах се и какво да видя, сър… какво да видя!

— Предполагам, че си видял перуката си, нали?

— Да, перуката ми останала да виси на треската, а шапката ми паднала на земята.

— Тогава естествено предишното красиво пълнолуние се е превърнало в новолуние, а?

— Напълно! Отначало стоеше и ме зяпаше безмълвно като… като… е, като човек, който няма коса на главата си.

— А после?

— После се разпищя и закрещя, като че ли самата тя имаше гола глава.

— И най-накрая какво стана?

— Накрая ли? Е, накрая луната се стопи. Плю си на петите и дим да я няма.

— А може би скоро ще изгрее пред тебе пак в първа четвърт?

— С тази е свършено! Тя ми го каза.

— Какво ти каза?

— Да не ходя повече при нея. Странно, но иска, когато се омъжва отново, да вземе мъж, който има коса на главата си. Не е ли глупаво?

— Хмм!

— Тук няма какво да се хъмка, сър! Когато една жена се омъжва, може да й е съвсем безразлично дали мъжът й има собствена коса на главата си, или перука. Ако има перука, дори е по-достойно, защото тя е струвала пари. А собствените коси си растат ей така, безплатно!

— Тогава аз на твое място отново бих си пуснал собствената коса, скъпи Сам!

— Уважаеми сър, да те вземат мътните! Идвам при тебе да потърся утеха в моята любовна мъка и женски неволи, а ти ме посрещаш с подигравки. Как би ми се искало и ти да имаш перука, а след това и някоя червенокожа вдовица, която да те изхвърли през вратата. Много ти здраве!

Той се затича, като си придаде ядосан вид.

— Сам — извиках подир него, — още един въпрос!

— Какво? — осведоми се той, като се спря.

— Къде са те?

— Кои?

— Новите дрехи?

— Изпратих й ги обратно. Не ща и да ги знам. Исках да се женя с тях, да ги нося при венчавката. Но тъй като от нея не излезе нищо, не ща да нося и дрехите. Хау!

Така завърши дружбата на моя Сам с Клиуна-ай, Червената луна, която се смаляваше все повече и повече. Впрочем настроението на Сам скоро се подобри отново и той ми призна, че се радвал, задето си е останал стар ерген. Никога вече нямало да освобождава от длъжност старото си палто, защото то било по-хубаво и по-удобно от всички ловни дрехи на най-добрите индиански шивачки. Следователно нещата се бяха развили според очакванията ми. Сам беше просто немислим в ролята на съпруг.