Херман Мелвил
Моби Дик (92)

Глава 90
Глави или опашки

De balena vero sufficit, sir ex habeat caput, et repina caudam.

Брактън^[1], кн. 3, гл. 3

Този латински цитат от английските законници, взет заедно с контекста, означава, че от всеки уловен от когото и да е кит покрай бреговете на Англия кралят, като почетен велик харпунджия, трябва да получи главата, а на кралицата трябва да се поднесе почтително опашката. При кита това разделяне е като разрязването на ябълка наполовина — по средата не остава нищо. А тъй като този закон в малко изменена форма и до днес е в сила в Англия и в много отношения представя странна аномалия към общия закон за вързаната и ничията риба, ще се занимаем с него в отделна глава поради същия учтив принцип, който кара английските железници да влизат в разход за специален вагон, запазен за кралските особи. Преди всичко като любопитно доказателство, че гореспоменатият закон е все още в сила, ще ви изложа една случка, станала през последните две години.

Неколцина честни риболовци от Дувър, Сендуич или друго някое от Петте привилегировани пристанища^[2] успели след тежка гонитба да убият и докарат до брега един прекрасен кит, открит първоначално далече от сушата. Петте пристанища са отчасти или изобщо някак си под ведението на един вид полицай или цехов старейшина, наречен лорд пазител. А тъй като се назначава, струва ми се, пряко от короната, той е по право приемник на всички кралски доходи от територията на Петте пристанища. Някои писатели наричат тази длъжност синекурна. Но не е така. Защото лорд пазителят е много зает да събира припадащите му се доходи, които му се припадат само защото ги събира.

Когато бедните, изгорели от слънцето рибари, боси, с високо запретнати панталони на гъвкавите си като змиорки крака, извлекли с мъка на суша тлъстата риба, от чиято скъпоценна мас и кости щели да получат 150 лири, и вече си представяли как ще пият скъп чай със съпругите и приятен ейл със събратята си за сметка на съответните си дялове, пристига един твърде учен християнин и милостив джентълмен с един екземпляр от законника на Блекстоун под мишница, слага го върху главата на кита и заявява:

— Не пипайте! Тази риба, господа, е вързана риба. Вземам я като риба на лорд пазителя.

При тия думи нещастните моряци изпаднали в почтително съкрушение — съвсем по английски, като не знаели какво да кажат, започнали да се чешат по врата и запоглеждали в същото време тъжно ту кита, ту непознатия. Но това не изменило никак работата, нито смекчило коравото сърце на учения джентълмен с Блекстоуновия екземпляр. Най-после, след като се чесал дълго, за да намисли нещо, един от тях дръзнал да заговори:

— Моля, сър, кой е този лорд пазител?

— Херцогът.

— Но херцогът няма нищо общо с улавянето на рибата.

— Тя е негова.

— Ние преживяхме много мъки и опасности, направихме големи разходи; нима всичко това ще отиде в полза на херцога, а на нас ще останат само мехурите по ръцете?

— Рибата е негова.

— Толкова беден ли е херцогът, та прибягва до такова отчаяно средство, за да си изкара прехраната?

— Рибата е негова.

— Аз мислех да помогна с моя дял на болната си майка.

— Рибата е негова.

— Не би ли се задоволил херцогът с една четвърт или с половината?

— Рибата е негова.

С една дума, рибата била конфискувана и продадена, а негова светлост херцог Уелингтън получил парите. Като помислил, че от известно гледище случаят може при дадените обстоятелства да се сметне не много справедливо разрешен, един честен духовник от града изпратил почтително писъмце до негова светлост с молба да разгледа по-обстойно случая с нещастните рибари. На което лорд херцогът текстуално отговорил (и двете писма били обнародвани), че стореното е сторено, че той си е получил вече парите и ще бъде благодарен на благоговейния джентълмен, ако за в бъдеще се откаже да се намесва в чуждите работи. Нима все още войнственият старец дебне сега по ъглите на трите кралства, за да изтръгва милостиня от просяците?

Лесно е да се разбере, че в случая правото върху кита, на което се е позовал херцогът, му е било прехвърлено от владетеля. Затова трябва да проучим на какво основание владетелят е получил първоначално това право. Изтъкнахме вече закона. Но Плаудън ни дава основанието. Според Плаудън така уловеният кит принадлежи на краля и кралицата „поради високото си качество“. И най-солидните коментатори са смятали това за неоспорим довод.

Защо обаче кралят трябва да получи главата, а кралицата опашката? Посочете основание и за това, правници!

В своя трактат за „Златото на кралицата“, или „Парите й за дребни разходи“, един стар автор от английския върховен съд, някой си Уилям Прин, разправя така: „Ти, опашко, се даваш на кралицата, за да може вашият гардероб, кралице, да се снабдява с банели.“ Това е било писано по времето, когато гъвкавата черна кост на гренландския или същинския кит се е използвала широко за дамските корсети. Но тази кост не се намира в опашката; тя е в главата, а това е твърде печална грешка за мъдър правник като Прин. Но може би кралицата е „Сирена“ и затова й подаряват опашка? Възможно е в случая да се таи някакъв алегоричен смисъл.

Само две риби се наричат от английските законоведи „кралски“ — китът и есетрата; и двете са обявени с известни ограничения за кралска собственост и съставят номинално една десета от обикновения доход на короната. Не зная друг автор освен мене да е засягал този въпрос; но струва ми се, че по аналогия и есетрата трябва да се разделя по същия начин, както и китът, като кралят получи необикновено плътната и гъвкава глава на тази риба — едно право, което може да се обоснове символично и шеговито с предполагаемото сходство между двете глави. Както виждате, във всичко, дори и в законите, има смисъл.