Херман Мелвил
Моби Дик (29)

Глава 27
Рицари и оръженосци

Стъб беше вторият помощник-капитан. Той беше родом от Кейп Код; затова, според местния обичай, го наричаха кейпкодчанин. Безгрижен веселяк — нито страхлив, нито храбрец; посрещащ опасностите, както дойдат, с равнодушно изражение; и в най-опасните моменти на лова работещ спокойно и съсредоточено като нает за цяла година дърводелски калфа. Добродушен, приветлив, безгрижен, той ръководеше своята китоловна лодка така, като че и най-смъртоносната схватка е вечеря, а екипажът — канени гости. Беше толкова взискателен за удобното устройство на неговия кът в лодката, колкото някой стар омнибусен кондуктор за уютността на кабинката си. А когато наближеше кит, и при най-смъртоносна схватка в борбата действаше с безмилостното си копие свободно и хладнокръвно, както подсвиркващия си тенекеджия работи със своя чук. Застанал до разбеснялото се чудовище, той си тананикаше някой старинен танцов напев. Поради дългата привичка смъртоносната паст се бе превърнала за Стъб в удобно кресло. Не може да се каже какво мислеше за смъртта; въпрос е дори дали изобщо мислеше за нея; но ако се случеше да насочи мисълта си нататък след приятен обяд, то несъмнено и за него, като за всеки добър моряк, тя беше един вид зов за поемане дежурство, изтичване презглава на палубата, където ще трябва да се занимае с нещо, което ще научи едва след като се е озовал на заповедта, в никакъв случай по-рано.

Това, което — наред с много други неща може би — бе направило Стъб такъв добродушен и безстрашен човек, помъкнал весело бремето на живота в един свят, изпълнен с важни амбулантни продавачи, прегърбени до земята под товара си; това, което му помагаше да разнася едно почти богохулно добро настроение, беше вероятно лулата му. Защото късата черна луличка беше, заедно с носа му, постоянна черта от неговото лице. По-лесно бихте могли да допуснете, че ще стане от походното си легло без нос, отколкото без лула. Той имаше цяла редица напълнени лули, наредени на една полица, за да му бъдат винаги подръка; щом се прибереше, изпушваше ги последователно, като ги палеше една от друга; след като изпушеше всичките, напълваше ги отново, за да му бъдат пак готови. Защото при обличане Стъб пъхаше лулата в устата си, преди да пъхне краката си в панталоните.

Казвам, че непрекъснатото пушене беше поне една от причините за особеното му настроение; защото всеки знае, че въздухът на земята, безразлично над сушата ли или над морето, е страшно замърсен от неизразимите страдания на безбройните смъртни, предали му последното си издихание; и както във време на холера някои хора държат пред устата си кърпичка с камфор, така тютюневият дим действаше на Стъб може би като дезинфекционно средство против всички съдбоносни изпитания.

Третият помощник-капитан беше Фласк, родом от Тисбъри, на остров Мартас Винярд. Къс, набит, червендалест младеж, страшно ненавиждащ китовете, той като че смяташе тези едри левиатани за свои лични и наследствени врагове, поради което за него беше въпрос на чест да ги унищожава, където и да ги срещне. Беше до такава степен лишен от всякаква почит към чудесата на тяхното величествено туловище и тайнствени навици; така безчувствен към опасността от среща с тях, щото, според неговото жалко мнение, чудният кит е само един вид едра мишка или най-много воден плъх, за чието убиване и сваряване са потребни само малко хитрост и известна загуба на време и труд. Това невежествено, несъзнателно безстрашие го караше да се отнася почти шеговито към китоловството; той преследваше китовете за развлечение; и едно тригодишно пътешествие около Кейп Хорн беше за него само тригодишна весела шега. Както гвоздеите на дърводелеца са два вида — ковани и рязани, така могат да бъдат разделени и хората. Дребният Фласк беше от кованите гвоздеи; създаден да държи здраво и да трае дълго. На борда на „Пекод“ го наричаха Ледорез, защото по външен вид можеше да се оприличи на късата четвъртита греда, известна с това име в полярните китоловни кораби; снабдена с много странични греди, които се издават лъчеобразно от нея, тя предпазва кораба от ударите на леда из тия бурни морета.

Тримата помощник-капитани — Старбък, Стъб и Фласк — бяха много важни личности. Те именно според общото правило, командваха трите китоловни лодки на „Пекод“. В бойния ред, в който капитан Ахав щеше да строи вероятно силите си за нападение срещу китовете, тримата помощник-капитани бяха нещо като ротни командири. А въоръжени с дългите си остри китоловни копия, приличаха на тройка копиеносци; както харпунерите бяха копиехвъргачи.

И тъй като в това знаменито риболовство всеки помощник-капитан или командир на лодка се придружава като древен готски цар от свой кормчия или харпунджия, който при нужда го снабдява с ново копие, ако първото е било изкривено или пречупено в атаката; а освен това, тъй като между двамата съществува обикновено голяма близост и приятелство, съвсем редно е да кажем тук кои бяха харпунджиите на „Пекод“ и към кой командир се числеше всеки от тях.

Пръв беше Куийкуег, когото първият помощник-капитан Старбък избра за свой оръженосец. Но Куийкуег ни е вече познат.

Другият беше Таштего, чистокръвен индианец от Гейхед, най-западния нос на остров Мартас Винярд, където съществуват и досега последните останки на село от червенокожи, снабдявало съседния остров Нантъкит с най-смелите му харпунджии. Между риболовците те са известни обикновено с общото име гейхедци. Дългата, тънка, гарванова коса на Таштего, изпъкналите му скули и кръглите черни очи — големи като на ориенталец и блестящи като на жител от южния полярен кръг — доказваха достатъчно, че той е чистокръвен наследник на гордите войнствени ловци, които, търсейки едрия нюингландски елен, бяха пребродили с лък в ръка девствените гори на сушата. Но вместо да търси дирите на дивите горски зверове, Таштего гонеше сега грамадните морски китове; непогрешимият харпун на сина бе заместил достойно непогрешимата стрела на бащите. Като погледнете тъмнокафявите му гъвкави, змиевидни крака, бихте почти повярвали в суеверията на някогашните пуритани и бихте допуснали, че този див индианец е син на силите на етера. Таштего беше оръженосец на втория помощник-капитан — Стъб.

Третият харпунджия беше Дагу, грамаден, черен като смола негър с лъвска походка — същински Ахасвер наглед. На ушите му висяха две златни халки, които бяха толкова големи, щото моряците ги наричаха халки за връзване на кораб и казваха, че може да завържат за тях въжето на главното корабно платно. На младини Дагу постъпил доброволно на един китоловен кораб, спрял в самотен залив край родния му бряг. И тъй като не бе ходил нигде другаде освен в Африка, Нантъкит и най-често посещаваните от китоловни кораби езически пристанища; тъй като водеше отдавна волния живот на риболовец в корабите на собственици, необикновено внимателни към тия, които приемаха на борда, Дагу беше запазил всичките си дивашки добродетели и се разхождаше по палубите прав като жирафа, изпънал се цели шест стъпки и пет инча. Човек чувстваше физическо смирение, като вдигнеше глава да го погледне; а бял човек, застанал пред него, приличаше на бяло знаме, дошло да моли за примирие пред някоя крепост. Странното е, че този царствен негър, Ахасвер Дагу, беше оръженосец на дребния Фласк, който приличаше на шахматна пионка пред него. Що се отнася до останалите хора от екипажа на „Пекод“, трябва да се каже, че понастоящем и половината от хилядите моряци в американската китоловна флота не са американци по рождение, при все че почти всички офицери са американци. Положението в американското китоловство е същото, каквото е във военната и търговска флота, както и в техническите служби по строежа на американските водни канали и железни пътища. Положението, казвам, е същото, защото и в тези случаи американците по рождение дават щедро мозъка, а останалите хора дават също така щедро мишците. Немалък брой от тия китоловци са от Азорските острови, където нантъкитски китоловни кораби с далечен обсег спират често, за да увеличат екипажа си с коравите селяни на тия скалисти брегове. По същия начин гренландските китоловни кораби, тръгващи от Хъл или Лондон, се спират в Шетландските острови, за да допълнят екипажа си. На връщане спират отново, за да оставят наетите риболовци. Неизвестно защо островните жители са най-добри китоловци. Почти всички моряци на „Пекод“ бяха островитяни, а освен това, както ги нарекох аз, и усамотяни, непризнаващи общочовешкия континент и затворени всеки в свой собствен материк. И все пак какъв отбор бяха тия усамотяни, федерирани върху един кил! Анахарзис Клоцова депутация от всички морски острови и от всички краища на света, придружаващи на „Пекод“ стария Ахав, за да изложат тъжбата на света пред съда, от който малцина от тях се завръщат. Малкият черен Пип… не се яви, о, не! Той замина предварително! Клетото момче от Алабама! Ще го видите наскоро в мрачната предна част на „Пекод“ да удря на тамбурина си прелюдията на вечността и повикан на капитанския мостик във висините, да се вмъква там при ангелите, удряйки тържествено своя тамбурин; страхливец го наричаха тук, като герой го посрещнаха там!