Сандра Браун
С дъх на скандал (20)

19.

Побиха я тръпки.

— Как се осмелявате?

Той се пресегна през масата и леко обви китките й с големите си ръце.

— Добре, петстотин. Днес загубих работата си и не мога да се пазаря.

Джейд си дръпна ръцете. Първият й импулс бе да му удари плесница, както няколко часа по-рано бе направила с Матиъс заради сексуалните му намеци, далеч не толкова обиждащи като на Бърк. В сравнение с мъжа срещу нея, дори мазният Матиъс печелеше, съдейки по първите им действия.

Но Джейд имаше вътрешен инстинкт, че Дилън Бърк притежава нещо, невидимо с просто око. Неоформената брада, дългата коса и грубостта бяха защитни средства. Не осъзнаваше как знае това. Просто знаеше. Вместо да си тръгне с укорни слова, тя остана, понеже не искаше да се откаже от него. Защо, чудеше се Джейд. Какво странно стечение на обстоятелствата я заведе на обекта точно когато го арестуваха? Дни наред го наблюдаваше с бинокъла от прозореца на хотела. Сякаш съдбата й го беше посочила.

Продължаваше да я гледа предпазливо, но нахакано. Ако бе на негово място, щеше ли да се чувства объркана? Във всеки случай заводът ТексТил заслужаваше да му даде правото да се съмнява.

Джейд повика сервитьорката.

— Сигурен ли сте, господин Бърк, че не желаете десерт?

Отговори безцеремонно:

— Ябълков сладкиш.

— Два — поръча тя на жената. — И нови кафета. Може веднага да ги сервирате. Няма да се бавим.

След като сервитьорката се отдалечи, Джейд се вгледа в непоколебимите светлокафяви очи на Дилън.

— Желая нещо толкова силно, че дори го вкусвам нощем в съня си. Можете да ми помогнете да го постигна, но няма нищо общо със секса. Знаейки това, интересувате ли се от моето предположение?

Погледът му се задържа на Джейд дори когато се облегна назад, за да сервират сладкиша и кафето. Взе малката виличка и каза:

— Докато си изям десерта, имате достатъчно време да ме заинтригувате.

— Вашите обвинения са верни. Матиъс е използвал лошокачествени материали и е подкупвал държавния инспектор да ги одобрява.

— Кучият му син! — прошепна той. — Знаех си! Виждах неща, които не са за вярване, но при всяка проверка Матиъс получаваше печат за качествен контрол.

— Таксувал е клиентите с цената на стандартните материали и е присвоявал разликата.

— Не ми пука за парите. Проклетата сграда може да се срути, особено при трус. Как го открихте?

— Чрез секретарката. Разприказва се, щом й подхвърлих, че е флиртувал с мен по време на служебния ни обяд.

— О, чудесно! — възкликна Дилън. — Значи сме в един кюп с Матиъс.

— Едва ли, господин Бърк.

— А вие каква сте? Следовател? Да не искате да свидетелствам срещу Матиъс в съда?

— Не. Вече не се интересувам от Матиъс. Направих фотокопия на фактурите му за продажби и други инкриминиращи документи, после му се обадих по телефона. Заплаших го, че ще ги дам на прокурора, ако не оттегли обвиненията си срещу вас.

— Не беше нужно лично да идвате в затвора.

— Напротив.

— Защо?

— Защото ще ви предложа работа, която бе предназначена за Матиъс. Свършихте сладкиша си. Да продължавам ли?

Той не отговори, но бутна настрани празната чинийка и отпи от кафето.

Джейд си позволи да се усмихне и му каза коя фирма представлява. Той беше само чувал за Джи Ес Ес.

— В продължение на тринадесет месеца нашият правен отдел тайно изкупува земя в Палмето, Южна Каролина. Ще строим завод там.

— Какъв завод?

— Текстилен. Освен платове, ще произвеждаме облекло на скромни цени. Икономиката в този район на щата е бедна. Преди около десетина години индустриалното развитие беше спряно заради курортите по крайбрежието.

— Замърсяване на околната среда?

— Точно така. Но след формирането на контролен съвет по екология, проблемът вече не е актуален. Лобистите позагубиха влиянието си. Министерството по благоустрояването чистосърдечно ни подкрепя, защото Джи Ес Ес пази околната среда.

— Бас ловя, че пази и възможността да трупа пари — подхвърли цинично Дилън.

— Да трупа за всички. Част от ръководния състав ще е от фирмата, но заводът ще наеме стотици местни хора за специализираната работа. Обликът на икономиката напълно ще се промени.

— Никога не съм чувал за Палмето.

— Разположен е близо до крайбрежието между Савана и Чарлстън. Населението на самия град е малко над десет хиляди души, но хиляди живеят в околностите. Целият район ще има полза от намесата на Джи Ес Ес.

— Какъв е вашият пост?

— Аз съм инспекторът на обекта.

Той повдигна учудено вежда.

— Значи шефът?

— И така може да се каже.

— И минахте целия този път до Южна Калифорния да намерите изпълнители? — попита той скептично.

— Дойдох да търся генерален предприемач.

— Обикновено строителният техник се занимава с това.

— Джи Ес Ес има технологичен филиал. Дейвид Сефрин е отговорникът на ТексТил. Той ме изпрати да се срещна с Матиъс, който има много добри препоръки, въпреки че сега се съмнявам в тяхната автентичност.

— Ако това е работа на Дейвид Сефрин, защо се занимавате вие с нея?

— Предприемачът на обекта трябва да отговаря на моите изисквания. Заводът е бебето ми, господин Бърк. От самото начало. Ще бъда в тесни взаимоотношения с предприемача много дълго време, затова е особено важно да имам доверие в него. — Тя се наведе леко напред и каза: — Вярвам, че вие сте подходящ.

Острият му гръмогласен смях привлече вниманието на другите посетители в ресторанта.

— Да-а, точно така. — Той се огледа и промуши пръст в скъсана дупка на коляното на джинсите си. — Имам ли вид на истински шеф? Можете да намерите човек като мен под път и над път.

— Не ме интересува външният ви вид.

Дилън поклати твърдо глава.

— Не съм за вас. Съжалявам, че ви разочаровам.

— Вие сте от Юга, господин Бърк. — Той я погледна любопитно. — Един южняшки акцент може да разпознае друг — поясни тя. — И сте запознат със спора между промишлеността и туризма.

— И вие ме наемате заради южняшкия ми акцент?

— Не, наемам ви на базата на вашата квалификация.

— Нямам такава.

— Не ме заблуждавайте! — Веждата му отново се изви учудено. — Можете да ми откажете, но не ме лъжете. Сигурна съм, че имате основателна причина да се криете зад брадата и дългата коса, но сте квалифициран за тази работа.

— Секретарката не говори само за Матиъс, а и за вас. Нещата са били оплетени, когато сте започнали. Много скоро сте прозрели в проблемите и сте давали съвети на Матиъс. Той не е правил нито крачка, без да се консултира с вас. Не наема помощник-предприемачи без мнението ви. Не е ли вярно?

Взря се в нея студено.

— Тя каза, че сте експерт по всичко — от разчитането на чертежи за стоманена конструкция до инсталирането на електромрежата. Матиъс се сърдел, когато сте се карали с него за долнокачествени материали, но не смеел да ви уволни, защото се нуждаел от вас. Вярно ли е?

Той хапеше края на мустака си.

— Имам единния ви граждански номер — добави тихо тя. — Ще проверя всичко. Така че не си правете труда да ме лъжете.

Дилън изръси поредица от ругатни, после каза:

— Преди време бях квалифициран, но не съм се занимавал с нищо друго, освен с черна работа повече от седем години. Не исках. Не искам. Просто ми се ще да ме оставите на мира.

— Защо?

— Не е ваша работа.

Разгневеният му глас отново накара останалите хора да погледнат към тях.

— Смятам, че трябва да ставаме. Готов ли сте?

— Отдавна.

— Къде да ви закарам? — попита тя, вече седнали в лимузината.

— На обекта. Пикапът ми е там. Поне се надявам да е все още там.

Джейд каза адреса на шофьора, после се облегна назад.

— Въпреки че сте му нужен, Матиъс едва ли ще ви върне отново на работа. Какво ще правите утре, господин Бърк?

— Предполагам, че ще спя до късно.

— А след това?

— Ще си търся работа.

— Просто някаква работа?

— Точно така. Каквато и да е. Където и да е. Няма никакво значение.

— Не съм съгласна. — Той изви глава и я изгледа. — Мисля, че е от значение за вас повече, отколкото си признавате. — Тя се пресегна и вдигна от пода дипломатическото си куфарче. Отвори го. — Това е изготвената от господин Сефрин програма за завода ТексТил. Моля ви, задръжте я и я прегледайте. — Подаде му плана в прозрачна найлонова папка. — Утре се връщам в Ню Йорк. Има ли номер, на който да мога да ви се обадя след няколко дни?

— Не. Преглеждането на плана няма да промени решението ми.

— Заплатата е пет хиляди долара на месец от деня на подписване на договора. Ще има премия от двадесет и пет хиляди долара при качествено приключване на работата. — В програмата не се споменаваше премия. Джордж Стайн щеше да вдига пара, но тя се нуждаеше от всички възможни стимули.

— Пет пари не давам за парите.

— О, така ли? Искахте хиляда долара, за да прекарате нощта с мен — припомни му тя.

— Опитвах се само да ви унижа.

— Успяхте.

Той прокара ръка по дългата си, рошава коса.

— Благодаря ви, че ме измъкнахте от затвора, но си загубихте времето.

— Аз не мисля така. — Лимузината се плъзна до бордюра на тъмната изоставена работна площадка. — Знаете къде да ме намерите, ако си промените решението, господин Бърк.

— Не ме слушате, нали? Решението ми е твърдо. Отговорът ми е не. — Шофьорът заобиколи и му отвори вратата. Дилън стъпи на тротоара, обърна се и попита:

— Как ви беше малкото име?

— Джейд.

— Благодаря за вечерята, Джейд, но обичам да ям препечени пържоли. — Внезапно я хвана за тила и я привлече към себе си. Целуна я силно. Езикът му се плъзна между устните й, проникна надълбоко, но бързо се върна.

— Извинявай за грубостта ми. Понякога го правя, без да се замисля. Лош навик.

Излезе и я остави безмълвна, с влажни и пулсиращи устни.

 

Дилън стоеше на прага на нейния кабинет и се чувстваше непохватен, не на място, с отеснели дрехи. След години работа на открито имаше клаустрофобия от административни сгради.

Джейд Спери седеше зад бюрото си и говореше по телефона. Беше с гръб към вратата. Тъмната й коса бе опъната назад на конска опашка, прихваната със златиста шнола, но тя несъзнателно увиваше около показалеца си един кичур.

— Още нещо, Кети. Моля ти се, обади се в училището на Грейъм и ми уреди среща с директора. Искам да го видя, преди да тръгна… Ъ-ъ-ъха… Не, няма да забравя, благодаря, че ми напомни. Ще се върна около шест. Чао.

Остави слушалката и се завъртя със стола. Малко се стресна, като го видя да стои на вратата.

— Съжалявам. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Колко бързо хората забравят.

Изненадата промени чертите й — очите станаха по-големи и по-искрящи, устата — по-мека.

— Господин Бърк?

Той повдигна смутено рамене.

Тя стана бързо и заобиколи бюрото. Носеше бяла блуза, права черна пола и същите черни обувки с високи токчета, с които беше преди две седмици в Лос Анджелис. Краката й отново му харесаха.

— Не ви познах без брадата — каза тя. — И косата е по-къса, нали?

— Учтив начин да се отбележи, че най-после съм се подстригал. И дори съм се издокарал. — Той разпери присмехулно ръце. Беше с най-добрите си джинси и нова риза. След като бе поразмислил малко, купи си и вратовръзка от същия магазин, откъдето си взе ризата. Толкова отдавна не беше връзвал такова нещо, че направи три опита и изрече безброй ругатни.

Огледал се бе и решил, че е постигнал максималното във външния си вид. Ако за нея не беше достатъчно добро, много жалко. Но кой се нуждаеше от всичко това? Той самият.

Дилън бе дошъл до това заключение след няколкодневно терзание на душата. Дяволите да я вземат! Джейд Спери успя да го развълнува с нещо за първи път от седем години насам. Жената беше побъркана, за да повери проект от такава величина на един пропаднал, занемарен скитник като него, но… Господи! Предизвикателството бе завладяващо.

— Извинете за погледа ми — каза тя и възвърна самообладанието си. — Изглеждате толкова различен. Седнете, моля.

Настани се в посочения стол.

— Може би трябваше да се обадя първо. — Всъщност не беше посмял. Страхуваше се да не му съобщи, че мястото вече е заето. Щеше да бъде съкрушителен удар. Самата мисъл накара гласа му да прозвучи дрезгаво. — Надявам се, че не идвам в неподходящо време.

— Не. — Тя отново седна зад бюрото си.

Той огледа кабинета й с интерес. Всичко беше лъскаво и модерно, но уютно. В саксии по первазите на прозорците цъфтяха теменужки, а рисунки на аматьор, поставени в рамки, украсяваха стените. Всяка бе подписана с „Грейъм Спери“.

— Моят син — поясни тя, след като проследи погледа му. — Сега е на четиринадесет години. Малко се притеснява, че пазя рисунките му още от началните класове.

— Четиринадесетгодишен — измънка Дилън. Чарли щеше да навърши осем, ако беше жив. Приглади с ръка тежките мустаци, които бе решил да остави, когато избръсна брадата си.

— Желаете ли кафе или безалкохолно?

— Не, благодаря.

— Кога тръгнахте от Лос Анджелис?

— Преди седмица. Шофирах.

— О, разбирам. Сигурно е било голямо преживяване.

— Нормално — отговори той лаконично. Тя увърта и не иска да му каже, че е намерила друг, много по-добър, помисли си той.

— За първи път ли сте в Ню Йорк?

— Да.

— Какво е впечатлението ви?

— Харесва ми.

След кратка пауза тя попита:

— Носите ли ми добра новина?

— Работата все още ли е свободна?

— Да.

— Добре, вече не е.

Очите й се озариха, но тя овладя гласа си.

— Много се радвам да чуя това, господин Бърк.

— Защо? Вие ме намерихте в затвора. Не знаете как работя. Нямам собствен бизнес.

— Докато бях в Калифорния реших, че не искам фирма. Заплахата от сам човек е по-малка, отколкото от голяма компания.

— Не ви разбирам все пак.

— Искаме ТексТил да принадлежи на обществото на Палмето. Използването на местни конструктори и помощник — предприемачи ще бъде първата крачка в правилната насока. Споделих идеята си с господин Сефрин и той се съгласи. Фактът, че вие нямате собствена работна ръка, е в действителност положителен. Освен това — добави тя, подчертавайки южняшкия си акцент — говорите техния език. Няма да звучите като чужд човек, а ние точно към това се стремим.

— А този Сефрин…

— Доверете се на инстинктите ми, въпреки че трябва да ви кажа, че през този период търсихме и на други места. Но вие сте първият ми избор, така че се радвам да ви видя тук. А сега ми обяснете вашия стил на работа. — Тя сложи ръцете си върху бюрото и се приготви да слуша.

— По принцип съм работил от всичко по даден строеж, но най ми харесва да обобщавам процесите и да ги сглобявам в едно цяло.

— Преди да разбера, че е отявлен мошеник, най-напред в Матиъс ме отблъснаха ръцете му. Бяха пухкави — явно ръководи от бюрото си. Имам нужда от човек, който да следи за всеки детайл на обекта, да работи заедно е помощниците си и работниците.

— Нямам проблеми. Така обичам да върша нещата и аз.

— Добре. За предприемач е необходим някой, отдаден на строежа. От началната копка до последната стъпка — най-малко две години.

— Нямам за къде да бързам.

— Няма ли да ви затрудни преместването в Палмето?

— Абсолютно не. Както предположихте, отраснал съм в Юга и съм завършил Техническия институт в Джорджия.

— Желаете ли да обсъдим още нещо, преди да поръчам на отдела по договорите да приготви нашето споразумение?

— А помощниците?

— Какво помощниците?

— За всяка работа ще получа не по-малко от три предложения. Трябва ли да приемам офертата с най-ниска цена?

— Не, щом нещо не е наред…

— Понякога най-евтиното предложение се оказва най-скъпо, особено ако работата се поправя.

— Мисля, че се разбираме, господин Бърк. Сега, ако мога да видя и препоръките ви, всичко ще бъде наред.

Той се размърда на стола неспокойно. Опасяваше се точно от този въпрос.

— Не мога да ви дам такива.

— О-о? Защо?

— Последните няколко години се местих много. Изгарях мостовете след себе си. Или се сбивах, или се напивах, или пък ми писваше от некомпетентността на шефа и си тръгвах. — Сви рамене. — Препоръките не са приоритет. Както и да е, нямам.

— А как аз да съм сигурна, че няма да се сбиете, напиете или да ме зарежете?

— Ще трябва да повярвате на честната ми дума.

Дилън притаи дъх. След като беше стигнал до тук, не знаеше как ще понесе разочарованието на отказа й. Искаше тази работа. За него бе важно. Очертаваше се границата между новия му живот и безличното съществуване.

Тя стана отново и заобиколи бюрото.

— Трябва да сте в Палмето преди първи май. Насрочила съм градско събрание, на което ще съобщя нашите планове, и е хубаво да присъствате.

— Искате да кажете, че съм назначен?

— Да. От този момент до първи май работният ви ден ще се състои от срещи със Сефрин, архитекта, дизайнера и мен. Имате достатъчно задължения, господин Бърк. Ще се опитам да намеря свободен кабинет за вас.

Беше назначен! Бе прекалено шокиран, за да реагира.

Тя протегна ръка.

— Договорихме ли се?

Дилън стана и се ръкуваха. Имаше голяма разлика между ръкостискането с Джейд Спери и някой друг. Ръката й бе малка, хладна, суха и мека. Сякаш не беше създадена за този жест, но той продължи да я усеща дълго след като я пусна.

— Извинете ме. Няма да се бавя.

Остави го сам в кабинета си. Той отиде до прозореца и се загледа навън. Трудно му беше да повярва. Когато го покани на вечеря, Дилън постави много бариери пред нея и предложението й. Но след това не престана да мисли по въпроса.

Накрая отстъпи и отвори оставената папка. Прочете я няколко пъти и заводът ТексТил на Джи Ес Ес се заби в съзнанието му, както неговата дългогодишна мъка.

Непрекъснато бягаше от вината си. В протокола на следователя се посочваше, че Дебра и Чарли са починали при нещастен случай, но Дилън знаеше, че той е отговорен за смъртта им. След като линейките откараха телата им, мотаейки се из къщата и обезумял от скръб, той намери списъка със задачи за него от последния уикенд. Най-отдолу прочете: провери камината.

Напусна Талахаси и се заскита безцелно, влачейки вината със себе си. Тя го следваше по замръзналите брегове на Аляска и в гъстите джунгли на Централна Америка. Беше се опитвал да я удави в десетки галони уиски, да я оскърби с безразборен секс, да я убие в безчет рискови ситуации. Но не можеше да се отърве от нея! Тя се възстановяваше като жива тъкан, неразделна негова отличителна черта.

След дни на размишление върху предложението на Джейд Спери, на него му хрумна, че би могъл да го съчетае с гузната си съвест. Ако приемаше работата и я вършеше достатъчно добре, вероятно щеше да изкупи вината си за смъртта на съпругата и сина.

— Готово.

Дилън скочи импулсивно при влизането на Джейд. Носеше договор от три страници. Той го прочете внимателно, попълни липсващите данни и се подписа.

— Щом се установите на постоянен адрес в Палмето, моля да се обадите за досието — каза тя.

— Ако нямате нищо против, бих искал да живея на мястото.

— На строителния обект ли?

— Ще наема достатъчно голям фургон за канцелария и квартира.

— Както желаете. — Джейд стана и тръгна към вратата.

Дилън я последва.

— Уведомих господин Сефрин. Кабинетът му е в друга сграда, но е на път за насам. Господин Стайн разбра, че сте тук и също помоли да се срещне с вас. Но преди това бих искала да се изясним по един друг проблем.

Тя наведе очи. От неговия ъгъл черните й извити мигли изглеждаха като нарисувани с фина четка върху нежните страни.

— Не трябваше да ме целувате онази нощ в Лос Анджелис. Това не бива да се повтаря. Ако ви е трудно да работите под ръководството на жена, по-добре отсега да знам.

Той нарочно изчака с отговора, докато тя вдигне поглед към него.

— Трябва да съм сляп евнух, за да не забележа, че сте жена. Красива жена. Но няма значение, дори и да бяхте с мустаци като моите. Искам тази работа. Не оставихте в мен никакви съмнения на кого ще се подчинявам. Равнодушен съм към факта. Нямам сексуални претенции и не съм заплаха за вас. Когато ми се прииска жена, ще си намирам за една нощ. Не желая да разговарям и да я виждам на сутринта.

Чу се дълбокото й преглъщане.

— Разбирам ви.

— Не, не ме разбирате, но няма значение. Уверявам ви, че не влизам в романтични връзки с колежките и шефките си.

— Тогава защо ме целунахте?

Дилън се засмя кисело, повдигайки едната половина на мустаците си.

— Защото ме вбесихте.

— Как?

— Да започна с това, че имах лош ден — каза той саркастично. — После се появявате вие — истинска, хладнокръвна, бляскава и убийствена. Аз съм голям човек. Не обичам да ми поръчват, така както и вие не желаете да ви унижават само защото сте с парфюм и чорапогащник. Не познавам мъж, който да иска да бъде покровителстван от жена.

— И обратно.

— Тогава трябваше да ми ударите плесница след целувката.

— Не ми дадохте възможност.

Разговорът продължи десет пъти по-дълго от самата целувка. Не му харесваше темата. Караше го да се чувства неудобно. Не знаеше какво го подтикна да я целуне. Беше напълно сигурен, че не искаше да знае. Не можеше обаче да приключи въпроса, без да я попита:

— Ако целувката ви тормози толкова много, защо ме наемате?

— Защото съм си посветила живота на успеха на този обект, господин Бърк. Съпоставена с моята цел, целувката е маловажна. — Очите й потъмняха и не за първи път Дилън се зачуди какви й бяха мотивите. — Но не трябва да се повтаря.

— Както ви обясних, не беше сексуален подтик.

— Добре. — Усмивката й показа, че и за нея бе облекчение да завършат разговора. — Преди да отидем да се срещнем с господин Стайн, имате ли въпроси?

— Да. Кой е той?