Карл Май
Винету I (13)

12.
Красивата зора

Не знаех колко дълго съм спал. Това беше един оздравителен сън, който обикновено винаги е дълбок и продължителен. Когато се събудих, не ми беше трудно да си отворя очите и далеч не бях така отпаднал, както преди. Можех до известна степен да си движа езика и да бръкна с пръст в устата си, за да я изчистя от съсирената кръв и от гнойта около раната.

За мое учудване видях, че се намирам в четириъгълно помещение, изградено от каменни зидове. Вътре влизаше светлина през отвора, служещ за врата, но той не беше преграден от нищо. Постелята ми се намираше в задния ъгъл. Отдолу бяха натрупани една върху друга кожите на няколко гризли, а върху мене беше простряно едно красиво индианско салтилско^[1] одеяло. Отдясно и отляво на входа седяха две индианки, които бяха оставени несъмнено да се грижат за мене, но същевременно и да ме пазят, едната беше стара, а другата млада. Лицето на старата беше набръчкано и грозно, като лицата на повечето омъжени индианки. Но младата беше хубава, дори много хубава. Тя носеше дреха, подобна на дълга риза, която бе стегната около врата й, а около ханша беше набрана и украсена с кожата на гърмяща змия. Тя нямаше никакви украшения от рода на маниста или евтини монети, с каквито индианките се кичат с такова удоволствие. Единственото й украшение беше прекрасната й дълга коса, която, сплетена в две дебели, черно синкави плитки, се спускаше чак под пояса й. Тази коса ми напомняше косата на Винету. И чертите на лицето й ми приличаха на неговите. Очите й имаха същия кадифеночерен цвят, а дългите и тежки мигли ги прикриваха като тайни, които не биваше да бъдат разбулени. Напълно липсваха типично изпъкналите индиански скули. Меките и топли очертания на овалните й страни се сливаха отдолу в брадичка, чиято трапчинка би загатвала у една европейка за дяволитост. Тя говореше тихо със старата индианка, сигурно за да не ме събудят, и когато красиво оформените й устни се разтвореха в усмивка, в устата й проблясваха зъбите между карминените й устни като най-чиста слонова кост. Красивият нос с нежните ноздри можеше да свидетелства по-скоро за гръцки, отколкото за индиански произход. Цветът на кожата й представляваше смесица от светло меден бронз с лек сребрист оттенък. Девойката бе може би осемнадесетгодишна и постепенно стигнах до убеждението, че тя беше сестра на Винету.

Двете жени бяха заети усърдно с украсяването на колани от щавена кожа с червени фигури.

Изправих се седнал, да, изправих се седнал и дори не ми се стори трудно, докато преди да заспя последния път, от слабост не можех даже да си държа очите отворени. Старата долови движението ми, погледна ме и извика, като посочи с ръка към мен:

— Уф! Агуан инта-хинта!

„Уф“ е израз на учудване. Не знаех какво означават другите думи. Бяха на диалекта на апачите. По-късно щях да мога да преведа тези няколко срички с думите: „Той се събуди!“

Момичето вдигна очи от работата си и стана, като видя, че съм седнал, за да дойде при мене.

— Ти се събуди — каза тя за мое учудване на доста добър английски. — Искаш ли нещо?

Отворих уста, за да отговоря, но отново я затворих, понеже се сетих, че не можех да говоря. Но нали бях успял да седна, може би беше възможно и да проговоря. Направих опит и наистина… успях.

— Да. Имам… дори… няколко желания.

Колко се зарадвах, когато чух гласа си. Наистина, звучеше ми чуждо. Думите излизаха от устата ми сподавено, придружени от свирещи звуци, и ми причиняваха болка. Но аз все пак можех отново да говоря, след като в продължение на три седмици не бях способен да изговоря нито една сричка.

— Говори тихо или само със знаци! — предупреди ме тя. — Ншо-чи долавя, че говоренето ти причинява болка.

— Ншо-чи ли се казваш? — попитах аз.

— Да. На езика на бледоликите това означава Красива зора.

— Тогава трябва да благодариш на онзи, който ти е дал това име, защото ти си хубава като зората на пролетен ден, през който започват да ухаят първите цветя на годината; едва ли би могла да получиш по-подходящо име.

Тя се изчерви леко и ми напомни:

— Ти щеше да ми казваш желанията си.

— Кажи ми преди това дали седиш тук заради мене!

— Заповядаха ми да се грижа за тебе.

— Кой ти заповяда?

— Брат ми Винету.

— Така си и помислих, че сте брат и сестра, защото си приличате извънредно много с този млад и храбър воин.

— Ти си искал да го убиеш!

Това звучеше едновременно като твърдение и като въпрос. При тези думи тя ме погледна изпитателно в очите, като че ли искаше да проникне в най-тайните кътчета на душата ми.

— Не — отвърнах аз.

— Той не ти вярва и мисли, че си негов враг. Ти си го събарял два пъти на земята, него, непобеждавания от никого досега.

— Първия път го ударих, за да го спася, а втория — защото искаше да ме убие. Обикнах го веднага, когато го видях за първи път.

Черните й очи отново се спряха продължително върху лицето ми; после тя каза:

— Той не ти вярва, а Ншо-чи е негова сестра. Боли ли те устата?

— Сега не.

— Ще можеш ли да преглътнеш храна или вода?

— Бих желал да опитам. Разрешено ли ти е да ми носиш вода?

— Да, за пиене и за миене. Ще ти донеса.

Тя се отдалечи със старата и ме остави сам с удивлението ми. Какво беше това? Как трябваше да го тълкувам? Винету ни смяташе за свои врагове, не ни вярваше каквото му разказахме и въпреки това беше оставил сестра си да се грижи за мене! Нямаше логика в тези неща. Може би по-късно щеше да ми стане ясна причината за неговото поведение.

След известно време двете жени се върнаха. Младата носеше в ръката си глинен съд с кафяв цвят и, формата на неголяма чаша, каквито се правят обикновено от индианците пуебло. Беше напълнен със студена вода. Тя мислеше, че съм още твърде слаб, за да мога да пия сам, и затова ми постави чашата до устните. Преглъщането ми се удаваше трудно, много трудно и ми причиняваше големи болки. Но все пак ми се удаваше, трябваше да ми се удаде. Пиех на малки глътки и на големи паузи, докато чашата остана празна.

Как ме освежи водата! Изглежда, и Ншо-чи забеляза това.

— Сега си по-добре, нали? — попита тя. — После ще ти донеса и други неща. Сигурно си страшно гладен и жаден. Искаш ли да се измиеш?

— Да, ако мога.

— Опитай!

Старицата беше донесла една кратунка, пълна с вода. Ншо-чи седна до постелята ми и ми подаде кърпа за лице, изплетена от фино меко лико. Опитах да се измия, но не можах; все още бях твърде слаб. Тогава тя натопи единия край на кърпата във вода и започна да чисти лицето и ръцете ми, на мене, мнимия смъртен враг на баща й и брат й. Когато свърши, тя ме попита с лека усмивка, в която личеше явно състрадание:

— Винаги ли си бил толкова мършав като сега?

Мършав ли? Ах, за това изобщо не бях помислил! Бях преживял три продължителни седмици в треска и борба с получения от нараняването ми тетанус, който така често завършва със смърт. При това не бях хапвал нищо и не бях пил нито капка вода! Не можеше да е останало без последствия. Опипах страните си и казах:

— Никога не съм бил мършав.

— Тогава виж си отражението във водата!

Погледнах в кратунката и уплашено се отдръпнах, защото от водната повърхност ме гледаше главата на някой призрак, на някакъв скелет.

— Какво чудо, че съм още жив! — учудих се аз.

— Да, и Винету каза същото. Ти издържа дори и продължителното пътуване на коне дотук. Великия дух ти е дал извънредно силно тяло, защото друг не би издържал пет дни път.

— Пет дни? Къде се намираме?

— В нашето пуебло^[2] край Рио Пекос.

— В пуебло ли живеете? Знаех, че апачите живеят в палатки.

— И това е вярно. Само мескалеросите правят изключение, но дори и при тях единствено семействата на главните вождове и семействата на някои други вождове се решиха да живеят в тази стара каменна постройка, която стоеше тук дълго време необитаема. Клеки-петра ни подтикна към това.

— Върнаха ли се тук всички ваши воини, които ни плениха?

— Да, всички. Те живеят близко до пуеблото.

— А пленените кайови, и те ли са още тук?

— И те са тук. Всъщност трябваше да бъдат убити. Всяко друго племе би ги измъчвало до смърт, но Клеки-петра беше наш учител и ни разказа за добротата на Великия дух. Ако кайовите ни платят откуп, ще могат да се върнат в селата си.

— А тримата ми приятели? Знаеш ли къде се намират?

— В едно помещение, подобно на това.

— Вързани ли са?

— Не, не е необходимо, понеже им е невъзможно да избягат.

— Как са?

— Нищо не им липсва, защото когато ще трябва да умрат на кола на мъчението, ще им са необходими сили, за да издържат дълго време. Иначе смъртта не би била наказание за тях.

— Значи те ще умрат?

— Да.

— И аз ли?

— Също и ти!

В тона на нейния отговор не се чувстваше никакво съжаление. Нима тази хубава девойка беше толкова безчувствена, че мъчителната смърт на един човек изобщо не можеше да й направи впечатление?

— Кажи ми, ще мога ли да поговоря някой път с тях? — помолих я аз.

— Забранено е.

— А забранено ли е да ги видя поне веднъж, макар и отдалече?

— И това е забранено.

— Но може би ще мога да им изпратя някое известие?

— И това не може.

— А да им съобщя как се чувствам?

Тя се замисли малко.

— Ншо-чи ще помоли Винету, нейния брат, да получават от време на време известие как си — гласеше в крайна сметка отговорът й.

— Винету ще дойде ли някой път при мене?

— Не.

— Но аз трябва да говоря с него!

— Но не и той с тебе.

— Това, което имам да му казвам, е много важно.

— За него ли?

— За мене и за моите другари.

— Той няма да дойде. Но е възможно Ншо-чи да му съобщи нещо, което мислиш, че можеш да й кажеш.

— Не. Благодаря ти. Разбира се, че бих могъл да ти го кажа и изобщо бих могъл всичко да ти доверя, но тъй като той е твърде горд, за да говори с мене, тогава и аз имам моята гордост и не искам да говоря с него посредством пратеници.

— Ти ще го видиш едва в деня на твоята смърт. Помисли си пак! А сега ние ще си вървим. Ако ти трябва нещо, ако искаш нещо, тогава изсвири! Ще те чуем и веднага ще дойде някой.

Тя извади от джоба си пръстена свирка и ми я подаде. След това се отдалечи със старицата.

Не се ли намирах в едно изключително авантюристично положение? Бях смъртно болен, а щяха да се грижат за мен добре, за да имам после достатъчно сили, та да умра по-бавно! Този, който желаеше смъртта ми, беше накарал сестра си да се грижи за мене, а не някоя стара сбръчкана жена!

Едва ли е необходимо да споменавам, че разговорът ми с Ншо-чи не протече така гладко, както го четете. Говоренето ме затрудняваше и ми причиняваше болки. Говорех бавно и често трябваше да спирам, за да си почивам. Това ме беше изтощило и ето защо заспах веднага, щом двете жени се отдалечиха.

Когато се събудих след няколко часа, бях страшно ожаднял и гладен като вълк. Опитах вълшебното средство, като надух малката свирка. Веднага се появи старицата, която сигурно беше седяла отвън до вратата, пъхна главата си в отвора и ме попита нещо. Разбрах само думите „иша“ и „ишт-ла“, но не знаех какво означават. Беше ме попитала дали искам да ям и да пия. Направих знаците за пиене и дъвчене, след което тя изчезна. Малко след това се появи Ншо-чи с глинен съд и лъжица. Тя клекна до постелята ми и започна да ми дава да ям с лъжицата, също като на някое дете, което не може още само да се храни. Иначе апачите не използват такива прибори. Изглежда, че мъртвият Клеки-петра ги беше научил и на това.

Съдът съдържаше много силен месен бульон с царевично брашно, което се приготовлява от индианките с голям труд, като царевичните зърна се стриват между два камъка. Но за подобни случаи Клеки-петра беше направил за нуждите на семейството на Инчу-чуна една ръчна мелница, която ми беше показана по-късно като голяма забележителност.

Яденето ми създаваше още по-големи трудности от пиенето. Едва издържах на болките и при всяка лъжица ми идваше силно да крещя. Но организмът иска храна и ако нямах намерение да умра от глад, трябваше да ям нещо. Затова се опитах да потисна усещаната болка, но все пак не можах да попреча на няколкото сълзи, които се появиха в очите ми. Ншо-чи бе забелязала това добре и когато погълнах успешно и последната лъжица, тя каза:

— Ти не можеш да си стоиш на краката, но въпреки това си силен мъж, герой. Защо не си се родил апач, а лъжлив бледолик!

— Аз не лъжа. Никога не лъжа. Скоро ще разбереш!

— Ншо-чи би ти повярвала с радост. Но, изглежда, съществуваше един-единствен бледолик, който казваше истината — той беше Клеки-петра, когото ние всички обичахме. Беше сакат, но имаше здрав дух и добро сърце, пълно с красота. Вие го убихте, без да ви беше обидил. Затова ще трябва да умрете и да бъдете погребани заедно с него.

— Как? Нима не е погребан още?

— Не.

— Но невъзможно е толкова дълго време да се запази трупът му?

— Той лежи в здраво затворен ковчег, където не може да влезе въздух. Ще можеш да видиш този ковчег малко преди да умреш.

След това утешително уверение тя си тръгна. Наистина какво великолепно утешение за един човек, който трябва да бъде измъчван бавно до смърт, обещанието, че преди това ще може да разгледа ковчега на някой друг! Впрочем аз не мислех сериозно за смъртта си. Напротив, бях убеден, че ще остана жив, защото имах стопроцентово средство, за да докажа невинността ни, а това беше кичурът коса, който отрязах от главата на Винету, когато го освободих.

Но притежавах ли все още този кичур коса? Не го ли бяха взели? Уплаших се, когато си зададох този въпрос. През краткото време, когато бях буден, не бях дори и помислил, че индианците най-често ограбват изцяло пленниците си. Сега най-напред трябваше да си претърся джобовете.

Все още носех всичките си дрехи. Нищо от тях не ми беше взето. Можете да си помислите какво означава да лежиш три седмици в треска в едни и същи дрехи. В живота има понякога неща, които могат да се изживеят и преживеят, но никога не могат да бъдат описани в една книга. Читателят на такава книга често завижда на човека, пътувал много по света и набрал голям опит и впечатления, но ако той можеше да научи всички странични неща, които се премълчават, би се замислил много дали да тръгне по неговите дири и пътища. Колко често съм получавал възторжени писма от мои читатели, в които ми пишат, че искат да предприемат подобни пътешествия! Питат ме за разноските, за екипировката, но малцина ме питат за познанията, които трябва да има човек, за езиците, които трябва преди това да научи. Тези обичащи приключенията господа ги лекувам с непогрешима сигурност чрез откровените си отговори, лекувам ги, като вдигна пред тях завесата, която крие онези премълчани неща.

И така претърсих джобовете си и за моя радост и учудване забелязах, че притежавам все още всичките си вещи. Бяха ми взели само оръжията. Извадих ламаринената кутийка. Моите чертежи и бележки бяха още там, а между тях се намираше и кичурът коса от Винету. Прибрах я пак в джоба си и си легнах успокоен, за да заспя отново. Събудих се привечер и веднага, без да съм я викал, се появи Ншо-чи, носейки ми ядене и прясна вода. Този път се нахраних без нейна помощ, като й задавах различни въпроси, на които тя отговаряше или мълчеше в зависимост от тяхното съдържание. Беше й дадено нареждане как да се държи и тя строго го спазваше. Имаше много неща, които не биваше да знам. Попитах момичето, защо не са ми взели вещите.

— Винету, моят брат, заповяда така — отвърна Ншо-чи.

— Известна ли ти е причината за тази заповед?

— Не. Не съм питала. Но мога да ти кажа нещо друго, по-добро.

— Какво?

— Бях при тримата бледолики, които бяха заловени заедно с теб.

— Ти самата? — попитах зарадвано аз.

— Да. Исках да им кажа, че се чувстваш по-добре и скоро ще оздравееш. Тогава този, който се казва Сам Хокинс, ме помоли да ти дам нещо, което е направил през трите седмици, докато се е грижил за тебе.

— А какво е то?

— Питах Винету дали мога да ти го предам и той разреши. Ето ти го. Трябва да си силен и смел човек, щом се осмеляваш да нападаш сивата мечка само с ножа си. Сам Хокинс ми разказа всичко.

Тя ми подаде една огърлица, която Сам Хокинс беше направил от ноктите и кучешките зъби на мечката гризли. И връхчетата на двете уши бяха също нанизани на нея.

— Как е могъл да я направи? — учудих се аз. — Сигурно не само с голите си ръце. Оставили ли са му ножа и другите негови вещи?

— Не, ти си единственият, на когото освен оръжията не е взето нищо друго. Но той каза на брат ми, че иска да направи тази огърлица и измоли да му върнат ноктите и зъбите на мечката. Винету изпълни неговото желание, като му даде и предметите, необходими за изработването на огърлицата. Сложи си я още днес, защото няма да имаш много време да й се радваш!

— Може би защото скоро ще трябва да умра?

— Да.

Тя взе огърлицата от ръката ми и я сложи на врата ми. От този ден нататък аз винаги я носех, щом се намирах из Дивия Запад. Да, тя стана дори и по-голяма.

— Този спомен можеше да ми го донесеш и по-късно — отвърнах аз на красивата индианка. — Не е толкова бърза работа, защото се надявам да го нося още дълги години.

— Не, ще го носиш кратко време.

— Не се лъжи! Вашите воини няма да ме убият.

— О, ще те убият! Съветът на старейшините вече реши.

— Тогава ще си променят решението, когато чуят, че съм невинен.

— Няма да ги повярват.

— Ще ми повярват, защото ще им го докажа.

— Докажи го! Много ще се зарадвам, ако мога да чуя, че не си нито лъжец, нито предател. Кажи ми как искаш да го докажеш, за да съобщя на моя брат Винету!

— Нека дойде при мен, за да разбере!

— Няма да дойде.

— Тогава няма нищо да научи. Не съм свикнал да изпросвам дружбата на никого, нито пък да общувам с някого чрез пратеници, когато той самият може да дойде при мене.

— Колко сурови хора сте вие, воините! — въздъхна тя. — Такова желание имам да ти донеса прошката на Винету. Но по този начин ти няма да я получиш.

— Не се нуждая от прошка, защото не съм направил нищо, което би трябвало да бъде простено. Но те моля за една друга услуга. Ако отидеш пак при Сам Хокинс, кажи му да не се тревожи. Когато се съвзема от болестта си, ние ще бъдем свободни.

— Не си въобразявай! Няма да се сбъдне тази твоя надежда.

— Това не е надежда, а абсолютна сигурност. После ще признаеш, че съм имал право.

От думите ми лъхаше такава увереност, че тя се отказа да ми противоречи. Отиде си.

Значи моят затвор се намираше край река Пекос, сигурно в долината на някой от нейните притоци, защото когато хвърлех поглед през вратата, съзирах насреща камениста стена, която никак не беше далече, докато долината на самата река Пекос трябваше да бъде много по-широка. Голямо желание имах да разгледам пуеблото, но не можех да стана от постелята си. А дори и да бях дотолкова укрепнал, едва ли щях да имам правото да напускам помещението.

Щом се стъмни, дойде старицата и седна в ъгъла. Донесе със себе си и светлина — малка издълбана кратунка, напълнена с мазнина и един фитил с „поплавък“ в нея. Тази лампа горя цяла нощ. На старицата бе наредено да извършва по-грубата работа, докато Ншо-чи по-скоро трябваше да контролира грижите, полагани за мене.

През цялата нощ пак спах здравата и на другата сутрин се чувствах по-укрепнал от предишния ден. Днес получих цели шест пъти ядене — винаги гъст и силен месен бульон с царевично брашно. Тази храна бе едновременно и лесносмилаема, и усилваща — продължих да я получавам и през следващите дни, когато можех вече да преглъщам по-добре и най-сетне да приемам по-твърда храна, особено месо.

Оздравяването ми напредваше с всеки изминал ден. Скелетът отново придобиваше мускули, а отокът в устата ми постоянно спадаше. Ншо-чи оставаше все така загрижена и приятелски настроена към мене, убедена, че смъртта ми наближава. По-късно забелязах, че винаги когато мислеше, че не я наблюдавам, погледът й се спираше на мене с меланхоличен и въпросителен израз. Изглежда, че беше започнала да ме съжалява. Значи съм бил несправедлив към нея, като мислех, че е безсърдечна. Попитах я дали ми е разрешено да напускам затвора си, който винаги беше отворен. Тя отговори отрицателно и ми съобщи, че двама пазачи стоят денонощно до вратата, без да мога да ги видя, и че те щели да ме пазят и в бъдеще.

Това ме накара да стана предпазлив. Наистина аз разчитах на косата от Винету, но може би не беше изключено тя да не окаже очакваното въздействие. Тогава можех да разчитам единствено на себе си, на себе си и на физическите си сили, а тези сили трябваше да бъдат упражнявани. Но как?

Само когато спях, лежах на мечите кожи. Иначе седях или се разхождах из помещението насам-натам. Веднъж казах на Ншо-чи, че не съм навикнал да седя направо на земята и я попитах дали не би могло да се внесе някой камък, който да ми служи за стол. Това желание бе предадено на Винету и той ми изпрати няколко скални къса с различна големина. Най-големият тежеше може би един центнер. Когато оставах сам, аз започвах да правя упражнения с тези камъни. Пред двете жени симулирах все още слабост, а всъщност след две седмици не ми беше особено трудно да вдигна нагоре големия блок няколко пъти. Силите ми се възвръщаха все повече и когато изтече и третата седмица, вече знаех, че се бях възстановил напълно.

От шест седмици се намирах тук и още не бях чул, че пленените кайови са пуснати на свобода. Да изхранваш толкова дълго време към сто и седемдесет души не беше малка работа. Но във всеки случай кайовите ще трябваше да платят за това. Колкото по-дълго време стояха, без да приемат предложенията на апачите, толкова по-големи ставаха размерите на откупа.

И ето, беше хубаво слънчево есенно утро, когато Ншо-чи ми донесе закуската и седна до мене, докато в последно време винаги след това си отиваше. Погледът й, мек и влажен, се бе спрял на лицето ми, докато най-сетне една сълза се търколи по бузата й.

— Ти плачеш? — попитах аз. — Какво се е случило? Какво те натъжава толкова много?

— Ще стане днес.

— Кое?

— Кайовите ще бъдат освободени и ще си вървят. Техните пратеници са пристигнали тази нощ долу при реката и са донесли всички предмети, с които трябва да ни заплатят.

— И това ли те натъжава толкова? Всъщност би трябвало да се радваш.

— Не знаеш какво говориш и не подозираш какво те чака. Сбогуването с кайовите ще бъде отпразнувано с връзването ти на кола на мъчението заедно с твоите трима бели братя.

Отдавна бях очаквал това, но въпреки всичко се изплаших, като го чух. И така, днес беше денят на съдбоносното решение, може би моят последен ден! Какво ли щеше да ми донесе той, когато вечерта се спуснеше над земята? Въпреки тези мисли аз се престорих на равнодушен и продължих да ям привидно спокоен. Щом свърших, подадох съда на Ншо-чи. Тя го пое, стана и си излезе. Но на вратата се обърна, приближи се пак до мене, подаде ми ръка и каза, като не криеше вече сълзите си:

— Ншо-чи може сега да ти говори за последен път. Дъщерята на вожда на апачите знае, че не бива да показва никаква скръб и никакво състрадание. Така я е учил баща й. Но някога тя имаше и една друга учителка, майка си.

— Някога ли? — попитах аз съчувствено. — Не е ли вече жива?

— Не. Маниту, Великия дух, я извика при себе си. Тя беше като нежното вечерно слънце, което се кани да се сбогува с нас. А мъжете са като жестокия слънчев жар по пладне. Сбогом! Наричат те Олд Шетърхенд и си силен воин. Бъди силен и когато те измъчват! Ншо-чи тъгува много за твоята смърт. Но тя ще се радва, ако никакви мъки не успеят да изтръгнат викове на болка и вопли от тебе. Достави ми тази радост и умри като герой!

След тази молба тя си излезе бързо. Пристъпих към изхода, за да погледна след нея. Дулата на две пушки се насочиха към мене. Двамата пазачи изпълняваха своя дълг. Ако се бях опитал да направя крачка навън, сигурно щях да бъда ранен така, че да не бъда в състояние да вървя. Не можех и да помисля за бягство. То изобщо бе обречено на неуспех, тъй като не познавах околността. Оттеглих се бавно в моя затвор.