Карл Май
Винету I (3)

2.
Първите лаври на уестман

Беше началото на септември и ние бяхме работили вече три месеца, но без да успеем да извършим заплануваната работа. Другите групи бяха почти приключили, а някои се бяха и прибрали. За нашето изоставане имаше две причини.

Първо, теренът, който ни се беше паднал, бе много труден. Железопътната линия трябваше да преминава през прериите, следвайки течението на Канейдиън. Посоката до областта на речните извори беше предварително начертана, докато в Ню Мексико се определяше от разположението на долините и проходите. Но нашата група работеше тъкмо между Канейдиън и Ню Мексико и ние тепърва трябваше да установим най-удобната посока на трасето. За тази цел бяха необходими продължителни и уморителни преходи на коне и пеша, както и многобройни сравнителни измервания и едва тогава започвахме всъщност истинската си работа. Всичко това се утежняваше и от факта, че се намирахме в опасен район, понеже наоколо скитаха индианци от племената кайови, команчи и апачи, които не искаха и да чуят за строеж на железопътна линия в тази област. Трябваше много да внимаваме и постоянно да бъдем нащрек, което, разбира се, значително забавяше работата ни.

Съобразявайки се с невидимото присъствие на индианците, бяхме принудени да се откажем от набавянето на припаси чрез лов, понеже така бихме навели червенокожите на нашите следи. Получавахме всичко необходимо с волски каруци от Санта Фе. За съжаление този начин на снабдяване беше твърде несигурен и неколкократно трябваше да преустановяваме измервателните си работи, докато чакахме пристигането на колите.

Втората причина се коренеше в състава на групата ни. Вече споменах, че в Сент Луис бях посрещнат приятелски от главния инженер и тримата земемери. Това ме беше накарало да очаквам добра и резултатна съвместна работа. Но за съжаление се бях излъгал.

Колегите ми бяха чистокръвни янки, които виждаха в мое лице един грийнхорн, един неопитен дъчман^[1]. Тяхното желание беше да спечелят пари, без много да ги е грижа дали са си изпълнили съвестно задълженията. И аз като почтен немец им бях просто една пречка, поради което скоро изгубих благоразположението им. Но това не ме разтревожи и аз продължих да изпълнявам съвестно задълженията си. Дори направих нещо повече. След известно време забелязах, че знанията им не бяха особено големи. Прехвърляха ми най-трудните работи и гледаха да си направят живота по-лек. Не възразявах нищо, защото винаги съм бил на мнение, че силите на човека укрепват успоредно с повишаване на изискванията към него.

Мистър Банкрофт, главният инженер, беше все пак най-старателният измежду тях. Оказа се обаче, че обича твърде брендито. Бяха докарани няколко буренца с това пагубно питие от Санта Фе и оттогава той се занимаваше по-често с брендито, отколкото с измервателните уреди. Случваше се да лежи по половин ден мъртво пиян на земята. Ригс, Марси и Белинг, тримата земемери, бяха плащали за брендито, също както и аз и за да не останат назад, се надпиваха с Банкрофт. Съвсем близо до ума е, че и тези джентълмени доста често не се намираха в най-доброто състояние. Тъй като аз по принцип не пия бренди, останах единствената работна сила, а те постоянно се намираха между пиенето, спането и махмурлука. За всичко това не пожънах никакво признание. Единствено Белинг беше достатъчно разумен да разбере, че аз опъвах и заради тях, и то без някой да ме кара. Съвсем понятно е, че общата работа страдаше от това.

Останалите членове от нашата група също не бяха цвете за мирисане. На уговореното място бяхме заварили дванадесет „уестмани“, които ни очакваха. Като новак отначало изпитвах към тях голямо уважение, но разбрах твърде скоро, че имах работа с хора, при които моралът не беше на особена висота.

Те трябваше да ни защитават и да ни помагат в нашата работа. За щастие в продължение на трите месеца не се случи нищо, което би ми дало повод да потърся тази съмнителна закрила. А що се касае до тяхната помощ, мога с пълно право да твърдя, че тук си бяха дали среща дванадесетте най-големи мързеливци на Съединените щати.

Можете да си представите що за дисциплина цареше в лагера ни при дадените обстоятелства!

По звание и длъжност Банкрофт беше ръководителят и той се мъчеше да играе тази роля, ала никой не го слушаше. В такива случаи той започваше да ругае, така както рядко съм чувал някой да ругае, и се отправяше към бурето с бренди, за да се възнагради за тези си усилия. Ригс, Марси и Белинг не се различаваха много от него. Аз имах пълното основание най-открито да поема ръководството. Но не го сторих, или поне не го направих явно. Такива субекти смятат младите и неопитни хора като мене едва ли не за непълнолетни. Проявях ли неблагоразумието да поема ролята на ръководител, щях да пожъна само залп от смях. Не, трябваше да действам предпазливо, тихомълком, също като умните жени, които умеят да се налагат над опърничавите си мъже, без те да подозират каквото и да било. Тези полудиви и трудно обуздавани уестмани ме наричаха ежедневно може би десетина пъти грийнхорн и все пак несъзнателно се ръководеха от мен. Оставях ги нарочно да си мислят, че се следва тяхната воля.

В това отношение разполагах с незаменимата помощ на Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър. Вече представих на читателите първия от тях, но и другите двама заслужават да бъдат описани.

Фигурата на Дик беше дълга като върлина и страшно слаба — само кожа и кости. Върху здравите му и груби ловджийски обувки бяха закрепени кожени гамаши. На широките му кокалести рамене имаше вълнено одеяло, чиито нишки явно бяха получили абсолютно разрешение да се разнищват по всички посоки и направления. Отдолу тялото му беше покрито с тясна ловджийска риза, а на главата му се мъдреше някакъв предмет, който не можеше да бъде наречен нито шапка, нито фуражка, а по-точното му описание бе напълно изключено.

Неговият спътник беше почти толкова дълъг и слаб. Около главата му беше увита като тюрбан голяма тъмна кърпа, а самият той беше облечен в хусарска куртка, достигнала до Дивия Запад по някакъв необясним начин, и дълги ленени панталони, намъкнати в гумени ботуши. От пояса му стърчаха дръжките на два револвера и един нож от най-добрата кингфилдска стомана. Най-очебийното в лицето на този човек беше неговата широка уста. Нейните ъгли, изглежда, имаха голяма симпатия към ушите му и се приближаваха до тях най-доверчиво. При това чертите на лицето му изразяваха най-голяма чистосърдечност. Уил Паркър беше във всеки случай човек, у когото нямаше никакъв фалш.

Пушките на двамата изглеждаха негодни, също както и Лиди на Сам. Те приличаха на тояги, отсечени нейде в гората, и всеки човек, незапознат с живота на Дивия Запад, би сметнал за невъзможно да се стреля с тези пушки, без да се нарани самият стрелец.

В Германия не би могло да се срещнат никъде подобни фигури, но тук, където дрехите не правят човека, на никой разумен ловец не би минало през ума да ги гледа накриво само заради външния им вид. Напротив, и тримата бяха опитни, умни и смели ловци, винаги неразделни, поради което ги наричаха „The leaf of trefoil“^[2], което име имаше надлъж и нашир добра репутация.

Животът ми по онова време щеше да бъде непоносим, ако не бяха тримата. Те почти винаги бяха с мене и се бяха отдръпнали от другите, но по такъв начин, че никой не се чувстваше обиден. Особено Сам Хокинс, въпреки комичните си особености, знаеше как да респектира своенравните характери от нашата група и когато налагаше някое свое мнение по своя полустрог и полукомичен начин, това ставаше най-често с доброто намерение да ми помогне.

Между мене и него се бяха създали негласно такива отношения, които бих изразил най-точно с думата „васални“. Той ме беше взел под своя закрила, и то без да ме пита дали желая това, или не. Аз бях грийнхорнът, а той опитният уестман, чиято воля трябваше да бъде за мене неоспорима. Доколкото му позволяваха времето и случаят, той ми даваше теоретически и практически указания за всичко, което трябваше да се знае и може в Дивия Запад. И ако сега винаги подчертавам, че по-късно рамо до рамо с Винету изкарах висшата школа, то трябва да отбележа, че Сам Хокинс беше моят първоначален учител. Той ми беше направил саморъчно дори ласо и ми разрешаваше да се упражнявам в хвърлянето на това важно оръжие, като имах за цел неговата собствена дребна фигура и неговия кон. Когато напреднах дотолкова, че при всяко хвърляне примката безпогрешно стягаше целта, той се радваше сърдечно и викаше:

— Добре, мой млади господине! Само така! Но тази похвала да не ви накара да си въобразите кой знае какво! Един учител трябва от време на време да хвали и най-глупавото момче, ако не иска то да остане да повтаря класа. Учил съм не един млад уестман и те всичките са учили и схващали много, много по-бързо от вас. Но ако продължавате да се упражнявате все така, може би след шест-седем години няма да има нужда да ви наричаме грийнхорн. Но дотогава ще трябва да се утешавате с доказания в практиката факт, че понякога глупакът стига по-надалече от умника, ако не се лъжа!

Той изрече всичко това привидно с най-голяма сериозност и аз също го изслушах с подобаваща се сериозност, но знаех много добре, че мислеше съвсем иначе.

От неговите указания и съвети най-полезни ми бяха тези, които бяха непосредствено свързани с практиката, защото професионалната ми заетост беше толкова голяма, че ако не бе Сам Хокинс, никога нямаше да намеря време да се упражнявам в онези сръчности и качества, които трябва да притежава прерийният ловец. Впрочем ние провеждахме упражненията тайно, винаги на такова разстояние от лагера, че не беше възможно някой да ни наблюдава. Това беше желанието на Сам и когато веднъж го попитах за причините, той ми отвърна хитро усмихнат:

— Заради вас го правя, сър. Толкова сте непохватен, че ще трябва да се изчервя до крайчеца на ушите си, ако някой от онези юнаци ни наблюдава. Е, сега знаете причините, хи-хи-хи-хи! Отбележете си ги добре!

Последиците бяха тези, че никой от нашата група нямаше представа нито от моето умение да си служа с оръжие, нито от физическите ми възможности, но всичко това ме интересуваше твърде малко.

Въпреки всички пречки, за които вече споменах, ние успяхме най-сетне да напреднем с работата си дотолкова, че след около седмица очаквахме да се срещнем със съседната ни работна група. За да им известим даденото положение на нещата, се налагаше да изпратим някой измежду нас. Банкрофт заяви, че иска да предприеме това пътуване заедно с един от уестманите като водач. Изпращането на новини по този начин не беше необичайно, защото ние постоянно поддържахме с групите пред нас и зад нас връзка чрез куриери. Ето защо искам да спомена накратко (а това има отношение към последвалите събития), че от куриерите бях научил вече следното: инженерът, който ръководеше групата пред нас, си бил спечелил името на трудолюбив и усърден човек.

През един неделен ден рано сутринта Банкрофт се беше наканил да потегли. Предната вечер беше сметнал за необходимо да организира прощално пиене, в което трябваше да вземат участие всички. Само аз не бях поканен, а Хокинс, Стоун и Паркър не последваха отправената им покана. Пиенето се проточи толкова дълго (както и бях предвидил), че приключи едва когато Банкрофт можеше да издава само нечленоразделни звуци. Неговите приятели по чашка не бяха изостанали по-назад и бяха не по-малко пияни от него. Засега не можеше и дума да става за заплануваното пътуване. Пияниците направиха онова, което бяха правили винаги при подобно състояние — пропълзяха под храстите, за да спят.

Какво можеше да предприемем? Куриерът трябваше да тръгне, а пияните гуляйджии щяха да спят поне до късно следобед. Реших, че ще е най-добре аз да предприема пътуването. Но все още се колебаех, защото бях убеден, че до моето завръщане след около четири дни тук не можеше и дума да става за работа.

Докато се съвещавахме със Сам Хокинс, той посочи с ръка на запад.

— Пътуването ви става излишно, сър. Можете да съобщите вестите на онези двамата, които се приближават насам.

Когато погледнах в указаната ми посока, забелязах двама ездачи, които се бяха насочили към нас. Бяха бели и аз разпознах единия от тях, стария скаут^[3], който беше идвал няколко пъти при нас, за да ни донесе новини от съседната група. До него яздеше по-млад мъж, който не беше облечен като уестман. Когато наближиха, те спряха конете си и непознатият се осведоми за името ми. След като му отговорих, той ме заразглежда с любопитно дружелюбен поглед.

— Значи, вие сте младият немски джентълмен, който върши тук цялата работа, докато другите мързелуват! Веднага щом ви назова името си, ще разберете кой съм, сър. Казвам се Уайт.

Това беше името на ръководителя на най-близката група в западна посока, групата, до която трябваше да изпратим някой човек. Положително имаше някаква причина, че самият той идваше при нас. След като слезе от коня, Уайт ми подаде ръка и погледът му се плъзна из лагера, сякаш търсеше нещо. Когато съзря зад храстите заспалите хора и бурето от бренди, по лицето му заигра усмивка, изразяваща съчувствие, но не и дружелюбност.

— Пияни ли са? — попита той.

Кимнах с глава.

— Всички ли?

— Да. Мистър Банкрофт искаше да ви посети и затова организира малко прощално пиене. Ще го събудя и…

— Чакайте! Оставете ги да спят! — прекъсна ме той. — Радвам се, че ще мога да говоря с вас, без да ни слушат. Кои са онези тримата, които бяха до вас?

— Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър, нашите най-изпитани скаути.

— Ах, Хокинс, малкият чудат ловец! Бива си го! Чувал съм за него. Тримата могат да се присъединят към нас.

Махнах с ръка на Детелиновия лист и после попитах:

— Самият вие идвате, мистър Уайт. Някаква важна новина ли ни носите?

— Нищо особено, исках просто да видя как вървят тук нещата и да поговоря с вас. Ние свършихме работата си. Вашата работа все още не е привършена.

— Вината е в трудния терен и аз искам…

— Знам, знам! — прекъсна ме той. — За съжаление знам всичко. Ако не бяхте работили пряко силите си, Банкрофт и сега щеше да бъде там, откъдето започна.

— Не е точно така, мистър Уайт. Не знам как сте дошли до това погрешно мнение, че само аз единствено съм работил старателно; мой дълг е да…

— Мълчете, сър, мълчете! Ние си разменяхме пратеници, които разпитвах неусетно и за тях самите. Постъпвате твърде благородно, като се опитвате да се застъпите за тези пияници, но на мен ми е необходима истината. И понеже виждам, че сте твърде благороден, за да ми я кажете, ще разпитам Сам Хокинс. Елате, нека седнем тук!

Бяхме стигнали до нашата палатка. Той се разположи удобно в тревата и ни направи знак да последваме примера му. След като се отзовахме на поканата му, той започна да разпитва Сам Хокинс, Стоун и Паркър. Те му разказаха всичко, без да прибавят към чистата истина нито една излишна дума. Въпреки това аз подхвърлях тук-там по някоя забележка, за да смекча някои неща и да защитя донякъде моите колеги, но не постигнах желаното въздействие върху Уайт.

След като Уайт беше запознат с положението, той ни подкани да му покажем чертежите и дневника. Не бях длъжен да изпълня това негово желание, но го направих, за да не го засегна, защото разбрах, че ми желаеше доброто. Той разгледа всичко най-внимателно и след като ме попита, нямаше как да скрия, че аз бях единственият автор и чертожник, тъй като никой от другите не беше драснал по тези листове нито една чертичка, нито пък някой беше написал една-единствена дума.

— Но от този дневник не се разбира каква работа е извършил всеки един поотделно — каза той. — Твърде далече сте стигнал във вашата похвална колегиалност.

При тези думи Хокинс се усмихна лукаво.

— Я бръкнете в горния му джоб, мистър Уайт! Ще намерите една тенекиена кутийка, в която е имало тютюн. Сега тютюна го няма, но има някакви хартийки. Май че е някакъв частен дневник, ако не се лъжа. Там нещата ще са представени по другояче, отколкото в този служебен доклад, където се опитва да прикрие мързела на другите.

Сам знаеше, че си водя лични бележки, които носех у себе си, скрити в тенекиена кутийка за тютюн. Стана ми неприятно, че ме издаде. Уайт ме помоли да му покажа и тези бележки. Какво можех да направя? Заслужаваха ли моите сътрудници да работя като вол вместо тях, без да чуя една дума за благодарност и на това отгоре да премълчавам и истината? Нямах никакво намерение да им напакостя, но не исках да бъда неучтив спрямо Уайт. Затова му дадох личния си дневник, но при едно условие, че няма да споделя съдържанието му с никого. Той го прочете и после ми го върна с едно многозначително кимване.

— Всъщност трябваше да взема тези листове и да ги предам на съответното място. Хората, с които работите, са абсолютни некадърници и не би трябвало да получат нито долар. А на вас би следвало да ви се отплатят трикратно. Но ваша воля. Само ви обръщам внимание, че ще бъде добре за вас, ако грижливо пазите тези бележки. По-късно биха могли да ви бъдат от голяма полза. А сега да разбудим тези превъзходни джентълмени!

Той се изправи и започна да вдига шум. „Джентълмените“ се заизмъкваха изпод храсталаците с тъпи погледи и объркан израз на лицето. Банкрофт тъкмо се канеше да се нахвърли с грубости върху нас, защото бяхме смутили съня му, когато му казах, че е дошъл мистър Уайт от съседната група; Банкрофт стана учтив. Двамата не се бяха виждали още. Първото нещо, което се случи, беше, че Банкрофт предложи на нашия гост чаша бренди. Но се оказа, че беше сбъркал адреса. Уайт използва случая като повод да му дръпне такова конско евангелие, каквото Банкрофт сигурно не беше чувал никога. Той слуша известно време, онемял от учудване, след това се спусна към него, хвана го за ръката и започна да крещи.

— Сър, ще благоволите ли да ми кажете как се казвате?

— Казвам се Уайт, нали чухте?

— А какъв сте?

— Главен инженер на съседната група.

— Има ли право някой от нас да ви заповядва във вашия участък?

— Мисля, че не.

— Е, добре! Аз се казвам Банкрофт и съм главен инженер на тази група. И на мене не може никой да ми заповядва от вашата група, дори и вие не можете, мистър Уайт.

— Вярно е, че не сме с равни пълномощия — съгласи се Уайт спокойно. — Не е необходимо никой от нас да изпълнява заповедите на другия. Но когато един от нас забележи, че другият вреди на целия проект, по който работят и двамата, то негов дълг е да му посочи допуснатите грешки. Изглежда, че вие търсите житейското си призвание в бурето с бренди. Тук виждам шестнадесет души, които бяха пияни без изключение, когато пристигнах преди два часа и…

— Преди два часа ли? — прекъсна го Банкрофт. — От толкова дълго време ли сте тук?

— Да. Прегледах плановете и схемите и се осведомих кой ги е направил. Докато един-единствен човек, и то най-младият измежду всички, е трябвало да се справя с цялата работа, другите са лежали по гръб като бръмбари!

Тогава Банкрофт рязко се обърна към мен и изсъска:

— Това сте го казали вие, вие и никой друг! Отречете, ако смеете, подъл лъжец, долен предател!

— Не е вярно — възпротиви се Уайт. — Вашият млад колега постъпи като джентълмен и ми разказа само добри неща за вас. Дори се опита да ви защити и ви съветвам да му се извините за думите „лъжец“ и „предател“.

— Да му се извиня ли? И през ум не ми минава! — изсмя се Банкрофт подигравателно. — Този грийнхорн не различава триъгълника от четириъгълника, а си въобразява, че може да бъде земемер. Работата ни не спореше, защото той винаги вършеше всичко наопаки и ни пречеше и ако сега вместо да си признае това се опитва да ни очерни и клевети, то…

Той не можа да продължи по-нататък. Месеци наред бях понасял всичко търпеливо и бях оставил тези хора да мислят за мен каквото си искат. Сега беше настъпил моментът да им покажа, че са си създали лъжлива представа за мене. Хванах Банкрофт за ръката и го стиснах така, че от болка не можа да си довърши изречението.

— Мистър Банкрофт, пихте твърде много бренди и не можахте да си доспите. Затова смятам, че още сте пиян, и нека приемем, че не сте казали нищо.

— Аз ли съм пиян? Вие сте луд! — изкрещя ми той.

— Да, пиян сте! Защото, ако знаех, че сте трезвен и че изрекохте всички хули съзнателно и обмислено, щях да бъда принуден да ви напердаша като някой хлапак. Ясно ли ви е? Имате ли още смелостта да отречете, че сте пиян?

Бях хванал здраво ръката му. Той положително никога не беше и помислял, че може да изпита страх пред мен. Но сега се страхуваше, просто му личеше. Положително нямаше слаб характер, ала, изглежда, че изразът на лицето ми го сплаши. Въпреки това не искаше да си признае, че е още пиян, а от друга страна не смееше да поддържа обвиненията си. Ето защо той потърси помощ от предводителя на дванадесетте уестмани, които трябваше да охраняват нашата група.

— Мистър Ратлър, нима ще търпите този човек да посяга на мене? Нали сте тук, за да ни закриляте?

Ратлър беше висок и широкоплещест юначага, който, изглежда, притежаваше силата на двама души; беше суров и груб човек, но същевременно най-добрият приятел по чашка на Банкрофт. Не можеше да ме понася и сега с радост се възползва от случая, за да си излее дълго сдържания гняв към мене. Той пристъпи бързо до мен и ме хвана за ръката, също както аз все още държах Банкрофт.

— Не, няма да търпя това, мистър Банкрофт. Това дете още не е скъсало първия си чифт чорапи, а се опитва да заплашва възрастни мъже, да ги хули и клевети. Махни си ръката от мистър Банкрофт, подлецо, иначе ще ти покажа какъв си грийнхорн!

При тези думи той ми разтърси ръката, което означаваше открито нападение. Това беше за предпочитане пред една разправия с Банкрофт, защото Ратлър беше по-силен противник от главния инженер. Ако можех да му дам един хубав урок, това щеше да подейства по-добре, отколкото, ако покажех на Банкрофт, че не съм страхливец. Изтръгнах ръката си от хватката му.

— Аз ли съм подлец и грийнхорн? Мистър Ратлър, вземете си обратно думите веднага, иначе ще се намерите на земята!

— Аз ли? — изсмя се той. — Ама този грийнхорн наистина е толкова глупав, че си въобразява…

Не можа да продължи, понеже юмрукът ми се стовари върху слепоочието му така, че той се свлече като чувал на земята, където остана да лежи в безсъзнание. За няколко секунди се възцари дълбока тишина. След това един от другарите на Ратлър извика:

— The devil!^[4] Нима ще гледаме хладнокръвно как някакъв си дъчман удря нашия предводител? Да му дадем да се разбере на този негодник!

Той се нахвърли върху мен. Посрещнах го с ритник в стомашната област. Това е сигурен начин да събориш противника си, само че в такъв случай трябва да се търси здрава опора в другия крак. В следния миг той се отърколи на земята. За секунда се озовах върху него и му нанесох зашеметяващ юмручен удар в слепоочието. След това се изправих бързо, измъкнах светкавично револверите от колана си и извиках:

— Има ли други? Нека заповядат!

Бандата на Ратлър положително имаше голямото желание да отмъсти за поражението на двамата си другари. Започнаха да се споглеждат един друг въпросително, но аз ги предупредих.

— Слушайте какво ще ви кажа: който направи крачка към мен или пък посегне с ръка към оръжието си, ще получи моментално куршум! Нямам нищо против да си мислите за грийнхорните каквото си искате. Но ще ви докажа, че един-единствен немски грийнхорн може спокойно да се справи с дванадесет уестмани от вашия сорт!

Ето че и Сам Хокинс застана до мен и заяви:

— И аз, Сам Хокинс, искам да ви предупредя, ако не се лъжа. Този млад немски грийнхорн се намира под моята най-особена закрила. Ако някой се осмели само да го докосне, веднага ще направя в тялото му дупка с пушката си. Говоря съвсем сериозно, вземете си бележка, хи-хи-хи-хи!

Дик Стоун и Уил Паркър сметнаха за целесъобразно също да се изтъпанчат до мен, за да покажат, че мнението им се покрива с мнението на Сам Хокинс. Това респектира противниците ни. Те ме оставиха на мира, мърморейки тихо в брадите си ругатни и закани, и се заеха старателно с двамата на земята, като се мъчеха да ги свестят.

Банкрофт сметна за най-умно да се отправи към палатката си и да изчезне в нея. Уайт беше наблюдавал всичко с широко отворени от смайване очи. Сега поклати глава и каза с глас, в който личеше неподправено учудване:

— Но, сър, това е ужасно! Не бих искал да попадна в ръцете ви. Би трябвало да ви нарекат Шетърхенд^[5], защото с един-единствен юмручен удар поразявате такъв човек-канара. Не бях виждал още подобно нещо.

Това предложение, изглежда, се понрави на малкия Хокинс. Той се закиска доволно.

— Шетърхенд, хи-хи-хи-хи! Такъв грийнхорн, а вече с бойно име, и то не какво да е! Да, когато Сам Хокинс хвърли око на някой грийнхорн, все нещо излиза от него, ако не се лъжа! Шетърхенд, Олд Шетърхенд! Съвсем прилича на Олд Файерхенд, прочутия уестман, който също е силен като мечка. Какво ще кажете за това, Дик и Уил?

Не можах да чуя какво му отговориха, защото трябваше да насоча вниманието си към Уайт, който ме хвана за ръката и ме отведе настрани.

— Харесвате ми изключително много, сър. Не искате ли да дойдете с мене?

— Дали искам, или не е все едно, мистър Уайт, тъй като не мога.

— Защо?

— Мой дълг е да остана тук.

— Nonsense!^[6] Аз отговарям.

— Това малко ще ми помогне, в случай че самият аз няма да мога да поема отговорността. Изпратен съм тук, за да помагам при измерването на тази отсечка, и не бива да си тръгвам, преди да е извършена работата.

— Банкрофт ще ви ликвидира заедно с другите трима.

— Да, но въпросът е дали ще успее! Не, трябва да остана.

— Размислете, опасно е за вас.

— Защо?

— И още питате? Трябва да разберете, че тези хора ви намразиха до смърт.

— Но аз нямам вина. Те започнаха първи.

— Вярно, но враждата си остава. След като изпратихте двама от тях на земята, между вас и тях всичко е свършено.

— Възможно е, но не ме е страх. Тъкмо двата юмручни удара ще ги респектират; едва ли някой от тях ще се осмели наскоро да посегне на мене. А и между другото Сам Хокинс, Стоун и Паркър са на моя страна.

— Както искате. Човек е роб на собствената си воля. Щяхте да ми вършите добра работа. Но поне ще ме изпратите донякъде, нали?

— Веднага ли искате да си тръгнете, мистър Уайт?

— Да, при тукашното положение на нещата не изпитвам особено желание да оставам повече, отколкото е необходимо.

— Но, сър, преди да тръгнете, трябва поне нещичко да хапнете.

— Няма нужда. В джобовете на седлата ни има всичко необходимо.

— Няма ли да се сбогувате с Банкрофт?

— Нямам желание.

— Но нали сте дошли да говорите служебно с него?

— Наистина. Но мога да го кажа и на вас. Дори ще го разберете по-добре от него. Исках преди всичко да ви предупредя да се пазите от червенокожите.

— Видяхте ли индианци?

— Самите тях не, но следите им! Сега е сезонът, когато дивите мустанги и бизоните потеглят на юг. По това време червенокожите напускат селата си, за да ловуват и да трупат запаси от месо. Няма защо да се страхуваме от кайовите, защото сме се споразумели с тях относно железопътната линия. Но команчите и апачите не знаят още нищо за нея и не бива да им се мяркаме пред очите. За щастие завърших измерването на моя участък и напускам тази местност. Гледайте и вие да приключите! Тази земя става от ден на ден все по-гореща. А сега оседлайте коня си и попитайте Сам Хокинс дали иска да дойде с нас!

Разбира се, че Сам искаше.

Всъщност имах намерение днес да работя. Но пък беше неделя, денят, в който и господ си е почивал, денят, в който всеки християнин се вглъбява в себе си, дори и да се намира сред пустошта, или пък отива на църква. А освен това си бях заслужил един почивен ден. Отидох до палатката на Банкрофт и му казах, че няма да работя днес, а ще изпратя малко Уайт заедно със Сам Хокинс.

— Вървете по дяволите и дано си счупите врата някъде! — прокле ме той, а аз дори и не подозирах, че след кратко време това грубиянско пожелание за малко щеше да се сбъдне. От няколко дни не се бях качвал на седлото и моят червеникаво-бял жребец зацвили радостно, щом започнах да му слагам юздите. Беше се оказал превъзходно животно и аз се радвах предварително, че ще мога да занеса тази новина на моя добър приятел, оръжейния майстор Хенри.

Беше хубав есенен ден и ние яздехме бодро, като разговаряхме за големия заплануван строеж на железопътната линия, както и за други неща, които бяха важни за нас. Уайт ми даде ценни указания, отнасящи се до срещата на двете работни групи. По обед спряхме до един поток, за да се занимаем с непретенциозните си провизии. После Уайт продължи пътя си със своя скаут, а ние останахме да полежим още малко и разговорът ни взе религиозна насока.

Оказа се, че Хокинс е набожен човек, макар и това да не се забелязваше тъй лесно, защото Дивият Запад не е подходяща почва за фиданката „религиозно чувство“, а и няма хора, които да се грижат за нея. Сам говореше оскъдно за произхода си. От цялата ни група само трима — Дик Стоун, Уил Паркър и аз — знаехме, че Сам Хокинс беше немец по произход. Казваше се всъщност Фалке и неговите баба и дядо се били преселили още навремето в Америка. След най-различни премеждия родителите му се сдобили с малка ферма близо до Литъл Рок край Арканзас, но скоро се поминали. Когато станал двадесетгодишен, през 1840 година Сам Хокинс напуснал фермата и тръгнал да скита из нецивилизованите райони на Щатите като ловец на животни с ценна кожа и в преживените дългогодишни опасности и борби се превърнал в опитния уестман, когото аз вече познавах. Въпреки всичко Сам не престанал да обича старата си родина и, изглежда, че това беше и главната причина, поради която хранеше към мен, неговия съотечественик, особени симпатии. От време на време, когато бяхме сами, си служехме с нашия матерен език, който той владееше все още сносно. Но обикновено разговаряхме помежду си на английски, и то най-вече защото бях новак и трябваше в най-скоро време да овладея езика на тази страна до съвършенство.

Малко преди да тръгнем обратно, аз се наведох към водата, за да гребна малко с ръката си и да пия. Тогава съзрях през кристалната вода на дъното малка вдлъбнатина в пясъка, която, изглежда, беше направена от човешки крак. Обърнах внимание на Сам върху следата. Той я разгледа грижливо и кимна.

— Мистър Уайт имаше пълно право, когато ни предупреждаваше да се пазим от индианците.

— Мислите ли, Сам, че следата е оставена от индианец?

— Да, оставена е от индиански мокасин. Как се чувствате при тази новина, сър?

— Какво искате да кажете?

— Все пак би трябвало да усещате или да мислите нещо!

— Какво бих могъл да мисля друго, освен че тук е имало някой червенокож?

— А не изпитвате ли страх?

— Защо пък страх?

— Е да, вие не познавате червенокожите!

— Но се надявам да ги опозная. Сигурно ще са също като другите хора — врагове за враговете си и приятели за приятелите си. И тъй като нямам намерение да се отнасям неприятелски към тях, предполагам, че няма защо да ме е страх.

— Вие сте си грийнхорн и ще си останете вечно такъв. Колкото и хубаво да си представяте вашето отношение към червенокожите, събитията ще се развият съвсем другояче. Нещата не зависят от вашата воля. Сам ще се убедите в това и аз желая само този ваш опит да не ви струва някоя солидна порция месо от собственото ви тяло или дори и живота.

— Кога ли е бил този индианец тук?

— Преди около два дни. Щяхме да забележим следите му и в тревата, ако междувременно тя не се беше изправила.

— Вероятно е бил съгледвач?

— Да, но е разузнавал къде има бизони; понеже сега между местните племена цари мир, не е възможно да е бил разузнавач, тръгнал по бойната пътека. Вероятно е бил още твърде млад, защото е проявил непредпазливост.

— Как така?

— Никой опитен воин няма да стъпи с крака си във водата на такова място, където тя е плитка и следата остава на дъното, на което може да се забележи дълго време след това. Такава глупост може да бъде направена само от някой червенокож грийнхорн, с който си приличате, хи-хи-хи-хи! Но белите грийнхорни, обикновено са много по-глупави от червенокожите. Запомнете това, сър!

Той се покиска тихичко, после стана, за да се качи на коня си. Добрият Сам обичаше да дава израз на сърдечната си привързаност към мен, като постоянно заявяваше, че съм глупав и толкоз.

Можехме да се върнем по същия път, по който бяхме дошли, но като земемер аз имах и задачата да опознавам терена. Затова направихме първо едно отклонение, а после свихме отново в нашата посока. По този начин се озовахме в доста широка долина, която беше обрасла със сочна трева. Склоновете, които я обграждаха от двете страни, бяха покрити в долната си част с храсталаци, а по-нагоре с гора. По дължина долината можеше да се извърви за около половин час и беше толкова права, че погледът успяваше да я обхване от единия край до другия. Бяхме яздили не особено дълго през нея, когато Сам спря коня си и внимателно се взря напред.

— Heigh-day!^[7] — извика той приглушено. — Тука са! Ама наистина са тук, първите!

— Кои? — попитах аз.

Далече пред нас забелязах около двадесет черни точки, които бавно се придвижваха.

— Кои? — повтори той въпроса ми, като мърдаше неспокойно на седлото. — Не ви ли е срам да ми задавате такъв въпрос! Ама да! Вие сте си грийнхорн, и то страхотен грийнхорн! Такива хора като вас обикновено и с отворени очи не виждат нищо. Уважаеми сър, бъдете така любезен да се опитате да отгатнете що за предмети представляват онези неща, върху които са се спрели прекрасните ви очи!

— Да отгатна ли? Хмм! Бих помислил, че са сърни, ако не знаех, че този дивеч живее и се движи на стада не по-големи от десетина екземпляра. А като вземем предвид и голямото разстояние, то трябва да кажа, че тези животни, колкото и малки да изглеждат, в действителност трябва да са значително по-големи от сърните.

— Сърни, хи-хи-хи-хи! — изсмя се той. — Тук, горе, при изворите на Канейдиън сърни! Добре го казахте! Но другото, което споменахте, не беше лошо. Да, тези животни са по-големи от сърните, много по-големи.

— Ах, драги Сам, да не би да са бизони?

— Разбира се, че са бизони! Истински бизони, които се преселват, първите, които виждам през тази година. А сега вече знаете, че мистър Уайт е бил прав: бизони и индианци! От червенокожите видяхме само една следа, но бизоните са сега пред нас в естествена големина. Какво ще кажете за това, а, ако не се лъжа?

— Трябва да отидем при тях!

— По това няма спор.

— Да ги наблюдаваме!

— Да ги наблюдаваме? Само да ги наблюдаваме ли? — попита той, като ме погледна учудено.

— Да, никога не съм виждал бизони и много ми се иска да ги погледам скришом.

В този момент аз изпитвах само въодушевлението на приятеля на животинския свят. Това беше непонятно за малкия Сам. Той плесна с ръце почти ужасен.

— Скришом да ги погледате ли, само да ги погледате? Също като малко хлапе, притиснало любопитно окото си до някоя цепка в зайчарника, за да гледа тайно зайчетата! О, грийнхорн, какво ли ще преживея още с такъв грийнхорн! Но аз няма да ги гледам скришом, а ще ловувам, наистина ще ловувам!

— Сега в неделя ли?

Тези думи ми се изплъзнаха наистина неволно. Но той се ядоса не на шега и ми викна:

— Сър, ако обичате, дръжте си устата затворена! Нима един истински уестман ще пита неделя ли е или понеделник, щом види първите бизони? Това е месо! Чувате ли, месо! И то не какво да е, ако не се лъжа! Парче бизонско филе е много по-прекрасно ядене и от небесния амброзии или амброзиана, или както се казва там онова нещо, от което живеели старите богове. Трябва да имам бизонско филе, та ако ще да ми струва и живота! Въздушното течение идва срещу нас, това е добре. Тук по левия северен склон на долината грее слънце, а оттатък, отдясно, е сенчесто. Ако се придържаме към тази страна, животните няма да ни усетят преждевременно. Елате!

Той прегледа своята Лиди и като се увери, че и двете й цеви са заредени, подкара коня си към южния склон на долината. Следвайки примера му и аз проверих мечкоубиеца си. Сам ме забеляза, спря веднага коня си и попита:

— Да не би да искате и вие да участвувате в лова, сър?

— Разбира се.

— Я се откажете, ако не искате да бъдете стъпкан на каша само за десетина минути! Бизонът не е канарче да го вземете на пръста си и да слушате как пее. Преди да поемете риска да ловувате такъв опасен дивеч, Скалистите планини трябва да видят още много лета и много зими.

— Но аз искам…

— Мълчете и се подчинявайте! — прекъсна ме той с такъв тон, с какъвто никога не беше разговарял с мене. — Не искам животът ви да ми тежи на съвестта. Оттук ще се запътите направо в устата на смъртта. Друг път правете каквото си искате, но сега няма да търпя никакво непокорство!

Ако помежду ни не се беше създало такова добро разбирателство, той сигурно щеше да си получи някой пиперлив отговор. Но аз замълчах и подкарах коня си след него, следвайки сенчестата ивица, хвърляна от гората. Сега с малко поомекнал тон Сам ми обясни следното:

— Както виждаш, това са двадесет животни. Но ако някой път можете да видите как хиляда или повече бизони устремно се носят през саваната! По-рано съм срещал стада от по десет хиляди глави, а и по-големи. Това беше хлябът на индианците. Белите им го отнеха. Червенокожият винаги е щадил дивеча, защото той му е давал прехраната. Убивал е само толкова, от колкото се е нуждаел. А белият вилнее из неизброимите стада като жестоко хищно животно, което и след като се е наситило, не престава да убива само за да пролива кръв. И това ще продължава, докато не остане нито един бизон, а скоро след това и нито един индианец! Жалко, уви! Абсолютно същото става и със стадата коне. По-рано се срещаха стада с повече от хиляда мустанги. А сега човек се радва страшно, ако има някой път щастието да види заедно стотина животни.

Междувременно се бяхме приближили на около четиристотин крачки от бизоните, без да ни забележат, и Сам Хокинс спря коня си. Бизоните пасяха и се придвижваха бавно нагоре по долината. Най-отпред се движеше един стар бизон, чиито исполински размери предизвикаха моето удивление. Трябва да беше висок към два метра и дълъг около три метра. Тогава още не умеех да преценя теглото на един бизон, но сега мога да кажа, че онзи бизон сигурно е тежал около тридесет центнера^[8] — една внушителна маса от месо и кости! Той беше достигнал до една кална локва и сега се търкаляше из нея с голямо удоволствие.

— Това е водачът — прошепна ми Сам, — най-опасният от цялото стадо. С него може да се заеме само онзи, който си е направил вече завещанието. Аз ще се прицеля в младата женска вдясно зад него. Внимавайте да видите къде ще я улуча! Куршумът ще мине косо зад плешката и право в сърцето. Това е най-добрият и единствено сигурен изстрел, освен този в окото. Но последният не е по вкуса на ловците, а и освен това никой разумен човек няма да нападне един бизон фронтално. Стойте тук и се скрийте с коня си в храсталака! Когато бизоните ме забележат и побегнат, лудият им бяг ще ги доведе точно покрай вас. Да не ви е дошло наум да напуснете това място, преди да съм се върнал или да съм ви извикал!

Той почака, докато се прикрия между два храста, а после подкара коня си тихо и бавно. Чувствах се твърде особено. Често бях чел за лова на бизони. Нищо ново не можех да науча по този въпрос. Но има голяма разлика между напечатаното описание на един такъв лов и самото преживяване в действителност. Днес за първи път в живота си виждах бизони. По какъв дивеч бях стрелял дотогава? В сравнение с тези огромни и опасни животни — по никакъв! Затова може би някой ще си помисли, че се бях съгласил със заповедта на Сам да не участвам в лова. Тъкмо обратното. Преди това желанието ми беше само да ги погледам, а сега чувствах някакъв непреодолим и властен стремеж да ловувам. Сам искаше да се заеме с някаква млада женска. „Пфу! — мислех си аз — за това не се иска смелост. Ако си ловец на място, ще избереш тъкмо най-силния мъжкар!“

Конят ми бе станал видимо неспокоен. Тъпчеше на едно място, ровеше земята с копита, страхуваше се и искаше да избяга, защото и той още не беше виждал бизони. Едва успявах да го удържа. Трябваше ли да се откажа от лова, или въпреки всичко да нападна водача? Не бях възбуден, а вътрешно съвсем спокоен, обмислях всяко „за“ и „против“. Всичко се реши от въздействието на един миг.

Сам се беше приближил до бизоните на около триста крачки. Сега той пришпори коня си и се понесе в галоп към стадото, мина покрай огромния бизон и се насочи към женската, която ми беше показал. Тя се стъписа и не побягна. Сам я достигна и аз видях как той, профучавайки покрай нея, стреля. Тя трепна и наведе глава. Не можах да видя повече дали падна на земята, или не, защото вниманието ми беше приковано от друго зрелище.

Грамадният бизон беше скочил на крака. Беше вторачил погледа си в Сам Хокинс. Какво мощно животно! Тази огромна глава с валчест череп, широкото чело и двата къси, но дебели и извити нагоре рога, тази гъста и сплъстена грива около врата и гърдите! Високата гърбица придаваше абсолютна завършеност на тази картина на най-първична и груба сила. Да, пред мен беше едно опасно създание! Но неговият вид направо предизвикваше човешкото умение да се премери с тази необуздана животинска мощ.

Дали се бях решил, или още не? И аз не зная. Или може би конят ми се подплаши? Той излетя от храстите и се понесе наляво. Обаче аз го накарах да завие рязко надясно и се втурнах към водача на стадото. Той чу приближаването ми и се обърна към мене. Като ме видя, наведе глава, за да посрещне и коня, и ездача с рогата си. Дочух, че Сам викаше с всичка сила, но нямах никакво време да се обърна към него. Беше невъзможно да изпратя някой куршум в бизона, защото, първо, беше застанал в неудобно положение за стрелба и, второ, конят не ми се подчиняваше. Обхванат от страх, той летеше право към ужасните рога. Бизонът се приготви да набучи коня на рогата си, като отмести задните си крака малко встрани, след което замахна с главата си със страшна сила отдолу нагоре. Като напрегнах всичките си сили, успях да отклоня жребеца малко встрани. Той профуча с грамаден скок покрай задницата на бизона, чиито рога преминаха в този миг само на сантиметри от крака ми. Забелязах, че след скока на коня ми ще се намерим точно в калната локва, където допреди малко бизонът се беше търкалял. Затова извадих краката си от стремената — за мое щастие, — защото конят се подхлъзна и двамата се строполихме на земята. И до ден-днешен ми е непонятно как всичко можа да стане толкова бързо, но в следващия миг се намирах вече изправен край локвата, а ръката ми все още стискаше здраво пушката. Бизонът се беше обърнал към нас и сега се затича към коня с тромави скокове; жребецът се беше току-що изправил и се канеше да побегне. В този момент бизонът беше обърнал страната си към мене и представляваше чудесна цел. Вдигнах пушката. Ето че за първи път тежкият мечкоубиец стоеше пред сериозно изпитание. Още един скок и бизонът вече достигна коня. Натиснах спусъка… бизонът изведнъж се спря; дали го бях улучил добре, или пък се беше уплашил от изстрела, не можах да разбера в момента. Веднага изстрелях и втория куршум. Бизонът вдигна бавно главата си, нададе страхотен рев олюля се няколко пъти и рухна на мястото си.

Искаше ми се високо да се разкрещя от радост за тази победа, но имах да върша по-важни неща. Стадото бизони беше избягало отдавна. Конят ми, усетил се свободен, препускаше бясно надясно, докато Сам галопираше по отвъдната страна на долината, преследван от един мъжки бизон, който не беше много по-малък от убития от мене екземпляр.

Необходимо е да се знае, че щом веднъж бизонът е раздразнен, той не оставя на мира противника си, като при това може да си съперничи по бързина с коня. Освен това показва такава смелост, хитрост и издръжливост, каквито никой не би могъл да подозира у него.

И така този бизон следваше конника съвсем по петите. За да му се изплъзне, Сам трябваше да прави най-рисковани завои с коня си, които измориха животното. Той положително нямаше да може дълго време да издържи на това темпо. Необходимо беше бързо да му се помогне. Нямах време да проверя дали моят бизон наистина беше умрял. Бързо заредих двете цеви на мечкоубиеца и се запътих към Сам. Той ме видя. Реши да се приближи към мене и рязко обърна коня си в съответната посока. Но това беше много неразумно, защото по този начин конят се обърна странично към следващия го по петите бизон. Видях как той наведе рогата си. Последва удар и конят заедно с конника полетяха във въздуха, но и когато се строполиха на земята, бизонът продължи да им нанася бесни удари. Сам крещеше за помощ с всички сили. Намирах се вече на около сто и петдесет крачки от тях и не биваше да се бавя нито миг повече. Разбира се, че от по-голяма близост изстрелът щеше да бъде много по-сигурен, но ако още се забавех, това можеше да погуби Сам, а иначе и да не улучех добре, можех поне да се надявам, че ще отклоня чудовището от приятеля си.

Ето защо се спрях, прицелих се зад лявата плешка и стрелях. Бизонът вдигна глава с едно такова движение, като че ли искаше да се ослуша, и бавно се обърна. Тогава ме видя и се затича към мене, но бързината му намаляваше. Това ми позволи да заредя с трескава бързина цевта, с която бях стрелял. Когато свърших тази работа, животното се намираше най-много на тридесетина крачки от мене. Но то не можеше вече да тича. Движенията му бяха само едно бавно препъване. Ала с ниско наведена глава и кървясали, страшно изцъклени очи то все повече и повече се приближаваше към мен като някоя зла участ, която нищо не бе в състояние да предотврати. Тогава коленичих с едно коляно на земята и вдигнах пушката. Това движение накара бизона да спре и да повдигне малко главата си, за да може по-добре да ме огледа. По този начин двете изпълнени с мъст очи застанаха пред двете цеви на пушката ми. Прицелих се първо в дясното, а след това и в лявото му око — тялото му потрепери кратко и след това великанът се строполи на земята.

Скочих веднага и забързах към Сам. Но това не беше необходимо. Видях го, че вече тича към мене.

— Halloo!^[9] — извиках му аз. — Жив ли си? Не си ли ранен сериозно?

— Изобщо не съм ранен — отвърна той. — Само десният хълбок ме боли от падането, а може и да е левият, ако не се лъжа. Не мога да разбера точно.

— А конят ти?

— Загубен е. Още е жив, но бизонът разпра и разкъса цялото му тяло. Трябва да го застреляме, за да съкратим мъките му. Бедното животно. Бизонът мъртъв ли е?

— Надявам се. Да го разгледаме!

Убедихме се, че в него нямаше никакъв живот. След това Хокинс пое силно и дълбоко дъх.

— По дяволите, ама че работа ми отвори този стар бивол! Някоя женска би се отнесла много по-нежно към мене. Наистина, от говедото не можеш да очакваш да се отнесе ladylike^[10] към тебе, хи-хи-хи-хи!^[11]

— Но как му дойде глупавата идея да се захване с тебе?

— Ами не видя ли?

— Не.

— След като застрелях женската, се изпречих пред мъжкия. Това, изглежда, го разсърди и той ме взе на мушка. Изпратих му втория куршум от моята Лиди, но, изглежда, че той не поумня от това, защото показа към мен голяма привързаност, която обаче не беше взаимна. Така ме погна, че ми беше невъзможно да заредя отново пушката си. Захвърлих я, защото вече не ми беше полезна, и по този начин освободих ръцете си, за да мога да управлявам по-добре коня, ако не се лъжа. Бедното животно направи всичко, което беше по силите му, но не можа да се спаси.

— Защото ти направи онзи последен, съдбоносен завой. Трябваше да опишеш дъга и така можеше да спасиш коня.

— Да го спася ли? Говориш ми като опитен и възрастен човек. Просто да не очакваш такова нещо от един грийнхорн.

— Pshaw! И грийнхорнът си има положителните страни!

— Вярно, защото ако не беше ти, сега щях да лежа там на земята разкъсан и надупчен като моя кон. Да отидем при него!

Заварихме животното в трагично състояние. Вътрешностите му висяха от разпрания корем. То пръхтеше от болки. Сам донесе захвърлената си пушка, зареди я и го застреля, за да не се мъчи. След това свали оглавника и седлото, като каза:

— Сега сам ще си бъда кон и ще мъкна седлото на гърба си. Ето какво може да ти се случи, когато срещнеш някое говедо.

— А откъде ще си намериш друг кон? — осведомих се аз.

— Това е най-малката ми грижа. Ще си хвана някой, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи.

— Мустанг ли?

— Да. Бизоните са вече тук. Започнали са ежегодното си преселение на юг. Скоро ще видим и мустангите. Знам аз.

— Ще мога ли и аз да присъствам, когато го ловиш?

— Защо не? Нали трябва и това да научиш. Но сега ела! Да разгледаме стария бизон! Може би е още жив. Такъв метусаил^[12] не умира така лесно.

Отправихме се към него. Животното беше мъртво. Сега, когато лежеше неподвижно на земята, можеха да се забележат огромните му размери още по-добре. Очите на Сам засноваха между мене и бизона, след което той направи неописуема физиономия и поклати глава.

— Необяснимо е, съвършено необяснимо е! Знаеш ли къде си го улучил? Точно където трябва! Това е един прастар юначага и аз бих премислил десет пъти, преди да се реша така безумно смело да се изправя срещу него. Знаеш ли какво си ти, сър?

— Какво съм?

— Най-лекомисленият човек, който съществува.

— Охо, още никой не ми е казвал такова нещо.

— Е, тогава най-сетне ще го чуеш от мене. Нали ти заповядах да не закачаш бизоните и да се прикриеш. Защо не ме послуша?

— И аз самият не знам.

— Bounce^[13]! Правиш нещо, без да помислиш и без основание. Е, това не е ли лекомислие?

— Мисля, че не е. Трябва да е имало някаква основателна причина.

— Тогава трябва да я знаеш.

— Може би тя се крие в това, че ми заповяда, а аз не обичам да изпълнявам заповеди.

— Тъй! А когато някой ти желае доброто и иска да те предпази от някоя опасност, тогава ти, изглежда, даваш мило и драго да се изложиш на тази опасност, а?

— Не съм дошъл на запад, за да бягам от опасностите, които се срещат тук.

— Well! Но ти си още грийнхорн и трябва да внимаваш. А и ако не искаш да ме слушаш, защо беше необходимо да се захващаш тъкмо с това огромно добиче, а не с някоя женска?

— Защото постъпката ми нямаше да бъде кавалерска.

— Кавалерска постъпка! Този грийнхорн иска да играе ролята на кавалер! Грандиозно, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Сам така се разсмя, че трябваше да се хване за корема, след което продължи все още през смях:

— Слушай, сър, за в бъдеще остави настрана това глупаво честолюбие! Когато един истински уестман прави нещо, той не пита дали е кавалерско, а дали е полезно.

— Но аз направих нещо полезно.

— Сега ли? Как така?

— Избрах този бизон, защото има много повече месо от една женска.

Той ме гледа известно време в лицето неразбиращо и учудено. После неговата веселост отново взе връх.

— Много повече месо ли? Този млад човек бил застрелял стария бизон заради месото му, хи-хи-хи-хи! Вече ми се струва, че си се съмнявал в смелостта ми, като си ме видял да си избирам женската, така ли е?

— Не, не беше така, въпреки че считам за по-смело да нападнеш някое по-силно животно.

— Само за да ядеш месото на някой стар мъжкар? Ама че си умник, сър. Този бизон има на гърба си сигурно осемнадесет или двадесет години. Състои се от кожа и много кокали, сухожилия и жили. Месото му е твърдо като подметка и няма да може да се дъвче, дори и ако се пече или вари няколко дни. Всеки опитен уестман ще предпочете женската пред мъжкия бизон, защото месото й е по-нежно и по-сочно. Ето на, пак виждаш какъв грийнхорн си само. Нямах време да гледам какво правиш. Как протече лекомисленото ти нападение над бизона?

Разказах му случката. Когато свърших, той ме огледа учудено, поклати отново глава и накрая ме подкани:

— Върви и доведи коня си! Ще ни трябва да носи месото, което ще вземем с нас.

Изпълних нареждането му. Откровено казано, чувствах се разочарован от държанието му. Беше изслушал разказа ми, без да каже нито една дума. А аз си мислех, че бях заслужил поне мъничко признание. Вместо това той веднага ме отпрати да доведа коня си. Но не му се разсърдих. Да, дори бях радостен, че поне не ме укори заради изстрелите в очите на бизона, които бяха в разрез с всякакви ловджийски правила.

Когато доведох коня си, Сам бе клекнал до убитата от него женска, вече беше майсторски одрал кожата на един от бутовете й и сега вадеше филето.

— Така — каза той, — от това ще направим довечера такова печено, каквото отдавна не сме яли. Филето ще натоварим заедно с оглавника и седлото на коня ти. То е само за тебе, за Дик, Уил и мене. Ако другите искат да ядат месо, нека дойдат тук и си вземат.

— Ако междувременно не го изядат лешоядите и другите диви животни.

— Ама че си бил умен! — подигра се той. — Ясно е, че ще покрием бизоните с клони, които ще затиснем с камъни. Тогава само някоя мечка или друг едър хищник ще може да се добере до месото.

И така ние отрязахме дебели клони от близкия храсталак и довлякохме тежки камъни. Покрихме с тях женския бизон, след което натоварихме моя кон.

— А какво ще стане с бизона? — попитах аз.

— С този ли? Е, какво да става?

— Нищо ли не можем да използваме от него!

— Абсолютно нищо.

— Дори и кожата ли?

— Ти да не си кожар? Аз не съм!

— Но съм чел, че кожите на убитите бизони се складират и съхраняват в добре закрити ями.

— Тъй ли, и това ли си чел? Е, щом си го чел, трябва да е вярно, понеже всичко, което хората четат за Дивия Запад, е вярно, непоклатимо вярно, хи-хи-хи-хи! Наистина има уестмани, които убиват тези животни заради кожите им. И аз съм го правил. Но сега и дума не може да става за подобно нещо. Да мъкнем тази тежка кожа — това няма да го бъде.