Сандра Браун
С дъх на скандал (23)

22.

— Виж, мамо?

— Виж какво?

Грейъм вдигна поглед от спортното илюстровано списание, което прелистваше. Беше се прострял по корем на пода на всекидневната.

— Звучи смешно от твоята уста. Използват го главно негри помежду си.

— Веднъж срещнах мъж, бял, който започваше повечето си изречения с „виж“, и това толкова ме дразнеше, че го пратих в затвора.

Грейъм се претърколи по гръб, после седна.

— Шегуваш ли се?

— Не се шегувам.

Тъмната му коса беше разрошена, очите — греещи. Джейд го боготвореше съвсем открито. Откакто пристигнаха с Кети миналата седмица в Палмето, тя не можеше да му се нарадва. Много й липсваше през шестседмичната раздяла. Тя бе най-дългата досега и на Джейд й домъчня страшно за сина й.

— Ако не ми вярваш — добави тя, — питай господин Бърк, като го видиш следващия път. Той знае по-добре от мен, че мъжът е в затвора.

— Господин Бърк е супер.

— Супер?

Джейд се опита да върже жаргонната дума към мъжа. Той работеше непрекъснато и приемаше като лична обида всяко закъснение, било то поради лошо време или повредена машина. Проявяваше съзнание, граничещо с фанатизъм. Построяването на завода бе неговият кръстоносен поход. Беше вманиачен в обекта като нея.

— Мисля, че можеш да го наречеш „супер“ — каза го нарочно с уклончив глас.

Дилън нямаше пороци, крито да са й известни. Никога не бе пиян или махмурлия в нейно присъствие. Ако се срещаше с жени, то не ставаше във фургона. Никога не беше водил жена на строителната площадка.

— Когато го видях за първи път, помислих си, че е малко надут — каза Грейъм.

— Надут?

— Не се усмихва често, нали?

— Не, наистина — отвърна тя. В малкото случаи, когато го бе виждала с усмивка на лице, тя бе самокритична.

— Първия път, като ме взе с теб на обекта, той ми се развика, щом се покатерих на булдозера.

За краткото си време в Палмето Грейъм бе успявал да я убеди да го взема на строежа три пъти. Беше очарован. Сега се чудеше дали изкопите го привличаха, или Дилън.

— Радвам се, че ти е викнал. Нямаш работа покрай тези машини. Опасно е.

— И Дилън ми каза същото. Каза, че хората, които флиртуват с опасността, са лайнари.

— Грейъм!

— Той го каза, мамо, не аз. Просто ти цитирам.

— Какви други необикновени изрази си научил от господин Бърк?

Той се ухили.

— Смятам, че вече ме харесва, но съвсем се отърва, когато с Лонър се покачихме върху купчината пясък.

— Кой е Лонър?

— Неговото куче. Така го нарича господин Бърк. Както и да е, тъкмо се катерех както по обикновен хълм, когато той изтича от фургона и се развика да слизам, по дяволите, оттам — така каза, мамо. После ме хвана за ръката, разтърси ме и попита дали имам капка разум и не зная ли, че непрекъснато в купчини пясък се задушават деца.

Отговорих му, че не съм дете. Той отвърна: „Но не си и голям. И докато си тук, ще правиш каквото аз кажа“. Беше доста страшен, защото като говореше така тихо и строго, не можех да видя устата му под мустаците, знаеш как е.

— Да, знам. — Бе виждала Дилън ядосан. И тя като Грейъм се е хващала да търси някакво движение в устните и мустаците му.

— Не те заболя, нали?

— По дяволите, не. Исках да кажа, не, разбира се. По-късно ми се извини, че ме е сграбчил за ръката. Каза, че когато ни видял с Лонър горе на купчината, изкарал си акъла да не потънем целите. — Тя се намръщи на езика му. Грейъм отново се ухили невинно. Забавляваше се да използва думи, които обикновено му бяха забранени да изрича. — Неговата хватка би могла да ми изпочупи кокалите.

Никога не бе се съмнявала в силата му. Неведнъж Джейд го бе наблюдавала от прозореца на канцеларията си, докато работи и не знае, че някой го гледа. Крачката му беше дълга и стабилна, обикаляше и ръководеше изкопаването на основите. Дори от разстояние можеше да го различи от останалите работници, защото винаги носеше бяла каска и защитни слънчеви очила… и, разбира се, беше с мустаци.

— … ако можех. Мога ли?

— Съжалявам, Грейъм. Можеш ли какво?

Той извъртя очи, както всички тийнейджъри, когато родителите демонстрират невероятна глупост.

— Да дойда на строежа с колелото си. Знам пътя.

— Но до там са няколко мили.

— Моля те, мамо.

— Тук май се водят големи преговори — намеси се Кети. Тя влезе в стаята с голям поднос сладки и напитки. Имаше чаша мляко за момчето и кафе за Джейд и нея.

— Ще се нуждаете от подхранване, за да продължите.

За кратко време след пристигането Кети бе вече проявила умението си да превърне всяка къща в уютен дом. Джейд не бе осъзнавала до тези шест седмици без нея колко жизненоважна е възрастната жена. Тя пазаруваше, готвеше, подреждаше къщата. Харесваше й да го прави и се справяше отлично. Без грижите си за тях Кети щеше да смята живота си безсмислен.

Тя постави подноса на масичката и седна до Джейд на дивана.

— Каква е темата на дебата тази вечер?

След първата си домашно приготвена шоколадова курабийка Грейъм обясни:

— Господин Бърк ми каза, че мога да ходя на обекта, когато поискам. Какво лошо има да дойда с колелото си, мамо?

— Първо, много е далеко за колело. Второ, строежът не е детска площадка. Пречиш на работниците, а можеш и да се нараниш. И накрая, трябва да се сприятеляваш с хора на твоята възраст.

— Вече се запознах с няколко момчета наоколо.

Тя се надяваше, че новите приятелства ще му помогнат наесен, като започне училище. Да прекарва времето си с деца на неговата възраст, щеше да бъде по-полезно, отколкото да се размотава около саможивия главен предприемач.

— Работата на господин Бърк не е да те разнообразява времето.

— Но той ми каза, че мога да идвам, мамо. Ти не искаш да ми е приятно — мърмореше Грейъм.

Кети, вечният дипломат, се намеси:

— Бих ли могла да поканя господин Бърк на вечеря тези дни?

— Чудно! Ще бъде върховно! — възкликна Грейъм усмихнат.

— Не съм толкова сигурна — отговори Джейд припряно.

— Защо не, мамо?

— Ако не вечеря навън, той се храни сам в онзи фургон вечер след вечер — отбеляза меко Кети. — Убедена съм, че ще му хареса домашното ядене.

— Щом иска да живее като отшелник, смятам, че трябва да уважаваме неговото уединение.

Това бе неоснователно извинение. Дори и техните изражения да не го показваха, тя сама си го знаеше. Истината беше, че тя и Дилън прекарваха заедно голяма част от деня. Той бе компетентен по много въпроси и Джейд установи, че се допитва до мнението или съвета му при повечето свои решения. Бяха любезни, но стриктно професионални взаимоотношения и трябваше да си останат такива.

— Още не си ми отговорила дали мога да карам колелото си до там — напомни й Грейъм. — Моля те, мамо. Палмето не е Ню Йорк. Нищо не може да се случи тук.

Джейд си върна чашката и чинийката на подноса с треперещи ръце. Кети бързо я подкрепи:

— Дай й ден-два да помисли, Грейъм. След като излапа сладките, би могъл да ми помогнеш да почистим кухнята. Занеси подноса, моля те. Аз ще дойда след минутка. Хайде, по-бързо.

Грейъм стана с нежелание и се понесе към кухнята. Кети потупа ръцете на Джейд, здраво стиснали коленете й.

— Той не знае какво по-убедително да ти каже, Джейд.

— Разбира се. Преди да ме изнасилят, аз също никога не бях допускала, че нещо лошо може да стане в Палмето.

Следващите си думи Кети подбираше много внимателно.

— Знам, че никога не си искала Грейъм да разбере как е бил заченат.

— Не съм си променила становището.

— Но ако узнае от някой друг? — попита разтревожено Кети. — Ами ако някой го приближи и полюбопитства кой от тримата мъже е баща му?

— Хората, които знаят за изнасилването, няма да му кажат. Те дори не предполагат, че Грейъм е заченат онази нощ.

— Враговете ти са най-влиятелните в града — Пачетови и шериф Джоли. Когато чуят за Грейъм, лесно ще съберат две и две.

— И какво? Ще признаят изнасилването? Едва ли.

Кети се загледа в младото лице на приятелката си.

— Джейд, досега не съм ти се месила в личните работи. Ако беше така, преди години щях да ти кажа да се омъжиш за Ханк Арнет. Никога не съм си позволявала да те съветвам какво трябва да направиш.

— И защо сега да променяме нещата?

Възрастната жена не обърна внимание на сарказма и настоятелно прошепна:

— Зарежи това.

— Какво да зарежа?

— Джейд, не съм толкова глупава. Ти не си избрала Палмето за завода ТексТил току-така. Защо ще се връщаш към мястото с неприятни спомени, ако не искаш отмъщение?

Тя стисна ръцете на Джейд.

— Твоите постижения са достатъчна отплата. Ти преодоля всички пречки по пътя си. Имаш Грейъм, който те обича много. От какво повече се нуждаеш? Остави ги.

— Не мога, Кети! — Тя не се опита да отрича обвинението й. — Чаках години този момент. Сега няма да се оттегля!

— Страхувам се за теб. Тази работа е разрушителна. Може да те съсипе, преди да успееш да ги унищожиш.

— Аз не искам да ги унищожавам. Ако исках, щях да ги убия преди петнадесет години. Минавало ми е през ума. — Поклати глава. — Но това би било по-лесния начин. Не, ще ми се да загубят най-скъпото си нещо, както аз загубих невинността и любимия си. Да ги лиша от мечти, както те ме лишиха.

— Освен всичко, искам отмъщение за смъртта на Гари. Те го убиха, Кети! Все едно че поставиха пистолет до главата му и натиснаха спусъка. Няма да се успокоя, докато не платят скъпо за живота му.

Тонът й се смекчи, стана тъжен.

— Той беше такъв идеалист! Мечтаеше един ден да разгроми Пачетови, да спре икономическата им тирания в Палмето. Те ограбват бедни, беззащитни и слаби жертви, каквато бях и аз преди петнадесет години. За тях няма закон и съвест и ще продължават да измъчват и потискат хората от този град, докато някой не ги спре. — Лицето й отново придоби суров и решителен израз. — Работих през цялото време за тази кауза. Не мога да се откажа!

Кети замълча, после погледна Джейд умолително.

— Разкажи на Грейъм какво ти се е случило. Ако те са толкова подли наистина, ще се отбраняват. Могат да те манипулират чрез него. Обясни му, преди някой да те изпревари.

Джейд осъзнаваше мъдростта в думите на Кети, но помнеше как Велта й прехвърли отговорността за самоубийството на баща й. Ако разкажеше на Грейъм за изнасилването, той можеше погрешно да поеме върху себе си вината за съществуването си. Не желаеше да обременява сина си за цял живот.

— Не, Кети! Той не трябва никога да разбере!

 

Въпросът дали Грейъм има право да кара колело до обекта и обратно бе временно отложен, защото Дилън замина да търси няколко сигурни помощник-предприемачи.

— Той ме помоли да наглеждам дали Лонър има вода и храна, докато отсъства — обясни Джейд на сина си, като се върна вечерта от работа. — Няма смисъл да ме питаш можеш ли да идваш, или не. Ще обсъдим темата, щом господин Бърк се върне.

Грейъм беше съкрушен.

— И кога ще стане това? След сто години?

— Той каза две седмици.

— Сто години — предъвкваше той мрачно.

Не беше доволен от развитието на събитията, но Джейд тайно се радваше. Не можеше лесно да се отърве от вниманието на Кети. Тя бе толкова всеотдайна в плановете си и същевременно простодушна, че не можеше да предвиди какви контраатаки предприемат Пачетови и Хъч. След градското събрание се бяха покрили. Самият факт бе подозрителен. Без съмнение крояха нещо. Докато не разбереше какво, не можеше да се отпусне за момент дори. Не й се щеше Грейъм да се разхожда насам-натам из града.

Въпреки отсъствието на Дилън, работата на обекта продължаваше. Беше определил багериста за временен ръководител. Тъй като критериите на Дилън бяха високи, Джейд се доверяваше на точната работа на човека, но се чувстваше по-сигурна и спокойна, когато Бърк бе наоколо.

Бяха се превърнали почти в туристически обект, привличайки стотици любопитни зяпачи. Почти не минаваше ден, без Джейд да даде интервю за пресата. Лола Гарисън, журналистка на свободна практика от Чарлстън, прекара почти цял ден при нея. Пишеше статия за завода ТексТил за неделното издание, разпространявано от няколко основни вестника по целия Юг.

Пролетта постепенно преминаваше в лято. Дните нарастваха. Една вечер Джейд реши да поработи, след като изкопните бригади изключиха машините и си тръгнаха. Задълбочена в работа, тя загуби представа за времето и вдигна глава чак когато Лонър започна да лае отвън.

Радостни тръпки преминаха по тялото й. Дилън се връща, помисли си тя. Но стъпките не бяха много тежки, а и Лонър не лаеше като за приятел. Вратата на фургона се отвори.

— Здравей, Джейд.

— Дона Ди! — Беше шокирана да види старата си приятелка, но се успокои, че посетителят не е опасен.

Кучето още стоеше на прага и яростно се зъбеше.

— Спокойно, момче — обърна се към него Джейд. Заобиколи бюрото, пресече стаята и затвори вратата. Застана срещу Дона Ди.

— Изглеждаш отлично, Джейд. — Усмивката й бе примесена с горчивина и завист. — Но ти винаги си изглеждала така.

— Благодаря.

— Не си прави труда да ми връщаш комплимента. Ще бъде пълна лъжа.

Джейд нямаше какво да каже. Годините не бяха благосклонни към Дона Ди, която и без това не беше симпатична. Нейният чар винаги се криеше в оживения й бодър дух. Но днес й липсваше. Чувството за хумор се бе превърнало в ненавист.

— Защо дойде да ме видиш, Дона Ди?

— Мога ли да седна?

Джейд кимна към един стол и се върна на бюрото си. Дона Ди седна, като опъна подгъва на полата си над коленете, което показваше нейната нервност. Тя по принцип не беше срамежлива и пет пари не даваше дали се виждат, или не. Нещо друго я тревожеше. Може би вина…

— Ходих в дома ти — каза тя. — Обясниха ми, че работиш до късно.

— Обясниха ти?

— Старата жена и момчето… Грейъм?

— Да, Грейъм.

Дона Ди погледна настрани. Джейд забеляза, че стискаше дръжката на чантата си с две ръце, сякаш се страхуваше от крадци.

— Аз… ъ-ъ… не знаех, че имаш син допреди няколко дни.

— Беше в Ню Йорк до завършването на учебната година. Ти как разбра за него?

— Знаеш как се разнасят клюките тук.

— Да. Твърде добре.

Дона Ди наведе бързо глава и опъна зад ухото си кичур коса.

— Хубаво момче, Джейд.

— Благодаря.

— Прилича на теб.

— И на баща ми.

— Да, спомням си неговите снимки. — Пръстите й шареха по дръжката на кожената чанта. — На колко години е… Грейъм?

— На четиринадесет.

Двете жени се взираха една в друга през стаята, през годините на горчивина. Дона Ди наруши напрегната тишина.

— Ще ме накараш да те питам, нали?

— Какво да ме питаш?

— Дали е резултат от онази нощ?

— Имаш предвид нощта на изнасилването ми? — Джейд стана внезапно. — Ето ви пикантна тема за обсъждане с Хъч, докато вечеряте, нали?

Дона Ди също стана.

— Хъч и аз няма да вечеряме заедно. Няма дори и да разговаряме. Хъч е в интензивното отделение на болницата в Савана, Джейд. Той умира! — Думите й отекнаха в пространството. За секунда се изгледаха, после Дона Ди се отпусна на стола си и хвана челото си с ръка. — Той умира!

Както Фриц, така и Хъч беше само фигурант зад шерифската значка. Той бе марионетка в ръцете на Пачетови. Преди завръщането си, Джейд го знаеше само на теория. Но още през първия си ден в Палмето тя го провери и на практика. Нарочно превиши скоростта при шофиране и беше спряна от патрулен полицай.

Когато се опита да й състави акт, тя се опъна.

— Господин Пачет няма да се зарадва, като разбере. Аз съм негова приятелка. Беше ми казал да не се тревожа, ако карам бързо. Щял да се обади на шерифа и да оправи всичко. Защо да намесваме толкова много хора? Безсмислено е, нали? — Ненавиждаше ролята си, но свали слънчевите си очила и порази полицая с усмивка.

— Е, добре че ми казахте, мила госпожо. — Той пъхна кочана с документи обратно в джоба си. — Шериф Джоли щеше да ми трие сол на главата, ако обидех приятеля му господин Пачет. За Нийл ли говорите, или за стареца?

— Когото си изберете — отговори тя и запали колата.

— Не ви познавам. Как казахте, че е името ви?

— Нищо не съм ви споменавала. — Отдалечи се самодоволно, защото бе потвърдила предположението си.

Сега се обърка. Не би изпитала никакво удоволствие да излага Хъч като корумпиран страхливец, който се бои от подигравките на Пачетови повече, отколкото от проклятието.

— Не знаех, Дона Ди. Съжалявам.

Дона Ди изпухтя пренебрежително.

— Да… бас държа, ако Хъч умре, ще бъде два на един за теб, нали?

— Внимавай! Все едно признаваш, че общото между тримата е моето изнасилване.

— Те са тримата, обвинени от теб. — Изгледа Джейд необичайно. — Знаеш ли, и Иван е почти мъртъв. Никога няма да се възстанови напълно след катастрофата. Нийл също не беше в добра форма. В началото всички си мислехме, че е кастриран. Голям сеир щеше да бъде, ако суперменът на Палмето не ставаше вече, нали? Но се оказа, че е само гаден блъф. Много жени се кълнат, че го бива да се възбужда, както по-рано.

— Наистина не ме интересува.

Дона Ди продължи, сякаш Джейд нищо не бе казала.

— Фриц и Ламър са мъртви. Иван е сакат. Хъч умира. Господ почти изравни резултата за теб, Джейд. Трябва да си доволна.

— Не съм отговорна за тяхното нещастие. И няма значение какво си мислиш, Дона Ди, но не искам Хъч да умира.

— Едва ли ще заплачеш на погребението му, нали?

— Не. Изплаках всичките си сълзи на погребението на Гари.

Дона Ди си пое дълбоко дъх и отговори отбранително:

— Хъч няма пръст в тази работа. Нийл съобщи на Гари, не Хъч.

— Съобщи на Гари какво?

— Че си бременна и си отишла при Джорджи за помощ.

Безцеремонно разкритата информация парализира Джейд. Макар че не помръдна, умът й работеше на бесни обороти. Кръвта й закипя във вените с шеметна скорост.

— Значи Нийл е казал на Гари, че съм отишла да правя аборт? — гласът й стържеше като пила. Въпросът, който я преследваше години наред, най-после получи отговор. Дона Ди не съзнаваше, че е поставила последното липсващо парче от мозайката.

Джейд се бе молила да научи какво е подтикнало Гари към самоубийство. Сега вече знаеше. Казали са му, че е бременна, и така са я изкарали не само невярна приятелка, но и лъжкиня.

Беше без значение как е разбрал Нийл — вероятно Патрис Уотли му се бе доверила. А той не си е губил времето, веднага го е съобщил на Гари. Напълно разочарован от нея, приятелят й се беше обесил. Подлостта на Нийл нямаше предели.

Джейд сключи ръце и се обърна към Дона Ди.

— По-добре си върви!

— Не си направила аборт тогава, нали?

— Моля те, върви си!

— Твоят син е онова, същото бебе, нали? Чуй ме, Джейд! — Тя въздъхна, като че ли да се стегне. — От година насам Хъч не се чувства добре. Дълго време се опитваше да не обръща внимание на симптомите. Знаеш колко твърдоглави са мъжете за тези неща. Никога не си признават, че са я закъсали.

— И така — продължи тя — не открихме причината, докато не получи бъбречна криза. Оттогава е на диализа. Никой в града не знае. Пазехме го в тайна, за да не загуби работата си. Но дори и тя не е важна вече.

Извади книжна кърпичка от чантата и попи сълзите си.

— В крайна сметка бъбреците му изсъхнаха. Диализата не функционира. За да оцелее, трябва да му присадят нови органи.

— Съжалявам ви и двамата.

— Джейд — каза умоляващо Дона Ди, — най-голямата надежда за Хъч е твоят син.

— Какво?! — не повярва на ушите си Джейд.

Дона Ди стана от стола и се приближи до нея.

— Никога не сме имали деца с Хъч. Опитахме всичко, но не забременях. Дора почина преди две години и Хъч остана без роднини.

— Ще мине доста време, докато намерим случаен донор, Джейд — проплака тя и се пресегна, за да я хване за ръката, — ако Хъч е бащата на Грейъм, той би могъл да му бъде донор.

Джейд си дръпна рязко ръката и отстъпи назад, сякаш тя бе заразноболна.

— Да не си си загубила ума? Никога, Дона Ди!

— За Бога, говорим за човешки живот!

— Да, точно така — за живота на Гари! Той умря заради постъпката на Хъч, независимо колко се опитваш да я омаловажиш. Ти дяволски добре знаеш, че аз казвах истината онзи ден в службата на шерифа. Знаеше, Дона Ди! А после увековечи разказваните за мен лъжи.

— Бях само на осемнадесет години! — извика тя. — Бях бясна, защото момчето, което обичах, пожела най-добрата ми приятелка, а не мен!

— Това едва ли е оправдание. Дребнавата ти ревност също допринесе за самоубийството на Гари.

Дона Ди покри ушите си с ръце, но Джейд ги дръпна.

— Няма да пожертвам нито капка от кръвта на сина си заради изключителната възможност да спася живота на Хъч!

— Самодоволна надута кучка! — нападна я Дона Ди. — Винаги си била такава.

— Най-важното на света за мен сега е моят син. Моят син, Дона Ди! Той не принадлежи на никого, освен на мен. И няма да позволя на никого да го докосне!

Наглият поглед на Дона Ди бе пълен с толкова омраза, че ако решителността на Джейд не беше така силна, сигурно би я стъпкал. Дона Ди се обърна, отвори вратата и излезе. Джейд заключи след нея и се втурна към телефона.

Кети вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Кети, Грейъм там ли е?

— Разбира се. Вечеря. Ти ни каза да почваме без теб.

— Да, да, добре. — Коленете й трепереха. Отпусна се в стола зад бюрото си. — Слушай, Кети, не ми се иска Грейъм да излиза тази вечер. Дори да не кара колелото си, скейтборда или да вкарва кошове.

— Смятаме да гледаме филм след вечеря.

— Чудесно.

— Какво има?

— Нищо.

— Има ли връзка с отбиването днес на госпожа Джоли?

— Да, но не казвай нищо за това на Грейъм.

Усети неодобрението на Кети чрез последвалото мълчание.

— Той иска да те чуе.

— Дай ми го.

— Здрасти, мамо. Кога ще си дойдеш?

— Скоро. Изчакай ме.

 

— Какво…

Дилън кривна, за да не блъсне кучето. Лонър се беше изстрелял от канавката край шосето и пресече точно пред пикала. Дилън натисна спирачки, свистейки с гумите няколко метра.

— Глупаво псе! — извика той през стъклото.

Като чу познатия глас, Лонър се закова на място. Вдигна глава, погледна пикала и се втурна, побеснял от радост. Дилън отвори вратата. Кучето скочи в скута му, близна лицето му и замята опашка по кормилото.

— Махай се. Боже, как смърдиш! Кога си се къпал за последен път? Избута Лонър и включи на скорост отново. След като тръгнаха, той погледна косо към животното. Лонър бе любвеобилен. Беше изплезил език и дишаше запъхтяно.

— Хиляди пъти съм ти казвал да не ме обичаш, но ти просто не ме слушаш, нали?

Дилън си призна, че му бе приятно да го посрещнат вкъщи след дванадесетдневно отсъствие, макар да бе липсвал само на глупавичкия помияр, който пресичаше пътя пред двутонен пикап. Въпреки всичко беше се привързал към кучето. Оглеждаше се за него, ако не се прокрадваше около фургона и се тревожеше до следващото му появяване.

Почеса животното зад лявото ухо.

— Накъде се бе запътил? Или се прибираше у дома? На среща ли ходи? — Лонър спря да пъхти и го погледна. — О, да? Намери ли нещо? — Кучето изскимтя и Дилън печално добави: — Чувството ми е познато.

С лявата ръка направляваше камиона, а с дясната продължи да потупва кучето. По това време на нощта почти нямаше движение. Шофираше нехайно, съзнанието му не бе заето с пътя.

Беше му липсвала.

Съкрати пътуването с два дни. Не бе нужно да шофира шест часа, за да се прибере още тази нощ. Можеше да го свърши и утре. И откога бе започнал да приема това място — или което и да е друго, за свой дом?

Откакто имаше някой, когото жадува да види.

Страшно се плашеше, толкова много, че почти си бе казал, че ще зареже пикала на ТексТил в Ноксвил и просто ще изчезне отново. Но не беше се борил дълго с решението, преди да го отхвърли.

— Все пак — обърна се той към Лонър, — да избягаш от проблемите е доста страхлив начин да се справиш с тях, нали?

Какво направи пренебрежението му към обществото след смъртта на Дебра? Времето го успокои, давайки му възможност да продължи да живее, когато бе абсолютно индиферентен към живота. След като намери телата, единственият му стимул беше наказанието за Хаскел Сканлън. А после му бе все едно дали ще продължи да живее.

Но нещо го подтикваше към живот. Нещо като компютърен чип, дребно, но активно, загнездено дълбоко в съзнанието му се погрижи да оцелее. Сега вече знаеше защо. ТексТил. Трябваше да построи завода. Усещаше го с всяка фибра на тялото си.

— Е, налага се да го довърша. Необходимо е да докажа на самия себе си, че съм способен да издържа до края. Разбираш ли? — Лонър изскимтя и сложи глава на бедрото му. — Да-а, знам, животът е гаден.

Не желаеше да се сприятелява с кучето, но ето че му присядаше в гърлото, защото глупачето се радваше на завръщането му. Не искаше да се сближава с Грейъм, но момчето бе точно такова, каквото му се искаше да бъде Чарли. Любознателен, умен, възпитан и достатъчно палав, за да не е скучен.

— Как е Грейъм? — попита той Лонър. — Виждал ли си го? Вероятно при следващата командировка ще го помоля да те къпе. — Кучето метна опашката си на другата страна, сякаш не одобряваше идеята. Не си падаше много по хигиената. — Бих могъл да му предложа няколко долара. Момчетата на неговата възраст трябва да спестяват вече.

Преди да замине Джейд му се бе извинила за размотаването на Грейъм по работната площадка. Тя си мислеше, че момчето досажда на Дилън, като му се пречка и задава въпроси. Но в действителност той се чувстваше поласкан, когато Грейъм се влачеше подире му. Понякога въпросите и забележките на детето бяха смешни, друг път — проницателни. Очакваше с нетърпение отново да го види.

Отбягваше да мисли за това през шестчасовото си пътуване, но сега бе на няколко минути от къщи и беше принуден да признае истинската причина за бързането си — гореше от желание да се срещне с Джейд.

Естествено, имаше много за разказване и отчет. Сигурно и тя щеше да обсъди с него какво се е случило на обекта, докато го нямаше.

Но само работата ли бе причината да иска да я види? Молеше се на Бога да е така, защото в противен случай би бил непочтен към Дебра и просто би изглупял. Трябваше да си намери някоя жена, докато отсъстваше от града. Ако бе прекарал поне една вечер с нежна, любвеобилна жена, сега нямаше да е толкова нервен. И нямаше да очаква Джейд с такова нетърпение. Нямаше да е така възбуден само от спомена как е изглеждала, изправена срещу надигащата се буря.

Вкара пикапа по чакълестия път към фургона. Лонър усети къде бяха, изправи се на седалката и се разтресе целият. Дилън се захили, но смехът му секна, като видя светлината от съседния фургон и паркирания джип на Джейд.

— Какво прави тя тук по това време на нощта, дяволите да го вземат?!

Спря пикапа и слезе. Лонър се плъзна покрай него и се затича към паничката си. Дилън се опита да отвори вратата на канцеларията. Беше заключено.

— Джейд? — Извади своя ключ от джоба на джинсите си и го пъхна в ключалката. Вратата тихо се отвори.

Главата й лежеше върху бюрото — тя спеше. Дилън отиде на пръсти до нея.

— Джейд?

Не се помръдна. Едната й ръка служеше за възглавница. Загледа се в нея. Имаше много тънки пръсти. Ръката бе нежна и в съня изглеждаше чуплива. Косата й падаше на вълни по ръката и разпилените наоколо листи хартия. Беше мастиленочерна и отлично контрастираше на бледото й лице.

Горната й буза бе леко зачервена. Веждата — гладка и лъскава, сякаш боядисана върху порцеланова кукла. Спеше дълбоко. Дишаше леко през отворените устни.

Почувства вътрешна болка от желанието си да я докосне.

Почуди се какво да прави. Нямаше да се зарадва, че я намира в това уязвимо положение. Щяха да се почувстват и двамата неловко и служебните им взаимоотношения можеха да се развалят, а той не искаше да рискува, при каквито и да е обстоятелства. Тя очевидно бе много уморена и не й бе неудобно.

Като премисли, реши, че е най-добре да я остави както си беше. Ако се събудеше и забележи, че той се е върнал, можеше да дойде в неговия фургон и да поговорят при желание от нейна страна. Така или иначе, утре ще се видят. Не виждаше смисъл да оставя лампата да блести право в лицето й и се наведе през бюрото да я угаси.

Щом стана тъмно в канцеларията, тя се събуди.

— Не! — скочи от стола си и почти си блъсна главата в неговата.

— Джейд, аз съм.

— Не ме докосвай! — Опипа разпилените по бюрото вещи.

— Какво правиш?

— Ако ме докоснеш, ще те убия!

Озадачен от бурната й реакция, Дилън погледна към протегнатите ръце на Джейд и забеляза студения блясък на метал.

— Джейд — каза той спокойно, — аз съм Дилън. — Протегна се към ключа на лампата.

— Не! — Опита се да забие ножа за отваряне на писма в корема му.

— Господи!

Явно продължаваше да спи или бе толкова объркана, че не осъзнаваше какво върши. Преди някой от тях или двамата да бъдат наранени, той се метна през бюрото и я хвана за ръцете. Телефонът падна на пода. Документи се разпръснаха като есенни листа при силен вятър. Джейд изпищя. Бореха се кой да се докопа до ножа. Тя се блъсна в стената зад нея и събори календара.

Той се усука в ръцете й, но тя не изпускаше ножа. Изглежда бе обладана от свръхчовешка сила, но все пак Дилън разбираше, че й причинява болка. Щеше да се извини по-късно. Първо трябваше да я възпре да не прободе стомаха му.

Най-после хвана здраво двете й китки и ги вдигна над главата й. Блъсна я с тяло и я притисна в стената. Тя мяташе диво глава насам-натам.

— Първо ще трябва да ме убиеш!

— Джейд!

— Няма да ти позволя! Само през трупа ми!

— Джейд!

Сякаш нахлу в кошмара й и й зашлеви плесница. Веднага спря да се съпротивлява. Главата й се закова на място. Беше запъхтяна и гърдите й бурно се надигаха и отпускаха.

— Кой е?

Чувстваше дъха й в лицето си.

— Аз съм Дилън.

— Дилън?

— Точно така.

— Дилън?

— Да.

Изтощен, той наведе глава над нейната, опря я в челото й и пое дълбоко въздух. Отпусна китките й, ръцете й паднаха безжизнено отстрани.

— Добре ли си? — попита той пресипнало.

Тя кимна. Той отстъпи назад и включи лампата. Ножът, все още в ръката й, бе с назъбено острие. Можеше да бъде смъртоносен.

— Боже! Какво се опитваше да направиш с това проклето нещо?

Джейд го остави на бюрото и едновременно се отпусна на стола си.

— Да се защитя.

Беше бледа, трепереща и бездиханна, но не и безсилна. Виждайки, че нищо й няма, Дилън си позволи да се ядоса.

— Ти почти ме наръга с ножа!

Джейд се подпря на лакът върху бюрото си и отметна шепа коса от лицето си.

— А ти не трябваше да се прокрадваш така!

— Не съм се прокрадвал! Вдигнах голям шум навън. Извиках името ти два пъти.

— Защо не ме събуди?

— Не исках да те стресна.

— О, и затова се надвеси над мен, като че ли ще ме душиш.

Той изруга.

— И какво все пак правиш тук? Колко е часът? — попита тя, очевидно още объркана от рязкото събуждане.

— Не е чак толкова късно — отговори той. — Малко след единадесет.

— О, Господи! — тя вдигна телефона от земята. Докато се обаждаше вкъщи, Дилън застана на ръба на бюрото и се загледа в нея.

— Радвам се, че се върна, независимо кога. — Остави слушалката. — Кети беше разтревожена, но не обича да ме прекъсва, докато работя.

— И какво, да му се не види, си мислиш, че правиш, като оставаш тук сама вечер? — попита той ядосано. Имаш късмет, че аз влязох през вратата, а не някой друг.

— Беше заключено.

— Като че ли това е пречка, ако си решил…

— Добре де, нищо лошо не се случи, нека просто забравим всичко, окей?

Този подценяващ неин тон никога не успяваше да задържи езика му зад зъбите. Тя заобиколи бюрото и той й се изпречи.

— Ще го забравим, когато аз кажа, че е време за това! Не е безопасно за една жена да замръква сама тук, на няколко мили от града. Не го прави отново!

— Мога ли да ти припомня, че нямаш власт над мен?

— По дяволите, нашите позиции в момента са без значение. Това няма нищо общо с работата. Забелязал съм, че изтъкваш ранговете ни само когато усещаш, че не си права.

Очите й заблестяха срещу него.

— Ако беше някой друг, Лонър щеше да лае и да ме предупреди за опасността.

Дилън наведе глава към нея.

— Така ли?

— Точно така.

— За твоя информация, Лонър не беше тук — каза той меко. — Бе тръгнал по кучки. Ако бе намерил нещо, вероятно нямаше да се върне преди зазоряване.

Раздразнена и объркана, тя погледна настрани.

— Оценявам високо загрижеността ти за моята безопасност.

— Не се ласкай. Не съм загрижен. Просто се опитвам да вразумя някой, който очевидно има лайна вместо мозък.

Бързо завъртя глава.

— Радвам се, че използва тази дума. Тя ми напомни да те предупредя да не използваш мръсни изрази пред сина ми.

— Да не би да си подслушвала разговорите ни с Грейъм?

— Разбира се, че не. Той те цитира. И мисли, че си „адски готин“.

Страшно се зарадва. Видимо му стана приятно.

— Настина ли?

— Да. Затова внимавай какво му приказваш.

— Не казвам нищо по-различно от това, което чува по кабелната телевизия и вероятно в класната стая.

— Изместваме въпроса, нали?

— Не. Точно на темата сме. Ако не искаш Грейъм да бъде мамино детенце, отпусни го малко и му позволи да изрича някоя друга мръсна дума. Прекалено много е заобиколен от жени. Прекараното време тук сред мъжете ще му подейства добре.

— Това ме подсеща и за нещо друго. Не го окуражавай да идва с колелото си до тук.

— Не съм го карал.

— Така ми каза.

— Не съм!

— Никога не сте говорили да идва с колелото си тук?

— Стана дума. Но аз го уверих, че ти трябва да решиш.

— Добре, все пак аз съм му майка. Много ти благодаря.

Тогава разбра, че ще я целуне отново. Беше върховно безумие, но щеше да го направи каквото и да става. След като реши, нищо не бе в състояние да го спре.

Плъзна пръстите си в косата й и наклони главата й назад, после наведе устата си към нейната. В изненадата си тя въздъхна дълбоко. Почувства дъха й върху устните си, вкуси го и всички останали мисли изхвърчаха от главата му. Последиците от целувката нямаха значение — въпросът бе предрешен, щом тя свършеше, той щеше да бъде уволнен. Не мислеше и за Дебра. Главата му беше празна. Просто се отдаде на чудесния еротичен подтик да целуне Джейд.

Върхът на езика му мина през устните й се плъзна в устата й. Със сигурност тя беше шокирана. Тялото й се вдърви като кол и спря да диша. Но нейната пасивност не му попречи. Той приложи упражняваната с години своя техника и бавно правеше любов с устата й. Езикът му влизаше навътре, после се оттегляше, отново и отново, докато тя възстанови дишането си, вдигна ръце и го хвана.

— Не! — прошепна тя. — Моля те!

Нямаше предвид вероятно да го моли да спре. Молеше го да продължи. Защото въпреки предхождащото отрицание, той чувстваше нейното вълнение. То се наслагваше в нея. Възпроизвеждаше топлина, която Дилън усещаше през дрехите. Дишането й бе учестено и леко — дишане на възбуден човек.

Обхвана с дългите си пръсти главата й и я наведе. Потърка с нос опънатата й шия и целуна меката й благоуханна кожа под ухото.

— Не, Дилън! — изхлипа тя.

— Но ти ме искаш!

Отново се насочи към устата й и я целуна още по-дълбоко. Усети в слабините си топлина и сласт. Стенеше от болка, от силата на удоволствието. Пусна едната си ръка по гърба й надолу и я повдигна към себе си. Ерекцията му попадна точно между бедрата й. Потри се в нея и Джейд изпъшка.

Другата му ръка се премести към гърдите й. Бяха твърди, едри, прекрасни. Зърното й отговори на погалването на палеца му. Искаше му се да го засмуче, макар и през блузата, и си наведе главата.

— Не!!!

Дръпна се от него толкова рязко, че се олюля, загуби равновесие и се килна към далечната стена. Сгъна ръцете си пред гърдите си и ги триеше една в друга, сякаш се опитваше да изчисти мръсотия по тях. Очите й бяха разширени — имаше бяло навсякъде около ужасените електриковосини ириси.

— Казах не! — извика тя остро. — Повторих ти, не! Не! Не! Не разбираш ли? Не!

Дилън пристъпи към нея поразен.

— Джейд, аз…

— Не ме докосвай! Недей! Не! — Гласът й бе истеричен. Опъна ръка пред себе си, за да го отблъсне.

Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, добре, няма да те пипам. Кълна се!

Никога по-рано не беше поставян в подобна ситуация. Понякога жените оказваха малка съпротива от свенливост, но никоя не стигна до истерия. Тя не се преструваше. Ако той смяташе, че Джейд преиграва и му прави номера, щеше да се вбеси. Но това не бе игра. Без съмнение тя беше ужасена от него.

— Не трябва да се страхуваш от мен, Джейд — каза той нежно. — Няма да те насилвам за нищо.

— Не мога.

— Сега разбирам.

— Не мога — повтори тя.

— Всичко е наред, окей? Моля те, не ме гледай като че ли съм Джак Изкормвача. Няма да те нараня!

Постепенно паниката й отмина. Престана да си трие ръцете, но не ги смъкна надолу. Очите й загубиха уплахата на диво, заловено в капан животно, но останаха неуловими. Поглади с ръка гръдта, която той беше помилвал. Този женствен, самозащитен жест го накара да се почувства долен, като изнасилвач на деца.

Отбягвайки погледа му, набързо си взе чантата и ключовете.

— По-добре да се прибера вкъщи, преди Кети да започне да се тревожи отново.

— Джейд, какво…

Тя безцеремонно тръсна глава, като спря евентуалните му намерения да попита за странното й поведение.

Тичешком излезе навън и се качи в джипа. Дилън стоеше на прага, гледайки след нея озадачен. Остана там, докато мракът погълна дори и червеното трептене на задните й фарове.