Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 71
История с „Йеровоам“

Корабът и ветрецът се водеха за ръка, но ветрецът пристигна по-бързо от кораба и не след много „Пекод“ започна да се люшка.

Постепенно открихме през далекогледа — по лодките и кацналите по мачтите дежурни, — че непознатият кораб е китоловен. Но тъй като беше далеко към ветрената страна и летеше, насочен по всяка вероятност към други води, „Пекод“ не можеше да се надява, че ще го настигне.

Тук трябва да се спомене, че подобно на параходите във военните флоти всеки кораб от американската китоловна флота си има собствен сигнал; тези сигнали заедно с имената на съответните кораби са вписани в сборник, с който са снабдени всички корабни капитани. По този начин комендантите на китоловни кораби имат възможност да се разпознават в океана дори на големи разстояния, и то доста лесно.

Неизвестният кораб отговори най-после на сигнала на „Пекод“ със своя сигнал, от който се разбра, че съдът е „Йеровоам“ от Нантъкит. Прибирайки платната, той се установи напряко към кила от подветрената страна на „Пекод“ и спусна лодка, която скоро ни доближи. Но когато по заповед на Старбък спуснаха въжената стълба за удобство на идващия капитан, последният махна с ръка от кърмата на лодката, за да ни даде да разберем, че това е съвсем излишно. Стана ясно, че на „Йеровоам“ има злокачествена епидемия и капитанът се страхуваше да не зарази екипажа на „Пекод“. Защото, при все че сам той и хората в лодката бяха незасегнати от епидемията, а корабът му беше на полуизстрел разстояние и между нас и него се рееше и струеше незаразеният морски въздух, придържайки се добросъвестно към страхливата сухоземна карантина, капитанът решително отказа да влезе в пряк допир с „Пекод“.

Но това съвсем не ни попречи все пак да влезем във връзка. Като запазваше едно разстояние от няколко ярда, лодката на „Йеровоам“, използвайки от време на време греблата си, успяваше да се задържи успоредно с „Пекод“ и пореше тежко морето (по това време вече духаше доста хладен вятър) с издуто назад платно; и при все че мощни вълни тласкаха от време на време лодката напред, скоро я връщаха умело на първоначалното й място. Дори и изложен често на това и други подобни прекъсвания, разговорът между двете групи се поддържаше, макар понякога да настъпваше и прекъсване от съвсем друго естество.

Един от гребците в лодката на „Йеровоам“ беше съвсем особен дори за дивашката китоловна среда, в която всички групи са съставени от отделни забележителности. Беше дребен, нисък, сравнително млад мъж, с изпъстрено от лунички лице и гъста червеникава коса. Облечен беше в дълго избеляло палто с лешников цвят и кабалистична кройка, дългите ръкави бяха запретнати над китките. В очите му имаше дълбока, постоянна, фанатична лудост.

Още щом зърнахме тази фигура, Стъб се провикна: „Той е! Той е!“ Дългополият палячо, за когото ни разказаха хората от „Таун-хо“. Стъб намекваше за една странна случка на „Йеровоам“ и за странния човек от екипажа му, за които бяхме узнали при по-раншния разговор между „Пекод“ и „Таун-хо“. Според този разказ и наученото по-късно палячото се ползваше, както изглежда, с особено обаяние в очите на всички на „Йеровоам“. Историята му беше следната:

Израснал бе първоначално сред лудото шекърско[1] общество в Нескюна, където бил голям пророк; неведнъж се спускал от небето в умопобърканите им тайни събрания през капак на тавана, възвестявайки скорошното отваряне на седмото шише, което носел в джоба на жилетката си, напълнено не с барут, а с опиумна тинктура. Обзет от странно хрумване за апостолство, той напуснал Нескюна и отишъл в Нантъкит, където с присъщата на лудите хитрост възприел сериозна, разумна външност и поискал да постъпи като новак при китоловното пътешествие на „Йеровоам“. Приели го, но щом корабът излязъл в открито море, лудостта му се разразила отново. Той се обявил за архангел Гавриил и заповядал на капитана да се хвърли в морето. Прочел манифест, с който се прогласявал за освободител на всички острови и главен викарий на цяла Океания. Непоколебимата сериозност, с която оповестил всичко това; мрачните, дръзки проявления на безсънното му, възбудено въображение и всички свръхестествени ужаси на една истинска лудост, спомогнали да обгърнат със святост този Гавриил в съзнанието на повечето простички моряци. Нещо повече, те дори се страхували от него. Но тъй като такъв човек бил безполезен за кораба, особено защото работел само когато иска, капитанът безверник намислил да се отърве от него; ала щом узнал, че този човек възнамерява да го свали на първото пристанище, архангелът отворил всичките си печати и шишета… като обрекъл кораба и екипажа му на неминуема гибел, ако намерението бъде осъществено. Той въздействал така силно на учениците си от екипажа, че те отишли вкупом при капитана да му кажат, че ако Гавриил бъде свален от кораба, ни един от тях няма да остане. И капитанът бил принуден да се откаже от плана си. Моряците не позволили и да се наказва Гавриил, каквото и да говори или върши; така че Гавриил се ползвал с пълна свобода на кораба. Последицата от всичко това била, че архангелът не искал и да знае за капитана или помощник-капитаните; а откакто избухнала епидемията, държал се още по-дръзко; твърдял, че морът, както го наричал, зависел само от него и щял да се прекрати единствено по негова воля. Моряците, повечето бедни и прости хорица, се умилквали и раболепничели пред него; а понякога, изпълнявайки нарежданията му, го славословели като божество. Такива неща може да изглеждат невероятни, но колкото и да са чудни, те са верни. Историята на фанатиците поразява не толкова с безмерното самоизмамване на самия фанатик, колкото с безмерната му сила да мами и обърква толкова много други хора. Но време е да се върнем на „Пекод“.

— Аз не се боя от епидемия, човече — каза застаналият до фалшборда Ахав на капитан Мейхю, който се намираше на кърмата на лодката, — елате на борда.

Но Гавриил скочи веднага.

— Помислете за треската, за жълтата чернодробна треска! Пазете се от ужасния мор.

— Гавриил, Гавриил! — викна капитан Мейхю. — Ти трябва или…

Но в този миг една огромна вълна отблъсна лодката напред и думите му потънаха в кипежа.

— Виждал ли си Белия кит? — запита Ахав, когато лодката се върна.

— Помисли за разбитата и потопена китоловна лодка! Пази се от ужасната опашка!

— Пак ти казвам, Гавриил, че…

Лодката се понесе отново напред, дръпната сякаш от зли духове. Никой не продума няколко мига, докато бурните вълни налитаха едни след други и с капризността, обземаща понякога морето, не повдигаха, а само подмятаха лодката. През това време окачената китова глава се люшкаше неистово, а Гавриил я гледаше много по-уплашено, отколкото подобаваше на архангелската му природа.

Когато това интермецо премина, капитан Мейхю започна да разказва една доста мрачна случка, свързана с Моби Дик, но при всяко споменаване на кита разказът му беше прекъсван от Гавриил и обезумялото море, което изглеждаше в съюз с архангела.

Както се разбра, наскоро след отплаването си „Йеровоам“ срещнал друг китоловен кораб, от който узнал достоверно за съществуването на Моби Дик и сторените от него пакости. Поглъщайки жадно тази новина, Гавриил предупредил тържествено капитана да не напада Белия кит, ако го срещнат; като провъзгласил с безумния си брътвеж Белия кит за въплъщение на самия шекърски бог; защото шекрите признават Библията. Но когато след една-две години дежурните по мачта зърнали Моби Дик, Мейси, първият помощник-капитан, изгарял от желание да го пресрещнат; а тъй като и капитанът желаел да му дадат тази възможност, въпреки всички заплахи и предупреждения на архангела Мейси успял да убеди петима души да се спуснат с лодката си и отплавал с тях. След дълго, уморително гребане и много опасни, безуспешни нападения успял най-после да забие един харпун. През това време, покатерил се на главната мачта, Гавриил размахвал безумно ръка и предричал незабавна гибел за нечестивите нападатели на неговото божество. И както помощник-капитанът Мейси стоял прав до носа на лодката и с безразсъдната енергия на расата си ругаел неистово кита, опитвайки се в същото време да го улучи с вдигнатото копие, една широка бяла сянка се подала — уви! — от морето и с бързото си премятане накарала всички гребци да притаят дъх. В следващия миг нещастният жизнерадостен офицер бил вдигнат във въздуха и описвайки дълга дъга, паднал на петдесетина метра в морето. От лодката не паднала ни една треска, от гребците ни косъм, но помощник-капитанът потънал.

Тук трябва да се каже в скоби, че такава злополука е една от най-честите в китоловството. Понякога загива само един човек; по-често бива отчупен носът на лодката или пък напречната дъска, на която е застанал водачът, бива изтръгната и отхвръква заедно с тялото. Но най-странното обстоятелство е, че в много случаи, когато тялото е бивало прибрано, не се е забелязвала никаква следа от насилие, човекът просто се е вкочанясвал.

Цялата злополука с падането на Мейси е била ясно забелязана от кораба. С пронизителен вик: „Шишето! Шишето!“, Гавриил накарал ужасения екипаж да се откаже от по-нататъшното преследване на кита. Тази страшна случка придала още по-голямо влияние на архангела, защото лековерните му ученици повярвали, че той е предрекъл това определено нещастие, а не е направил едно общо пророчество, каквото би могъл да направи всеки и да улучи случайно един от многото прицели в широко предоставеното му поле. И той се превърнал в неизказано страшилище за кораба.

Когато Мейхю свърши разказа си, капитан Ахав му зададе такива въпроси, че другият капитан не се стърпя и го запита възнамерява ли да гони Белия кит, ако му се удаде случай. На което Ахав отговори: „Да.“ Тогава Гавриил скочи пак, загледа втренчено стареца и извика буйно, с наведен надолу пръст:

— Помисли, помисли за богохулника!… Умря и потъна!… Пази се от края на богохулника!

Ахав се отвърна апатично, после каза на Мейхю:

— Капитане, току-що си припомних за чантата с писма; ако не се лъжа, там има писмо за един твой офицер. Старбък, прегледай чантата!

Всеки китоловен кораб взема голям брой писма за различни кораби; предаването им зависи от това дали ще се срещнат случайно из четирите океана. Така че повечето писма не достигат никога целта си; а много пристигат, след като са достигнали две-тригодишна възраст.

След малко Старбък се върна с писмо в ръка. То беше измачкано, влажно, покрито с тъмнозелени петна от плесен, защото бе стояло в един тъмен шкаф в капитанската каюта. На такова писмо би могла да бъде пощальон самата смърт.

— Не можеш ли да го разчетеш? — извика Ахав. — Дай го на мене, човече. Да, да, неясно е надраскано… Какво ли е това?

Докато той разчиташе адреса, Старбък взе дръжката на една дълга лопата за разрязване на кит и разцепи леко с джобното си ножче края й, за да вмъкне там писмото и да го подаде по този начин в лодката, без да става нужда тя да се доближи до кораба.

През това време Ахав мърмореше с писмото в ръка:

— Мистър Хар… да, мистър Хари… (женска ръка… жената на човека, обзалагам се)… да… мистър Хари Мейси, кораб „Йеровоам“… за Мейси значи. А той е мъртъв.

— Горкият! Горкият! И то от жена му — въздъхна Мейхю. — Дайте ми го все пак.

— Не, дръж си го — изкрещя Гавриил на Ахав. — И ти ще идеш скоро при него.

— Дано се задушиш от проклятието си! — изрева Ахав. — Приготви се да го поемеш, капитан Мейхю.

И като взе от ръцете на Старбък дръжката със съдбоносното писмо, протегна я към лодката. Но в същия миг, очаквайки да видят какво ще стане, гребците престанаха да гребат; лодката бе повлечена към кърмата на кораба и писмото се изравни като по магия с нетърпеливата ръка на Гавриил. Той го грабна веднага, грабна ножа, забоде го на писмото и го хвърли на кораба. То падна в краката на Ахав. След това Гавриил изкрещя на другарите си да ударят веслата и бунтарската лодка се отдалечи бързо от „Пекод“.

Когато след това приключение моряците започнаха да се занимават отново с дрехата на кита, много странни неща се споменаха във връзка с тази неприятна случка.

Бележки

[1] Религиозна секта, основана в XVIII в. — Б.пр.