Джесика Сен Клер
Бялата роза (8)

Глава 8

Дейн спря Сънденс на ръба на една стръмна скала и посочи към долината, простряла се под тях. Нищо не спираше мразовития вятър. Сабрина потрепери и извърна глава натам, накъдето й сочеше Дейн.

— Виждаш ли онзи лагер долу, Сабрина? — гласът му беше безизразен и девойката само кимна. — Това е едно от онези миньорски селища, за които ти споменах.

Сабрина отново кимна с глава, разбрала какво иска да й каже Дейн. Наистина под тях имаше нещо като селище, но от палатки, може би двайсет и пет или трийсет на брой, скупчени във формата на разкривено „Х“, сякаш там се пресичаха два пътя, невидими за всеки друг, освен за миньорите. Дейн насочи коня си по-близо до самотния бор, израснал на най-високата точка на скалата, тъй като не искаше някой от миньорите случайно да го забележи. Сабрина не разбра намерението му, зачуди се малко, но скоро изостави тази мисъл. Предположи, че за всеки живеещ в Западните територии желанието да се скрие, ако има тази възможност, се превръща във втора природа.

— Сабрина, можеш ли да си представиш, че ще наричаш такова място свой дом? — той се усмихна леко и иронично повдигна едната си вежда. — Не се срамувай, огледай ги добре. Тези хора ще са сред клиентите ти, ако решиш да… ъ-ъ, да влезеш в бранша. Веднага щом някой от тези хора събере малко златен прах, той отива в Денвър да си купи продукти и да се повесели. Моите с три карти, фаро, уиски и най-вече жени. Звучи ли ти вълнуващо?

Сабрина се изчерви и поклати глава, отчасти заради мрачния му тон, отчасти заради думите му. Можеше да усети как под еленовите кожи тялото му се напряга и се надяваше, че част от гнева му е причинен от ревност.

— Няма нужда да ме убеждаваш повече, Дейн — промърмори тихо тя, като отбягна погледа му. — Миналата нощ взех решение… беше някъде призори, предполагам. Ще дойда с теб в Санта Фе. Надявам се само, че ще удържиш на думата си да останеш с мен достатъчно дълго, за да проуча що за човек е Клейтън Лоуъл. Не ми се вярва пастрокът ми да е искал да ми направи услуга с избора си на моя нов настойник.

Дейн хвърли поглед надолу към лицето на момичето, взря се в него за миг, без нито една черта на загорялото му лице да трепне. Най-накрая кимна доволно. Не мислеше, че Сабрина се опитва да го излъже. Едва ли щеше да се хвърли на кобилата и да се втурне в самоубийствено пътуване към Денвър.

— Добре, Сабрина — Дейн отдалечи Сънденс от пропастта и го насочи бавно надолу по скалистия склон към гъстата гора в подножието. — Мислех си нещо. Ако Санта Фе не ни върши работа, можем да опитаме в Таос. Намира се отвъд планинската верига Сангре де Кристо. Не е голям град — може би колкото Денвър — но е търговски център за няколко индиански племена и познавам доста хора, които ще те приемат при тях, ако не ни остава друга възможност. А можем да опитаме и в Калифорния.

Сабрина пое дълбоко дъх от облекчение. Не хранеше илюзии по отношение на добродетелите на Клейтън Лоуъл. Пастрокът й я бе изпратил в това заточение за наказание, а не за развлечение. Но Дейн изглеждаше решен да провери сам, да го види що за човек е той. Сабрина вярваше, че Дейн умее да преценява правилно хората. Какъвто и да беше Дейн — понякога тъжен, загадъчен, решителен, често непонятен — тя никога не бе поставяла под съмнение интелигентността му. Може би твърде често тя се проявяваше под формата на режещи, хапливи забележки, но все пак я имаше. Сабрина въздъхна отново и се намести по-близо до едрото му тяло. Беше потънала прекалено дълбоко в мисли, за да забележи незабавното му напрягане. Зачуди се какво ли представляваше този Таос. Не се съмняваше, че след като проучеха Клейтън Лоуъл, не Санта Фе, а Таос щеше да бъде домът й. Молеше се поне да не е по-лош от Денвър…

Слънцето почти се беше скрило зад високите планински върхове, когато спряха за нощувка. От маршрута, по който се бяха движили, Сабрина предположи, че бяха преминали край миньорския лагер само за да го види. След като се отдалечиха от него, Дейн не беше казал нищо, очевидно удовлетворен от реакцията й. Но въпреки това един-два пъти го бе уловила, че я изучава със сивите си очи. И при двата случая Дейн незабавно извръщаше очи, без да й обяснява нищо. Сабрина също не бе потърсила обяснение. Предпочиташе да си мисли, ле въпросът, върху който мисли Дейн, е свързан с нея, а отговорът може би беше, че е влюбен в нея.

Сабрина въздъхна облекчено, щом Дейн я свали от седлото на кобилата на земята. Бяха яздили дълго, като се имаше предвид колко малко бяха спали през нощта. Сабрина се обърна към Дейн и забеляза, че раменете му са отпуснати уморено. Може би той също не беше спал добре.

— Дейн, късно е вече. Защо не се откажеш от лова тази вечер? Можем да хапнем от еленовото месо, което опушихме.

Той я погледна изненадано, но бързо кимна в знак на съгласие.

— Взел съм няколко кутии компот от праскови. Можем да отворим от тях.

— А аз ще направя хляб в тиган, след като съберем дърва.

Дейн разседла Сънденс, а след това и кобилата и поведе животните към ручея. Сабрина бе отбелязала значителна промяна в поведението си, сякаш най-сетне беше схванала истината за живота в Западните територии и собственото си положение. Беше започнала да използва силите си градивно, вместо да ги пилее в гневна съпротива срещу всичко, което й беше непознато. Момичето беше показало забележителен напредък, откакто я бе издърпал от онзи ужасен дилижанс. Преди Денвър се беше променила малко, но след това промяната беше съществена. Беше прекарал повече от час в размисъл дали Керълайна неволно не беше уцелила десетката, като го бе обвинила полушеговито, че е влюбен в Сабрина.

Когато се върна при нея. Сабрина седеше на купчината дърва, която беше събрала, и държеше в ръка консервна кутия с компот от праскови, като я оглеждаше със смутен поглед.

— Прости глупавия въпрос на едно градско момиче, Дейн, но как отваряте консервите тук?

Той й се усмихна, взе кутията и измъкна ножа си, преди да седне на тревата до нея.

— Лесно, Сабрина. Гледай — опря върха на ловджийския си нож до ръба на кутията и след това рязко го удари с дланта на другата си ръка. Щом върхът на ножа проби кутията, се чу тих, съскащ звук. Повтори процедурата няколко пъти, след което повдигна капака, прегъна го настрани и я подаде на Сабрина с усмивка. — Надявам се, че твоят хляб в тиган е по-добър от този на Блу.

Сабрина се разсмя, без да откъсва очи от брашното, маята и водата, които месеше в тенджерката.

— Просто няма как да е по-лош. Освен това — пошегува се тя, като погледна изкосо към Дейн, — това е единственият ресторант в града. Така че, независимо какъв ще стане хлябът…

— Ще ми хареса — довърши вместо нея Дейн и протегна дългите си крака на тревата пред себе си. Вдигна ръка и започна да разтрива лявото си рамо. Още го болеше от един удар, който бе получил от ботата на Сабрина. При този спомен усмивката му помръкна, а мислите му се насочиха към един друг въпрос. Дали момичето щеше да бъде толкова страстно в леглото, колкото буйни бяха проявите на гнева му? Ако беше така, сигурно си струваше от време на време да получава по някоя синина.

Докосването на Сабрина го стресна. Тя сложи ръце върху рамото му и започна да го разтрива в нямо разкаяние. Можеше да предположи какво го безпокоеше. Не се учуди кой знае колко, когато на сутринта не успя да открие островърхите си боти с твърди токчета. Вместо тях на одеялото грижливо бяха поставени мокасините, които й бе дала Сребърния гълъб. Оказаха се по-удобни от ботите, призна тя, макар и с неохота, като размърда пръсти в меките мокасини.

Дейн се отпусна за миг под изненадващата сила на пръстите й, но скоро поклати рязко глава и се отдръпна от нея.

— Ще прегориш хляба.

Сабрина погледна през рамо и тръгна след Дейн.

— Тъкмо е започнал да се надига. Трябват му поне още няколко минути, преди да…

Дейн се разсмя, а очите му проблеснаха закачливо, докато отново се изплъзваше от ръцете й.

— По-добре престани да ме разтриваш, Сабрина. Или нещо друго ще започне да се надига.

За миг тя го погледна недоумяващо, без да схване веднага какво имаше предвид, но изведнъж се изчерви и направи крачка назад.

— О!

— Аха, точно така, „о!“ — Дейн се изсмя на червенината, която бе обляла лицето й. — Бездруго ми е трудно да яздя по половин ден, а ти да помръдваш в скута ми.

Сабрина не каза нищо, само усети как лицето й пламва още повече и се наведе съсредоточено над тигана. Но в ъгълчетата на устата й се появи неволна усмивка. Значи това беше проблемът. И докато си казваше, че би трябвало да се чувства ужасена от тази мисъл, една дълбоко скрита част в нея се зарадва на тази неограничена власт, която жената имаше над мъжа. Значи, в края на краищата не беше напълно беззащитна. Все пак имаше едно оръжие в този мъжки свят, в който живееше.

— Как ли е станало така, че откритите разговори между една жена и един мъж за… за физическите отношения да не са позволени? — Дейн по-скоро изръмжа въпроса си, като легна на една страна и се загледа в Сабрина. „Влюбен ли съм в теб, Сабрина Уелс?“, мълчаливо се запита той. Сега идеята не му се стори толкова абсурдна, колкото предната нощ, когато повечето време беше лежал буден и се бе чудил. В края на краищата не беше чак толкова невъзможно. Едва ли можеше да се нарече окуражаваща новина, мрачно реши той.

Усмивката на Сабрина стана още по-широка при въпроса му, макар че не посмя да срещне погледа му, който чувстваше върху себе си.

— Не знам — искрено отвърна тя най-накрая и провери дали се е изпекъл хлябът отдолу. Преди месец щеше да предложи на Дейн произволен брой подходящи обяснения, но сега нито едно от тях не изглеждаше смислено.

— Чейените нямат подобни ограничения — продължи да разсъждава Дейн на глас, наблюдавайки несъзнателната грация на девойката, която печеше хляб. Беше толкова първично женствена, особено сега, след като бе свалила фригидната маска, която се изискваше от една дама. — Освен това ми се струва, че техните бракове са много по-добри, защото… защото те дават много повече удоволствие както на мъжа, така и на жената.

Сабрина ловко извади хляба от тигана и го постави в една чиния, без да прояви внимание към думите на Дейн. Беше решила, че този разговор води в опасна посока. Ако продължаваха да дискутират тази тема, Дейн само щеше да се разпали още повече. Вече можеше да почувства коварната слабост, която притискаше собствения й корем. Постави прасковите и месото в чинии и му подаде неговата порция.

— Какво ще правиш след Санта Фе?

Дейн се засмя, тъй като прозря маньовъра й, но все пак й отговори с пълна уста.

— Всъщност това зависи от теб. Зависи дали ще ти хареса или не — „И дали съм влюбен в теб, мислено добави той. А също и дали ти си влюбена в мен.“ — Вероятно ще отида в Калифорния, а може би и във Вирджиния. Не ме е грижа много за слуховете, които се носят за проблемите между Севера и Юга: робство, аболиционизъм, разцепление.

Дейн замълча и Сабрина вдигна очи към лицето му. Може би това щеше да се окаже още една бариера между нея и Дейн, за която дори не бе помисляла.

— Новините оттам са лоши, нали? — тя си помисли за Канзас и Небраска, за яростната конфронтация между тамошните привърженици и противници на робството, слуховете за един нов термин — отцепване, оттегляне от съюза на щатите. Ако изберяха за президент Ейбръхам Линкълн, той нямаше да даде това право на Юга. — Съжаляваш ли, че помагаш на една янки, Дейн? — тихо попита тя, като наклони глава на една страна, докато изучаваше чувствата, помрачили за миг красивото му лице.

Той се усмихна насила и поклати глава.

— Из тези места янките и южняците се смесват. Чудя се какво става у дома. Колкото повече време минава, толкова повече си мисля за там.

Сабрина го погледна с любопитство. Това беше една по-дълбока част от мъжа, когото обичаше, част, до която до днес не я бяха допускали, една доста неясна част.

— Всичко ще се оправи, Дейн — опита се да го успокои тя, като с изненада установи, че част от страховете му са се прехвърлили в нея самата. За първи път установи, че не е сигурна дали наистина нещата между Севера и Юга ще потръгнат. — Трябва да се оправи.

Дейн вдигна глава и й се усмихна, но тъмнината остана в сивите му очи, придавайки фалшив вид на усмивката му.

— Мислиш ли? Бих искал и аз също да съм толкова сигурен.

— Знам, Дейн. Юга е упорит по въпроса за робите, но едва ли ще тръгнат да воюват заради тях.

— Това не е само упорство, Сабрина, това е и икономика. Икономиката на Юга, която е на селскостопанска основа, точно в момента е възможна само с помощта на труда на робите. Всичко друго би я разрушило.

— Не ми казвай, че си съгласен със съществуването на робството! — Въпреки волята й очите на Сабрина проблеснаха и брадичката й гордо се вирна. — Как приемаш робите, така както чейените ли?

— Не съм казал, че съм съгласен с робството! — Очите на Дейн гневно проблеснаха в отговор, а тъмните му вежди за миг се сключиха в предупреждение. — И не ме поучавай, по дяволите! Ето тук е половината проблем. Вие, янките, сте толкова сигурни в правотата си, но много удобно забравяте за труда на имигрантите, който не е много по-добър от робския.

Сабрина изненадано го погледна, след това бавно сведе очи и промърмори някакво извинение. Но в сърцето си усети тежест, по-голяма от всякога. След като тя и Дейн спореха толкова ожесточено по този въпрос, на хиляда мили от мястото, тогава какво ли ставаше там?

— Не исках да ти викам — промърмори най-сетне Дейн и отчупи още едно парче от хляба. — Хлябът е станал хубав, Сабрина.

Сабрина го изгледа продължително и кимна в отговор на изречения с половин уста комплимент.

— Дейн, ще се биеш ли за Юга, ако започне война? — Мили Боже, не биха могли да тръгнат едни срещу други и да започнат да се избиват, нали? Та нали Севера и Юга бяха части от една нация?

Дейн замълча за миг, след това сви рамене и погледна към нощното небе.

— Не знам, Сабрина. Задавал съм си този въпрос — замлъкна за секунда и въздъхна дълбоко и бавно. — Не съм съгласен с робството поне от морална гледна точка. Но ако има война… — той поклати глава и безцелно побутна храната си в чинията. Апетитът му беше изчезнал. — Там е моят дом, моето семейство.

Последва странно мълчание, смущаващо и тежко.

— Радвам се, че поне не си привърженик на робството, Дейн — промърмори най-накрая Сабрина и му се усмихна мрачно. — Нито пък аз.

— Никога не бих предположил — сухо отвърна той и повдигна вежди. — Въпреки че като жена не мислиш ли, че донякъде самата ти си роб? Може би това обяснява защо толкова жени са аболиционисти. Робите продават труда си, а жените — живота си. Не искам да кажа, че те обвинявам, Сабрина. Нито тебе, нито която и да е друга жена. Наша е грешката, че нещата са се развили по този път. Ти нямаш какво друго да продадеш, така че… единствената истинска разлика между някоя Керълайна и една дама е цената, на която се продава.

— Не мисля, че нещата стоят по този начин — тонът на Сабрина беше рязък, — ако една жена обича съпруга си.

— Да, ако — прекъсна я той. — За нещастие с повечето от жените не е така.

„Но с мен ще е така!“, прииска й се да му каже. Мрачното изражение на лицето му я бе засегнало болезнено. „Дали някоя жена не те е наранила, Дейн? Затова ли понякога се държиш толкова жестоко и разбиваш всички илюзии, които се опитваме да поддържаме?“ Сабрина тръсна глава и насочи мислите си към предишната тема. В сравнение с тази поне беше по-безопасна.

— Всъщност не мисля, че ще има война. Едва ли ще се стигне чак дотам, не мислиш ли?

Обичайната му усмивка зае мястото си на лицето му — суха и украсена с малко ирония.

— Неподходящ човек си избрала да питаш, Сабрина. Склонен съм да гледам цинично на човечеството. Така че моето предположение е, че ще има война — в отговор на шокираното изражение на девойката, той само сви рамене. — Можеш да го видиш ясно при индианците, Сабрина. Те нямат причини да се бият едни с други. Правят го само от любов към спорта. Във всеки от нас също е останала по малко от тази диващина, въпреки цялата ни цивилизованост. Само онези момчета, които умират или осакатяват, разбират какво е войната наистина, но никой не тръгва на бой с мисълта, че това ще се случи точно на него. Може би на приятелите му, може би дори на братята му. Но никога на него. Иначе никой не би отишъл. А за останалите — търговците, генералите, фермерите — войната е добър бизнес. Особено за победителите.

— Мислиш ли, че Юга ще победи? — изненадано попита Сабрина. Досега нищо прочетено или чуто не й беше навявало тази мисъл.

— Никакъв шанс — усмивката на Дейн беше изненадващо добродушна, а очите му я погледнаха развеселено. — Такова впечатление ли създадох?

— Но ти каза, че ще… ако изобщо се биеш, вероятно ще…

— О! — поклати глава той и се усмихна на черния си хумор. — Боя се, че в тези неща не съм много добър бизнесмен.

Сабрина го погледна объркано. Дейн спокойно довърши вечерята си под погледа й. Щеше да се бие за Юга, въпреки че не беше съгласен с робството и знаеше, че Севера ще победи? Това беше пълна безсмислица, освен ако Дейн не възнамеряваше да се бие само за чест, чувствайки се задължен пред семейството и дома си. Изведнъж тя поклати глава и тихо предложи да отиде за вода. Чувстваше малките камъчета и клонките през тънката кожа на мокасините. От време на време кракът й срещаше по някой дебел боров клон с дълги иглички. Значи един самопровъзгласил се циник възнамеряваше да умре само за да запази честта си? Тези две неща не се връзваха. Сабрина въздъхна и се наведе да налее вода, без да престава да се чуди. Твърде много неща в Дейн Морган оставаха загадка за нея. Може би трябваше да му признае, че е влюбена в него. Може би това най-сетне щеше да сложи край на загадките. Но както винаги досега, тя реши да не бърза, да изчака още малко. Ако нищо не се разкриеше преди Санта Фе, щеше да се заеме с този въпрос. Можеше само да се моли, че Дейн ще отвърне на любовта й. Помисли си, че може би той беше влюбен в нея, но не можеше да бъде сигурна. Всъщност не можеше да бъде сигурна в нищо за него, освен че е един много сложен човек… човек, който сега беше много по-голяма загадка за нея, отколкото когато го бе видяла за първи път.

 

Утрото се показа сиво като олово. Въздухът беше болезнено мразовит и Сабрина разтреперано се сгуши по-навътре в топлината на одеялото си. Чудно, помисли си тя. Можеше да се закълне, че си спомняше как през дългата черна нощ й беше станало студено.

Дейн чу движението на момичето и погледна към нея през рамо. Усмихна се на купчината, която представляваше завитата с дебелата пелерина от бизонска кожа и двете одеяла Сабрина.

— Добро утро, Сабрина. Гладна ли си?

Тя обмисли сънено предложението му. Толкова топло и уютно беше под одеялото.

— Да, гладна съм — обяви най-накрая тя и се престраши да покаже нос навън. Повдигна учудено вежди, когато видя горящия огън, врящата кана кафе и питката, която се печеше в тигана. Обикновено голяма част от тези задължения се падаха на нея, докато Дейн се грижеше за конете. Седна и понечи да придърпа одеялото със себе си, но се намръщи, щом видя бизонската наметка. Не беше там, когато легна да спи.

— Нощес стана доста студено и те наметнах с пелерината — поясни Дейн, без да си прави труда да вдигне погледа си от питката в тигана или да предложи някакво обяснение защо още е бил буден. Дейн допече питката, раздели я на две, наля една тенекиена чаша с кафе и я подаде на Сабрина, която кимна мълчаливо. Докато поемаше чашата, усети, че ръката му е студена.

— Ти си премръзнал, Дейн. Вземи си закуската и ела тук. Ще се завием двамата с пелерината — тя замълча и се усмихна. Дали не го разбираше погрешно и не вземаше любезното му държание за любов?

Дейн повдигна вежди и я погледна изкосо, преди да приеме предложението й. Взе чашата си и тръгна към нея.

— Никога не съм си мислил, че ще ми предложиш да споделя леглото ти. — Той се засмя тихо и седна до нея. Сивите му очи я погледнаха закачливо и проблеснаха дяволито. Сабрина се изчерви и със заекване започна да го опровергава. — Само се пошегувах — прекъсна я той. Отпи от кафето и отново я погледна, преди да продължи: — Може би хлябът ми е по-добър, отколкото си мислех. Направо е чудесен, всъщност.

Сабрина се осмели да хвърли кос поглед към него и забеляза странното изражение в блесналите му сиви очи. В тях все още имаше някаква напрегнатост, но вече не изглеждаха озадачени. Дейн задържа погледа й, докато накрая Сабрина извърна очи. Тя се изчерви отново и продължи да яде парчето хляб. Ужасно добре осъзнаваше бясното препускане на сърцето си, надигащата се сладостна увереност, която се извисяваше сякаш понесена на крилите на орел.

Почувства как студеният крак на Дейн, обут в еленови кожи, се опира в нейния и спокойно остава там — без напрежение, като едно приятно усещане, като една приятна тежест. Силата на мускулите му носеше някакво спокойствие, но загатваше и за нещо повече. Колко отчаяно се нуждаеше от любовта му! Въоръжена с нея, със защитата на Дейн, тя можеше да победи смазващото превъзходство на пастрока си. Нищо не беше извън способностите на Дейн Морган — нито дивата пустош, нито варварите индианци, нито грубият, разрастващ се Денвър. Гарвис Треймор най-сетне щеше да срещне достоен съперник.

— Днес си много мълчалива — меко отбеляза Дейн със слаба усмивка на устните си. Дали не я беше шокирал прекалено със закачката си, че го е поканила в леглото си. — Нещо нередно ли има?

— Не — Сабрина му се усмихна отново и си позволи само един кратък поглед към него. — Не, нищо няма — отново протегна ръка към кафето си, но усмивката остана да краси миловидно устните й, докато довършваше закуската си.

Дейн остана загледан в красотата на усмивката й. Изражението й се задържа по-дълго от обикновено, сякаш тя усещаше какви са мислите му. Но един поглед към навъсеното, облачно небе му подсказа за какво трябваше да мисли. Изглежда, че щеше да вали сняг, независимо че беше месец май. Интуицията му подсказваше същото. В гората край тях беше настанала тишина, която обикновено предвещаваше снеговалеж. Трябваше да намери някое по-закрито място, където да направят лагер, да съберат повече дърва, храна и да изчакат да отмине бурята.

— Извини ме, че не умея да разпределям добре задачите, Сабрина, но ми се струва, че времето ще се разваля. По това време на годината снегът няма да се задържи дълго, но може да стане доста студено, докато вали. Трябва да тръгваме час по-скоро, за да спечелим малко време.

Сабрина кимна, допи остатъка от кафето си на една глътка и отсече с пълна с хляб уста:

— Добре, Дейн. Готова съм.

 

Сабрина чу стъпките на Дейн едва когато той се промуши под кожения навес. Погледна през рамо към него и продължи да духа към слабия огън, за да го разпали. Снегът вече беше започнал да вали. Беше завалял преди още да бяха изпънали кожата. Дейн бе търсил в продължение на два часа подходящото място — дърво, чиито клони бяха достатъчно ниско, за да служат като покрив, върху който да разпънат кожата. Дървото беше разположено на завет до един голям камък, а ориентацията му беше такава, че да им осигури най-добра защита от бурята. След това Дейн спъна конете наблизо, за да им позволи сами да се настанят най-удобно и да могат да се движат, когато стане студено. Отначало разопакова денка. Кожата, в която беше увит, послужи да оформи нещо като малко типи. След това затисна здраво краищата му с камъни и отиде да види какво все още можеше да улови. Сабрина се зае със събирането на дърва. Дейн се забави повече от час и когато се върна, се разсмя с глас, щом видя, че девойката е разопаковала целия багаж и сега го подреждаше спретнато в палатката. Този изблик на домошарство му се стори някак неуместен в грубия заслон насред планината. Сабрина също се засмя, без ни най-малко да се обиди.

Тя стана и се обърна към него, за да изтупа снега от раменете му. Пръстите й пламнаха от допира със снежинките, които се разтапяха от топлината на кожата й.

— Вече имаме достатъчно дърва, за да изкараме цяла седмица, Дейн — тя се протегна да изтупа другото му рамо, а след това и тъмната му коса. Можеше да ги достигне лесно, защото навесът беше достатъчно висок, за да може да стои изправена, но Дейн подпираше главата си в кожата. — Всъщност веднъж ми се скара, че горя сурови борови клони, защото…

— Тези не са за горене — Дейн се усмихна и наведе глава, така че на Сабрина да й е по-удобно. След като го изтупа от снега, Дейн я заобиколи, пусна товара си от прясно отсечени клони в свободната страна на палатката и коленичи до тях, за да ги подреди. — Земята ще стане студена — а също и прекалено твърда, помисли си той, като се сети колко крехко беше тялото на девойката в сравнение с неговото. — Боровите клони не са пухен дюшек, но са достатъчно меки и много по-удобни от голата земя.

Сабрина го погледна остро. Дейн подреждаше клоните с дълги иглички като решетка. Само една ли? А той къде ще спи? Сабрина не посмя да попита. Ако Дейн нямаше намерение да сподели с нея единственото легло, нямаше защо сама да му го подсказва.

— Много си досетлив — промърмори колебливо тя.

Дейн само сви хрисимо рамене, понеже долови напрежението в гласа й. За миг се поколеба дали да не говори открито, но бързо се отказа от тази идея. Последното нещо, което му се искаше бе да влиза в спор за предимствата и недостатъците на положението. Щеше да й бъде достатъчно трудно, дори без да й признава любовта си.

— Готово. Хайде, Сабрина, подай ми онези одеяла, ако обичаш.

Дейн умишлено отбягна очите й, а само протегна ръка към нея. Погледна към огъня. Беше се разгорял. Димът се издигаше и излизаше през малкия отвор в края на навеса, където го поемаше въздушното течение нагоре покрай канарата. Сабрина безмълвно му подаде одеялата и промърмори някакво извинение, за да обясни защо стои близо до огъня и не се приближава до него. Дейн огледа леглото и реши, че не е много подходящо за меден месец. Не приличаше на резбованото китайско легло в апартамента му в „Бел Фльор“ в Сан Франциско. Дори не беше драпирано и с балдахин, като испанското легло в ранчото в Сакраменто. Но все пак беше легло, и то най-доброто, което можеше да й предложи при тези условия.

Дейн се изправи и застана по-близо до огъня. Седна, като внимаваше да не се приближава много до нея. Изведнъж вятърът издаде стенещ звук, който накара Сабрина да подскочи изплашено.

— Бурята се засилва — поясни той и погледна критично кожения покрив над тях, който бе започнал да провисва от трупащия се сняг. — Снегът вече е покрил всичко навън. Наваляло е около инч, но ще натрупа повече, преди да спре.

Сабрина кимна, доволна, че намериха друга тема за разговор, различна от въпроса, който я плашеше.

— Колко време ще продължи бурята?

Дейн се усмихна, тъй като забеляза напрегнатата й стойка.

— Кой знае. Вероятно ще спре още днес. Може би утре. А после ни трябва един ден слънце, за да се стопи снегът.

— Не можем ли да пътуваме през снега? — Сабрина не се безпокоеше за времето, а за това колко дълго тя и Дейн можеха да останат в твърде уютната палатка, без да… По бузите й изби червенина. Сабрина се опита да се пребори с нея, като се изкашля смутено.

— Ако пътуваме през снега, ще оставим следи — Дейн се намръщи за миг, чудейки се дали да каже на момичето какво бе чул от Блу. Досега не й го беше казвал, защото се страхуваше да не я изплаши. Но всъщност тя имаше право да знае. — Сънденс не е подкован, но все пак… Сабрина, мисля, че трябва да ти кажа — той погледна към нея и леко премести тежестта си така, че да се извърне към нея. — Онази последна вечер в Денвър Блу ми каза, че е чул за някакви хора, които са те търсели. Ето защо избрах планинския маршрут, вместо да минем направо през равнините. Тук има по-малък шанс да срещнем…

— Пазачите ми! — Сабрина ококори очи от страх и потрепери. От дни не беше мислила за тях. — Били са в Денвър?

— Не, не — Дейн поклати бързо глава, за да я успокои. Страхът, който видя в зелените очи на момичето, го накара да свъси вежди. — Били са от Санта Фе, така ми каза Блу. Все още сме далече от прохода Рейтън, така че не се безпокой. Ще внимаваме, щом наближим Санта Фе. Сега няма за какво да се безпокоиш. Просто не искам да оставяме прекалено ясна следа, над която някой да се чуди — Дейн все още беше силно разтревожен от внезапната бледост на Сабрина. Какво ли й бяха сторили Гарвис Треймор и наемниците му, за да я изплашат толкова? Почувства как гневът му се надига. „Това е неоправдано и глупаво, каза си той. Тогава все още дори не си познавал момичето.“ Но сега вече я познаваше и обичаше. И нямаше да прости на никой, който я плашеше така. — Сабрина, какво ти е сторил пастрокът ти, та така те е наплашил?

Сабрина го погледна изненадано, тъй като долови нотки на гняв в плътния му глас. Срещна за миг очите на Дейн и побърза да ги извърне, защото почувства как той чете мислите й през тях. Какво не беше направил Гарвис беше по-правилен въпрос.

Изведнъж отново излезе вятър, който заблъска яростно палатката и зави в далечината като койот. Сабрина потрепери отново от безпричинен ужас. За миг ясно си представи Дейн, лежащ в ръцете й, а до него застанал разкрачен Гарвис Треймор с димящ револвер в ръка. Изведнъж тя осъзна, че Гарвис не би се поколебал да убие Дейн, ако той се изпречеше между него и състоянието на Уелсови. Каква цена можеше да му се наложи да плати за любовта си, ако, разбира се, я обичаше! Дейн, безстрашният, галантен трапер, който само би се изсмял на подобни страхове, ако ги споделеше с него.

— Сабрина?

Тя трепна и с изненада откри, че ръката на Дейн докосва рамото й, връщайки я от онзи нереален свят. Загледа се в него с широко отворени очи, след това издаде тих вик и се хвърли в ръцете му, които мигновено я прегърнаха.

— Мили Боже, Сабрина! — сърцето на Дейн туптеше така силно, че девойката можеше да го почувства. Тя потрепери и притисна лице към грубата кожа на еленовата му риза. Въпреки топлината и сигурността на прегръдката му, цялото й тяло продължаваше да се тресе. — Какво ти става? Бледа си като смъртник.

Сабрина отново потръпна, като чу тази дума, която толкова безгрижно се откъсна от устните му. Не можеше да му каже. Щеше да я помисли за луда. Всъщност не беше вярно, дори не беше възможно. Гарвис Треймор беше на хиляди мили от тях. А Дейн беше съвсем жив — топъл, силен, притискащ я мълчаливо, за да я успокои.

Тя поклати леко глава, но не успя да събере смелост да я повдигне от гърдите му. Не желаеше Дейн да я пуска. Искаше да я държи все така, да усеща дъха му върху косата си, да чува сърцето му под ухото си. Каза си, че е било като пробуждане от кошмар, като дете, изоставено само в стаята.

— Нищо… — успя да каже тя най-накрая. Започна да чувства, че треперенето й отслабва в ръцете му. — Нищо, Дейн. Просто той ме плаши толкова много. Той е толкова лош човек…

Дейн остана безмълвен за миг, след това хвана раменете й, отдалечи я от себе си и повдигна брадичката й, за да види лицето й. Сивите му очи въпросително срещнаха погледа й. Дейн се намръщи леко, след това поклати глава.

— Той е на хиляди мили — нежно я успокои той. — Няма да му позволя да ти причини болка отново. Каквото и да е сторил някога, то е вече минало.

Сабрина кимна утвърдително и се помъчи да заглуши страховете си. Кой ли би могъл да противостои и да победи Дейн Морган? Просто беше много изплашена, това беше всичко. Беше израснала защитена отвсякъде. Нямаше никаква представа, че съществуват такива страхове. Само че сега й беше трудно да ги забрави, да осъзнае, че не е нужно да се бои повече.

— Знам. Може би е само заради бурята. Никога не съм обичала бурите, особено като дете. Най-много ме плашат светкавиците.

На лицето на Дейн за миг се мярна усмивка, която обаче не беше весела.

— А аз си мислех, че си безстрашна, Сабрина.

Тя само поклати глава и се засмя с все още разтреперан глас.

— Далеч съм от безстрашието… при все че се опитвах да си придам такъв вид.

Дейн кимна, пусна раменете й и я прегърна. Притегли я до себе си и положи глава настрани върху златната коприна на косата й. Сабрина не се опита да се противопостави, а само се отпусна в прегръдката му и затвори очи. Дейн остана така дълго време. Просто чакаше. Реши, че е приятно да прегръщаш жената, която обичаш. Беше се чудил дали ще може да го прави след Тара… но тук имаше някаква сладост, някакво задоволство. Не можеше да се нарече страст. Не че тя липсваше напълно. Сякаш беше прегърнал нещо безкрайно ценно, нещо чупливо, като античен порцелан. Но Сабрина беше жива. Чувстваше мекотата на тялото й в прегръдката си, усещаше топлината на дъха й през тъканта на ризата си. Долови, че пулсът й най-сетне започва да се успокоява. Дейн се усмихна леко, обърна се и целуна мястото на косата й, където беше опрял главата си.

— Обичам те, Сабрина Уелс.

Отвърна му тиха въздишка. Гърдите й се повдигнаха и бавно спаднаха.

— И аз те обичам, Дейн — промърмори тя най-накрая и леко го стисна с ръката си, която беше зад гърба му.

Усмивката на Дейн стана по-широка. Той повдигна очи към лицето й и се загледа в съвършенството на чертите му, в раздалечените й очи, в невероятно гъстите й, дълги мигли, в малкия правилен нос и красивата нежна извивка на устата й. Наведе глава и нежно докосна с устни, след това отново вдигна глава и пак я опря на косата й.

— Значи това е отговорът на въпроса, който ми зададе. Искам да кажа, защо не взимам от това, което не искаш да ми дадеш. Все пак ми се струва, че още тогава си знаела отговора.

По устните на Сабрина премина лека усмивка, но тя поклати глава отрицателно.

— Не… макар че трябва да призная, че се надявах това да е причината… — тя обърна глава към стегнатите му гърди и целуна голата кожа, която се виждаше през връзките на ризата му. Устните й го докоснаха подобно на шепот, разказващ за радостта, за невероятната сладост на този миг. Не, не толкова радост, а по-скоро благоговение, сякаш Бог и всичките му ангели се спускаха от небесата, за да й поднесат безценен дар. В нейния свят никога не бе имало толкова величие, толкова голяма и силна магия. Дори преди баща й да умре и да се появи Гарвис Треймор, който почерни дните й, дори тогава нямаше такива мигове.

— Ще се омъжиш ли за мен, Сабрина.

Думите му бяха прости, а гласът му прозвуча съвсем тихо до ухото й, но й се стори като небесна музика, отекваща с цялата си красота в душата й. Сабрина само му се усмихна и вдигна лицето си, за да потърси целувката му.

— Да.

Каква проста, обикновена дума за отговор на такъв въпрос! Тя я каза с устни, опрени в неговите, пиещи жадно от медения огън, който избликваше от тях.

„Бъди едно с мен“, помоли я той.

„Да, да, ще бъда“, отвръщаше му тя без думи.

Устните на Дейн се промениха. Нежната им настойчивост се смени с яростна настъпателност, а ръцете му се стегнаха около крехкото й тяло.

Сабрина отстъпи на нежната му сила. Заспалите пламъци в тялото й се разгоряха под напора му и сякаш цяла вечност останаха слети така. Сърцето й гореше от радост и от тръпнещо желание. Най-накрая Дейн вдигна глава и Сабрина леко извърна лице, като дишаше тежко и накъсано. Подпря на шията му неочаквано прималялата си глава. Ръцете, с които го прегръщаше, трепереха. Тя ги отдръпна и се обърна пак към него.

— О, Дейн… по-добре не го прави. Не мисля, че у мен е останало много от дамата, в каквато се мъчиха да ме превърнат толкова дълго — тя се разсмя тихо и с усилие откъсна глава от Дейн.

В буреносните очи на Дейн за миг се мярна изражение на слаба изненада, а след това и на веселие.

— Не, любов моя — поклати глава той, — не ме разбираш. — Докато говореше, очите му потъмняха още повече, а изражението им изпращаше мълнии в тялото й. — Можеш да ме накараш да чакам два дни, дори две седмици. Може би ще успееш да ме накараш да чакам дори два месеца. Но две години? — той поклати глава бавно, само веднъж, без да откъсва очи от нейните. — Не. Две години из тези земи могат да се окажат цял живот.

Сабрина почувства как сърцето й се сви, но дали от страх, или от желание — не беше сигурна. Знаеше само, че й е трудно да мисли, когато Дейн я прегръщаше така — гърдите й туптяха до тялото му, огнени тръпки пробождаха корема й. Опита се да тръсне глава, за да се освободи от магията на желанието и да откъсне очи от него.

— Но ние трябва да изчакаме, Дейн… докато се оженим — дори гласът й сякаш не беше нейният. Прозвуча задъхан и странно дрезгав.

— А дали пастрокът ти ще даде охотно съгласието си, Сабрина, любима моя?

Тя пое дълбоко дъх, надявайки се да успокои препускащото си сърце.

— Не… не, но когато стана пълнолетна, Дейн, тогава можем…

— Не — той се усмихна леко, а в тъмносивите му очи за миг заискри весело пламъче, което отново се смени от пламъците на страстта. — Не, Сабрина. Няма да чакам съгласието на друг мъж, за да взема това, което ми принадлежи, или за да ти дам това, което искам да ти дам. Нито ще чакам да минат години. Що се отнася до мене, мисля, че още в този момент ти си моя жена — непринудената му веселост изчезна изцяло и се смени от гореща напрегнатост, от едно много по-дълбоко, сериозно изражение, каквото Сабрина не бе виждала в очите му до този миг. Тя почти потрепери, впечатлена от силата му. — Пред Бог и хората, Сабрина, от този момент нататък ти си моя жена! Независимо каква незначителна законова формалност още не е уредена, независимо че не е имало церемония, нищо не може да ни свърже по-здраво от думата, която си дадохме един на друг. Сега ти си една напълно омъжена дама — усмивката отново се появи и смекчи лицето му. Дейн хвана брадичката й и повдигна лицето й към своето. — Принадлежим си един на друг, докато смъртта ни раздели. Обичам те, Сабрина. Ти си моя жена.

Тя потрепери леко, но не отвърна поглед от очите на Дейн. Несъмнено той изричаше напълно сериозно всяка своя дума. „Пред Бог и хората…“ Тя си спомни за многото си приятелки, които напълно официално и надлежно бяха свързани с мъже, които не обичаха, нито пък бяха обичани от същите тези мъже. Свързваше ги брак по сметка или сляпо увлечение, което отдавна беше загаснало. Би ли могла една официална процедура да промени нещо? Бог чуваше молбите, които не бяха отправени от църквата, значи Бог можеше да чуе клетвата, която Дейн бе направил пред нея.

— Да, Дейн — прошепна тя най-сетне, чувствайки как тялото й отново започва да трепери до неговото. — Вземам те за свой съпруг.

Той се усмихна бавно и я погледна с нежни очи.

— Обичам те, госпожо Морган! Обичам те повече от самия живот — той сведе глава към нея, приближи се с безкрайна нежност, сякаш се боеше да не счупи някакъв скъпоценен, крехък предмет.

Сърцето на Сабрина изведнъж затуптя бързо, докато със затворени очи отвръщаше на целувката му. Като че ли не беше целувка, а печат, сложен върху свещена връзка. Тя изпусна дълга, трепетна въздишка и вдигна ръце, за да прегърне Дейн — за да прегърне съпруга си, поправи се предпазливо тя, вкусвайки тези думи със сърцето си. Да, това чувство караше сърцето й да пее. Да, сега вече Дейн беше неин съпруг.

Тя му предостави доброволно устните си, като ги разтвори при докосването на езика му. Отпусна глава и ръцете на Дейн се стегнаха около нея. Сърцето й радостно подскочи, щом тялото й почувства как ударите на неговото сърце се ускоряват. Но въпреки това Сабрина изпитваше страх, който я караше да трепери. Знаеше, че щеше да има ужасна болка, особено първия път. След това нямаше да бъде толкова болезнено, както й бяха обяснили, но, разбира се, никога нямаше да се наслаждава на такова удоволствие, каквото изпитваха мъжете. Да, очевидно те се нуждаеха от него, подобно на дишането, т.е. за тях то беше донякъде естествена необходимост. Любов или необходимост, тя обичаше Дейн твърде силно, за да му откаже кое да е от двете, независимо какво щеше да й струва това.

Дейн почувства, че момичето трепери в ръцете му и смекчи целувките си, заставяйки се да бъде по-търпелив. Можеше да предположи кое я плашеше. Сабрина беше отгледана прекалено грижовно, в пълно неведение за повечето аспекти на физическата любов между мъжа и жената. Но въпреки това й бяха казали отрицателните й страни. Може би бяха споменали за болката. А вероятно и някои потайни намеци за някаква мрачна, отблъскваща загадъчност. В света, където бе живяла Сабрина Уелс, само животните и безсрамните слуги можеха да се наслаждават на правенето на любов. За една дама беше немислимо да проявява подобна грубост, подобна безсрамна злонравност. „Проклети да са всичките, каза си Дейн ядосано. По-добре да бяха оставили жената в пълно неведение, отколкото да насаждат дълбоко в душата й този страх.“

— Обичам те, Бри, хубава моя Бри — нежно прошепна той до ухото й и потри шията й с устни. — Не се бой, мила моя. Няма от какво да се страхуваш. Повярвай ми.

Тя му повярва. Сабрина го погледна и видя, че очите на Дейн греят като звезди — нежно и сигурно. Вдигна ръка, за да докосне къдриците на тъмната му, гъста коса. Пръстите й нежно и търсещо се вплетоха в кичурите. Ръката й остана там за миг. Изведнъж всичките й страхове изчезнаха. Това, което й бяха казали, не можеше да бъде вярно. Дейн не би могъл да иска подобно нещо от нея.

— Бъди нежен с мен, любими — прошепна тя най-накрая, като изпусна дълбока, страстна въздишка. — Никога досега не съм…

— Знам, Бри — гласът на Дейн беше като кадифе, което погали с любов сърцето й. — Само се отпусни и не се страхувай — той отново сведе устните си към нейните и ги целуна жадно, подтикван от страстта, която пламтеше дълбоко в него, разпалван от нежното отстъпление на устата й, от сладостната топлина, с която тялото й се допираше до неговото. Вятърът виеше навън, шибаше клоните на дърветата, но нито Дейн, нито Сабрина го чуваха. Не чуваха и далечния, печален вой на койотите. Сабрина изпъшка, чувствайки как главата й се замайва, а сърцето й се втурва в лудешки бяг. Стегнатото тяло на Дейн беше като дъб насред буря. Тя се вкопчи в него с трепетна радост, прегърна с две ръце шията му, усещайки как силата на ръцете му прилепва тялото й към неговото. Чувстваше топлината на устата му — не топлина, а горещина. Дейн отново прошепна името й като молитва. Устните му погалиха затворените й клепачи, бузите й, копринената й коса и се спуснаха в изгаряща пътека по бледата кожа на гърлото й. Дейн зарови глава в шията й, а ръцете му се плъзнаха към копчетата на роклята й.

Сабрина безпомощно се изви към него. Усещанията й се виеха в яростен хаос. Гърдите й се изпъваха под коприната на ризата й, притискаха се безсрамно към стегнатите му мускули. Розовите им връхчета набъбнаха и изпъкнаха под топлината на дланта му. Той ги докосна през коприната на дрехата й. Смъкна роклята от раменете й и Сабрина изохка, когато студеният въздух докосна гърба й. Дейн смъкна памучната й рокля до земята, вдигна Сабрина с лекота и я отнесе до леглото от борови клонки.

Тя отвори очи и проследи движенията му. Дейн изхлузи ризата си от еленова кожа и легна до нея. Топлата му и суха кожа приятно докосна измръзналото й тяло. Той се пресегна и я зави с одеялото. Притисна се върху нея и потърси с устни гърдите й, които пламнаха в непознат за нея сладостен огън. Тялото й потъна в мекото ухание на боровите иглички под тежестта на Дейн. Сабрина вдигна ръце и обгърна широките му рамене. Можеше да почувства как мускулите му се напрягат и издуват под гладката топлина на голата му кожа. Плъзна ръце по гърба му. Толкова много сила имаше там, толкова движение и напрягане, докато ръцете му сваляха ризата й. Заоблените й гърди изскочиха на слабата, трепкаща светлина на огъня, пред още по-силните пламъци на докосванията на Дейн.

С приглушен стон Дейн сведе глава към меката извивка на гърдите й. Вдъхна дълбоко аромата й и се изгуби в сенките на любовта. Тялото му се напрегна неимоверно. Вече не молеше, а настояваше, като се притискаше необуздано към меката й топлина. Сабрина почувства, че Дейн отново повдигна глава, устата му се впи в нейната, а езикът му се плъзна надълбоко, търсещ и поглъщащ, предупреждаващ за проникването, което предстоеше.

Тялото й се разтърси от внезапна тръпка, от полуразтворените й устни се откъсна тих стон, когато ръцете му се плъзнаха надолу по снагата й — по напрегнатите й гърди, и плоския корем към заоблените й бедра. Ръката му сграбчи копринената риза и я смъкна надолу през краката й докато устата му обсипваше с горещи целувки гърдите и корема й. Ръката му бавно се плъзна нагоре по голия й крак, от вътрешната страна на стройното й бедро, спря за миг там, където то се свързваше с тялото й, и погали извивката нежно, преди отново да тръгне нагоре, за да обхване в шепа гърдата й. Сабрина само простена отдавайки се на пламенния натиск на ръцете му. Всъщност тя вече не осъзнаваше изцяло какво прави Дейн. Сякаш в главата й избухваха фойерверки. Тялото й се разкъсваше от някакво ужасно, сладостно напрежение, което я измъчваше и същевременно й доставяше наслада. Всяко негово докосване разгаряше пламъците, а допирът до стегнатата тежест на тялото му беше груб, но прекрасен.

Сабрина се извърна към Дейн, скрита под тъмната топлина на одеялото, а бедрата й инстинктивно се притиснаха към него. Единият й крак се повдигна над бедрата му, за да отвори пътя към тялото й и да му предложи гостоприемство и наслада. Всичко, което правеше, го вършеше, без да мисли. Направляваха я инстинктите й, а умът й повече не беше способен да разсъждава. Отново и отново тя стенеше от удоволствие под ласките на Дейн. Зъбите му леко захапаха гърдата й. Сабрина обви с ръце тъмнокосата му глава и я притисна към себе си почти отчаяно. Бедрата му се притиснаха в нейните, докато Дейн се освобождаваше от панталоните си и меките си ботуши. Сабрина изненадано отвори очи, когато изведнъж почувства тежестта на Дейн върху себе си. Коляното му принуди бедрата й да се разтворят. Изпъкналата му, пулсираща топлина се притисна към невинността на девствената й плът. Дейн не помръдна, а изчака, докато тялото й приеме тежестта му, докато свикне с непривичното усещане за такава близост с мъж, спрял на прага на най-пазената й двер. Сабрина несъзнателно изви в дъга бедрата си под него, търсейки инстинктивно твърдината на Дейн, предлагайки му меката си плът. Дейн простена и зарови лице в шията й, дишането му стана накъсано и горещо. Парещият му дъх галеше голата й кожа. Сабрина смътно усещаше, че Дейн шепне името й, че го повтаря с любов и пламенна настойчивост. Почувства трепета в широките рамене, които я покриваха, усети невероятното напрежение, което твърдите му мускули с мъка сдържаха.

Беше време. Дейн го знаеше. Сабрина дишаше на пресекулки, тялото й се гърчеше под ловките му длани. Ръцете й прегръщаха Дейн почти с груба настойчивост. Но през мъглата на собствената си страст той все още се колебаеше, защото знаеше, че следващото му движение щеше да й донесе болка. Не искаше да бъде така, но нямаше друг избор. Преди насладата трябваше първо да… Дейн пое дълбоко дъх, за да се успокои, за да овладее желанията на собственото си тяло, и потъна в нея с едно-единствено рязко движение, като стегна прегръдката си около внезапно напрегналото се тяло.

Сабрина извика и рязко мръдна бедрата си, щом болката я проряза. Нещо повече от болка — непознато усещане за мъж, който се притиска към нежната й плът, търсейки входа към нея; чувството за топлината, за твърдостта, която я изпълваше, за пулсиращата жар, която разпръскваше в нея тялото му. Но само миг по-късно болката от проникването стихна и тялото й го прие, съгласи се с присъствието му там — толкова дълбоко в нея. Сабрина извърна глава и потърси с устни разрошената му коса, след това отново притисна бедрата си към него в безмълвна подкана. Тогава Дейн освободи страстта си и тя избухна, за да се слее с нейната жар, за да се смеси с нея и да понесе и двамата далече във висините.

Сабрина изохка от огъня на страстта — тази нежна ярост, която ги правеше едно цяло — от неговата сладост, от горещия полъх, от невероятната му мощ. И тя се понесе към висините на екстаза като литнал в небесата орел, окрилена от любовта на Дейн. Тялото й се движеше заедно с неговото като птица, понесена от вятъра — по-високо, още по-високо, натам, където не стигаше дори въображението. И тогава сякаш светкавица прониза тялото й. Сабрина извика името му и потрепери в прегръдката на Дейн, докато в нея сякаш експлодираха и се разстилаха навред вълни от наслада. Притисна го към себе си, защото почувства неговия ответен екстаз, неочакваното му трепване. В невероятния покой, който последва след бурята, Дейн зарови глава в преплетените вълни на медената й коса.

Изпъшка тихо, но без да помръдва върху нея. Тялото му беше тежко, но усещането беше приятно. Сабрина, потънала дълбоко в благоуханието на боровите клонки, пое дълбоко, разтреперано дъх. Този миг щеше завинаги да остане врязан в паметта й, дори в душата й. Смолистият дъх на натрошените борови иглички, лютивият дим от огъня, уханието на косата на Дейн, на кожата му до лицето й, топлината му, която я притискаше и преди всичко усещането, че е на сигурно място, напълно спокойна, отпусната, намерила убежище в прегръдките на любимия си. Още миг Сабрина остана неподвижна, усещайки как Дейн се мъчи да успокои дишането си. След това той вдигна глава и докосна устните й.

— Обичам те, Сабрина — дрезгаво прошепна той, а дишането му беше все още неравно от яростта на любовта. — Моята красива Бри…

Дейн се отпусна до нея. Сабрина се усмихна и извърна лице към него.

— И аз те обичам, Дейн — тя спря за миг, след това вдигна почти плахо ръка, за да докосне лицето му. Усмихна се, когато той извърна глава и целуна пръстите й. — Не мога да повярвам, че може да бъде така… толкова красиво, искам да кажа. Бяха ми разказвали, че… е… от малкото, което съм чувала, знаех…

— Явно това е било добре пазена тайна — очите му бяха сънливи след изживяната страст. — Но ако повечето жени бяха за мъжете си това, което си ти за мен, предполагам, че много по-малко мъже биха търсили наслади другаде.

Сабрина незабавно се намръщи, а в очите й заискри неприкрито предупреждение.

— По-добре не се опитвай да кръшкаш, Дейн Морган.

— Никога, любима моя, кълна ти си — той се усмихна и погали шията й с пръсти. — В момента това е най-далечната мисъл за изморения ми ум — Дейн въздъхна и отпусна глава върху одеялото. Придърпа главата на Сабрина върху рамото си. Затвори очи и безцелно започна да си играе с косата й. Сабрина въздъхна блажено. Изведнъж й се доспа. Беше толкова изтощена, толкова добре затоплена и много обичана. Сгуши се по-близо до Дейн и затвори очи, отдавайки се на сладък, спокоен сън.

Беше невъзможно да се каже кое време е, когато Сабрина се събуди. Размърда се неспокойно, тъй като усети, че топлината на Дейн й липсва. Седна в леглото тъкмо когато той влезе в палатката. Дейн спря като закован.

— Не бих могъл да си представя по-красиво посрещане, любима моя — той се усмихна. — Обещай ми, че ще го правиш често — ще ме посрещаш на вратата в този вид.

Сабрина се разсмя и загърна одеялото около раменете си.

— Но ти вече успя да ми избягаш.

— С най-голяма неохота, уверявам те — Дейн изтръска снега от раменете си. — Просто исках да се уверя, че конете са добре. Освен това натрупах сняг отстрани на палатката. Снегът ще ни пази от вятъра и ще държи по-топло.

— Не съм забелязала да страдаш от недостиг на топлина — усмихна се Сабрина.

Дейн се разсмя и повдигна вежди в безмълвно съгласие. Сабрина му направи знак да седне до нея на одеялото. Обърна лице към него, за да го целуне. Измъкна едната си ръка изпод завивката, за да докосне косата му.

— Всичко това ми се струва малко налудничаво, Дейн… чудесно, но все пак малко налудничаво. Допреди три седмици изобщо не те познавах, а сега съм влюбена в теб… и дори в известен смисъл омъжена за теб.

Дейн се усмихна и наведе глава, за да целуне прекрасната й шия.

— Аз също съм изненадан като теб, ако не дори повече. Бях запланувал едно малко ловно пътешествие и неколкоседмично посещение при чейените — целувките му станаха по-топли. Езикът му докосна гърлото й. Дейн се усмихна на доволните й въздишки. Почувства как ударите на сърцето й се ускоряват. — Излязох на лов за антилопа, а се връщам с жена.

Сабрина се усмихна и извади и другата си ръка изпод завивката. У дома ли? Къде беше домът на Дейн Морган? Във Вирджиния? В Денвър? Или някъде другаде? Свъси леко вежди в недоумение.

— Струва ми се, че не знам много за теб. Танцуваш валс като принц и ловиш риба с копие като индианец. Къде си се…

— Всяко нещо с времето си, любима моя — прекъсна я гърлено той. Сивите му очи вече бяха потъмнели от други мисли. — Меденият месец не е за разговори.

— Но аз не знам почти нищо за… — опита се да възрази отново Сабрина, но Дейн вдигна ръка, за да погали гърдата й, и думите й заглъхнаха, щом през тялото й в същия миг премина светкавица.

— Знаеш, че те обичам… и че ти ме обичаш. Нека засега да се задоволим с това — промърмори той. Нека повечето неща да почакат до Санта Фе, помисли си той. Докато не види Клейтън Лоуъл и не вземе решение. Ако сега й кажеше за Сан Франциско, за парите си и за приятелите си, за ранчото в Сакраменто след Златните хълмове, Сабрина още по-малко щеше да бъде склонна да продължи за Санта Фе. Ако се наложеше, беше готов да се противопостави на бъдещия й пазач, но щеше да бъде много по-добре, ако той можеше да им окаже някакво съдействие. Във всеки случай не искаше да говори поне засега. От нощта в палатката на Черната мечка бяха минали толкова много разочароващи дни, беше изтекло толкова много пропиляно време.

Ръката на Дейн се плъзна по бедрото й, по меката му вътрешна извивка, след това нагоре и после бавно надолу. Сабрина отпусна ръцете си, щом Дейн се приближи до нея. Ръката му обхвана гърдата й. Пръстите му възбудиха плътта й, накараха я да набъбне и да се надигне. Устните му погалиха лицето й и изгарящи се спуснаха надолу по шията й. Дишането му все още беше равномерно, но горещо. Гръдният му кош се повдигаше до гърдите й, дразнейки ги още повече с топлината си. Сабрина промърмори от удоволствие, усетила как в различни части на тялото й се разгарят малки огньове. Гъстата му коса погъделичка брадата й. Сабрина обърна лице към косата му, погали я с целувка, вдъхна нежния й аромат. Ухаеше приятно на сапуна, който използваше Дейн, и слабо на дим, а също и на него, на специфичната му миризма, която не можеше да сбърка с ничия друга. Сабрина пое дълбоко дъх, който прозвуча почти като въздишка, когато устните му покриха с целувки гърдите й. Тялото й потрепери веднъж, малките пламъци в нея се разпалиха и се събраха в един голям огън. Неочаквано Дейн простена и я притисна назад, към одеялата.

През онази нощ в типито на Черната мечка и дори след това, когато тялото й беше горяло, тръпнейки от нужда, Сабрина не разбирайте какво точно иска то, какво му е нужно, за да уталожи този странен и чудесен плам. Сега вече знаеше. Беше станала по-дръзка в страстта си. Бавно плъзна ръка надолу по широкия, мускулест гръб на Дейн към бедрата му и по-надолу. Не знаеше дали ще й позволи да го докосне там дали това щеше да му достави удоволствие, или щеше да го разгневи. Затова ръката й се движеше бавно и плахо, натам, където панталоните му се бяха изпънали, за да го прикрият.

Дейн повдигна бедра, когато почувства ръката й, и усети треперещото, колебливо докосване на пръстите й върху еленовата кожа на панталоните си. Този път искаше да се движи бавно, да й покаже различните удоволствия, които можеше да й предложи, но тялото му го предаваше, като се разпалваше невъобразимо от нейната чувственост, от мекотата й, от невинността й, съчетани със страстта. Посегна надолу, за да погали ръката й, за да вдъхне кураж на дързостта й, за да потвърди правилността на постъпката й и собственото си удоволствие. Развърза връзките на панталона си, оставяйки тялото си на търсещите й ръце. Ръката й се поколеба за миг, след това се плъзна под меката, еластична кожа. Сабрина трепна от усещането, което изпитаха пръстите й. Пулсиращата топлина тласна собствената й страст още по-високо. Почувства как под ръката й той се надига и става още по-твърд и напрегнат.

Изведнъж Дейн се отдръпна от нея с пъшкане и я докосна с устни. Всичко, което беше считал за важно: бизнесът му, ранчото, конете, дори приятелите му и собственият му живот, — всичко това бледнееше до незначителност пред чудото на чувствата му към нея.

— Мили Боже, колко те обичам, Бри! — гласът му беше тих, докато повдигаше глава, за да се възхити на съвършенството на красивото й тяло. — Никога не съм си представял… — устните му приглушиха думите му и той се отдаде на страстта, забравяйки всички свои мисли. Сабрина потрепери при усещането за стегнатото му тяло, което сега топло и голо се притискаше към нея. Вдигна крака си и го сложи върху бедрото му. Дейн потръпна в ръцете й, дишането му стана накъсано, докато я целуваше с нарастваща сила, повече неспособен да сдържа прииждащия любовен плам. Ръцете му я прегърнаха силно, почти болезнено, а от полуразтворените му устни се откъсна стон, докато впиваше с яростна настойчивост устните си в нейните. Всички мисли в главата на Сабрина се завъртяха от зашеметяващото желание. Ръцете му се спуснаха към гърдите й и започнаха да ги галят с нарастваща страст. След това Дейн ги пусна и зарови лицето си в тях. Устните му ги изгаряха с целувки, примесени с леки захапвания.

Сабрина безпомощно отпусна глава назад върху одеялото. Тялото й внезапно потрепери в безумието на желанието. Тя започна да се гърчи в прегръдките му, заизвива се страстно около него, притискайки безсрамно бедрата си към неговото тяло, там, където той се надигаше, за да я задоволи. Стегна крака си, поставен върху бедрото му, за да го притегли по-близо до себе си. Изведнъж ръцете му се спуснаха и притиснаха извиващите и се бедра, за да ги задържат неподвижно, докато се претъркулваше върху нея, за да проникне дълбоко в тялото й. Сабрина извика, бедрата й се притиснаха към него, а ръцете й се вкопчиха в раменете му, за да я задържат неподвижно, докато екстазът в нея избухваше, нехаещ за бясната сила на страстта му.

Дейн простена от усилието да се сдържи неподвижен и отново тласна рязко и дълбоко в нея, щом най-сетне ръцете й отново го пуснаха. Сабрина изпъшка, а главата й безпомощно се отпусна на одеялото, докато движенията на Дейн разпалваха силен пламък в нея. Тялото й се понесе към незнайни висини. Все още безсилна от първия екстаз, Сабрина се разтърси от пристъпите на втория, който дойде като взрив и я накара само безпомощно да извие в дъга тялото си в прегръдката му, да извика несвързани думи от любов и удоволствие, инстинктивно да притисне тялото му в по-силна прегръдка, щом почувства, че идва мигът на облекчението му. Влажната му топлина проникна в нея при един неочакван конвулсивен тласък, който сякаш навлезе до самата сърцевина на тялото й. Мисълта за тази малка част от него, която оставяше в нея, й достави удоволствие. Сабрина остави крака си преметнат върху неговите, за да го задържи до себе си.

Дълго време, нехаеща за бледия свят на реалността, Сабрина го задържа така. Не знаеше и не искаше да знае дали бяха изминали минути, или часове, преди отново да дойде на себе си, да почувства тежестта на тялото му, неподвижно отпусната му върху гърдите й глава. Сабрина бавно отвори очи и с огромни усилия повдигна глава, за да го целуне. Дейн помръдна леко от докосването й, но не се раздвижи, нито каза нещо. Тя се усмихна и докосна с ръка косата му. Усети с пръстите си, че сега е влажна край челото и на тила му. Вероятно беше от силната му страст, лениво предположи тя. От яростта му, от нежния взрив, с който телата им се бяха слели в едно.

Най-накрая Дейн се размърда, подпря се на лакти, за да поеме част от тежестта си, и пое дълбоко дъх.

— Мили Боже, Сабрина, добре ли си? — той поклати леко глава и я вдигна с явно усилие, за да погледне лицето на момичето. Беше като зашеметен от безумието на страстта си към доскоро девствената си жена. — Дано не съм те наранил.

Тя поклати отрицателно глава и вдигна успокоително ръка към лицето му. Дейн отпусна глава в ръката й и нежно въздъхна.

— Съжалявам, мила — промърмори той с нова въздишка и се надигна, за да легне до нея. — Не точно това възнамерявах да направя.

Сабрина се обърна към него и се сгуши в прегръдката му, усмихвайки се на несръчните движения, с които Дейн се опита да й направи по-удобно място. Вдигна ръка и мързеливо я сложи на гърдите му. Космите по тях погъделичкаха дланта й.

— Каквото и да си планирал, определено не можеше да бъде по-хубаво — тя погледне към него. Чуваше как обезумелите удари на сърцето му започваха да забавят своето темпо. — Въпреки че трябва да призная, донякъде съм любопитна… Какво всъщност беше намислил?

Дейн се засмя тихо с все още затворени очи. Най-сетне успя да прегърне с една ръка стройното й тяло.

— Няма значение. Някой друг път ще опитам пак — спря за миг и погали Сабрина с една последна любовна ласка. — Сигурна ли си, че не съм те наранил?

— Не си, Дейн. Щях да ти кажа, ако беше.

— Помислих, че може би си казала нещо, но аз не съм те чул — той се прозя и вдигна ръка да прикрие устата си. Задържа с усилие очите си отворени. Сабрина не заслужаваше да заспи точно сега.

— Дейн? Искам да те попитам нещо.

Гласът на Сабрина беше толкова колеблив, че Дейн само се усмихна и кимна, тъй като се досещаше, че въпросът е свързан с правенето на любов. За другите неща обикновено не беше така плаха.

— Нормално ли е една жена толкова да се наслаждава?

Дейн се усмихна отново и я притисна по-здраво към себе си.

— Случва се, Бри — уклончиво отвърна той. Нормално за кого? За индианците чейени? За проститутките в Сан Франциско? Или за дамите от Филаделфия? Сабрина беше изключително страстна, призна пред себе си той, за да я сравни, с която и да е от трите групи.

Тази мисъл за миг го накара да се намръщи, тъй като му напомни за Тара. Тя също беше изключително страстна, само че не със съпруга си, а с други мъже.

— Не ти ли хареса?

— Какво? — Дейн стреснато отвори очи и погледна към Сабрина. — Защо би трябвало…?

— Беше толкова намръщен.

За миг той задържа погледа й, мъчейки се да намери някакъв отговор. Умът му все още беше замаян, но в очите на Сабрина вече се бяха появили сълзи, а по бузите й — засрамена руменина.

— Не, любима, не мислех за това. Просто… — какво би могъл да й каже за Тара, за жената на брат си? Колко от тази скандална история би могъл да иска от нея да разбере, когато дори сега тя не беше нещо много повече от дете, особено по въпросите, засягащи страстта? — Не, любима — той въздъхна, поклати глава и отново свъси вежди. Последното, което желаеше, бе да я шокира, а историята с Тара вероятно щеше да стори точно това. Любовта на Сабрина беше твърде ценна за него. По-късно щеше да й обясни всичко. Преди да отидат в Сан Франциско. — Просто си… мислех за брат си, Бри. Той имаше много по-малко щастие в любовта, отколкото, изглежда, ще имам аз. Жена му му изневери и той се обеси от скръб.

Смаяна, Сабрина отвори широко очи, но не каза нищо, а само взе в своята длан ръката на Дейн.

Дейн се усмихна с усилие, целуна я успокоително и като стисна ръката й, се надигна в леглото.

— Още една забележка, свързана с любовта. Аз съм ненаситен, любима моя. Какво ще кажеш за един обед?

— И какво е запланувал главният готвач за обяд? Малко телешко филе по френски, надявам се. Звучи чудесно — Сабрина се усмихна, пренебрегвайки изненадата му.

— Сега съм още по-сигурен, че Сан Франциско ще ти хареса. Трябва скоро да направим едно пътуване дотам.

— Там ли живееш, Дейн? Искам да кажа, през повечето време?

— Част от времето си живея там — Дейн се поколеба, чудейки се дали да й разкажа за „Бел Фльор“ — за масите за карти, за огледалата с позлатени рамки, които обхващаха целите стени на салона, за проститутките, които работеха в стаите на втория етаж… Не, не още, реши той. По един шок на ден беше достатъчен.

— Главният готвач всъщност мисли да приготви един заек — той се усмихна и се надигна, за да сложи месото на огъня. — Боя се, че рецептата ще бъде „ала снежна буря“. А сега се облечи прилично, за да не изгоря обеда. Макар и беден, е по-добър от въглен.