Сандра Браун
С дъх на скандал (26)

25.

— Копеле мръсно! — Грейъм ритна спуканата гума на колелото си. — По дяволите, скапан лайнар такъв!

Той се наслаждаваше да изброява всички чути от строителните работници думи, употребявани понякога от Дилън, когато не знаеше, че момчето е наблизо. Само да не го чуеше майка му — щеше да му мели сол на главата най-малко седмица. Но нямаше никой наоколо и той изреди още една серия вулгарни изрази.

Най-после бе получил разрешение от Джейд да отива до строежа с колелото си. Трябваше да й телефонира, преди да тръгва и да не се отбива или спира по пътя. Беше пропътувал маршрута няколко пъти, после времето се развали. Валя цяла седмица. Докато се проясни, някакъв стомашен вирус го свали и повръща цял ден. На следващия ден лежа неподвижен и отпуснат.

Няколко дни след това майка му намали всяко физическо усилие.

— Ако има летен грип, може да те повтори.

— Но, мамо, сега се чувствам отлично.

Не беше в състояние да й въздейства. И така, след две седмици прекъсване, сега получи първото си разрешение да посети обекта, а гумата му взе, че се спука.

Грейъм я погледна с неприязън. Ако продължи да кара, щеше да я съсипе. Ако се върнеше обратно, това означаваше да не отиде днес на строежа. Можеше да тика колелото дотам, но щеше да му отнеме доста време и майка му ще вдигне врява.

Каквото и да направеше, все лошо.

Една кола профуча край него, вдигайки облаци прах. Въпреки дъждовете напоследък, през последните дни бе толкова горещо, че земята отново изсъхна. Грейъм избърса прахоляка по лицето си и показа на шофьора среден пръст.

Стоповете на колата веднага светнаха.

— О, Господи! — прошепна уплашено той. За негов ужас колата започна да се движи назад. — О, майната му! — Облиза пресъхналите си устни и изтри запотените си длани в късите панталони.

Бонбоненочервеното Ел Дорадо спря до него. Тъмното стъкло на прозореца се смъкна автоматично.

— Здравей, младежо.

Грейъм преглътна нервно.

— Здравейте.

— Ако не се лъжа, показахте ми пръст.

Коленете му се разтрепериха — лошо му се пишеше.

— Да, сър.

— Как така?

— Аз, ами, почти се задуших от праха, който вдигнахте. — Не желаейки да се представя като пълен мърморко, добави: — Мисля, че карахте с превишена скорост.

Шофьорът се засмя.

— Прав си, момче, винаги бързам. Трябва да посетя много места и хора. — Кимна към колелото. — Май си закъсал.

— Спуках гума.

— Накъде си се запътил?

— Към строежа на завода ТексТил.

— Хм. — Мъжът смъкна слънчевите си очила и го погледна над рамките. — Аз отивам в обратната посока, но мисля, че мога да те закарам до там.

— О, не! Благодаря. Аз ще…

— Колелото ти ще се хване в багажника.

— Благодаря ви все пак, господине, но не смятам…

— Ти си синът на Джейд, нали?

Грейъм моментално се дръпна.

— Да, господине. Откъде знаете?

— Как се казваш?

— Грейъм.

— Правилно, Грейъм. Ние с майка ти се познаваме от училище. Може да ме е споменавала — Нийл Пачет.

Името му се стори познато. Беше сигурен, че майка му е говорила за някакви хора Пачетови.

— Тя познава ли и баща ви?

— Точно така — отговори Нийл с широка усмивка. — Той се казва Иван. Знаеш ли, че товарен влак му отряза краката като с брадва?

Типично за момчетата на неговата възраст Грейъм също беше впечатлен от жестокостта.

— Брей! Не се шегувате, нали?

— Вярно е. Точно над коленете. Истинска касапница. — Той натисна бутон под жабката и капакът на багажника се отвори. — Сложи колелото вътре и се качвай! Ще ми бъде приятно да те закарам.

На Грейъм му бе забранено да го возят непознати, но той знаеше вече кой е този мъж, а и майка му го познаваше. Ако не се качеше, щеше да виси на пътя и да се чуди какво да прави. Като си помислеше, това бе най-добрият вариант.

Изтика колелото си и го пъхна в багажника. Наложи се да пренареди рибарските такъми и две ловджийски пушки. След като всичко беше наред, затвори капака.

Луксозните кожени седалки го подсетиха за мръсните му кецове. Потните му боси крака залепнаха към кожата. След горещината навън, тук той се почувства добре.

— Готов ли си?

— Да, господине.

— Стига с това „господине“ и „вие“, окей? Наричай ме просто Нийл.

— Благодаря.

Нийл го попита харесва ли Палмето. Грейъм отговаряше учтиво на въпросите му. Бяха минали почти два километра, преди да забележи притеснено:

— Господин Пачет, трябва да обърнем. Обектът е в другата посока.

— Разбира се. Знам, но реших да оправим първо гумата. Познавам тук един механик, който ще я залепи безплатно. Докато го чакаме, ще пийнем нещо студено. Не звучи ли примамливо?

— Наистина.

Една напитка би му се отразила добре. Изгаряше от жажда. Може би щеше да закъснее за майка си с няколко минути, но се успокои, че оправянето на гумата нямаше да трае по-дълго от преминаването на останалия път с колелото. Щом си тръгнеха от сервиза, щеше да помоли господин Пачет да побързат. Разкошният кадилак ще ги закара за нула време, много по-светкавично, отколкото, ако трябва да върти педалите.

— Ще се обадя от сервиза на мама и ще я предупредя, че ще закъснея — внезапно му хрумна на Грейъм.

— Ако смяташ, че е необходимо — погледна го Нийл. — Тя продължава ли да ходи до мястото на Паркър?

— Не знам.

— О, виждал съм я там и си помислих, че ти е споменавала.

— Знам, че ще купува някакъв парцел за нейната фирма — каза услужливо Грейъм.

— Тя е много предприемчива, нали?

Грейъм прие думите му като комплимент и се усмихна щастливо.

— Вярно е.

Когато стигнаха работилницата, мъж в работен омаслен комбинезон ги посрещна и поздрави. Усмихна се на господин Пачет, откривайки пожълтелите си от тютюн зъби. Покани ги в канцеларията да си починат, докато той поправи гумата.

Грейъм последва Нийл в разхвърляното помещение. Вътре беше малко по-хладно и вонеше на препълнени пепелници, грес и машинно масло. Щеше да му бъде неприятно, ако не беше се заплеснал по лъскавото голо момиче на стенния календар. Не бе предполагал, че зърната на женските гърди могат да са толкова големи и червени, а интимните косми — буйни и тъмни.

— Има телефон, ако искаш да се обадиш на майка си.

Грейъм не вършеше в действителност нищо лошо, но се почувства неудобно да разговаря с нея точно в този момент. Не му се искаше Нийл Пачет, за когото мислеше, че е страхотен, да го смята за пъзльо.

— Няма да звъня. Всичко е супер.

Нийл целуна върховете на пръстите си и потупа отзад момичето от календара.

— Страхотна е, нали? Когато бях на твоите години, идвах тук да оглеждам календарите. По-късно си купувах и „гумите“ оттук. По-бързо е от аптеките. Има автомат хей там, в тоалетните, ако имаш спешна нужда.

Безмълвен, Грейъм откъсна поглед от календара и зяпна Нийл.

— Знаеш за какви гуми говоря, нали, момчето ми?

Грейъм кимна глуповато, прочисти гърлото си, премига и каза:

— По дяволите, да, знам.

— Предполагам. Между другото, на колко си години?

Беше му приятно, че господин Пачет разговаряше с него като мъж с мъж. Обяви гордо:

— Ще навърша петнадесет.

— И кога?

— На двадесет и седми ноември.

Нийл го изгледа за момент, после се усмихна широко.

— Около деня на Благодарността.

— Пада се точно в Деня на всеки седем години.

— Представи си само. Е, какво ще пиеш? — Отвори хладилна машина за напитки, каквато Грейъм не беше виждал по-рано. Представляваше шкаф със студен въздух, а бутилките бяха наредени в метална решетка.

Нийл удари чекмеджето на касата и то се отвори. Загреба пълна шепа с монети. Грейъм погледна парите, а после нервно през прозореца.

— Няма ли да се сърди?

— Баща ми му е правил твърде много услуги. Не се тревожи. Какво ще пиеш?

Момчето потърси нещо познато из редовете с бутилки.

— Има ли „Доктор Пепър“?

— „Доктор Пепър“? Като че ли не. Има Грейп, Портокал, Голямо Червено и „Шоколадов войник“.

— „Шоколадов войник“? Какво е това?

— Да не искаш да кажеш, че вече си на четиринадесет години и още не си опитвал „Шоколадов войник“?

Скептичността на Нийл го накара да се почувства недодялан, но се защити:

— Ние в Ню Йорк пиехме яйчни кремове. Купувахме ги от улични автомати.

Нийл пусна две монети в процепа на машината.

— Яйчни кремове? Бас ловя, че е типично питие само за янките.

„Шоколадовият войник“ беше вкусен. Господин Пачет му предложи още един, но той отказа. Тревожеше се за часа.

— Колко ли време ще чакаме още за гумата?

— Изглежда, че привършва. — Нийл отвори вратата и излязоха от канцеларията.

Грейъм се успокои, че скоро ще тръгнат.

— Трябваше вече да съм там… Ако закъснея, мама ще се побърка.

— Добре де — каза бавно Нийл. — Знаеш ги какви са жените. Правят скандали за най-дребното нещо.

И тупна приятелски Грейъм по рамото.

 

— Спри да ми даваш същите банални извинения като на останалите ти клиенти — усмихна се Джейд в телефонната слушалка. — Кога ще можеш да ми покажеш нещо готово?

— Би трябвало да знаеш какво е да притискаш един художник — отговори Ханк Арнет. — Принудата задушава творчеството.

— Кога? Не искам да предлагам нищо на приятеля ти Джордж, преди да се аргументирам с твоите рисунки и чертежи.

Джейд продължаваше да мечтае как ще купи плантаторската къща за Джи Ес Ес. Изгуби часове наред да води междуградски разговори по телефона с Ханк. Идеята му хареса от самото начало, но каза, че не може да се ангажира, докато не види снимки на обекта. Джейд бе уредила с посредника да влезе в къщата. Полароидните фотографии бяха вече при Ханк. Той сподели, че му се въртят няколко идеи. Тя бе нетърпелива да ги види реализирани.

— С цялата ми скромност, някои от акварелите ми ще получат допълнителна премия — призна той. — Както знаеш, Джордж е луд по картините ми.

— Тогава се запретвай и ги почвай.

— Дай ми още две седмици.

— Десет дена!

— По-заядлива си и от Дриъдри — оплака се той.

— Жена ти е истински ангел. А как са двете ми кръщелнички?

Дилън влезе в канцеларията й точно като оставяше слушалката.

— Изглеждаш радостна.

— Говорих с Ханк.

— Той винаги ли е поводът така да се усмихваш? — попита кисело Дилън.

— Понякога.

Дилън се засмя саркастично. След проливните дъждове, които превърнаха строителната площадка в опасно блато, той беше винаги в лошо настроение. Най-после бе отстъпил и спрял изкопната дейност, докато времето не се оправи и земята не изсъхне.

Закъснението бе довело до разбираеми промени в работното разписание. Само той не можеше да приеме факта и сега назорваше себе си и всички останали до краен предел, за да компенсират изгубеното време. Усмихваше се още по-рядко отпреди. Особено днес беше много опърничав.

Имаше потно петно на гърдите си. Ботушите и джинсите му бяха прашни. Бе оставил каската си вън, но не и слънчевите очила. Въртеше ги за рамката. Това движение не показваше леност или спокойствие, а по-скоро насъбрало се безсилие. Устните бяха здраво стиснати под мустаците.

Не беше я докосвал от деня в плантаторската къща. Разговорите им бяха стриктно служебни. Независимо какво бе казал той, преди да се разделят тогава, Джейд продължаваше да мисли главно за фирмата. Ако някога се бе съмнявала в решението му, изразено в думите „Няма как“, трябваше да го погледне сега в очите.

— Да не би да ме търсиш по някакъв въпрос, Дилън?

— Да. Вечеря…

— Моля?

— Вечеря. Хайде да вечеряме!

— Чудесно! Ще се обадя на Кети. Сигурна съм, че няма да има нищо против.

— Не говоря за такава вечеря. — Той приближи бюрото й. — Да вечеряме заедно, само ти и аз.

— Имаш предвид нещо като среща?

— Именно, среща.

— Кога?

— Сега.

— Защо?

— Защо не?

Изгледаха се многозначително.

Джейд вдигна ръка към шията си и започна да си играе с брошката на яката си. Той се подпря на юмруци на ръба на бюрото й и се наведе напред.

— Е? — попита сърдито. — Има ли нещо лошо, ако вечеряме заедно? Или не обичаш, когато мъжът черпи?

Тя се обиди от думите му. Гласът й бе определено леден, когато каза:

— Ще проверя и ще попитам Кети коя вечер ще й е най-удобно да остане с Грейъм. После ще… — Млъкна и се изправи. — Дилън, Грейъм тук ли е вече?

— Мисля, че не.

— Не си ли го виждал?

— Днес не. Всъщност, откакто се разболя. Очакваш ли го?

Тя заобиколи бюрото, спусна се към вратата на фургона и я отвори. Лонър дремеше под стъпалата. Вдигна глава и я изгледа апатично. Ако Грейъм беше наоколо, независимо колко е горещо, кучето щеше да е с него, а не да лентяйства на сянка. Тя огледа района, но нямаше следа от момчето и колелото му.

— Колко е часът? — Беше заобиколена с часовници, включително и нейния на ръката й. Въпросът бе условен.

— Минава пет. Защо?

Върна се до бюрото си и вдигна телефона.

— Вече повече от час, откакто Грейъм ми се обади. — Набра номера вкъщи. — Трябваше досега да е тук.

— Може би не е тръгнал веднага.

Тя поклати глава.

— Бързаше да дойде преди работниците да си разотидат… Здравей, Кети. Грейъм там ли е? — Като чу отрицателния отговор, пръстите й стиснаха здраво телефонния кабел. — Да, знам, че се обади, но още го няма.

— Какво каза тя? — попита Дилън след разговора.

— Точно каквото се опасявах. Тръгнал веднага. Кети била там и му махнала за довиждане. Сега ще вземе колата и ще тръгне за насам да провери да не е някъде по пътя.

— Вероятно някой от приятелите му го е задържал.

— Той е съвестен. Знае, че го очаквам. Щеше да е пристигнал… освен ако нещо не му се е случило.

Дилън я хвана за раменете, когато тя отново се втурна към вратата.

— Джейд, той е вече на четиринадесет години! Момчетата на тази възраст лесно се заплесват и губят ориентация за времето. Грейъм може да се грижи за себе си. Не се паникьосвай.

— Страхува се да не му отнема правото да идва тук и не би си губил времето. Станало е нещо!

Тя се освободи от него и излезе. Не знаеше какво да предприеме. Не я свърташе на едно място, искаше да открие Грейъм веднага.

— Къде отиваш?

— Да го търся! — Качи се в черокито.

— Не можеш да караш без посока — упрекна я той. — Ако Грейъм се появи, как да ти съобщим?

— Нека първо да го намерим.

Затваряйки вратата на джипа, тя забеляза Ел Дорадото да се отбива от главния път. Разпозна го веднага и скочи от колата.

Преди Нийл да спре напълно, Джейд хвана дръжката и отвори вратата.

— Грейъм!

Коленете й се подкосиха от радост. Издърпа го от кожената седалка и го прегърна. Лонър тичаше лудешки около тях и лаеше весело, докато Дилън не го укроти.

— Мамо, задушаваш ме — измънка Грейъм притеснен.

Държейки го за раменете, тя го отдалечи малко от себе си и попита:

— Къде беше?

— Спуках гума по пътя. Господин Пачет ме взе, закара ме до сервиза да я залепим и веднага тръгнахме насам.

Тя хвърли убийствен поглед на Нийл, който й се усмихваше над колата си.

— Трябваше да ми телефонираш от сервиза, Грейъм!

— Не се сетих — смотолеви той.

— Къде е колелото ти сега — попита Дилън.

— В багажника. — Нийл отиде отзад и го отвори. Лонър го душеше подозрително.

Дилън го извади и му благодари лаконично.

— Недей да му благодариш! — злобно изсъска Джейд, почти задавяйки се от гняв.

— Мамо, той ме докара!

Искаше й се да разтърси силно Грейъм заради защитата му на Нийл. Въздържа се, стисна ръцете си в юмруци и заби болезнено нокти в дланите си.

— Много добре знаеш, че не трябва да се качваш при непознати, Грейъм.

— Но той не е непознат. Ти го познаваш, той също. Помислих си, че всичко е наред.

— Бъркаш!

— Джейд!

— Дилън, млъкни! Това си е моя работа! Аз ще се оправям.

— Добре, но оплескваш нещата.

Кети прекъсна спора, форсирайки с колата си. Скочи набързо от нея.

— Изкара ни акълите с майка ти, Грейъм Спери! Къде беше?

Джейд каза:

— Ще ти обясни всичко по пътя за вкъщи.

— Вкъщи? — оплака се Грейъм. — Трябва ли да се прибирам веднага?

Джейд го погледна строго и прекъсна всякакви пазарлъци. Дори Кети не посмя да се обади. Прегърна Грейъм през раменете и го поведе към колата.

Щом се отдалечиха, Джейд се обърна към Нийл:

— Трябва да се оплача и да те арестуват.

— Веднъж вече ме заплаши с това, но си скъса нервите. Не помниш ли? Кога най-после ще разбереш, Джейд, че ако се изправиш срещу мен, нямаш шанс да спечелиш?

— Стой настрана от сина ми! Ако му направиш нещо, ще те убия!

— Да му навредя? — попита той сладникаво. — Та той е моя плът и кръв.

— Какви, по дяволите, ги говориш? — пристъпи заплашително Дилън към Нийл. Усещайки промяната в настроението на господаря си, Лонър започна да ръмжи.

Но Нийл не се стресна от никой.

— Аз съм бащата на момчето. Джейд не ви ли е казвала?

— Не е вярно! — изкрещя тя.

— Да се обадя ли в службата на шерифа, или сам да се справя с него? — попита я Дилън.

Нийл й се присмя.

— Да-а, Джейд. Какво избираш? Искаш ли той да остане и да чуе всички жалки подробности от едновремешната ни любовна връзка? Ако той е настоящето ти гадже, сигурен съм, че ще му е интересно.

— Долно копеле! — Дилън бе готов да го удари, но Джейд застана между двамата.

— Не, Дилън! Той нарочно те предизвиква. И по-рано правеше така. Остави ме сама с него!

— Как ли не! — озъби се Дилън и се насочи към Нийл.

— Моля те, недей да ми противоречиш!

Прониза я с поглед, изобщо не можеше да разбере какво става. Запъти се ругаейки към нейната канцелария и затръшна вратата след себе си.

— Накарай това глупаво животно да млъкне — помоли Нийл.

Лонър дебнеше наоколо озъбен. Тя го успокои.

— Какво имаш да ми казваш, Нийл?

Той се пресегна и я помилва по бузата, преди тя да успее да му блъсне ръката, а той се ухили на реакцията й.

— Ти не се страхуваш, че ще направя нещо на момчето. Уплашена си, че ще предявя претенции към него, и то към мене.

Нийл беше стерилен. Пачетови се нуждаеха от династия. В този ужасен, обезпокоителен момент Джейд осъзна колко важно за тях е присъствието на Грейъм. Те щяха да се опитат да го приобщят към себе си. Прикривайки страха си, тя отговори:

— Няма никаква опасност това да стане.

— Няма? Грейъм ме хареса, Джейд. Попитай го!

— Не се съмнявам, че си го очаровал. Момчетата на неговата възраст лесно се примамват от порочното.

Той се изсмя.

— Защо не ни улесниш всички? Само една дума да кажеш и веднага ще ти предложа брак, което трябваше да направя още преди петнадесет години. Можем да бъдем голямо щастливо семейство под покрива на родната ми къща — три поколения мъже Пачетови и новата господарка на дома.

— Стой настрана от сина ми! — изсъска тя монотонно и зловещо. — Предупреждавам те, Нийл!

— Джейд — изгука той, — ти знаеш по-добре от всички, че в Палмето единственото предупреждение, което заслужава внимание, идва от Пачетови.

Пристъпи към нея и я хвана за брадичката.

— Сега аз да те предупредя: не заставай на пътя ми! Ще си взема сина с твое или без твое съгласие. — Усмихна й се многозначително. — Иска ми се да бъде глобална сделка. — После й намигна. — Веднъж ме притежава и не беше лошо, нали?

Тя се отскубна от него и се отдалечи.

— Това е всичко засега — каза Нийл, все още усмихнат. — Закъснявам за среща.

Отпрати й въздушна целувка, качи се в колата си и подкара. Джейд запази смелата си поза, докато той не изчезна от погледа й, след това се отпусна тежко на външната стена на фургона. Дилън се показа на вратата.

Лицето му беше сатанинско мрачно, свирепо и ядосано.

— Е, бях послушен. Бях търпелив. Но дотук с цялата тази мръсотия! Настоявам да науча какво става и защо. Няма да си тръгнеш, докато не ми разкажеш!