Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breath of Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 156 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. С дъх на скандал

Редактор: Ружа Любенова, Диана Тодорова

Технически редактор: Димка Господинова

Оформление на корицата: Весела Генчева

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lorraine1991)

2.

— Трябваше да го пребия до смърт!

— Ти го победи, Гари! — Джейд се засмя, като се сети за слисаното изражение на Нийл и меката замръзнала сметана, окапваща се от носа му.

— Защо не му дадох това, което наистина заслужава?

— Защото не си неандерталски човек като него. Юмручният бой е под достойнството ти. Освен това беше сам. Ще трябваше да се биеш и с Хъч и Ламър.

— Не се страхувам от тях.

Джейд си помисли, че е нелепо да се изразходва толкова много енергия на тема мъжественост, но се опита да повдигне самочувствието на Гари.

— Моля те, нека спрем да се разправяме за това. Нийл не го заслужава.

След кратка пауза попита:

— Какво каза той, че така те вбеси?

— Типично за него. Едно от отвратителните му остроумия. Главата му е неизчерпаем източник. Обиди те. — Удари с юмрук по ръката си. — Господи, какъв кучи син е! Не ме бърка колко е богат. Паплач!

— Като знаеш, че е такъв, защо му позволяваш да ни разваля срещата. Скоро ще трябва да съм у дома.

Гари имаше мека кестенява коса и топли очи. Нежността отиваше на лицето му повече, отколкото гнева. След забележката на Джейд то се отпусна в обичайния си приветлив израз. Гари помилва бузата й с опакото на пръстите си.

— Права си. Нийл би се зарадвал, ако разбере, че ни е развалил вечерта. Но не обичам да ти чувам името от мръсната му уста.

Тя прокара пръсти през косата му.

— Обичам те, Гари Паркър.

— И аз те обичам.

Като я целуваше горещо и страстно, той притисна ръката си отзад и приближи телата им колкото бе възможно на предните седалки в колата. Беше паркирал на отдалечено място, на пътя покрай едно от блатата.

Навън бе студена и влажна февруарска вечер. Вътре ставаше все по-топло. След минута прозорците се изпотиха. Джейд и Гари дишаха тежко, хубавите им млади тела бяха обхванати от огъня на страстта, която бе осъдил в службата си проповедникът. Гари зарови пръсти в гъстата й синкавочерна коса. Другата плъзна под пуловера.

— Джейд? — Тя го погледна с очи, навлажнени от желание. — Знаеш, че те обичам, нали?

Взе ръката му и я насочи към гърдите си.

— Знам.

Бяха започнали да се срещат във втори курс. Преди него по училищни забави и веселби на Джейд бяха кавалерствали момчета, чиито родители винаги присъстваха. Бе се срещала с момчета и на кино в петъчните вечери, но тогава Дона Ди беше с нея. Освен държане за ръка и понякога лека целувка за лека нощ не беше имала по-интимен контакт с другия пол. Докато не излезе с Гари.

На втората им среща той беше разтворил устните й с френска целувка. Някои момичета казваха, че обичат това, други смятаха, че дори самата мисъл е отблъскваща. След онази нощ Джейд твърдо вярваше, че втората група се състоеше от момичета, които никога не бяха целувани така. Да чувства езика на Гари как се движи в нейната уста беше най-вълнуващото усещане, което преживяваше.

Месеци наред тези целувки бяха кулминацията ни милувките им. Интимността им се задълбочаваше постепенно, физическото привличане в началото узряваше в нещо по-силно. Тя беше жадувала да усети ръката му върху гърдите си, дълго преди той да се осмели да го направи. От опипване през дрехите бе достигнал до допир по кожата. Сега гърдите й изпълваха леко стискащата му ръка. Обуздаха невъздържаността на целувките, за да могат напълно да изживеят удоволствието от ласките. Устните му засмукваха нейните. Тя бръкна под якето и разкопча ризата му. Ръцете й се движеха по гладките му, твърди мускули. Пресягайки отзад, той отпусна сутиена с обиграна сръчност. Докосна зърната. Те се втвърдиха под галещите пръсти.

Джейд измърка от удоволствие. Когато той обхвана с уста едното зърно и го облиза с език, тя извика тихо, с копнеж:

— Искам да се любим, Гари!

— Знам, знам.

Чорапогащникът й беше стегнат, но той промуши ръка под него към гъстите къдрици. Едва през последните седмици си бяха позволили да стигнат чак дотам. За нея бе все още ново, особено и прекрасно да усеща как пръстите на Гари галят най-потайната част от тялото й.

Прехапа долната си устна, за да задържи воплите на удоволствие. Гърдите й се бяха надигнали в чувствени връхчета, които той нежно триеше с език. Искаше й се да плаче от радост, че отдава тялото си. Тази вечер тя реши да откликне на удоволствието, с което той така всеотдайно я даряваше. Обичаше високото му здраво, атлетично тяло и искаше да го опознае по-добре. Плъзна ръка между неговите бедра и непохватно притисна длан към ципа на панталоните.

Гари отметна глава назад. Пое дълбоко дъх. Ръката му все още я милваше.

— Джейд?

Тя се смути, но задържа ръката си там. Не се дръпна.

— Хъм?

— Не трябва да го правиш. Искам да кажа… Не трябва да си мислиш, че очаквам това.

— Знам. Но аз го искам. — Дланта й се притисна още по-силно.

Като шепнеше непрекъснато името й, той откопча токата на колана си, копчето, смъкна ципа и нерешително насочи ръката й в панталоните. Кожата под бельото бе гореща. Членът му беше твърд. Гари сви пръстите й около него. Джейд бе изненадана от големината му. Естествено, имаше представа, но да чувстваш неясна издутина до стомаха си през дрехите беше много по-различно от обхващането с ръка на неистово възбудения му член.

Докато той я целуваше страстно, тя срамежливо изучаваше ерекцията му. Ръката й се плъзгаше нагоре-надолу и това спираше дъха му. Изстена името й и мушна пръст между плътните устни на това, което досега не беше докосвал в милувките си.

Движението предизвика триене, непознато за Джейд. Повдигна ханша си, за да го обхване по-добре, търсейки нещо, което се измъкваше. Той отново задвижи пръстите си. Като че ли беше озарена от фойерверките на Четвърти юли. Цялото й тяло трептеше.

— Гари? — Това бе очарователно откритие. Искаше й се да го сподели с него. — Гари? — Ръката й обхвана здраво пениса му.

С тихо, безпомощно стенание той се отдръпна от нея и седна. Отблъсна я от скута си.

— Спри! Ако не спреш, ще се изпоцапаме.

— Няма значение — прошепна тя.

— Не! — хвана с ръце волана и подпря чело върху побелелите кокалчета на пръстите си.

— Джейд, писна ми! Толкова искам да го направим.

Обещаващите трепети, които бе почувствала, сега преминаха и се стопиха. Съжали за това. Бяха зашеметяващи, възбуждащи, почти ужасяващи, но й се искаше да можеше да разбере докъде щяха да я доведат. Това оргазъм ли беше?

Тревожеше се главно за Гари, защото бе много по-безсилен от нея. Приближи се и го погали по косата.

— Не знам кое е по-лошо — каза той с дрезгав глас, — изобщо да не те докосвам, или да стигам до мига, когато толкова силно те желая, че ме боли навсякъде.

— Би било по-зле да не се докосваме. Поне за мен.

— И за мен ще бъда истински ад. Но не можем да продължаваме така.

— Тогава да го направим.

Вдигна глава и я погледна. Няколко минути кафявите му очи обхождаха лицето й. После сведе поглед и със съжаление поклати глава.

— Не можем, Джейд. Ти си най-доброто, което имам. Не мога да го разруша.

— Защо любовта ще го разруши?

— А ако забременееш?

— Няма. Ако внимаваме.

— Пак е възможно. Тогава шансовете ни да се измъкнем от това място — той кимна към предното стъкло — ще изгърмят. Ще трябва да отглеждам соя за Иван Пачет, а ти да работиш в гадната му фабрика. Всички ще кажат, че не съм по-разумен от баща ми, и ще имат право.

Тъй като броят на малките Паркърови непрекъснато растеше, из града се майтапеха, че баща му, Отис, не знае кога да спре. Това бе едно от петната, което Гари беше решил да изтрие.

Придърпа Джейд към гърдите си и подпря брадата си върху главата й.

— Не трябва да проиграваме възможността да направим живота си по-добър.

— Ако сега се любим, не значи, че бъдещето ни непременно е обречено.

— Въпреки това се страхувам да не предизвикаме съдбата. Чувствам се добре единствено когато съм с теб, Джейд. Останалото време съм много самотен. Звучи неправдоподобно, нали? Как така да съм самотен с шест по-малки братя и сестри у дома? Но е вярно. Понякога си мисля, че сигурно съм подхвърлено дете и това не са моите родители. Татко се е примирил с наводняването на нивите, гниенето на реколтата и продаването на продукцията си във феодален град като Палмето. Болно му е, че е беден и неук, но нищо не прави, за да си помогне. С радост взема всяко лайно, което Иван Пачет му пробута. Е, аз също съм беден, но не и неграмотен. И, по дяволите, не ме е страх от Пачетови. Няма да приема като баща си фактите такива, каквито са само защото винаги е било така. Ще направя нещо за себе си.

Джейд, знам, че мога, ако ти си край мен. — Взе ръката й и притисна дланта към устните си, като я задържа там, докато говореше. — Но през това време се страхувам да не те подведа.

— Как би могъл?

— Един ден може да решиш, че не си струва да се бориш. Че искаш някой, на когото не му се налага да работи много, някой, който няма какво да доказва. Някой като Нийл.

Тя издърпа ръката си и ядосано премигна.

— Никога не казвай отново подобно нещо. Като че ли слушам майка си, а ти знаеш как се дразня, когато започне вместо мен да планира бъдещето ми.

— Може някои от нещата да са верни, Джейд. Момиче като теб заслужава мъж с пари и положение в обществото, мъж, който да е способен да сложи в краката му целия свят. Ще ми се точно това да мога да направя. Но ако ти загубиш търпение, преди да го осъществя?…

— Чуй ме добре, Гари Паркър! Пет пари не давам за положение в обществото. Не въздишам по луксозен живот. Имам собствени амбиции и ще ги реализирам, независимо дали те обичам, или не. Да получа стипендия е само първата. И аз като теб трябва да превъзмогна семейната си среда. Единственият свят в краката ми ще бъде този, който аз самата си изградя… — Смекчи тона си и го прегърна. — Светът, който двамата създадем.

— Знаеш ли, великолепна си! — Притвори очи и прошепна пламенно: Господи, щастлив съм, че е избрала мен.

 

Къщата, в която живееха Джейд и майка й, беше една от онези, построени скоро след Втората световна война, за да приютят потока военни от базите край плавателните канали.

През трите десетилетия оттогава къщите от бяло дърво наоколо бяха позападнали. Пастелните им первази изглеждаха занемарени и овехтели, а не закачливи и кокетни. За разлика от тях къщата на семейство Спери беше добре запазена.

Бе малка, с две спални и една баня. Всекидневната беше правоъгълна, с тесни прозорци и тежки завеси. Само в тази стая имаше килим. Мебелите не бяха скъпи, но всичко се поддържаше безупречно чисто, защото Велта Спери страшно ненавиждаше каквато и да е мръсотия. Дори не позволяваше да има цветя в къщата, защото те растели в саксии с пръст. Единственият лукс във всекидневната бе цветен телевизор, който Велта беше купила на кредит от магазина на Сиър.

Седеше във фотьойла и гледаше телевизия, когато Джейд се върна. Велта прониза с поглед дъщеря си, търсейки издайнически следи за непорядъчно поведение с онова момче на Паркър. Всичко беше наред — Джейд бе достатъчно умна, за да ги прикрие.

Вместо поздрав, каза:

— Едва спази вечерния си час.

— Но успях! Сега е точно десет часа.

— Църквата свърши преди часове.

— Ходихме до Деъри Барн. Всички се отбиха там.

— Сигурно е карал много бързо, за да се приберете навреме.

Велта не обичаше гаджето на Джейд и никога не споменаваше името му, ако можеше да го избегне.

— Не. Гари е изключително внимателен шофьор. Знаеш това, мамо.

— Спри да спориш с мен! — повиши тон Велта.

— Тогава спри да критикуваш Гари.

Велта негодуваше, защото Джейд прекарваше много време с него, а не можеше тя и дъщеря й да бъдат заедно. Всъщност не харесваше произхода на Гари. Син на фермер! Паркърови имаха твърде много деца и продължаваха да се плодят на около всеки десет месеца. Отис Паркър винаги имаше дългове към кредитната каса на фирмата. Велта работеше там като машинописка и деловодителка и знаеше това. Не уважаваше хора без пари.

Оставаше само Джейд да забременее от това момче на Паркър. Надяваше се, че дъщеря й е достатъчно умна да не позволи това, но за съжаление, освен очарователната си външност, тя бе наследила от баща си романтична и страстна натура.

Погледът на Велта се спря върху снимка в рамка накрая на масата. Засмените сини очи на Роналд Спери, същите като на Джейд, я погледнаха. Войнишкото кепе стоеше наперено върху тъмните къдри. Медалът на Честта от Конгреса висеше на врата му. Другите бяха закачени на горния джоб на военната униформа — доказателство за доблест и храброст по време на конфликта с Корея.

Велта бе на шестнадесет години, когато смелият герой от войната се беше завърнал у дома в Палмето. Градът никога не бе имал такава знаменитост. Цялото население се беше стекло да посрещне пуфтящия влак. Бяха постлали червен килим на гарата за любимеца на града, който пристигаше направо от Вашингтон след редица почести. Дори президентът се бе ръкувал с него.

Велта се беше запознала с Роналд на градското увеселение, организирано в негова чест в залата на ветераните от войната. Тази нощ, докато танцуваше под звуците на Пати Пейдж и Франк Синатра, тя реши да се ожени за него.

Следващите две години го преследва без срам и умора. Най-после той й поиска ръката. За да не мине котка път, Велта се постара да се оженят още първата седмица след предложението му.

За съжаление в Палмето нямаше комунисти от Северна Корея. Години след триумфалното си завръщане Роналд продължаваше да се чуди какво да прави с остатъка от живота си. Нямаше големи амбиции. Въпреки че беше елегантен и красив, нямаше желание да прави капитал от Медала на Честта, както бе сторил Оди Мърфи. Нямаше аспирации към света на кинозвездите.

Сирак и без пари, той се беше записал в армията само за да има подслон и храна. Бе идеалният войник, защото винаги имаше кой да му казва какво да направи и кога. Офицерите му бяха наредили да стреля направо и да убива комунягите с дръпнати очи. Беше отличен стрелец и не бе трудно да се справя. Онзи следобед, когато помете двадесет и двама корейци, и през ум не му мина, че това ще му донесе медал.

Беше популярен сред хората. Предразполагаше и привличаше с естествеността си. Всеки харесваше Роналд Спери. Но размотаването е приятели и разказването на забавни истории в игралния дом не носеха доходи. Той сменяше една безсмислена и неперспективна работа с друга.

Всеки път, когато започнеше на ново място, духът на Велта се приповдигаше: може би това щеше да ги направи богати? Медалът на Честта им беше донесъл мигновено уважение, но не и благополучие и социално положение, за които копнееше тя. Медалът не въвеждаше в обществото на Юга, ако не е подплатен от достопочтен дядо и купища пари от наследство.

Велта беше четвъртата в семейство с девет деца. Баща й бе изполичар до деня, в който почина, орейки подир мулето. Остави в мизерия майка й и потомството, което още не беше се задомило. За да има храна и покрив, семейството трябваше да разчита на подаянията на другите.

Велта се страхуваше повече от презрението, отколкото от бедността и глада.

Когато лавровият венец около главата на Рон започна да вехне, тя подозираше, че хората им се присмиват зад гърба. Караше му се, че е проиграл шанса им за слава и сполука. Заплашваше и го придумваше, но той не беше инициативен да изкарва прехраната. Тя не му разреши да постъпи отново във войската. Бе му казала, че ще бъде твърде унизително признание за провал.

Вече беше решила в безизходицата си да го напусне, когато забременя с Джейд след шестгодишно безплодие. Обхвана я надеждата, че бебето ще подтикне съпруга й да направи нещо, равностойно на предишния му подвиг като войник. Но след раждането на Джейд, Велта бе тази, която отиде да работи във фабриката на Иван Пачет.

Последните десет години от живота на Рон бяха изпълнени с намиране и губене на работа; големи, но неизпълнени надежди; обещания, размити от непрекъснато увеличаващи се количества алкохол.

Един ден, докато Джейд бе на училище, а Велта на работа, той почина, чистейки пушката си. От състрадание шериф Джоли беше определил смъртта като злополука. Местната федерация на ветераните отпусна пари на Велта и Джейд, за да отидат до Националното гробище Алингтън и направят на Роналд Спери погребение на герой.

Гледайки сега снимката му, Велта не почувства дори мъничко тъга. Рон бе красив, приятен и пламенен до деня на смъртта си, но какво й беше оставил?

От друга страна, той и до днес липсваше много на Джейд. Велта бе засегната от нежната преданост на момичето към паметта му. Винаги ги беше ревнувала заради взаимната им силна привързаност, докато беше жив.

Той често придърпваше Джейд в скута си, казвайки: „Ти ще преуспееш, мъничката ми. Имаш моята външност и упоритостта на майка си. Не се страхувай от нищо и ще се справиш добре!“

Джейд щеше да се справи повече от добре. Ако Велта се намесеше, щеше да се омъжи по-сполучливо от нея.

— Нийл Пачет се обади преди малко — каза тя и се усмихна за първи път, откакто Джейд се бе върнала. — Много е чаровен.

— Мръсник!

Велта се стъписа от категоричността й.

— Грозно е да говориш така.

— Той е грозен.

— Грозен? Но защо? Половината от момичетата в гимназията биха дали мило и драго да им се обади.

— Тогава да си го задържат.

— Сигурно не е много късно да отговориш на обаждането му.

Джейд тръсна глава.

— Трябва да прочета цяла глава по история за утре.

— Джейд! — викна заповеднически Велта, когато тя се отправи към спалнята си. — Невъзпитано е да не телефонираш, особено на човек като Нийл.

— Не искам да говоря с него, мамо.

— Прекарваш часове на телефона с онова момче на Паркърови.

Джейд стисна устни и ги задържа така няколко секунди, преди да каже:

— Имам да уча. Лека нощ.

Велта угаси телевизора и я последва в спалнята й, като хвана вратата, преди Джейд да я затвори.

— Прекалено много учиш. Ненормално е.

Джейд съблече полата и пуловера си и ги закачи грижливо в гардероба.

— Трябва да получавам високи оценки, ако искам да получа стипендия.

— Стипендия! — сопна се Велта. — Само за това мислиш.

— Защото е единственият начин, по който мога да си позволя да отида в колеж.

— Което, според мен, за хубаво момиче като теб, е голяма загуба на време.

Джейд се обърна и погледна майка си.

— Не искам отново да спорим за това, мамо. Ще отида в колеж, независимо дали го одобряваш, или не.

— Не става въпрос за одобрение. Просто си мисля, че не е необходимо.

— Трябва, ако искам да направя кариера:

— Ще загубиш маса време и пари, а после ще се разколебаеш да създаваш семейство.

— Сега жените могат да правят и двете неща.

Велта пресече стаята, хвана брадичката на Джейд между пръстите си и наклони главата й назад, като откри леко зачервеното петно на шията. Не скри презрението към дъщеря си.

— Каква възможност ще имаш да се омъжиш за някой почтен човек, ако забременееш от онова момче?

— Гари няма да ми направи нищо. Той е най-почтеният, когото познавам. Мамо, ще се омъжа за Гари!

— Джейд, момчетата придумват момичетата да правят неприлични работи, като им казват, че ги обичат. Ако го правиш с това момче, никой свестен няма да те иска.

Джейд приседна на ръба на леглото и погледна майка си, тъжно клатейки глава.

— Не съм го правила с никой, мамо. Ако стане, ще бъде с Гари, защото се обичаме.

Велта й се тросна.

— Твърде си млада да знаеш какво е любов.

Очите на Джейд потъмняха, знак за надигащ се гняв.

— Нямаше да кажеш всичко това, ако бях влюбена в Нийл Пачет. Щеше да ме подтикваш да го хвана както мога… дори ако трябваше да спя с него.

— Поне щеше да си някоя в този град, ако се омъжеше за него…

— Аз и сега съм някоя.

— Ти си просто като баща си — летиш в облаците. Идеалистка — стисна юмруци Велта.

— Няма нищо лошо да преследваш цели.

— Цели — присмя се Велта. — Смешно е да споменаваме тази дума в разговор за баща ти. Никога не е имал дори едничка цел в живота си. През всичките години на брака ни не направи едно смислено нещо.

— Обичаше ме — отвърна Джейд. — Или това за теб е безсмислено.

Велта се обърна и се запъти гордо към вратата. Преди да излезе, каза:

— Когато бях на твоите години, се омъжих за героя на града. Сега за теб това е твоят Гари. Изглежда добре, атлет, отговорник на класа, всичко, което едно момиче може да иска. — Велта се подсмихна. — Запомни го от мен, Джейд, героите са временни. Избеляват като евтини пердета. Единствено от значение са парите. Все тая колко награди ще спечели онова момче, след време ще бъде само първородният син на Отис Паркър. Аз искам нещо по-добро за теб.

— Не, мамо — тихо отговори Джейд. — Ти искаш нещо по-добро за себе си.

Велта излезе и затръшна вратата.

 

Джейд седеше на високо столче и отхапваше от маслена бисквита. Токовете на обувките й бяха опрени в хромовия ринг, опасващ краката на стола. В полата й лежеше отворен учебник по химия.

След училище и половин ден от съботите работеше в смесения магазин на братята Джоунс. През седмицата започваше в четири и продължаваше, докато Велта минеше да я вземе на път от фабриката за вкъщи, обикновено около шест часа.

Смяната не беше дълга, но даваше възможност на Пит, последния жив от тримата братя, да посещава болната си съпруга в една частна болница, а на Джейд — да припечелва малко джобни пари.

Магазинът западаше. Дъските по пода като че ли бяха покрити с восък, резултат от лимоновото масло по парцала, използвано десетилетия наред. В най-студените зимни следобеди старците се събираха около голямата печка в задната стая и бистреха политиката, докато дъвчеха тютюн и играеха на домино.

От куки по тавана висяха вили и търмъци. Клиентът тук можеше както да си екипира коня, така и да си купи всичко за новороденото. Можеше да вземе тесте карти, чифт зарове, дори и Библия. Разнообразието от стоки и купувачи правеше работата интересна.

Джейд се опита да се концентрира върху урока, но съзнанието й отскачаше от химията към личните проблеми, главно с майка й, която отказваше да приеме сериозно любовта й с Гари. Изгаряше я и желание да вземе от живота повече от обичайното — съпруг, деца и дом.

За Джейд бе важно да имаш семейство. Но искаше и друго. Повечето момичета от класа вече се бяха примирили с бъдещата си работа при Иван Пачет. Докато един ден се омъжеха и започнеха да раждат деца, които пък по-късно пак щяха да работят за Нийл. С Гари имаха един общ стремеж — да излязат от този ужасен, затворен кръг.

Нарочно или не, Рон Спери бе вдъхнал на дъщеря си липсващия му кураж, бе подклаждал в нея желание да направи своя живот по-добър от този на родителите си. Поне за това бяха единодушни с майка си. Основните различия идваха от целите и средствата за реализирането им. Джейд се опасяваше, че никога нямаше да се изгладят, особено по отношение на Гари.

Той също бе повод за тревога в мрачния следобед. Никой още нямаше новини от съвета за стипендиите, където кандидатстваха и двамата. Това, засилващата се сексуална обърканост и ругатните на Нийл в училище за случката в Деъри Барн ги правеше раздразнителни и сприхави един към друг.

Нуждаеха се от промяна. Ако времето беше топло през идните почивни дни, можеше да излязат на пикник по брега или да се поразходят по-надалеко с колата. Щяха да се поуспокоят и да огледат нещата в перспектива.

Все още обмисляше всичко, когато звънчето над входа издрънча. Джейд вдигна глава и видя Дона Ди да влиза през вратата. Бузите й бяха зачервени, дишаше запъхтяно, едва поемаше дъх.

Джейд скочи и учебникът тупна на пода.

— Какво става?

Дона Ди повя с ръце пред лицето си и пое дълбоко въздух.

— Идвам от училище. Господин Патерсън ме помоли да остана и попълня вместо него някои книжа.

— Е и?

— Получи се! Твоята стипендия!

Усети сърцето си в гърлото. Не смееше да повярва на ушите си и попита:

— Получи ли се? Стипендията?

Дона Ди кимна бързо с глава.

— За Държавния в Южна Каролина.

— Как разбра? Сигурна ли си?

— Видях писмото на бюрото на господин Патерсън. Изглеждаше много официално, знаеш ли, със златни печати, заврънтулки и тем подобни. Видях отгоре името ти и без да искам, нарочно, го бутнах на пода, докато се пресягах за една папка, която трябваше да…

— Дона Ди!

— Добре де, както и да е. Прочетох писмото. Деканът или който и да е поздравяваше шефа, че са обучили двама толкова добри ученици в гимназията на Палмето.

Очите на Джейд се разшириха.

— Двама?

Дона Ди разпери ръце и изквича:

— Гари също получава стипендия!

Двете пискаха и подскачаха, хванати за ръце, докато бурканчета с желиран боб по полиците не задрънчаха.

— О, Господи! О, не мога да повярвам! Колко? Пише ли колко е?

— Написано е „пълни образователни стипендии“. Това не значи ли всичко?

— Не знам. Надявам се. О, толкова съм благодарна, каквато и да е! — каза задъхано Джейд. — Трябва да кажа на Гари. Беше ли още в училище? Видя ли го на игрището?

Отборът по лека атлетика се подготвяше за сезона и оставаха всеки ден след занятията.

— Не. Казах на господин Патерсън, че не съм добре и си тръгнах. Изтичах до стадиона и го потърсих там. Щях да го взема и да дойдем заедно да ти кажем.

— Може да е бил в съблекалнята.

Дона Ди поклати глава.

— Питах. Марви Хибс видял Гари да си тръгва.

Джейд погледна часовника с махало. Имаше и други на стената, с кукувици, всички готови да ударят пет и половина.

— Господин Джоунс се връща понякога преди шест. Сигурна съм, че днес ще ме пусне няколко минути по-рано.

— Защо?

— Да отида да съобщя на Гари.

— Защо не му се обадиш по телефона?

— Искам да му го кажа лично. Ще ме закараш ли до тях? Моля те, Дона Ди!

— Сигурно вече знае. Може би деканът е изпратил писма и до вас. Вероятно твоето те чака вкъщи.

— Сигурно. Но семейство Паркър са към отдалечен пощенски клон. Понякога получават пощата с цял ден закъснение. А трябва и да го видя. Днес! Сега! Дона Ди, моля те!

— Добре. Ами майка ти? Какво ще стане, когато се появи да те подбере?

— Господин Джоунс ще й каже къде съм.

— Ще й призлее, ако говориш първо с Гари, а не с нея.

— Ами да й призлява. Той трябва да научи първи. Възрастният господин Джоунс не знаеше какво да стори, когато няколко минути по-късно се върна в магазина си и Джейд Спери се засили към него с разтворени обятия. Прегърна го силно и целуна сбръчканата му буза.

— Господин Джоунс, случи се нещо много важно. Знам, че е още рано, но бихте ли ме пуснали сега? Ще наваксам друга вечер. Моля ви! — Говореше бързо и застъпваше думите.

— Е, като гледам колко си нетърпелива, защо не.

— Благодаря ви! Благодаря!

Отново го целуна и се шмугна в задната стая да си вземе палтото, учебниците и чантата. Беше много развълнувана, за да й е студено, затова стисна палтото пред гърдите си, грабна учебника по химия от пода и се втурна към предната част на магазина. Дона Ди бе мигновено запленена от нов вид сенки за очи. Джейд я повлече към вратата.

— До утре, господин Джоунс. Моля ви, кажете на майка, когато се отбие, че съм заминала с Дона Ди и ще се прибера след около час. И че имам чудесна новина.

— Ще й кажа.

— Благодаря ви още веднъж. Довиждане!

— Момичета, внимавайте!

Двете излязоха, бутайки се, и се затичаха по тротоара към колата на Дона Ди. Джейд метна нещата си на задната седалка и се качи, докато приятелката й се настаняваше зад волана.

Преминаха няколко светофара в града и след минути препускаха по двупосочната магистрала. Беше мрачна и мъглива вечер, но те бяха спуснали прозорците и радиото гърмеше.

Колкото се отдалечаваха от очертанията на града, толкова по-неприятен ставаше пейзажът. Профучаваха край доста порутени жилища, които трудно можеха да се нарекат къщи с паянтовите покриви и веранди. Имаше хартии по прозорците, а капаците зееха и плачеха за ремонт. Стари автомобили и неизползваеми селскостопански машини ръждясваха в предните дворове, приютили ята от мършави пернати. Бе едно и също няколко мили, чак до брега. Нататък Атлантическият океан беше нашарен от малки островчета.

Тези отдалечени общини като че ли не бяха в двадесети век. Бедността се ширеше навсякъде. Често липсваше канализация. Между островчетата и брега имаше блатни площи с развъждащи болести насекоми, допълнително затруднение за и без това изолираното южняшко общество. Тук можеха да се открият болести, причинени от недохранване и лоша хигиена, отдавна забравени в повечето западни страни.

Джейд си помисли, че икономическото състояние в тази част на щата е плачевно. Нищо чудно, че Гари често се обезверяваше за бъдещо социално-икономическо равенство. Семейство Паркър бяха бедни, но живееха като крале в сравнение с останалите.

Индустрията, процъфтяваща в Пийдмонт, северозападна Южна Каролина, се бореше за земя в ниската равнинна част. Туризмът бе основният поминък край брега и много често поддръжниците на почивните комплекси се съпротивляваха срещу промишлеността, тъй като замърсителите можеха да развалят игрищата за богатите. Междувременно фермери като Отис Паркър се опитваха да свържат двата края от изхабената и измита от наводнения земя, докато босове като Иван Пачет доволстваха, изсмуквайки всичките им сили.

Нещата трябваше да се променят. Сигурно тя и Гари щяха да са предвестници, първото поколение на новия Юг, пионери на…

— О, по дяволите!

Ругатнята изтръгна Джейд от благородните и мечти.

— Какво стана?

— Свършихме бензина!

— Какво? — погледна таблото с недоверие.

— Да не би да пелтеча? Няма бензин.

Дона Ди пусна колата по инерция към тясното отклонение на пътя и я спря. Джейд попита скептично приятелката си:

— Как е възможно да свършиш бензина?

— В цялата дандания забравих да проверя, преди да излезем от града.

— И какво ще правим сега?

— Ще чакаме някой да мине.

— О-о, чудесно! — Джейд се отпусна на облегалката и пощипна с два пръста върха на носа си.

След малко Дона Ди добави:

— Виж, сгреших, окей? Всеки по света има право от време на време да прави гафове, естествено не и ти. Знам, че бързаш да видиш Гари, и те разбирам. Съжалявам.

Извинението й накара Джейд да се почувства засрамена. Ако не беше Дона Ди, тя нямаше още дори да знае за стипендията.

— Не, аз съжалявам. — Побутна я по ръката, тя се обърна и я погледна. Джейд се усмихна извинително.

— Не исках да звуча укорително.

На устните на Дона Ди се прокрадна усмивчица и зъбите й блеснаха.

— Всичко е наред.

Засмяха се и двете.

— Добре се наредихме! — възкликна Дона Ди. Надвеси главата си през прозореца и завика театрално: — Помощ, помощ! Две красиви девици са в беда!

— Идиотче, пъхни си главата вътре или ще си измокриш косата.

Дона Ди изгаси фаровете, за да не изхабява акумулатора, и зачака първата кола. Слънцето беше залязло, преди да напуснат града. По пътя бе вече тъмно. Петнадесет минути не мина нищо и Джейд започна да се тревожи.

— Не е много студено и спря да ръми. Да вземем да се върнем пеш до града, а?

Дона Ди я изгледа, като че ли не бе с всичкия си.

— Няколко мили са.

— Или да отидем до най-близката къща и да телефонираме.

Дона Ди погледна боязливо през рамо.

— Искаш да се доберем до една от тези негърски колиби? Ъ-ъ, няма да я бъде. Може никога да не ни видят отново.

— Като са черни, не значи, че са опасни. Не е по-рисковано от стопа, дето не знаеш кой ще ти спре.

— Не опитвам!

Продължаваха да спорят, докато Дона Ди посочи към пътя.

— Фарове! — Отвори вратата, застана на средата на шосето, махаше с ръце и викаше: — Ууу, е-е! Хей! Спри!

Шофьорът на спортната кола нарочно форсира. Дона Ди се разкрачи над осовата линия, да се закрепи. Колата спря на сантиметри от нея.

— Нийл Пачет, ти, кучи сине! — изкрещя тя. — Можеше да ме убиеш.

Нийл освободи спирачката и колата се плъзна напред, докато бронята опря в мършавите й пищяли. Тя направи няколко крачки назад, без да спре да ругае. Вътре Хъч и Ламър се заливаха от смях.

Нийл забеляза Джейд през отворения прозорец на колата на Дона Ди.

— Какво са намислили двете дами?

— Отивахме към къщата на Гари, но свършихме бензина — обясни Дона Ди. — Вие имате ли?

Хъч избълва високо като оръдеен изстрел:

— Нямаме вече.

Дона Ди му хвърли унищожителен поглед.

— Не можете ли тогава да ни закарате до града и да ни оставите на бензиностанцията? Ще се обадя на татко оттам да ни върне обратно.

Хъч отвори вратата, излезе от ниската кола и си протегна дългото тяло.

— Кажи „много ви молим“ — изсмя се той. Ламър, седнал отзад както винаги, се наведе напред.

— Знаете, че не возим безплатно.

— Много сте духовити — каза саркастично Дона Ди.

— Ще се пръсна.

Джейд наблюдаваше с ужас как Нийл излезе, заобиколи предницата на колата на Дона Ди и без да обръща внимание на калта встрани от пътя, отиде до вратата й. Отвори я.

— Излез.

— Миришеш на кръчма — отбеляза тя, като изскочи навън.

— Обърнахме по няколко бири след училище. После ходихме за риба.

— Хванахте ли нещо?

— Не, до този момент.

Думите му не харесаха на Джейд, но тя предпочете да ги преглътне. Внимаваше да не го докосне, заобиколи го и тръгна към другите. От оная вечер в Деъри Барн Нийл я провокираше повече от обикновено, често й се обаждаше вкъщи и нарочно препречваше пътя й по коридорите в училище. Отбягваше го, доколкото можеше. Настръхваше от неприязън и след неделята преди няколко седмици не се опитваше вече да прикрива усещането си.

Нийл Пачет бе роден с привилегии, които не само приемаше като естествена даденост, но и пропиляваше възможностите си. Джейд не можеше да търпи това прахосничество особено когато се налагаше съвестно момче като Гари да се бори за всяко нещо. Нийл беше мързелив и буен в училище. Учителите не смееха да му пишат двойки и да го наказват (повечето имаха съпруги или роднини на работа при Иван) и той си го знаеше.

Джейд смяташе, че лошото поведение на Нийл не се дължеше само на обикновената младежка склонност към вдигане на шум. Някои от лудориите му минаваха границата на пакостите и граничеха с жестокост. Усещаше се злост и подлост във всичко, което казваше и вършеше. За Джейд той бе по-опасен, отколкото повечето хора допускаха. Част от погнусата й идваше от инстинктивния страх от него.

— Как ще се натъпчем всички? — попита Дона Ди, като оглеждаше подозрително вътрешността на спортната кола през предното стъкло.

— Всичко съм пресметнал — отвърна Нийл. — Бутна напред шофьорската седалка. — Качи се отзад при Ламър — обърна се той към Джейд.

Отзад нямаше места, а просто пространство под наклоненото задно стъкло. Джейд се поколеба.

— Може би е по-добре да остана в колата на Дона Ди.

— Тук, сама? — извика тя.

— Не е за дълго. Най-много за тридесетина минути. Нямам нищо против да остана, наистина.

— Влизай!

— Нийл е прав, Джейд — подкрепи го Дона Ди. — Не може да останеш сама в тъмното. Влез отзад при Ламър. Аз ще седна в скута на Хъч. — Изглеждаше щастлива от подреждането.

Джейд не споделяше ентусиазма на приятелката си. Определено се чувстваше притеснена, но после реши, че се държи глупаво. Нийл шофираше много бързо, но сигурно щеше да е по-безопасно да бъде с групата, отколкото сама на пустата магистрала в тази дъждовна вечер.

Прехвърли се над седалката и се промъкна в тясното място до Ламър, който се опита да се посвие.

— Здрасти, Джейд.

— Здрасти — усмихна му се тя. Той винаги изглеждаше така смирен и готов да угоди, че тя го съжаляваше. Не можеше да си обясни защо се движи с Нийл.

Нийл се настани зад кормилото и затвори вратата.

— Хъч, качвай се. Хъч го послуша.

Дона Ди се приближи до колата. Преди да успее да влезе, Нийл каза на Хъч:

— Затвори вратата.

Хъч се подчини и го погледна изненадано.

— А Дона Ди?

Нийл запали двигателя.

— Тя остава.

Дона Ди сграби дръжката на вратата, но Нийл се протегна пред Хъч и натисна бутона за заключване.

— Пусни ме, мижитурко! — Дона Ди блъскаше по прозореца.

Хъч се обади предпазливо:

— Нийл, не трябва да я оставяме.

— Млъквай!

— Пусни я! — Джейд се мушна между двете ниски седалки, наведе се над краката на Хъч и хвана дръжката на вратата. — Отвори, Дона Ди! Бързо! — Вдигна бутона, но преди приятелката й да успее да отвори, Нийл освободи съединителя и колата потегли.

— Ако тя не дойде, ще сляза и аз! — развика се Джейд. Сега по-скоро искаше това, а не Дона Ди да се качи.

Отново се протегна към ключалката.

— Дръж й ръцете, Хъч. — Въпреки че правеше опасен обратен завой по хлъзгавата и омаслена магистрала, Нийл не повиши глас. Леденото му спокойствие ужаси Джейд.

— Не! — Започна да се съпротивлява на опитите на Хъч да я усмири. Махаше с ръце, пляскаше го, опитваше се да се провре между седалките и да стигне до дръжката. Лакътят й перна Нийл по ухото.

— Господи! Не можеш ли да я държиш, Ламър? За Бога, трябва да карам.

Ламър я притисна през талията. Джейд изкрещя и ритна с ток по задното стъкло. Хвърли се към скоростния лост, но Нийл я перна ловко по китката и ръката й се вцепени. Джейд видя Дона Ди, осветена от фаровете. Стоеше на шосето безпомощна.

— Дона Ди, помогни ми!

Хъч хвана и задържа китките й. Ръцете на Ламър бяха все още сключени около кръста на момичето. Колата се понесе в тъмнината.

— Пуснете ме да сляза!

— Какво ще правим, Нийл? — попита Хъч.

— Само ще се позабавляваме малко — и превключи на пета.

— Не е забавно, простак такъв! — извика Джейд. — Върнете ме при Дона Ди. Не бива да я оставяте там съвсем сама. Ще умре от страх.

— Ужасно тъмно е, Нийл — едва-едва се обади Ламър.

— Искаш ли да слезеш?

— Не, но…

— Тогава млъкни.

Приятелите на Нийл покорно замълчаха. Джейд се опита да възвърне самообладанието си и да се успокои. Тези момчета все пак не бяха непознати, знаеше ги, откакто се помнеше. Ламър и Хъч бяха глуповати, но по принцип приемливи. Нийл обаче можеше да бъде жесток.

— Нийл, не се движим към града — намеси се Хъч. — Къде я караш?

— Отиваше да види Гари, нали?

— Значи сме на път към дома му? — попита колебливо Ламър.

— Хъч, ако обичаш, пусни ме — помоли се спокойно Джейд. — Болят ме китките.

— Съжалявам. — Пусна я. Ламър също.

— Просто ще те закараме при Гари, Джейд — каза той и се засмя. — Приятелят ти може да те върне при Дона Ди. Татенцето му сигурно има бензин в трактора си.

Тя погледна Ламър, но не отвърна на леката му усмивка. Настана тишина. Ако това бе обикновено пътуване, щяха да се бутат, да пускат шегички, да обсъждат утрешното контролно по химия. Напрегнатата тишина караше Джейд да се чувства още по-обезпокоена. Щом двете най-добри другарчета на Нийл бяха неспокойни, имаше основание да се страхува.

— Наближаваме завоя — каза Хъч. Нийл не намали. — Около петдесет ярда нагоре, вдясно.

Колата прелетя покрай тесния селски път, който водеше към фермата на Паркър.

— Какво правиш? — обърна се Джейд към красивия профил на Нийл. — Пусни ме! Ще вървя от разклона.

— Нийл, по дяволите, какво става? — попита Хъч.

— Искам първо да спра.

Сърцето на Джейд затупка силно от страх. Само преди час бе празнувала хубавата новина за стипендията си, а сега дланите й бяха студени и влажни от лошо предчувствие.

Нийл зави вляво, на съседното платно, което всъщност не беше шосе. Сред прекършените високи стъбла на бурени минаваха две успоредни линии, неасфалтирани и грапави. Фаровете присветваха нагоре-надолу като светлините на шамандура в бурно море.

— Да не би да се връщаме при канала? — попита Ламър.

— Да.

— Защо?

— Забравих нещо.

Хъч погледна подозрително приятеля си, но нищо не каза. Приближаваха към водата и пръстта под колелата ставаше мочурлива. Нийл спря колата. Изключи двигателя, но остави фаровете запалени.

— Слизайте всички! — Отвори вратата и нагази в калта.

Хъч се поколеба, преди да го последва. Джейд го чу да пита:

— Какво ще правим тук, Нийл? Какво си забравил?

Ламър я сръга.

— По-добре слез. Когато Нийл си науми нещо, най-добре е да го слушаш. Иначе побеснява.

— Може да си беснее колкото иска. Не ми пука.

Нийл заобиколи, отключи задния, капак и го вдигна.

— Казах да слезете.

— По дяволите!

— Ламър, помогни ми.

Нийл я сграби за ръката. Тя не очакваше и извика от болка, когато я дръпна напред. Ламър я побутна отзад. Ако не беше стъпила с единия крак, щеше да падне по лице в калта.

Изправи се и погледна Нийл, издърпвайки ръката си.

— Не ме докосвай или…

— Или какво? Гаджето ти ще ме набие отново с два сладоледа? — Гласът му бе ироничен. Обърна й гръб и отиде до една хладилна чанта, полускрита в изсъхналата трева.

— Искаш ли бира?

— Не.

— Хъч? Ламър?

Отвори чантата, извади три бири, без да чака отговор от приятелите си, и им подхвърли по една кутия. Изгърмя с капачката на своята и отпи продължително. Като огледални образи Хъч и Ламър направиха същото.

Джейд се опря в задната броня, без да им обръща внимание и потриваше ръце от влажния хлад. Не беше се сетила да вземе палтото и книгите си от колата на Дона Ди.

Бе изключително тъмна нощ. Ниските, натежали облаци скриваха луната. Можеше да чуе бавното поклащане на водата, но не и да види нещо извън очертаното от фаровете светло петно. Вятърът беше лек, но пронизваше до костите.

Нийл си изпи бирата. Смачка в юмрук кутията и я метна към храсталаците по брега на тесния канал. По земята имаше и други пръснати боклуци.

— Сега можем ли да тръгваме? — Джейд се опита да бъде твърда, въпреки че трепереше.

Нийл тръгна към нея.

— Не още.

— Защо?

— Защото преди да тръгнем — провлече той, — ще те чукаме и тримата.