Херман Мелвил
Моби Дик (36)

Глава 34
Капитанската трапеза

Обед. Самуна, тоест прислужникът, подава из люка бледото си като самун лице и съобщава на своя господар и началник, че обядът е готов; господарят е седнал в лодка до подветрения борд, наблюдава слънцето и изчислява безмълвно географската ширина върху гладката кръгла плочка, приготвена за тази цел в горната част на кокаления му крак. От пълното безразличие към съобщението бихте могли да заключите, че намръщеният Ахав не е чул прислужника си. Но след малко той се залавя за вантите, стига с клатушкане до палубата, казва с монотонен и невесел глас: „На обяд, мистър Старбък“, и изчезва в каютата си.

Едва когато и последният отзвук на султанската му стъпка заглъхне и първият емир Старбък има основание да предположи, че Ахав е вече седнал, той се пробужда от унеса си, обикаля веднъж-дваж палубата, поглежда важно компаса, казва с любезна нотка в гласа: „Обяд, мистър Стъб“, и слиза по стълбичката. Вторият емир се шляе известно време около вантите, пораздрусва гротбраса, за да види здраво ли е това важно въже, после повтаря същия припев и с едно кратко: „Обяд, мистър Фласк“, тръгва след предшествениците си.

Но третият емир, останал сам на капитанския мостик, изглежда, се чувства освободен от някакво странно притеснение, защото намигайки по всички посоки, той захвърля обущата си и се понася в бърз безшумен танц точно над главата на падишаха; после захвърля с ловко движение фуражката си на задната рея като на лавица и тръгва нехайно — поне докато го виждате от палубата — по стълбичката, завършвайки шествието с музика, противно на всички други шествия. Но преди да пристъпи прага на капитанската каюта, той се спира, придава си съвсем ново изражение и независимият, весел, дребничък Фласк се явява пред цар Ахав в образа на нещастник или роб.

Една от най-странните прояви, създадена от дълбоката изкуственост в моряшките нрави, е, че докато на палубата някои офицери могат да се държат, ако бъдат предизвикани, смело и дори дръзко към своя капитан, щом слязат за всекидневния обяд в каютата на капитана, девет десети от тях възприемат веднага безобидно, за да не кажа, умолително и покорно изражение към седящия начело на трапезата; едно наистина чудно, а понякога и крайно комично държане. На какво се дължи тази разлика? Загадка ли е? Може би не. Да си Балтазар, вавилонски цар, и то не високомерен, а учтив Балтазар, трябва да си надарен безспорно с известно светско величие. А човек, който умее действително да заема царствено и разумно своето място на трапезата си, има много по-неоспоримо лично влияние и царска власт от тия на Балтазар; защото Балтазар не е бил измежду най-великите хора. Който е дал поне веднъж обяд на приятелите си, е разбрал какво значи да си Цезар. Това е една омагьосана обществена царственост, на която не може да се устои. Ако прибавите към това съображение официалното превъзходство на един корабен властелин, може да разберете на какво се дължи току-що споменатата особеност в моряшкия живот.

Ахав седеше начело на своята украсена със слонова кост трапеза като безгласен гривест тюлен на бял коралов бряг, заобиколен от своите войнствени, но все още почтителни тюленчета. Всеки офицер чакаше реда си да му се поднесе яденето. Всички бяха като деца пред Ахав; и все пак у него не се долавяше ни най-малко светско високомерие. Те гледаха с еднаква мисъл ножа на стареца, който разрязваше месото в поставеното пред него общо блюдо. Предполагам, че не биха осквернили за нищо на света този миг и с най-лека забележка по най-безобиден въпрос, например за времето. Не! Щом Ахав протегнеше ножа и вилицата, с които държеше отрязаното месо, това значеше, че трябва да му поднесат чинията на Старбък, който приемаше след това храната си като милостиня; стряскаше се, ако ножът скръцне случайно; дъвчеше безшумно и гълташе внимателно. Защото подобно на коронационния банкет във Франкфурт, при който германският император си похапвал както трябва със седемте имперски електори, тези обеди в капитанската каюта бяха тържествени и минаваха в почтително мълчание; наистина старият Ахав не забраняваше разговори на трапезата, но той самият не продумваше. Какво облекчение беше за задушаващия се Стъб, когато някой плъх вдигнеше шум в трюма долу. А горкият дребен Фласк беше най-младият син, малкото момче в това уморително семейно събрание. За него оставаха пищялите от соленото говеждо, а можеха да останат само и кокошите крака. Защото, да си вземе сам нещо от трапезата, би се сторило на Фласк равнозначно на явна кражба. Ако би си взел сам нещо от тази трапеза, то сигурно сетне никога не би се осмелил да вдигне глава в тоя почтен свят; при все че, колкото и да е странно, Ахав не забраняваше това. Ако Фласк би си взел сам нещо, най-вероятно е, че Ахав не би и забелязал. Най-малко би си позволил Фласк да си вземе масло. Дали мислеше, че собствениците на кораба смятат маслото вредно за неговото светло, слънчево лице, или предполагаше, че при такова пътуване из лишени от пазар морета маслото е на голяма почит и следователно не е за него, низшия офицер, не е известно; както и да е, Фласк беше — уви! — човек, който живееше без масло! Но не беше само това. Долу, на трапезата, Фласк беше последен, а горе беше първи. Така че обедът му беше много притеснен откъм времетраене. И Старбък, и Стъб слизаха преди него; освен това имаха правото и да поизбързат. Ако се случеше Стъб, който беше само на косъм по-горе от Фласк, да няма охота и да даде вид, че възнамерява да привърши скоро обеда си, Фласк трябваше да побърза и можеше тоя ден да глътне само две-три хапки; защото би било несъвместимо със свещените обичаи Стъб да се качи на палубата преди Фласк. Затова Фласк бе признал веднъж в разговор насаме, че откакто станал офицер, бил почти винаги гладен. Защото това, което хапваше, не уталожваше глада му, а само го поддържаше. „Успокоението и задоволството, казваше Фласк, изчезнаха завинаги от стомаха ми. Сега съм офицер, но как бих искал да стисна в шепата си на предната палуба парче от някогашното говеждо, както когато бях прост моряк.“ Ето плодовете на повишението; ето пустословието; ето безумието в живота! Ако някой моряк от „Пекод“ имаше за какво да се сърди на Фласк в качеството му на началник, достатъчно би било, за да се почувства напълно удовлетворен, да отиде във време на обяд на задната палуба, да надзърне през люка и да види как Фласк седи, оглупял и онемял, пред страшния Ахав.

Ахав и тримата помощник-капитани съставяха, така да кажем, първата трапеза в капитанската каюта на „Пекод“. След като си отидеха — в обратен ред на идването им, — покривката се почистваше или по-точно се пооправяше набързо от бледия прислужник. Тогава на пиршеството биваха поканени тримата харпунджии, на които се завещаваха останките. Те превръщаха високомерната каюта в един вид временен прислужнически салон.

Пълна противоположност на едва поносимата принуденост и неизразимия невидим деспотизъм на капитанската трапеза беше безгрижната волност, непринуденост и почти лудешка демократичност на низшите харпунджии. Докато техните началници, помощник-капитаните, се страхуваха и от скръцването на челюстите си дори, харпунджиите дъвчеха храната си със заразителна охота. Обядваха като лордове, тъпчеха търбусите си като индийски кораби, по цял товар с колониални стоки. Куийкуег и Таштего имаха такъв необикновен апетит, щото, за да запълни празнотата, останала от предишното ядене, Самуна беше принуден често да донася по два големи бута солена пастърма, отрязана сякаш направо от едрия вол. И ако не ги донесеше бързо, ако не подтичваше пъргаво, Таштего имаше неучтивия навик да го накара да бърза, бодейки го с вилицата си като с харпун. Веднъж, обзет от някаква прищявка, Дагу подпомогна паметта на Самуна, като го сграбчи през кръста и сложи главата му на голяма празна дъска за рязане на хляб, а Таштего с нож в ръка започна да очертава кръга, предшестващ скалпирането. Този бял като хляб прислужник беше по природа много нервно, вечно треперещо момче, рожба на пропаднал хлебар и болногледачка. А поради постоянното гледане на страшния черен Ахав и периодичните бурни любезности ла тримата диваци целият живот на Самуна се бе превърнал в непрекъснато треперене. Обикновено, след като занесеше на харпунджиите всичко, което поискваха, той избягваше от лапите им в съседния малък килер, отгдето поглеждаше уплашено иззад завесата на вратата, докато свършат обяда си.

Интересна гледка беше да видиш как Куийкуег, седнал срещу Таштего, показва острите си зъби срещу тия на индианеца; а встрани от тях Дагу седеше на земята, защото пейката бе издигнала украсената му с пера глава до долната карлинга^[1]; при всяко движение на огромните му нозе цялата каюта потреперваше, като че някой африкански слон влизаше в кораба. Въпреки това едрият негър беше много скромен, за да не кажем дори изтънчен. Изглеждаше почти невероятно, че той може да поддържа с такива сравнително малки хапки живота в това едро, дворянско, великолепно тяло. Но този благороден дивак сигурно гълташе здраво обилния въздух, вдишвайки с широките си ноздри най-висшата жизненост на всемира. Великаните не се създават и хранят с месо и хляб. Куийкуег обаче мляскаше като простосмъртен дивак — толкова грозно, че разтрепераният Самун поглеждаше дали по слабичките му ръце не са останали следи от зъбите на людоеда. А когато чуеше, че Таштего го вика да си разчистят сметките, простодушният прислужник едва не изпочупваше окачените в килера съдове, обзет от внезапни пристъпи на парализа. Скърцането на брусовете — които харпунджиите носеха в джобовете си, за да острят копията и другите си оръжия, а използваха и за точене на ножовете си на трапезата — също не допринасяха за успокояването на Самуна. Можеше ли да забрави той, че и самият Куийкуег например, когато е бил на острова си, сигурно се е провинил в кръвожадни трапезни произволи. Уви! Самунче! Тежък е животът на бял сервитьор, прислужващ на людоеди. Не салфетка, а щит трябва да носи той в ръка. Но все пак идваше време, когато тримата морски бойци за най-голямо негово удоволствие ставаха и си тръгваха; за неговите лековерни, хранени с басни уши, войнствените им крака вдигаха шум при всяка тяхна стъпка като мавритански ятаган в ножницата си.

Но при все че тези диваци обядваха и формално живееха в капитанската каюта, те не бяха никакви домоседци и се мяркаха там само в часовете за хранене и преди лягане, когато минаваха през нея на път за своите спални.

По този въпрос Ахав не правеше изключение от повечето американски капитани на китоловни кораби, които, общо взето, са склонни да смятат, че капитанската каюта принадлежи по право само на тях; и единствено от учтивост допускат от време на време някого там. Затова помощник-капитаните и харпунджиите на „Пекод“ прекарваха повече вън, отколкото вътре в капитанската каюта. Те влизаха в нея само както входна врата влиза в къщата; обръща се за миг навътре и още в следния миг се връща назад; постоянното им местонахождение беше на открито. Те не губеха много от това; защото в каютата нямаше другарско общество. Ахав беше недостъпен за другите хора. При все че се числеше номинално в списъка на християнския свят, той беше все още чужд за него. Той живееше в света, както последната жива мечка живее в населения Мисури. И както след отминаването на пролетта и лятото този див горски вожд се заравя в някоя хралупа, за да прекара там зимата, смучейки лапите си, така и душата на Ахав, затворена в хралупата на тялото му в суровата, бурна старост, се хранеше от черните лапи на своята скръб!