Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Moby-Dick, 1851 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невяна Розева, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy (2010)
- Разпознаване и корекция
- vasko_dikov (2010)
- Корекция
- NomaD (2010)
Издание:
Херман Мелвил. Моби Дик
Второ издание
Редактор: Жени Божилова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова
Дадена за набор 14.XII.1976 г.
Подписана за печат март 1977 г.
Излязла от печат юни 1977 г.
Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.
Издателски коли 29,82. Цена 2,53
Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Моби Дик | |
Moby-Dick | |
Титул на първото издание | |
Автор | Херман Мелвил |
---|---|
Създаване | |
Първо издание | 18 октомври 1851 (Великобритания) 14 ноември 1851 (САЩ) г. САЩ |
Издателство | Richard Bentley (Великобритания) Harper & Brothers (САЩ) |
Оригинален език | английски |
Вид | роман |
Начало | Call me Ishmael. |
Край | It was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan. |
Моби Дик в Общомедия |
„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.
Сюжет
Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.
Превод и издаване в България
- 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
- 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
- 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
- 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
- 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
- 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
- 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
- 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.
Външни препратки
- „Моби Дик“ на сайта „Моята библиотека“
- „Моби Дик“ в сайта на Проект Гутенберг ((en))
|
Глава 21
На кораба
Когато приближихме кея, часът беше почти шест, но сивият мъглив ден не бе настъпил още.
— Струва ми се, че някакви моряци тичат нататък — казах на Куийкуег. — Не са сенки; предполагам, че ще отплаваме, щом се съмне; да вървим!
— Чакай! — обади се един глас, чийто собственик приближи в същото време изотзад, сложи ръце на раменете ни, промъкна се между нас и се наведе напред в утринния здрач, като надничаше странно към Куийкуег и към мене.
Беше Илия.
— Към кораба ли?
— Махай се — казах аз.
— Слушай — обади се и Куийкуег, като се разтърси, — върви си по пътя.
— Няма да заминете, значи?
— Напротив — казах аз, — но какво ти влиза в работа? Знаеш ли, мистър Илия, започваш да ставаш нахален.
— Не, не, не; не виждам да е така — каза Илия, местейки бавно и учудено очи от Куийкуег към мене, с наистина неописуем поглед.
— Илия — казах аз, — приятелят ми и аз ще ти бъдем признателни, ако си отидеш. Заминаваме за Индийския и Тихия океан и предпочитаме да не се бавим.
— Заминавате ли! И ще се върнете преди закуска?
— Мръднал е, Куийкуег — казах аз. — Да вървим.
— Хей! — викна спрелият Илия, когато се отдалечихме на няколко крачки.
— Не му обръщай внимание, Куийкуег — казах аз. — Да вървим.
Но той се прокрадна отново до нас, сложи внезапно ръка на рамото ми и каза:
— Видяхте ли някакви хора да отиват преди малко към кораба?
Смаян от този ясен и смислен въпрос, отвърнах:
— Да, видях, струва ми се, четири-пет души; но не съм сигурен, защото беше много тъмно.
— Много тъмно, много тъмно — каза Илия. — Сбогом.
Отделихме се отново от него; но той пак тръгна безшумно след нас, пак сложи ръка на рамото ми и каза:
— Вижте дали ще ги намерите!
— Кого да намерим?
— Сбогом! Сбогом! — отвърна той, като се отдалечи. — О, щях да ви предупредя за… Но нищо, нищо… все едно, това си е домашна работа… Голям студ тая заран, нали? Сбогом. Предполагам, че няма да ви видя скоро; но ще се видим на Страшния съд.
С тия несвързани приказки той си тръгна, като ме остави безкрайно учуден от неговата умопобъркана безочливост.
На борда на „Пекод“ владееше пълна тишина, никой не се виждаше и чуваше. Входът към капитанската каюта беше заключен отвътре; всички люкове бяха спуснати и затрупани с макари и въжета. Когато стигнахме до фалшборда, намерихме вратата на люка отворена. Като видяхме светлинка, слязохме долу, където намерихме само един стар моряк, загърнат в дрипава дебела куртка. Прострял се бе на два сандъка, сложил лице върху скръстените си ръце. Потънал беше в дълбок сън.
— Къде ли са отишли, Куийкуег, ония моряци, които видяхме? — казах аз, поглеждайки недоверчиво спящия. Но, изглежда, Куийкуег не бе забелязал на кея това, за което му споменах; и аз бих могъл да допусна, че е било моя зрителна измама, да не беше необяснимият в такъв случай въпрос на Илия. Но отмахнах мисълта и като погледнах отново спящия, казах шеговито на Куийкуег, че не ще е зле може би да побдим край това тяло, и му обясних как да се настани. Той опипа задника на спящия, като че искаше да провери дали е достатъчно мек; после, без да му мисли много-много, седна върху му.
— Господи, Куийкуег! Не сядай там! — казах аз.
— О, много хубава седалка — каза Куийкуег; — по нашенски, няма да му натъртя лице.
— Лице ли? — казах аз. — Лице ли наричаш това нещо? Много добродушно изражение има то в такъв случай; но я виж колко тежко диша тоя човек, просто се запъхтява; ставай, Куийкуег; ти си тежък, ще смажеш лицето на нещастника. Ставай, Куийкуег! Той ще те хвърли ей сега. Чудно, чене се събужда още.
Куийкуег се премести точно пред главата на спящия и запали томахавката си. Аз седнах до краката. Подавахме си лулата над заспалия. Докато пушехме, Куийкуег ми разказа с изкълчения си говор, че тъй като в родината му липсвали каквито и да е столове и дивани, кралят, главатарите и изобщо големците имали обичай да угояват хора от простолюдието, та да им служат за сядане; за удобно мебелиране на къщата по този начин било достатъчно да купиш десетина лентяи и да ги наредиш покрай стената между прозорците или в нишите. Освен това този начин бил много удобен при излети; много по-добър от градинските столове, които се сгъват и превръщат в туристически бастуни; щом стане нужда, главатарят повиква прислужника си и го накарва да се превърне в пейка под някое сенчесто дърво, понякога във влажна, блатиста местност.
Докато ми разказваше тия неща, при всяко поемане на томахавката Куийкуег докосваше с брадвичката й главата на спящия.
— Защо правиш това, Куийкуег?
— Много лесно убиу; о, много лесно!
И започна да разказва някои ужасни спомени за томахавката си, която бе изпълнявала двояката служба да разцепва главите на враговете и да доставя утеха на душата му; но вниманието ни се отклони внезапно към спящия моряк. Той засумтя; после като че усети дима; след това се обърна веднъж-дваж; накрай седна и затърка очите си.
— Хей, пушачи — промърмори най-сетне той, — кои сте вие?
— Моряци от кораба — отвърнах аз. — Кога ще отплава?
— Ахаа! С него заминавате, така ли? Днес ще отплава. Капитанът дойде снощи.
— Кой капитан — Ахав ли?
— Ами че кой друг?
Щях да запитам нещо за Ахав, когато чухме шум на палубата.
— Ахаа, Старбък се размърда — каза морякът. — Ранобуден първи помощник-капитан е той; добър и набожен е, но сега вече трябва да се събудя!
С тия думи той тръгна към палубата и ние го последвахме.
Слънцето бе изгряло. Моряците започнаха да пристигат по двама, по трима; други се размърдаха по палубата; офицерите се движеха насам-нататък; мнозина изпращачи бързаха да донесат последните необходими вещи. През това време капитан Ахав оставаше невидим в каютата си.